Джейн Ан Кренц
Вярвай ми (7)

VII

Старк се надяваше на вдъхновение от утрото, но то не дойде според очакванията му. Когато влезе в кухнята малко преди седем, откри, че Кайл и Джейсън са вече там. Облечени бяха в тениските, дънките и маратонките от предишната вечер. Двете момчета се бяха настанили до черната маса за закуска от стъкло и стомана. Пред тях имаше купа юфка и кутия мляко.

Кайл вдигна поглед от чинията си. Нито подчертано небрежното изражение, нито лещите на очилата можеха да скрият напрежението в детските му очи.

— Добро утро, Сам.

— Добро утро.

Старк отиде до плота и съсредоточено започна да си приготвя кафе. Тази дейност му напомни предишната вечер, когато бе направил еспресо за себе си и Дездемона.

— Добро утро — промълви плахо и Джейсън.

Старк кимна леко, зает с кафе машината. Може би Алисън се бе поуспокоила през нощта. И ако имаше късмет, тя вече бе в колата си на път за Сиатъл, за да прибере синовете си.

Неговите полубратя.

Мисълта, че действително е толкова близък с тези две малки момчета, му подейства като шок.

— Извинявай, че задействахме алармата снощи — престраши се Кайл.

— Когато си забравим ключовете за вкъщи в Портланд, винаги влизаме през един прозорец — каза Джейсън. — Мислехме, че можем да приложим същия трик и към твоя прозорец.

— Не може. — Старк посегна към една чаша.

На масата се възцари кратко, напрегнато мълчание.

— Яд ли те е на нас? — запита Кайл.

— Не. — Старк си взе чиния от шкафа и си сипа юфка. — Просто не ви очаквах снощи.

— Казах на Кайл, че ще се ядосаш. — Джейсън отпи голяма глътка портокалов сок. — Казах му, че ще ни качиш на автобуса още тази сутрин.

Старк се замисли за тази възможност. Това действително беше решение. Още по-добре щеше да е, да ги качи на самолет. Полетът до Портланд беше съвсем кратък. Ако ги закараше на летището веднага след закуска, още към десет часа щяха да са си вкъщи.

— Колко време смятате да останете в Сиатъл? — запита той.

Кайл и Джейсън се спогледаха.

— Известно време — каза Кайл и се съсредоточи върху юфката си.

— Кайл каза, че бихме могли да останем при тебе през лятото — изтърси Джейсън.

— През лятото?! Смятате да останете цялото лято? Кайл кимна безмълвно.

— Но това е…

Старк замълча. Добави мляко към юфката си и се облегна на кухненския плот.

Да позволи на момчетата да останат при него през лятото, бе абсурдно. Вероятно не би било проблем, да останат ден-два, но не бе възможно да стоят три месеца. Та той дори не познаваше тези хлапета. За него те бяха чужди хора.

Чужди хора, които по една случайност имаха същия баща.

— Стана трудно, откак мама и татко се разведоха — рече тихо Кайл.

— Татко казва, че той и мама са се отдалечили един от друг.

Джейсън говореше с напевния тон на децата, които се опитват да повтарят думи на възрастните, които не разбират.

— Казва, че сега са съвсем различни хора от времето, когато са се оженили.

— Аха.

Старк механично дъвчеше юфката. Чул беше същото обяснение, когато беше на десет години.

— Не мисля, че са по-различни — рече грубо Джейсън. — На мен ми изглеждат същите.

Кайл сви устни.

— Мама казва, че татко се е уморил от нас. Казва, че той няма чувство за отговорност. Казва, че се чука със своята засукана секретарка.

Джейсън гневно вдигна поглед.

— Е, и какво? Мама пък се чука с нашия психиатър. Кайл помръдна едното си рамо.

— Доктор Тайтъс казва, че в това няма нищо нередно, след като той не е неин психиатър. И наистина не е. Тя ходи при доктор Лачлън.

Кайл погледна към Старк.

