Джейн Ан Кренц
Вярвай ми (8)

VIII

— Дала си работа на твоя заварен брат? — Старк спря по средата на дансинга и сърдито изгледа Дездемона. — Какво ти става, наистина? Длъжна ли си да намираш работа на всичките си безработни роднини? Никой от тях ли не може да се задържи някъде другаде?

— Стига, не прави сцени. — Дездемона неспокойно огледа препълненото помещение. — Работата в „Райт Тъч“ е като всяка друга.

Минаваше десет в сряда вечер и балът на „Гилдията на изкуствата на бъдещето“ беше в разгара си. Блестящата бална зала на един от хотелите в центъра на града бе претъпкана от странна смесица от елегантни, известни и богати членове на сиатълския светски елит, които бъбреха непринудено с множеството художници, актьори, музиканти и писатели. Смокинги и проблясващи копринени рокли се смесваха с прилепнали, украсени с габъри джинси, и кожени бюстиета.

Старк сякаш не забелязваше колко неуместно е да спре по средата на дансинга. Цялото му внимание бе съсредоточено върху въпроса за Тони.

— Знам, че тоя тип ти е заварен брат, но това не е причина, да го назначаваш във фирмата си.

— О, стига, Старк, той е от семейството. Тони просто има нужда от някаква работа през деня, за да се задържи на повърхността, докато Иън намери спонсор за пиесата му.

— Пет пари не давам, че е от семейството. Какво общо има това с въпроса?

— Ти ли ме питаш? След като се съгласи да приемеш двамата си полубратя за цялото лято?

Дездемона побутна Старк по рамото, опитвайки се да го накара танцува отново. Но беше, като да се мъчи да задвижи товарен влак.

— Това е друго.

— Къде е разликата?

Тя съжали, че изобщо спомена за работата на Тони. До този момент вечерта вървеше много добре.

— Кайл и Джейсън просто нямаше къде другаде да отидат — промърмори Старк.

— Тони също няма.

— Той на колко е? На тридесет и две? Време е да започне да разчита на себе си.

— Уейнрайт разчитат един на друг.

— Разчитат на теб.

— Но така е добре за всички ни.

— Знаеш ли какъв е твоят проблем?

— Не, какъв е той?

— Ставаш наивна, когато стане въпрос за семейството. Погледни нещата трезво, Дездемона. В семейството няма нищо сакрално. Всеки тип, който върши злоупотреби и престъпления, все някъде има семейство.

Прониза я безпокойство. Тя тревожно се вгледа в лицето на Старк, като си казваше, че той не би могъл да знае за нещастния инцидент отпреди десет години, когато Тони поради грешка бе обвинен в присвояване на средства от един малък театър.

— Забележителна мисъл — отвърна Дездемона. — Но напълно безполезна. А ти знаеш ли какъв е проблемът ти? Толкова дълго си се занимавал с кодиращи техники и версии на компютърната сигурност, че си получил трайна параноя.

— Нямам параноя. Гледам на ситуацията с необходимата логична, неемоционална и аналитична дистанция, която на теб очевидно ти е чужда.

Тя го погледна съсредоточено. — Ти наистина не харесваш брат ми, нали?

— Той ти е заварен брат, а не брат. И си права. Наистина не съм много очарован от него.

— Та ти дори не го познаваш! — възкликна възмутено Дездемона.

— Успокой се, ставаш прекалено емоционална.

— Аз съм Уейнрайт. И съм родена емоционална.

— Ти не си родена Уейнрайт — напомни й ядосано той.

— Няма значение как съм станала член на семейството. Единственото, което е важно, е че съм част от него.

— Тогава ще е най-добре да си намериш някой, който да те пази, преди да изгубиш и последната си риза, докато се опитваш да назначиш безбройните си роднини.

— Така ли? — Дездемона вече не я беше грижа, дали някой чува спора им. — Ако не ти харесва как действам, най-добре ще е да си намериш друг доставчик, с когото да сключиш договор. Някой, който прави нещата по хубав, логичен, аналитичен начин.

Очите на Старк се превърнаха в леденостудени смарагди.

— Опитай се да говориш малко по-тихо, преди да си предизвикала сцена.

Той я хвана за ръката и я изведе от дансинга.

— Ще ти кажа нещо, Старк, — заяви с огромно удоволствие Дездемона — ти наистина успя да ме вбесиш. И вече изобщо не ме интересува, дали съм направила сцена или не.

— В такъв случай, ще те заведа у дома.

