Джейн Ан Кренц
Вярвай ми (19)

XIX

Дейн се изтягаше на стола си и наблюдаваше Старк с развеселено изражение.

— Не мога да повярвам, че смяташ да опиташ трети път.

Старк вдигна поглед от разпечатката, която изучаваше. Неохотно пренасочи вниманието си.

— Какво?

— Казах, че не мога да повярвам, че си поискал ръката на Дездемона. Минаха само няколко месеца от последната ти сватба. Сигурен ли си, че си готов да си вземеш пак смокинг под наем?

— Няма да ми се наложи да вземам под наем — каза Старк. — Памела настоя да купя оня за предишната сватба, не помниш ли? Носех го на благотворителния бал. Няма причина да не го облека отново.

— Знам, знам. — Дейн се ухили и вдигна ръце. — Само се пошегувах.

— Много смешно. — Старк отново се съсредоточи върху разпечатката. — Какво, по дяволите, е това? Ланкастър сякаш е изсмукал тези прогнози за продажбата на „АРКЕЙН“ през първата година направо от пръстите си.

— И аз се боя, че е така — промърмори Дейн.

— Добре, защо не го спря? — Старк взе червен молив и прокара акуратна права черта през една цяла редица от цифри. — Колко пъти съм казвал, че искам сигурни преценки за възможностите за продажби.

— Ланкастър е от онези, за които чашата е винаги наполовина пълна. Роден оптимист.

— Оптимистите са опасни във финансовия сектор. Чувствам се много по-добре, ако съм наясно с най-лошия вариант.

— Ще му кажа да преработи цифрите.

— Направи го. Кажи му, че ако му е трудно да изпадне в мрачно настроение, аз мога да му помогна.

— По една случайност не говорех за Ланкастър, когато казах, че се боя — продължи Дейн. — Говорех за годежа ти.

— И какво по-точно? — Старк отново се намръщи на една друга редица цифри.

— Не мога да повярвам, че си помолил жена като Дездемона Уейнрайт, да се омъжи за теб.

Старк намръщено вдигна поглед.

— Не те разбирам, Маккалъм. Какво точно се опитваш да кажеш?

В ъгълчетата на устните на Дейн се появи многозначителна усмивка.

— Просто се чудех, дали най-сетне и на теб ти дойде сляпата неделя.

— Сляпата неделя?

— Влюбен ли си в Дездемона Уейнрайт?

— Маккалъм, за умен мъж като теб, понякога задаваш много глупави въпроси. — Старк проследи още един ред цифри.

— Знам. Но всъщност винаги ти си бил мозъкът на отбора, а не аз. Аз съм обикновен шерп.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че „Старк Секюрити Системс“ е твое творение. И че ти си ключът към неговия успех. Без теб тази компания е нищо.

— Никой бизнес от такъв мащаб не може да се крепи само на един индивид.

— Грешиш. Където и да отидеш, ти си звездата на шоуто — каза тихо Дейн. — Така беше в института, така е и сега. Какво е да се чувстваш винаги номер едно?

Старк не обърна внимание на въпроса му. Гледаше угрижено следващата редица от нереалистични цифри.

В единадесет часа същата вечер Тони крачеше из кабинета на Старк с неспокойната, дебнеща походка на затворена в клетка пантера.

— Не биваше да ти позволявам, да ме уговориш, да дойда тук. Това е тъпо. И, доколкото те познавам, сигурно е капан.

— Ако исках да те хвана в капан, — каза Старк — щях да си стоя настрана и да оставя нещата на естествения им ход. Доказателствата срещу теб се натрупваха чудесно още от самото начало. Въпрос е само на време, кога ще привлекат вниманието на ченгетата.

Тони го изгледа унищожително.

— С малко помощ от твоя страна, нали?

— Точно там е номерът. Изобщо нямаше да ми се наложи да го правя. Ти имаш вроден талант да си стреляш в краката.

Тони присви очи.

— Всички говорят, че си адски умен, но знаеш ли какво мисля аз?

— И представа си нямам.