— Доктор Тайтъс казва, че разводът е проблем на мама и татко, а не наш, но това е тъпо. Как може да е само техен проблем? Сякаш ние с Джейсън не съществуваме или нещо подобно. За нас също всичко се промени, тъй че не е проблем само на мама и татко.

Старк не можеше да спори с логиката на това изказване. Той лапна още една лъжица от юфката.

— Доктор Тайтъс казва, че разводът може да бъде положителна стъпка за цялото семейство — редеше Кайл, сякаш бе научил думите наизуст. — Казва, че създавал възможности за всички членове от семейството, да съзреят и да станат по-независими.

Джейсън се намръщи.

— Казва, че е по-добре за двама души, които непрекъснато се борят един с друг, да се разделят. Казва, че по този начин се намалявал стресът в един дом.

— На първо място, не разбирам защо мама и татко трябва да се борят през цялото време — промърмори Кайл. — Ако просто спрат да се борят, няма да имаме никакви проблеми повече.

Старк преглътна.

— Родителите на много деца са разведени.

— Това ни каза и татко — съгласи се Кайл. — Каза, че е съвсем нормално.

— Доктор Тайтъс твърди, че родителите на повечето от половината деца в нашия клас са разделени — продължи Джейсън, забил поглед в недоядената си юфка. — Аз вече го знаех. Но просто не мислех, че мама и татко също ще го направят.

— Е, да, но те го направиха — рече Кайл изненадващо грубо. — И доктор Тайтъс те посъветва да го приемеш. Казва, че си настроен негативно или нещо подобно.

— Извинете ме. — Джейсън изведнъж скочи от мястото си. — Трябва да ида до банята.

Старк видя влагата, бликнала в очите му, преди момчето да изхвърчи навън от кухнята.

Кайл изчака, докато вратата се затвори.

— Нашият психиатър казва, че Джейсън все още не е приел развода на мама и татко.

— За това трябва време — отвърна Старк.

— Да. Предполагам.

Старк остави празната си чиния на плота.

— Какво ви накара да решите, да ме потърсите?

— И аз не знам. Все си го мислех, откак татко дойде за последен път да си прибере нещата.

— Кога беше това?

— Преди няколко месеца — гласът на Кайл стана толкова тих, че думите му едва се долавяха. — Когато си тръгваше, той каза, че ще идва да ни вижда с Джейсън два или три пъти седмично. И отначало наистина идваше. Но после вероятно не е имал време.

Старк си спомни, че бе чувал същите неясни обещания, когато беше на десет години. Хъдзън го навестяваше редовно в продължение на няколко месеца и после започнаха извиненията. „Трябваше да пътувам извън града, Сам. Едни колеги ще идват следващата седмица. Трябва да подготвя нещата за един риболовен излет, синко. Ще ме разбереш, когато станеш по-голям.“

Джейсън се промъкна отново в кухнята. Страните му бяха зачервени. Не погледна към Старк, когато зае мястото си на масата.

Кайл направи видимо усилие да смени темата.

— Татко казва, че работиш за правителството. Каза, че си изобретил онова нещо, което пречи на терористите и разни други типове, да стигат до програмите на компютрите.

— Сега не работя за правителството — рече Старк. — Имам си собствен бизнес.

— О! — Кайл за момент изглеждаше разочарован. — Още ли се занимаваш със секретни кодове?

— Да. — Кайл засия.

— Джейсън и аз си имаме компютър у дома.

— Така ли? — запита учтиво Старк.

— Татко ни го купи преди една година — потвърди Джейсън. — Имаме и в училище, разбира се, но татко ни научи на някои страхотни неща. Които другите деца изобщо не знаят.

Новината не изненада Старк. Техническите способности се предаваха в семейството. Хъдзън беше електроинженер, който някога бе имал забележителни постижения в разработването на пилотиращите устройства. Сега бе вицепрезидент на една преуспяваща инженерна фирма.

— Няма да ни позволиш да останем, нали? — запита най-сетне Кайл.

— Съмнявам се, че майка ви ще иска да прекарате цялото лято тук, в Сиатъл — опита се да спечели време Старк.