— Едва ли би искал да го направиш — тя го озари с усмивка, която затъмни канделабрите. — Това не е истинска среща. Дойдохме тук, за да правим бизнес, помниш ли? А досега не сме намерили никакви нови клиенти, нито за „Старк Секюрити Системс“, нито за „Райт Тъч“.

— Искаш да си движиш бизнеса? — Старк се спря пред студения бюфет. — Тогава съветът ми е, да започнеш да се държиш като делова жена.

— Много умееш да даваш съвети. Но ти започна този спор.

— В такъв случай, нека го смятаме за приключен. Той си взе сандвич със сирене.

— Кой ти е дал правото да приключ…

Дездемона замълча, когато Старк внимателно натъпка малкия кръгъл сандвич между устните й. Тя го загледа онемяла, докато дъвчеше.

Дотолкова бе вбесена, че й трябваха няколко секунди, за да разбере, че Старк вече не гледа към нея. Вперил беше очи в някого зад гърба й.

— Здравей, Памела — каза той много спокойно. — Не знаех, че ще си тук тази вечер.

— Добър вечер, Старк — отвърна тихо Памела Бедфорд.

Дездемона едва не се задави със сандвича си.

— Дездемона? — Памела я разглеждаше с израз на искрена изненада. — Не знаех, че твоята фирма е доставчикът на бала.

— Не е…

Тя най-сетне успя да преглътне и последната хапка. Обърна се и се изправи очи в очи с бившата годеница на Старк.

— Не съм тук служебно.

— Дездемона е с мен тази вечер — обади се Старк.

— О, разбирам — усмихна се разтреперана Памела. Около устните й се образуваха мънички бръчици, в сините й очи се четеше явна тревога.

Облечена бе в дискретно изрязана сапфиреносиня рокля, която подчертаваше платиненорусата й коса й и откриваше раменете. Дългата й шия бе украсена с диамантена огърлица, в тон с обеците, които деликатно проблясваха на ушите й. Памела сякаш бе извезана от златни нишки, лунни лъчи и перли.

Със своята тясна черна рокля и една-единствена черна кадифена панделка на шията за украшение, Дездемона, която все още кипеше от раздразнение, се почувства като лошата вещица от Запада.

Въздухът натежа от напрежение. Изражението върху лицето на Старк бе абсолютно непроницаемо.

Памела му хвърли тъжен, извинителен поглед.

— Мислех, че ще е добре, ако най-сетне се срещнем някъде. Не можем вечно да се избягваме, след като така или иначе се движим в един и същ кръг.

Старк си взе още един сандвич със сирене.

— Не съм смятал вечно да те избягвам — той здраво захапа сандвича. — Всъщност, изобщо не съм смятал да те избягвам.

— Радвам се да го чуя. — Памела хвърли прикрит, поглед към Дездемона. — Знам, че те поставих в много неловко положение на сватбата.

— Коя сватба? — запита Старк. Памела се изчерви.

— Страхувах се от тази среща. Знаех, че ще бъде трудно — тя се извърна към Дездемона. — Бихте ли ни извинила за няколко минути? Мисля, че Старк и аз трябва да довършим този разговор насаме.

— Дездемона и аз тъкмо си тръгвахме — каза Старк.

— Глупости — промърмори Дездемона. — Вървете и си поговорете. И без това мислех да ида до тоалетната.

— Дездемона… — започна Старк с предупредителен тон.

— Ей сега се връщам — махна му весело тя, завъртя се и потъна в множеството.

Тълпата се затвори зад нея.

Дездемона се отправи към най-близкия изход на балната зала. Беше съвсем близо до целта си, когато Дейн Маккалъм й препречи пътя.

— Бягство от мястото на катастрофата? — запита той и на лицето му се изписа крива усмивка.

Дездемона направи гримаса.

— Дълбоко в себе си съм страхлива. Не понасям гледката на кръв.

— Не ви обвинявам. — Дейн хвърли поглед към препълнената зала. — Но рано или късно, все щеше да се случи. Не могат вечно да се избягват.

— Така каза и госпожица Бедфорд.

— Предполагам, че идеята е била на Памела.

— Какво? Да предизвика среща тази вечер? Да, възможно е — съгласи се Дездемона.

— Бог е свидетел, че Старк не би си направил труда. Той гледа на нещата с погледа на компютър. Включено или изключено. Когато нещо е свършено, значи е свършено. Особено една връзка.