— Смятам, че ти си опасен кучи син, който обича да използва хората.

— Имаш си право на твое мнение.

Старк въведе нова команда. „АРКЕЙН“ се плъзна през още един пласт на комплексността, търсейки закономерности.

— Адски си прав, имам това право. — Тони застана зад него. — Какво точно се опитваш да правиш сега?

— Използвам „АРКЕЙН“ за проучване на файловете на анонимната поща. Търся кода, който свързва анонимните адреси с истинските адреси на потребителите.

Тони се приведе и се загледа в екрана.

— Смяташ, че можеш да прецакаш кода и да намериш истинския адрес на клиента на Тейт?

— Може би. С малко помощ от „АРКЕЙН“. Тони се намръщи.

— А къде всъщност се намира анонимната поща?

— Не знам. Би могла да бъде навсякъде. В Европа. Или на някой остров в Карибско море. В Южна Калифорния. Който и да я е създал, явно ръководи някакъв център за незаконна търговия със софтуер, като използва наемници като Върнън Тейт. Всички контакти между клиентите и наемниците се осъществяват анонимно. Доставката на откраднатото сигурно също става чрез някакъв анонимен преносител.

— Смяташ ли да раздухаш нещата публично, след като всичко това свърши?

— Да.

Тони замълча за момент.

— С подобни неща ли се занимава твоята компания?

— Да.

— Интересно.

— Да, така е. А сега можеш ли за малко да млъкнеш и да седнеш? Пречиш ми да се концентрирам.

— Добре, добре. — Тони прекоси стаята и се хвърли на един стол. — Защо ме накара да дойда тази вечер?

— Защото вратът ти е на дръвника и Дездемона ще се разстрои, ако някой замахне с брадвата.

— В същата степен би могъл да бъде и твоят врат.

— Да, но не е, нали? Който и да стои зад това, той е подхвърлил пистолета в твоя апартамент, за да изглеждаш ти виновен, а не аз.

— Все още мисля, че има твърде голяма вероятност онзи, който се опитва да ме натопи, да си ти — изръмжа Тони.

Старк хвърли поглед към него.

— Дай да се разберем за едно нещо — рече той бавно. — Ако през следващите няколко часа се откажеш от мелодраматичните пози и се опиташ да поразсъждаваш логично, аз няма да ти изтъквам по всеки повод колко виновен изглеждаш.

Тони се намръщи.

— Защо би искал да ми помогнеш?

— Казах ти, че правя това за Дездемона, а не за теб. Тони скръсти ръце.

— Проклет да съм, ако знам какво намира в теб.

— Казват, че любовта е сляпа. — Старк изпита някакво абсурдно задоволство при тази мисъл.

— Да, но тя никога не е имала проблеми със зрението си, преди ти да се появиш. Всъщност, живееше като монахиня.

— Доста затворено, искаш да кажеш?

— Да. Точно така. Не мога да го проумея. — Тони удари с длан по облегалката на стола. — Ти не си за нея. Това е повече от ясно. Защо тя не го разбира?

Старк се отказа да се опитва да работи. Завъртя се със стола и се загледа мрачно в него.

— Защо не се опиташ да приемеш фактите, Уейнрайт? Все някой ден е щяла да се влюби в някого.

— Но защо трябваше да си ти?

— Знаеш ли какво мисля? Че щеше да се държиш по същия начин, независимо за кого е щяла да се омъжи. Наистина ли смяташе, че можеш вечно да я държиш под ключ?

— Никога не съм се опитвал да я държа под ключ! — Тони скочи от стола и отиде до прозореца. — Просто искам да я предпазя.

— Тя вече не е малко момиченце.

— Знам го, но е толкова сладка и мила. Не бих понесъл да й се случи нещо лошо — в очите на Тони се четеше голямо вълнение. — Не разбираш ли? Аз съм й брат. Винаги съм се грижил за нея. Някога спасих живота й.

— Така ми казаха — отвърна много тихо Старк. — И това е една от причините, да се опитвам да ти помогна. Дължа ти го донякъде.