— Напротив, ще иска — настоя нетърпеливо Джейсън. — Ще е доволна, да се отърве от нас през лятото. Тя казва, че само правим всичко много по-трудно за нея.

— Обзалагам се, че без проблеми можеш да убедиш мама за това — рече Кайл. — Доктор Тайтъс твърди, че тя е в ужасен стрес. И да ни няма вкъщи през лятото, сигурно ще е голямо облекчение за нея.

Телефонът на стената иззвъня. Старк хвърли поглед към индикатора, изписващ номера, откъдето се звънеше. Не позна кода. Предположи, че е Портланд.

Вдигна слушалката.

— Тук е Старк.

— Сам, ти ли си? Твоят старец се обажда. Не съм те чувал, откак се обади за рождения ми ден — дълбокият, звучен глас на Хъдзън отекна по линията. — Кога беше това, мамка му? Преди седем месеца! Времето просто лети на моята възраст. А ти как си, синко?

Похлупакът, затиснал въртопа, бушуващ някъде дълбоко в Старк, се отмести само за частица от секундата. Само толкова, колкото той да зърне пъклената стихия на хаоса, развихрила се в бездънния съд.

С дисциплина, култивирана през годините, той затръшна похлупака обратно на мястото му.

— Кайл и Джейсън са тук — отвърна, без увертюри.

— Да, знам — рече нетърпеливо Хъдзън. — Тук е четири часът сутринта. Току-що пристигнахме. Алисън се е обаждала в хотела три пъти. Наистина ще ме подлуди. Държи се така, сякаш е само моя вината, дето момчетата са тръгнали за Сиатъл. И очаква аз да направя нещо.

— Ще направиш ли?

Старк забеляза, че и Кайл и Джейсън спряха да ядат. Седяха съвсем притихнали и се опитваха да изглеждат незаинтересовани.

— Какво да направя? — запита отсъстващо Хъдзън.

— Нещо.

— По дяволите, не мога да направя много. — От Хъдзън се изтръгна дълбока въздишка, която вероятно трябваше да изразява съжаление. — Обаждам ти се от Мауи. Дженифър и аз току-що пристигнахме. И двамата имаме нужда от пауза.

— Сигурно.

— Знаеш как е. Шестнадесетчасов работен ден и напрежението те довършва. Нощите и уикендите също.

— Нощите и уикендите с Дженифър.

— Не знам какво щях да правя без нея — рече Хъдзън — фантастична е. Помогна ми да сключа най-голямата сделка в живота си миналата седмица. Наистина й дължах това пътуване до Хаваите.

— Ами Кайл и Джейсън?

— Е, какво те? Нали са добре?

На Старк му се искаше, да бе приел разговора в кабинета си. Мрачно съзнаваше, че братята му слушат напрегнато всяка дума. Още един възрастен трябваше да вземе решение, от което щеше да зависи бъдещето им.

— Да, те са добре.

— Така си и мислех. Алисън каза, че са изминали целия път до Сиатъл с автобус и дори са намерили къщата ти посред нощ. Умни момчета. Напомнят ми за теб, когато беше на тяхната възраст.

— Виж какво, Хъдзън…

— Какво е това? — вниманието на Хъдзън сякаш за момент бе отвлечено. — Чакай малко, Сам. Дженифър се опитва да ми каже нещо.

Старк стисна слушалката, докато слушаше далечния женски глас, напомнящ, че било вече късно и било време да си лягат.

— Разбира се — гласът на Хъдзън беше приглушен, докато говореше с жената. — Почти свърших, сладурче. Ей сега идвам. По дяволите, това мъничко червено нещо наистина ти стои страхотно. Окей, Сам, ето ме пак. Какво казваше?

— Говорехме за факта, че Кайл и Джейсън са в Сиатъл.

— О, да. Не знам какво да ти кажа, Сам. Алисън ги замъкна на психоаналитик в същата минута, когато й казах, че искам развод. Няма по-сигурен начин да разсипеш две малки хлапета от този, да ги подложиш на психотерапия — разсмя се Хъдзън. — А фактът, че Алисън спи с техния психиатър, сигурно също не помага много. Но Джейсън и Кайл ще се оправят.