Дездемона замислено се вгледа в Дейн. Тя го беше срещнала на отменения сватбен прием и бе разменила няколко думи с него на коктейла, подготвен от „Райт Тъч“ за Старк, но не го познаваше добре. Единственото, което знаеше за него бе, че е един от малкото хора, които Старк счита за приятели.

Той бе по-висок от Старк, на ръст горе-долу, колкото Тони. Беше и същия тип като Тони и другите мъже Уейнрайт — строен, елегантен, с дълги пръсти и патрициански черти. Според всички традиционни представи, бе по-красив от Старк, но кой знае защо, Дездемона бе безразлична към този факт. За своя изненада, тя откри, че е развила странен и напълно непонятен вкус към мъже с вид на яки средновековни воини.

— Да се сблъскат един с друг тази вечер, сигурно е еднакво неловко и за двама им — каза тя.

Дейн се усмихна за миг.

— За Памела е сигурно, но се съмнявам това да е голям проблем за Старк или във всеки случай не по-голям проблем от всяка друга светска ситуация.

— Убедена съм, че му е много трудно. — Дездемона се опита да надникне през тълпата и да види какво става до бюфета. — Само се надявам той да не предизвика сцена.

Дейн се разсмя.

— Не се безпокойте, той няма да направи сцена тази вечер. Не е от хората, които избухват на публично място. Между другото, не съм виждал Старк да избухва дори, когато сме насаме. Той никога не се вълнува особено от нищо. Не е в неговия стил.

Дездемона се намръщи.

— Но тя го изостави пред олтара.

— Можете да ми вярвате, че от този момент нататък той я е отписал като грешка. За него тя не е била нищо друго, освен някакъв сигнал за грешна команда на компютъра му. Един дребен пропуск.

— Говорите така, сякаш Старк е компютър или нещо такова.

— Много хора смятат, че той наистина е — каза просто Дейн.

— Това е пълна лудост. Старк има чувства като всеки друг. Но ги прикрива добре, това е всичко.

— Познавам го по-дълго от вас, Дездемона. Неговото отчуждение е напълно реално. И ще ви издам една малка тайна. Понякога почти му завиждам.

— Това е абсурдно. Моля да ме извините. — Дездемона се завъртя на пети и тръгна към отворената врата.

Истинско облекчение бе да избяга от шумната, препълнена бална зала. Забърза по застлания с килими коридор към стаите за почивка. Чудеше се колко време трябва да даде на Старк и Памела, преди да се върне и отново да предяви претенции към „клиента“ си.

После се запита какво ли щеше да прави, ако се окаже, че Старк не гори от нетърпение тя да поднови претенциите си към него.

Ами ако Памела Бедфорд бе размислила и бе решила да поднови връзката им?

Дездемона отвори вратата на стаята за почивка и влезе вътре. Един бърз поглед наоколо й изясни, че поне за известно време ще остане сама. Тя въздъхна облекчено и се отпусна на една от тапицираните с кадифе табуретки пред огледалото.

В продължение на един дълъг миг се вгледа в отражението си. В големите й, блестящи очи припламна интуицията на Уейнрайт.

— По дяволите, та аз се влюбих в него!

Думите й бяха само тих шепот в празното помещение.

Липсваше дори възторжената публика, като се имаше предвид значимостта на момента.

Дездемона скочи на крака и удари с длани плота пред себе си. Приведе се съвсем близко до огледалото.

— Влюбих се в него.

Този път думите прозвучаха силно, блъснаха се в стените и отекнаха към редицата празни столчета.

„Толкова по-добре. Нещо като Ричард III, готов на всичко, за да предизвика съдбата си“.

— Това е невъзможно — каза Дездемона на жената в огледалото. — Окей, привлечена съм от него. Но не е възможно да съм влюбена. Той е моята пълна противоположност. Маккалъм навярно е прав. Старк може и да не е способен да обича нищо друго, освен своите логически пируети. Семейството ми също е право. Старк дори не е от хората на театъра, за Бога. Уейнрайт винаги се женят за хора от театъра.

Вратата зад нея се отвори. Памела влезе вътре. Дездемона срещна погледа й в огледалото.

— Да не би да преча? — запита притеснено Памела.

— Не. Просто говорех на себе си. — Дездемона бавно се смъкна обратно на табуретката.

— Помислих си, че мога да ви намеря тук. — Памела се приближи, без да откъсва очи от образа й в огледалото. — Старк ви търси.

Дездемона дълбоко си пое дъх.