— Не ми дължиш нищо, копеле такова! Не ми трябва благодарността ти. Искам да оставиш Дездемона намира.

— Не мога да го направя.

— Ти не си за нея, не виждаш ли? Тя има нужда от някого от света на Уейнрайт. От света на театъра. Някой, който я разбира. Някой, който говори нейния език. Някой, който ще пасне в семейството.

— Някой като теб? Тони го погледна смаяно.

— Аз? И Дездемона? Да не си полудял? Аз съм й брат!

— Заварен брат. — Тони сви рамене.

— Винаги съм бил нейният по-голям брат, що се отнася до нашите отношения. Човекът, който спаси живота й. Но не мога да гледам спокойно как се хвърля в ръцете на някакъв смотаняк, който не би могъл да я оцени.

— Какво те кара да мислиш, че не мога да я оценя?

— Как би могъл? — Тони го изгледа с потиснато отвращение. — В душата ти няма поезия, човече!

— Може пък Дездемона да вижда по-навътре от теб.

— Глупости. Няма какво повече да се види. Да не искаш да ми кажеш, че зад твоята технократска мутра се крие чувствителна, творческа личност? Че си пронизан от емоции, а не от микрочипове? Не си губи времето.

Старк седеше неподвижно.

— Ти не се опитваш да я защитиш, нали? А точно обратното. Тя ти е нужна, за да те защити от истината. — Устните на Тони изтъняха.

— Каква истина?

— Истината за собствените ти неуспехи. Погледни си биографията, Уейнрайт. Ти си провален актьор, провален режисьор…

Тони изглеждаше тъй, сякаш са го ударили.

— Знаеш за това?

— Зная също, че си бил обвинен и в злоупотреба.

— Не съм взел нито цент.

Старк не обърна внимание на обяснението.

— А напоследък си неуспяла звезда в сапунена опера. Единственото, което някога си направил, както трябва, е било, да спасиш живота на Дездемона. И затова не искаш да се откажеш от нея.

Тони го гледаше поразен.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Тя ти е нужна, нали? Трябва да е близо до теб, за да имаш осезаемо доказателство, че не си пълен и абсолютен провал. Едно нещо си направил, както трябва, някога и тя е единственото доказателство за този уникален случай.

Тони замръзна.

— Та аз спасих живота й, дявол да те вземе.

— Да. Направил си го. И оттогава тя все ти се отплаща.

— Ти не разбираш. И как би могъл? Ти не си част от семейството.

— Може би точно затова разбирам. Цялата работа е съвсем ясна, ако я погледнеш отстрани. — Старк отново се обърна към компютъра.

В кабинета се възцари мълчание. След малко Тони се обади отново.

— Тя ме направи герой.

Старк не му обърна внимание. Спусна „АРКЕЙН“ още по-дълбоко в секретните проходи на анонимната поща.

— Истински герой — прошепна Тони. — Не само изиграх ролята, разбираш ли? А наистина го направих. Спасих я от онова ненормално копеле. Той щеше да я убие.

Старк се поколеба.

— Какво точно се е случило, когато Дездемона е била на пет години?

— Бившият съпруг на Силия, Джордж Нортстрийт, преследваше нея и Дездемона. В този период състоянието му явно съвсем се е влошило. Напълно превъртял. Вероятно ги е следил дни наред, преди да направи хода си. И отвлече първо Дездемона.

Старк не помръдваше.

— Откъде?

— От паркинга пред един малък вечерен театър. — Тони се загледа към прозореца, целият потънал в миналото. — Аз бях там и я учех да кара велосипед. Трябваше да се грижа за нея, докато вътре семейството репетираше един мюзикъл. Предполагам, Нортстрийт е решил, че не съм кой знае каква заплаха. Не ми обърна внимание и натъпка Дездемона в багажника на колата си.

— Клаустрофобията — каза сякаш на себе си Старк.