— Така ли мислиш?

— Можеш да ми вярваш. Просто им трябва малко време. По дяволите, та майка ти и аз се разведохме, когато ти беше на… на… десет или единадесет, ако не се лъжа.

— На десет.

— Както и да е. Исках да кажа, че ти се оправи добре, нали?

— Да.

Старк си помисли за годините, в които беше аутсайдер в собственото си семейство и в училището, за двата си провалени годежа и за вечната си самота.

— Оправих се добре.

— Точно така. Проблемите, които Алисън твърди, че имат Кайл и Джейсън, не са причинени от развода, независимо какво казва психиатърът.

— Така ли?

— Разбира се, по дяволите. Тези момчета са на десет и дванадесет години. Проблемите им са причинени от факта, че са големи деца на прага на превръщането си в юноши. Намират се в преходен период, това е всичко.

— Наистина ли го мислиш?

— Да, по дяволите. Психиатърът е оня, който напълни главата на Алисън с всичките тези глупости. Тя би трябвало да се откаже от услугите му. Ей, трябва да бягам. Дженифър ме чака. А не е от жените, които един мъж може да кара да чакат. Слушай, ще поздравиш Кайл и Джейсън от мен, нали?

— Те са тук в момента. Защо сам не го направиш?

— Нямам време, както ти казах. Дженифър ме чака. Дочуване, Сам. Приятно ми беше да те чуя. А, чакай, за малко да забравя. Преди време получих поканата ти за сватбата. Не можах да ти изпратя подарък, но все пак, приеми поздравленията ми. Следващия път, когато дойда в Сиатъл, ще ме запознаеш със съпругата си.

— Нямаше сватба. Булката не дойде.

— Какво, по дяволите?! Не ми казвай, че и тази твоя годеница е изчезнала?

— Да. Така стана.

— Господи, Сам! Изглежда, имаш нужда от някои съвети, как да се оправяш с жените. Какво направи, че уплаши тази?

— Помолих я да подпише брачен договор.

— Е, тогава погледни нещата от тази страна — рече Хъдзън, не без съчувствие. — Отменянето на една сватба е много по-евтино от един развод. Повярвай ми, говоря от опит.

— Да, предполагам, че е така.

— Грижи се за себе си. Може би скоро ще се видим. Хъдзън затвори.

Старк остави слушалката съвсем бавно. Погледна към Джейсън и Кайл. Те го наблюдаваха в стоическо мълчание.

„Исках да кажа, че ти се оправи добре, нали?“ Скръсти ръце пред гърдите си.

— Ако майка ви се съгласи, — произнесе много предпазливо — вие двамата можете да останете при мен през лятото.

 

Алисън се съгласи.

Час по-късно Старк седна на бюрото в кабинета си и набра номера на единствената личност, за която можеше да се сети, и която би могла да му помогне.

— Доставки „Райт Тъч“ — обади се Дездемона.

В топлия й, звучен глас се долавяше ентусиазма на заредения с оптимизъм предприемач, предусещащ новата сделка.

— Аз съм, Старк.

— Велики Боже, та сега е само осем часът сутринта. Защо се обаждаш толкова рано?

— Имам проблем.

— Какъв проблем?

— Моите двама полубратя пристигнаха при мен за лятото.

— Не знаех, че имаш братя.

— Ами, имам… Родителите им са се развели преди шест месеца. И Джейсън, и Кайл го приемат малко трудно.

— Естествено. — Дездемона въздъхна съчувствено. — Как иначе биха могли да го приемат?

— Във всеки случай, Алисън, майка им, е изпаднала в доста голям стрес, опитвайки се да се справи с тях, а и със собствените си проблеми. Хъдзън е на Хаваите с новата си приятелка.

— Хъдзън? Това кой е?

— Баща ми.

— О! И тъй, ти си взел момчетата за цялото лято?

— Така изглежда. Току-що говорих с Алисън. Тя е повече от склонна да ги остави тук, в Сиатъл. Каза, че ще е полезно преживяване за тях. Струва ми се, успяла е да убеди себе си, че това е като да ги изпрати на летен лагер.