— Вие двамата приключихте ли разговора си?

— Не знам, дали може да се нарече разговор — усмихна се криво Памела. — Беше доста едностранчиво. Нещо като да водиш диалог с компютър.

— Не го казвайте — прошепна Дездемона.

— Защо не? Истина е. Аз се извиних, Старк каза „Забрави го“. Аз казах, че имам чувството, че никога не сме общували, Старк каза „Забрави го“. Казах, че бих искала нещата да са се развили по друг начин, Старк каза „Забрави го“. Опитах се да му кажа… е, картинката вече ви е ясна.

— Забравете го.

— Точно така — полите на сапфирената рокля на Памела прошумоляха тихо, когато тя седна на съседната табуретка. — Но поне всичко свърши. Ужасявах се от тази сцена още от момента, когато оставих бележката в деня на сватбата. Рано или късно неизбежно щяхме да се срещнем.

— Да.

— Тази вечер почти веднага разбрах, че съм била единствената, която си е съсипвала нервите по повод на срещата. — Памела направи гримаса. — Имах чувството, че Старк с усилие си спомни името ми, камо ли факта, че някога сме били сгодени.

— Разбира се, че знаеше коя сте.

— Не съм съвсем сигурна. Мисля, че вече ме е прибрал в някакъв далечен компютърен архив, заедно с остарелите и излезли от употреба програми. Той е странен човек.

— Просто не показва чувствата си.

— И аз смятах така. Но близо месец преди сватбата реших, че причината да не показва чувствата си, е, че просто няма такива. — Памела се поколеба. — Нямам право да питам, но бихте ли ми казала какво ви отведе при него.

— Бизнесът.

Тънките вежди на Памела леко се смръщиха.

— Не разбирам.

— Бизнесът бе онова, което ни срещна. Вие го оставихте да плати сметката за сватбения прием, помните ли? А аз трябваше да му съобщя лошата новина, само защото фактът, че не е имало сватба, не значи, че няма да се плати на доставчика.

— Да, разбира се. — Памела се изчерви. — Съжалявам. Напълно забравих за този аспект на нещата.

— Всички забравят доставчика. Сигурно тогава сте имала други грижи.

— Няма нужда да бъдете груба. Тогава бях много разстроена. За мен бе изключително болезнено преживяване. А трябваше да се оправям и с родителите си. Те бяха съсипани, а аз се чувствах толкова виновна. Нямате представа.

— Да. Е, и все пак животът продължава, нали? — Дездемона стана. — Извинете ме. Ще отида да потърся Старк. Сигурно се чуди къде съм.

— Вероятно. Спомена нещо, че искал да си тръгва. Не обича много светските прояви, както знаете.

— Знам.

— Мисля, че това бе и една от причините, да реши да се ожени за мен — изящните челюсти на Памела се втвърдиха. — Той искаше постоянна светска секретарка и домакиня.

— Това са глупости.

— Не, не са. — Памела извади една салфетка и дискретно се изсекна в нея. — Едва ли мога да се оплаквам. Една от причините пък аз да се свържа с него, бе настояването на татко, да съм мила със Старк.

Дездемона притихна.

— Не разбирам. Памела избухна в сълзи.

— Татко казваше, че Старк се справя чудесно и сега, но след няколко години ще бъде невероятно богат. А напоследък татко имаше някои финансови трудности. Старата аристокрация вече не е онова, което е била. О, Боже, изобщо не би трябвало да говоря за тези неща.

— Вероятно не.

— Това са семейни проблеми.

— Така изглежда.

Памела вдигна ужасеното си лице.

— Обещайте ми, че никога няма да споменете за това пред никого. Мама и татко просто ще умрат.

— Повярвайте ми, не бих си и помислила. Дездемона наистина нямаше намерение да съобщава на Старк, че някой е искал да се омъжва за него само заради парите му.

„А може и да го е усетил от самото начало — каза си тя. — И затова бе тази история с брачния договор в края на краищата“.

— Въпросът не беше само в парите — продължи тихо Памела. — Татко казваше, че семейството има нужда от нова кръв. И че е време да подхраним генетичния фонд с един свеж, самороден талант. Казваше, че твърде много поколения Бедфорд са се женили във все същия социален кръг и резултатът е общото отслабване на рода.

— Доколкото разбирам, вашият баща застъпва дарвинисткия подход в брака?