— Да, оттам идва. Нортстрийт потегли с Дездемона. Аз се развиках за помощ, но никой не ме чу. Помислих, че докато вляза в театъра, докато им обясня какво става, Нортстрийт отдавна ще е изчезнал.

— И какво направи?

— Знаех пътя, по който той трябва да кара до голямото кръстовище. Скочих на велосипеда и минах направо през няколко двора и едно игрище. Излязох на светофарите, точно когато Нортстрийт намаляваше на кръстовището.

— И? — подкани го Старк, тъй като Тони замълча.

— Засилих велосипеда си право към него и паднах точно пред колата. — Тони се усмихна накриво. — Направих страхотна сцена насред кръстовището. Най-великото представление в живота ми. Дете с колело, блъснато от кола. Движението спря. Всички излязоха да видят какво става. Някой извика линейка.

— Добър екшън — каза Старк с неохотно одобрение. — Бърза реакция за дете. За който и да било, всъщност.

— След като публиката вече се бе събрала, аз скочих като по чудо, изтичах до багажника на колата и заудрях по него. Дездемона завика отвътре. Всички настояха Нортстрийт да отвори. Най-сетне пристигна един полицай и извадихме Дездемона от багажника. Нортстрийт бе арестуван веднага. По-късно той се застреля.

— А ти стана герой.

— Да-а — каза Тони. — Дездемона ме направи герой.

— Точно този ден Дездемона не те е направила герой. Никой не може да превърне един човек в герой, както не може да го превърне и в страхливец. Тези неща човек ги прави сам със себе си.

Тони го погледна и се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— В деня, когато си спасил живота на Дездемона, — каза търпеливо Старк — ти сам си се превърнал в герой.

Отново настъпи дълго мълчание.

— Никога не съм го мислил по този начин — рече Тони най-сетне.

— Това е и целият ти проблем в живота, Уейнрайт. Ти не мислиш много. Само чувстваш. Я ела тук и погледни това.

— Какво намери?

— „АРКЕЙН“ откри принципа на кодиращата програма.

Тони прекоси кабинета, за да погледне компютъра.

— Сериозно ли говориш?

— Вярвай ми, Уейнрайт, в деветдесет и девет процента от случаите аз говоря сериозно.

— А в останалото време?

— Спя.

На другата сутрин Силия погледна Дездемона с нежни, загрижени очи.

— Смяташ да се омъжиш за него? О, Дездемона, точно от това се боях. Наистина ли си сигурна, че той е мъж за теб?

— Да.

Дездемона оглеждаше блестящия интериор на „Райт Тъч“. Всичко вече бе в обичайния си вид и й предстоеше натоварена седмица. Освен другото, трябваше да подготви и едно празненство по случай годеж. Нейният собствен. Държеше да бъде първокласно.

Телефонът звъня цялата сутрин. Поради някаква необяснима причина, фактът, че фирмата й бе станала сцена на убийство, не само не бе навредил на бизнеса й, а даже напротив. Май щеше да излезе вярно, че няма лоша реклама.

— Не ме разбирай погрешно — каза бързо Силия. — Бенедикт и аз много харесваме Старк. Но той просто е доста по-различен от мъжете, с които обикновено се срещаше.

— И от тримата ли?

— Сигурна съм, че е имало повече от трима, скъпа. Дездемона се разсмя.

— Дори и така да е. Но Старк може би изглежда по-различен, само защото успях да го открия сама, без помощта на Жулиета и Бес.

— Знаеш, че те само се опитваха да помогнат. Дездемона обгърна раменете на майка си и за миг я прегърна.

— Не се измъчвай, мамо. Всичко ще бъде добре. Знам какво правя.

— Сигурна ли си? Тони не мисли, че той е за теб.

— Знаеш какви са големите братя. Според Тони, никой мъж не е достатъчно добър за мен.

— По една случайност обаче Жулиета й Бес са на същото мнение. Дори Хенри има някои съмнения. Безпокоят се, че всъщност Старк не е твоят тип. Смятат, че е студен.