— Лагерът „Старк“.

— Нещо такова. Е, поне имам свободна спалня. Алисън каза, че ще им изпрати някои дрехи.

— И ти влизаш в ролята на лагерния възпитател.

— Не съм възпитател — каза мрачно Старк. — Не знам абсолютно нищо за децата. Което е и същността на проблема ми. Кайл е на дванадесет, а Джейсън — на десет. За пръв път са в града. Нямат никакви приятели или пък нещо, което да правят през деня, докато съм на работа.

— Добре дошъл в чудесния свят на подрастващите момчета.

— Точно там е работата. Не мисля, че трябва да бъдат оставяни сами по цял ден. И без това, имат проблеми с адаптацията си, заради развода. Нуждаят се от компания и надзор.

— И ти искаш да разбереш как да намериш онова, за което всеки работещ родител би продал душата си — добър и сигурен човек, на когото да ги повериш през деня — заключи Дездемона.

— Те не са бебета. И не им трябва бавачка. Просто имат нужда от някого, който да ги държи под око, докато аз не съм наблизо. Някой, който да ги води на разни места. Да им създава занимания. Този род неща. — Старк потиснато се загледа през прозореца. — По дяволите, нямам каквото им трябва. Сигурно съм бил луд, да им позволя, да ме убедят.

— Не бой се, попаднал си, точно където трябва.

— Наистина ли?

— Имаш късмет.

Усмивката в гласа на Дездемона стопли слушалката в ръката на Старк.

— Братовчедът Макбет току-що пристигна в града. Ще бъде тук през лятото и си търси работа за през деня. Мислех да го ангажирам с пълненето на гъбени шапчици, но нещо ми подсказва, че ще е по-добър в ролята на възпитател.

— Кой е братовчедът Макбет?

— Който и каквото ти искаш да бъде — рече просто Дездемона. — Човекът е много добър актьор. Един от най-добрите в семейството, ако трябва да бъдем точни, а това вече значи нещо.

— Виж, Дездемона, не се обиждай, но не искам някакъв нафукан актьор, да се грижи за Кайл и Джейсън. Имам нужда от сериозен човек. Някой, който да въведе ред, ако нещата започнат да излизат извън контрол.

— Няма проблеми. Макбет е страхотен с децата и напълно можеш да му се довериш. Ще ти го изпратя веднага.

Старк се намръщи.

— Не знам какво да ти кажа. Кайл и Джейсън не са бебета. И не им трябва бавачка.

— Мисли за Макбет, като за наставник на млади мъже.

— Чуй, може би трябва още малко да обсъдим този въпрос.

— Съжалявам, но точно сега не мога да говоря — рече Дездемона. — Готвим се за един голям благотворителен обяд днес. О, без малко щях да забравя. Искаш ли да дойдеш на рождения ми ден следващия петък?

Старк започваше да се чувства объркан.

— На твоя рожден ден?

— Ще кажа само, че ставам на двадесет и една, и повече няма да ги броим.

— Разбирам. Добре. Да, ще дойда на рождения ти ден.

— Страхотно. В седем часа в свърталището на ъгъла до „Райт Тъч“. — Дездемона изстреля името на ресторанта. — Знаеш ли го?

— Ще го намеря. Но, Дездемона, за този Макбет…

— Отдъхни си. Проблемите ти свършиха. Дездемона затвори телефона, преди Старк да успее да измисли какво да каже.

— Но ние нямаме нужда от някого, който да се грижи за нас през деня — възпротиви се Кайл. — Свикнали сме да бъдем сами, когато се върнем от училище. Вече не сме малки.

— Сега е лято. — Старк се облегна на стола зад бюрото си и изгледа твърдо момчетата. — И не сте на училище. Ще имате много свободно време, а не можете да се оправяте в Сиатъл. През деня няма да съм с вас. Трябва да ходя на работа.

— Можем да се оправим из града — рече бързо Джейсън. — Твърде големи сме, за да имаме бавачка.