— И така може да се каже — въздъхна Памела. — Мама не беше съгласна с него, но все пак прие идеята. Мама вярва в подхранването на семейното богатство от време на време. Исках да кажа, че независимо от причините, поради които ни запознаха, аз намерих Старк за интересен.

— Интересен?

— Във физически смисъл — поясни Памела.

— Да. Във физически смисъл.

— Разбирате какво искам да кажа. — Памела хвърли смачканата салфетка в кошчето. — У този мъж няма никакъв светски шик, както и никакъв такт, но у него има нещо много секси.

— Като че ли разбирам, физически сте била привлечена към него, така че идеята за брак ви се е сторила поносима.

— Сгреших, физическото привличане скоро избледня. Той ме правеше нервна, знаете ли.

— Нервна?

— Той беше толкова… — Памела търсеше думи. — Настойчив — тя се изчерви. — Няма да ви отегчавам с подробностите.

— Моля ви недейте.

— Нека просто да кажем, че беше малко примитивен за моя вкус. — Памела деликатно сви рамене. — Във всеки случай, най-сетне разбрах, че нищо няма да излезе от сватбата.

— Обичахте ли го изобщо? — запита Дездемона, преди да успее да се овладее. — Поне малко?

Памела се намръщи.

— Безброй пъти съм си задавала същия въпрос. И още не съм сигурна в отговора. Вие как бихте определила любовта?

— Не мисля, че бих могла. Това е едно от онези неща, които разпознаваш, само когато ти се случат. Най-добре ще е да тръгвам. — Дездемона отвори вратата.

— Знаете ли. — Памела съзерцаваше красивото си лице в огледалото. — Извинението ми тази вечер като че ли наистина го отегчи.

Дездемона й хвърли нетърпелив поглед.

— Съмнявам се. По-скоро не е знаел какво да каже. Памела се замисли върху това с тъжно изражение.

— Предполагам, че трябваше да го очаквам. И в най-добрите времена Старк нямаше кой знае какво да каже, освен ако разговорът случайно не беше за компютри.

— Е, нали това е неговата област. — Памела сякаш не я чуваше.

— Онова, което най-много ме тревожеше бе, че той никога нямаше какво да каже, след като сме се любили. Не ви ли разстройва, че той просто става от леглото, казва лека нощ и си тръгва?

— Забравете го — рече Дездемона и избяга от стаята за почивка.

Краткото пътуване от хотела до апартамента на Дездемона премина в почти пълно мълчание. Старк явно не се чувстваше длъжен да води разговор, а Дездемона не можеше да измисли нищо подходящо, което да каже.

Колкото и раздразнена да бе от неприятните му забележки за Тони, тя не можеше да не изпитва дълбоко съчувствие към Старк. Той сигурно страдаше след срещата си с Памела. Никой не би могъл да преживее подобна сцена, без да го заболи много.

Валеше лек, мъглив летен дъжд, който мокреше улиците и приглушаваше светлината на лампите. Старк караше през града с мълчалива съсредоточеност, която говореше красноречиво за неговия самоконтрол.

— Добре ли си? — запита Дездемона, когато той спря колата в гаража.

— Добре съм. — Старк се намръщи. — Защо?

— Просто така…

— Зле ли ти изглеждам?

— Не, разбира се, че не. Изглеждаш чудесно.

„Дори повече от чудесно“ — помисли си тя. Наистина изглеждаше страхотно в смокинг.

— Тогава защо питаш? — Старк изключи двигателя.

— Просто за да кажа нещо. Как се стори Макбет на братята ти?

Старк сви рамене.

— Изглеждат очаровани от него. Струва им се като току-що излязъл от някоя видеоигра. Истински жив видео герой.

— Макбет въздейства така на децата от всички възрасти. Когато е в града, организира пиеси за деца, които живеят в приюти и други подобни заведения. Много го обичат.

— Ангажирал е Кайл и Джейсън като сценични работници на някаква трупа, наречена „Скитащите артисти“.

— Това са актьорите и персоналът, които поставят детските пиеси — обясни Дездемона. — Идеята беше на Макбет. Той я основа преди няколко години. Всички са доброволци, от осветителя до дизайнера на костюмите.

— Разбирам.

— Ние, Уейнрайт, също помагаме на „Скитащите артисти“. Дори и „Райт Тъч“. Аз осигурявам почерпката за детските празненства преди представлението.

Старк кимна, но не каза нищо. Слезе и заобиколи, за да отвори вратата за Дездемона.