— Точно в това грешат. Повярвай ми, Старк е всичко друго, но не и студен. — Дездемона взе купчината тави и ги занесе на мивката. — Но просто не демонстрира чувствата си така шумно, както другите от семейството. Не забравяй, че му липсва каквато и да било сценична подготовка.

— Но Кирстен казва, че той никога не показва чувства.

— Това не е вярно. Той показва много чувства. Но е изключително деликатен в това отношение. — Дездемона тръсна тавите и те издрънчаха.

— Защо всички тези жени, за които е искал да се ожени, са го оставяли пред олтара? — запита Силия. — Сигурно има причина, скъпа.

— Имало е. — Дездемона посегна към една дебела готварска книга на лавицата. — Те не са го разбирали. И са се изплашили, когато е поискал да подпишат брачния договор.

— Брачен договор! — Силия бе поразена. — Какъв ужас! Колко некавалерско. Колко сметкаджийско. Не се учудвам, че това ги е отблъснало. Разбрали са, че не ги е обичал.

— Мамо…

Силия изведнъж стана подозрителна.

— Теб също ли те помоли да го подпишеш?

— Засега не. — Дездемона отвори готварската книга. — Струва ми се, че е малко нервен, заради предишните си преживявания. Този път сигурно ще изчака до последната минута.

— Защо?

— Защото вероятно си казва, че сега трябва да бъде по-ловък. Не забравяй, че вече на два пъти се е провалял с предишните си годеници. Предполагам, че ще ми поднесе брачния договор, чак когато прекрача прага на църквата. За да нямам време да избягам. Или поне сигурно така си мисли.

Силия изглеждаше смаяна.

— Дездемона, сериозно ли говориш тези неща? Защо, за Бога, трябва да се омъжваш за такъв студенокръвен човек?

— Защото той изобщо не е студенокръвен — отвърна търпеливо Дездемона.

— Но ти току-що каза, че той ще поиска да подпишеш брачен договор?

— Да, но за него това не е толкова важно, ако разбираш какво искам да кажа.

Силия я гледаше недоумяващо.

— И откъде знаеш това? Скъпа, не мога да ти позволя, да направиш същата грешка, която аз направих с Джордж Нортстрийт. Моля те, послушай ме.

— Успокой се, мамо. Какъвто и да е Старк, той няма нищо общо с Джордж Нортстрийт, който полудя.

— Тони казва, че той е компютър в човешко тяло.

— Старк не е андроид. Погледни доказателствата.

— Какви доказателства?

— Ами например, Старк взе при себе си двамата си полубратя, без изобщо, преди да ги е виждал, защото разбра какво им причинява разводът на родителите им.

— Да, знам. Бес ми разказа цялата история. Признавам, че е било много мило от негова страна, да вземе Джейсън и Кайл за лятото.

— Старк не се опитва да бъде мил. Там е цялата работа, — каза Дездемона. — Старк не разсъждава по този начин. Целта му не е да проявява милосърдие. Направил го е, просто защото е смятал, че трябва да го направи. Така се отнася и към всички други неща.

Силия сякаш се замисли.

— Взел е Джейсън и Кайл, защото са от семейството му, нали?

— Не смятам, че той разсъждава и за семейството точно по този начин. Няма кой знае какъв опит в отношенията с роднини. Интелектуално казано, Старк гледа малко подозрително на семейните връзки. Смята, че членовете на едно семейство не могат да надскочат стремежа си, да се използват и манипулират един друг.

— Тогава защо е взел Джейсън и Кайл? Дездемона се ухили триумфиращо.

— Защото инстинктите му са здрави.

— И ти смяташ да се омъжиш за него, само защото смяташ, че инстинктите му са добри? Ами ако грешиш?

Дездемона вдигна поглед от рецептата за пастет от маслини и сирене.

— Спокойно, мамо. Всичко ще е наред.

— Дездемона, искам да бъдеш абсолютно честна с мен. Мислиш ли, че Старк наистина те обича?

— Мисля, че ще се научи да ме обича — рече предпазливо Дездемона.

— Велики Боже. Нима досега не ти е казал, че те обича?