— Поканиха ме на някакво сутрешно представление в събота. Казва се „Чудовища под леглото“, доколкото си спомням.

— Аз ще съм там преди представлението. Ще направя пици за децата от публиката. — Дездемона слезе от колата. — Леля Бес също играе в пиесата. Тя е едно от чудовищата. А чичо Август се занимава с осветлението.

— Да се надяваме, че ще разбера тази пиеса по-добре от „Муха на стената“. — Старк я хвана за ръка и я поведе към асансьора.

Когато вратите се отвориха, Дездемона влезе вътре и се загледа право в индикатора на етажите.

— Имаш ли време да пием по едно кафе?

— Да. — Старк погледна часовника си. — Макбет е с момчетата. Казах му, че ще се прибера към един. Той сложи ръце на раменете й.

Малко от клаустрофобичното напрежение на Дездемона намаля.

Вратите се отвориха. Тя бързо излезе навън и тръгна по коридора към апартамента си.

Старк взе ключа й и го завъртя в ключалката, сякаш бе правил това от години.

— Исках да те питам нещо.

— Да?

Дездемона влезе, запали лампите и се наведе да събуе обувките си на високи токчета.

— Помниш ли, когато те целунах за първи път? Беше след коктейла за семинара на клиентите ми.

Дездемона, с обувка в ръка, му хвърли бърз поглед.

— Разбира се, че помня. И какво?

Старк затвори вратата и се извърна към нея. Очите му бяха някак унесени и напрегнати. Много съсредоточени.

— Тогава ти каза, че ни трябва време, да се опознаем един друг, преди да спим заедно.

Дездемона преглътна.

— Да, знам. Трябва ти време, за да се съвземеш след преживяното с Памела. Подобен отказ е много мъчителен за чувствителен човек.

— Да оставим въпроса с моята чувствителност. Питах се, дали можеш да бъдеш малко по-конкретна.

— Конкретна? — Дездемона едва не се задави. — За какво?

Старк гледаше ключа в ръката си. Когато вдигна очи, те наподобяваха бездънни зелени езера.

— За това, колко време трябва да чакам.

— Трудно ми е да отговоря на подобен въпрос.

— Така ли?

— Не е нещо, което можеш да определиш точно — тя събу и другата си обувка. — Искам да кажа, че няма определен период на изчакване.

— Тогава кажи ми как да разбера кога мога да те помоля да спиш с мен — запита тихо Старк.

Дездемона се облегна на тухлената стена, затвори очи и дълбоко си пое дъх.

— И двамата ще го почувстваме, когато дойде моментът.

— Не и аз — каза Старк.

— Моля?

— Трудно усещам нещата в подобни ситуации. Особено, когато ти определяш правилата.

Дездемона вдигна клепки и го изгледа сърдито.

— Значи аз ги определям, така ли?

— Не е ли вярно?

— Разбира се, че не. За Бога Старк, та само преди един час ти се срещна с бившата си годеница.

— Какво общо има това, по дяволите?

— Убедена съм, че изпитваш някакви много силни чувства. — Дездемона се отдели от стената и се запъти към прозорците в другия край на помещението. — Сигурно не ти е било лесно.

— Затова ли ме попита как съм долу в гаража? Смятала си, че съм разтърсен от срещата си с Памела?

— А не си ли?

— Не.

Старк я последва през стаята. Застана зад нея и сложи длани на раменете й.

— Пет пари не давам за Памела. И те питам колко време ще трябва да чакам за теб. Молбата ми изглежда напълно разумна.

— Така ли мислиш? — Старк докосна извивката на врата й.

— Знаеш, че мога да чакам, колкото е нужно. — Дездемона потръпна.

— Наистина ли?

— Да. Аз съм много търпелив човек — той целуна рамото й. — Но точно сега бих продал и душата си, за да разбера колко време още смяташ да ме мъчиш.

— О, Старк, невъзможен си…

Дездемона рязко се извърна в ръцете му. Прегърна го през кръста и притисна пламналото си лице към широката му гръд.

— Шест седмици? Три месеца? До другото лято? — прошепна той в косите й. — Моля те, Дездемона. Кажи ми някакъв срок. Какъвто пожелаеш. Ще успея да се справя.

Тя се засмя глухо.

— И би чакал до другото лято?

— Не съм казал, че няма да се опитам да променя срока. Но, ако е необходимо, ще чакам.

Дездемона дълбоко си пое дъх и се приготви да излезе на сцената.

— Какво ще кажеш за тази вечер?