— Ще ми каже. Все някога. — Дездемона мислено се прекръсти. — Той наистина е много умен. И учи бързо.

— О, мила — въздъхна Силия. — Защо не можа да се влюбиш в този симпатичен Иън Айвърс?

 

— Кафе? — Тони сложи чашата върху масата.

— Благодаря.

Старк не откъсваше поглед от компютъра. Яко законспирираните схеми вече бяха съвсем ясни.

Джейсън, седнал до брат си, с лакти подпрени на бюрото, хвърли бърз поглед към Тони.

— Старк казва, че почти сме успели. Казва, че го усеща.

— Шшт! — прошепна Кайл. — Той се опитва да се концентрира.

Тони се опусна на един стол и отпи от кафето си. Заедно с Джейсън и Кайл проследи напрегнато как Старк набра още няколко команди.

Появи се редица от букви и символи.

— Ей, това е някакъв адрес на електронната поща. Тони скочи на крака. Надвеси се над бюрото, за да вижда по-добре.

— Дай да видя, дай да видя — промуши се до него и Кайл.

Джейсън стоеше плътно до тях.

— Това ли е истинският адрес на анонимния клиент? — запита нетърпеливо той.

— Така казва „АРКЕЙН“. — Старк наблюдаваше редицата знаци, появили се на екрана: анон@ССС.ком

— Но все още има думата „анон“ в него — забеляза Джейсън. — Значи още е само анонимен адрес.

— Името на клиента все още е неизвестно — обясни Тони. — Но имаме някакво местоназначение, нали Старк?

— Да, имаме.

— Това ССС.ком е мястото, където се намира компютърът на клиента ли? — запита Джейсън.

— Да — каза Старк.

Кайл се намръщи съсредоточено.

— И как ще разберем къде е „ССС.ком“?

— Не е проблем — отвърна Старк. Тони го погледна.

— Знаеш ли този адрес?

— Това е адресът на „Старк Секюрити Системс“ за електронната поща.

— Мамка му! — възкликна Тони.

— И аз се канех да кажа същото. — Старк си свали очилата, затвори очи и разтърка челото си.

В седем часа същата вечер на вратата на Дездемона се позвъни. Тя натисна копчето на домофона.

— Да?

— Аз съм — каза Старк.

Заля я вълна на облекчение.

— Слава Богу. Вече се чудех какво става. Даваш ли си сметка, че от снощи не си се обаждал?

— Ако ме пуснеш…

— И къде е Тони? С теб ли е?

— Не. Или поне не сега. Дездемона отвори…

— Добре, и къде е той?

— Ако ме пуснеш в сградата…

— Не можа ли поне да ми се обадиш? Случайно да си спомняш, че сме и делови партньори?

— Спомням си — отвърна Старк. — Дездемона, ако отвориш проклетата врата, ще се кача горе и ще ти обясня всичко. Тук вали.

— О, извинявай! — Дездемона натисна бутона, който отключваше входа.

След като чу щракването, което означаваше, че Старк е влязъл в сградата, изтича до вратата на апартамента, отвори я и излезе в коридора, за да чака асансьора.

Стори й се, че мина цяла вечност, докато вратата му се отвори. Старк изглеждаше уморен, небръснат и по-измачкан от обикновено. Тръгна към нея, в погледа му имаше нещо напрегнато и измъчено.

Дездемона забрави цялото си раздразнение, че не й се бе обадил. Хвърли се в прегръдките му, без нито дума.

Той я притисна към себе си. Едната от писалките в пластмасовия калъф се заби в бузата й. Тя не й обърна внимание.

— Какво има? — промълви в кадифеното му сако. — Какво откри?

— „АРКЕЙН“ проследи анонимния адрес до „Старк Секюрити Системс“.

— О, Боже.

— Да влезем вътре. — Ръката на Старк тежко се отпусна върху раменете й. — Ще ти разкажа какво научих.

— Къде е Тони?

— У дома с Джейсън и Кайл. Поръчаха си храна от ресторанта. Аз имах нужда от почивка и реших да прескоча да те видя. Трябва да помисля, Дездемона.

— Вечерял ли си?

— Не. — Старк потърка наболата си брада. — Тони, Джейсън и Кайл си поръчаха пици. Не можех дори да ги гледам.

— Ще ти предложа малко пастет „Примавера“. — Дездемона се измъкна изпод рамото му и затвори вратата. — Сядай.

Той смъкна сакото си, хвърли го настрана и седна на високото столче. Скръсти ръце пред себе си. Дездемона отвори хладилника.

— Предполагам, нямаш никаква представа кой е господин Анонимният от „Старк Сикюрити“?

— Не. Би могъл да е всеки от служителите ми. По дяволите, дори секретарката ми има собствен компютър. И може да приема и изпраща съобщения по електронната поща не по-зле от мен. Възможно е дори, да е някой от пазачите, който е намерил достъп до компютрите нощем.

— Велики Боже!

— И списъкът на евентуалните заподозрени далеч не свършва тук — каза Старк. — Би могъл да е някой извън компанията. Някой, който е успял да проникне в компютрите ни чрез модемна връзка.

Дездемона го гледаше изумена.

— Искаш да кажеш, че би могъл да е всеки, който е достатъчно умен, да преодолее твоята система на защита чрез компютър, намиращ се извън сградата?

— Да. В тези неща има достатъчно пари, за да се изкуши човек, който вече се е отклонил от правия път.

— И как смяташ да го откриеш този тип?

— Преди един час му заложих капан. Дездемона сложи тенджера с вода на печката.

— Какъв капан?

— Изпратих съобщение до господин Анонимния в „Старк Секюрити Системс“.

Дездемона започна да реже гъбите.

— Какво съобщение?

— Представих се за друг наемник, който иска да поеме поръчката, която Тейт не е успял да изпълни. Предложих да го направя на по-ниска цена. Ако получа отговор, ще успея да го засека.

Дездемона спря да реже гъбите.

— Старк, това ми се струва опасно.

— Трябва да подмамя клиента на Тейт, да излезе на светло. Да го принудя да влезе в контакт.

Тя потръпна.

— Не ми харесва това.

— Нито пък на мен. — Старк се усмихна накриво. — Но погледни го откъм добрата страна. Най-сетне се убедих, че добрият стар Тони не е въпросният човек.

Дездемона сбърчи нос.

— Нали ти казах.

— Да, каза ми, наистина. — Старк погледна часовника си.

— Бързаш ли?

— Просто се чудех, дали имам време да те прелъстя след вечеря.

— Пастетът ще е готов до десет минути — рече скромно Дездемона.

— Добре. — Умората изчезна от очите на Старк. — Аз мога да го изям за осем.

Нужни му бяха решителност и твърдост, но той успя да измине целия път до леглото, преди да отстъпи пред безмилостната вълна на физическото желание.

Четиридесет и пет минути по-късно Старк се наслаждаваше на прекрасните тръпки, разтърсили тялото на Дездемона в мига на освобождаването. Тя цялата се бе вкопчила в него, водеше го неустоимо и неизбежно към ослепителния връх.

— Старк. Старк…

Подпрян на лакти над нея, той я гледаше, както винаги запленен от израза на лицето й в мига на кулминацията. Очите й бяха затворени, устните — открехнати. Кожата й излъчваше меко сияние. Ноктите й бяха забити дълбоко в раменете му.

Дездемона бе невъзможно красива, невъзможно чувствена — магическо създание. И щеше да се омъжи за него.

Старк простена, когато усети, че тя се стяга около него. Владееше се с огромно усилие, не искаше да стигне до своя оргазъм, преди да е изживял докрай нейния.

Най-сетне тя свърши.

Той отново се раздвижи в нея.

— Не. — Дездемона целуна шията му, отвори очи и побутна раменете му. — Мой ред е.

— Какво?

— Шшт! Позволи ми да го направя — настоя тя. Старк се колебаеше. Намираше се на ръба и последното нещо, което искаше, бе да се отдели от стегнатото й, влажно тяло дори за секунда.

Но осъзна желанието й и то му се стори дълбоко еротично. Неохотно се претърколи по гръб. Дездемона се отпусна върху него. Обгърна го с бедрата си. Очите й блестяха в полумрака. Тялото й все още бе толкова горещо, че той се учуди как не подпалва кръвта му.

Завладя го със сладка, дива енергия, която отне дъха му. Старк още веднъж, само за миг, зърна фигурите на границата на хаоса и комплексността и проумя смисъла им…

— Старк? — Дездемона говореше иззад паравана, където се обличаше.

— Да?

Той вдигна ризата си, която бе пуснал някъде между кухнята и пространството, определено за спалня. Хвърли поглед към паравана. Голото тяло на Дездемона се очертаваше ясно зад матовата бяла преграда.

— Ти каза, че клиентът на Върнън Тейт е получавал съобщенията си от електронната поща чрез един от компютрите на твоята компания.

— Така изглежда.

— И каза, че теоретично би могъл да е и някой извън компанията. Някой, който е преодолял системата ти за сигурност.

— Да. — Старк не откъсваше поглед от чувствената извивка на бедрата й, докато тя се навеждаше над леглото.

— Той би трябвало да е доста добър, за да направи това, нали?

— Да. Но не съществува абсолютно сигурна система, след като веднъж си успял да се прикачиш чрез модем или да проникнеш в мрежата. И „Старк Секюрити Системс“ си има уязвими места. Затова разработвам новите си идеи вкъщи на напълно изолиран компютър.

— Просто се питах, — каза Дездемона — дали имаш някакви врагове?

Старк наблюдаваше сексапилната й фигура, докато тя се движеше зад паравана. За миг Дездемона вдигна ръце над главата си. Жестът очерта предизвикателно нежните форми на гърдите й. Безкрайно блаженство се разля в тялото му. Но под него той усещаше някакъв глад, който сигурно никога нямаше да се засити.

— Е, мога да се сетя за един-двама. — Старк закопча ризата си. — Защо?

— Не знам. Просто си го помислих.

Дездемона излезе иззад паравана, завързвайки кимоното си. Очите й бяха потъмнели от загриженост.

— Поредната проява на интуицията на Уейнрайт, предполагам? — запита Старк развеселен.

— Може би. В тази ситуация има нещо много интимно, ако разбираш какво искам да кажа.

Той тъжно се загледа в голите й крака. Никак не му се искаше да си тръгва тази вечер.

— Знам какво искаш да кажеш. Дездемона се намръщи.

— Говоря за оня, който се е опитал да открадне „АРКЕЙН“. Старк, човекът, който е наел Върнън Тейт и после го е убил, знае много не само за теб, но и за мен. За нас. Не виждаш ли?

Пръстите на Старк замръзнаха на последното копче на ризата.

— И смяташ, че той е изпратил Върнън Тейт в „Райт Тъч“ в ролята на леден скулптор?

— Да. И този човек знае достатъчно, за да е наясно, че може да натопи Тони, в случай на нужда. Известно му е било, че Тони се занимава с компютри, и че е малко… е, знаеш какъв.

— Неудачник. Вярно. Но дори и в такъв случай възможностите са твърде много — рече тихо Старк. — И включват дори моята секретарка.

— Предполагам.

— Искаш да кажеш, че не трябва да се безпокоя за враговете си. А за приятелите.

— Може би трябва да проверим и моите приятели — каза меко Дездемона. — Някои от тях знаят за компютрите, поне колкото твоята секретарка. Всички те знаят за връзката ми с теб и, че имах нужда от нов леден скулптор. И няма как да пренебрегнем факта, че някои от тях отчаяно се нуждаят от пари в момента. Старк закопча колана си.

— Говориш за Иън ли? Дездемона го погледна нещастно.

— Вярно е, че ми мина през ума.

— Остави — каза Старк. — Не е Иън Айвърс.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. И аз си имам своя интуиция.