Старк вдигна вежди. През двата часа, откак Алисън се бе съгласила да остави Кайл и Джейсън в Сиатъл, с тях бе станала огромна промяна. По някакъв тайнствен начин те се бяха преобразили от плахи, бездомни дечица в нагли малки тиранчета.

— Докато живеете с мен, — каза тихо Старк — ще спазвате моите правила. А моите правила гласят, че няма да прекарвате дните си сами.

— О, хайде, Сам, ние сме ти братя, а не обикновени сукалчета. — Кайл изведнъж засия. — Можем да идваме в офиса с теб.

— Не мога да работя и да ви забавлявам едновременно.

— Но точно там е работата. Няма нужда никой да ни забавлява — ухили се Джейсън. — Аз се поогледах. Ти имаш чудесни неща в тази къща. Всякакви компютри, стерео, телевизор, видео и даже компактдиск.

— Да-а, мястото е страхотно оборудвано — рече Кайл.

— Трябват ни само някои нови видеоигри и всичко ще е наред.

— А ако не искаш да ни купуваш видеоигри, — добави услужливо Джейсън — можем да намерим адресите на най-близките салони в телефонния указател.

— Остави това — рече Старк с желязна категоричност. — Няма да прекарате лятото, заврени в някой салон за видеоигри.

— Но видеоигрите развиват мисленето и логическите умения — увери го словоохотливо Кайл. — А също така подпомагат координацията на окото и ръката.

Старк го изгледа.

— Кой казва това?

— Доктор Тайтъс, нашият психиатър — уведоми го с удоволствие Кайл. — Той каза на мама, че видеоигрите не са вредни. Каза, че са по-добри за нас от телевизията, защото са интер… интер…

— Интерактивни? — предположи Старк.

— Да, точно така. Интерактивни. — Кайл изглеждаше доволен от схватливостта му. — А игрите, създаващи виртуална реалност, са най-доброто. Сякаш влизаш в съвсем нов свят.

„Един друг свят, където си сам“ — помисли си Старк.

— Знам — рече той тихо. — Но смятам, че ще е по-добре, да останете в този свят това лято.

Приглушено ръмжене на мощен мотор прекъсна дискусията им и някакъв автомобил спря на алеята.

— Какво е това? — запита Кайл, за миг отвлечен от спора за виртуалната реалност. — Звучи като чудовищен камион или нещо подобно.

На вратата се позвъни. Старк стана.

— Ще видя кой е.

Кайл и Джейсън го последваха по коридора. Всички заедно слязоха по стълбата от бетон и стомана, без парапет, която образуваше гръбнака на къщата.

Старк отвори вратата в дъното на двуетажното предверие.

На стълбите стоеше огромен мъж със сурово и мрачно лице. Той носеше черни огледални очила, пъстра кърпа, завързана на главата му и избеляла дънкова риза. Широка гривна от неръждаема стомана украсяваше едната от дебелите му китки. Мощните му гърди бяха опасани от кожен патрондаш. В него нямаше патрони, но това ни най-малко не намаляваше внушителното впечатление. Ботушите му бяха от светлосива змийска кожа. На алеята бе спрян лъскав черен джип, чиито хромирани части блестяха на слънцето.

— Сигурно сте сгрешил адреса — каза Старк.

— Вие ли сте Старк?

— Да.

— Изпраща ме Дездемона. — Гласът му звучеше като мотора на джипа. — Аз съм Макбет.

— Наистина ли? — Старк бавно се усмихна и хвърли поглед към братята си. — Джейсън, Кайл, запознайте се с вашата бавачка.

Кайл мъчително преглътна. Очите му зад очилата бяха станали съвсем кръгли.

— По дяволите…

Джейсън просто бе зяпнал, като ударен от гръм. Макбет погледна към тях. Изумените лица на момчетата се отразиха върху огледалните му очила.

— Разбрах, че ще се позабавляваме това лято — каза той. — Качвайте се в джипа.

 

Дездемона седеше на прага на хладилното помещение и оглеждаше най-новите ледени скулптури на Върнън Тейт. Тя никога не влизаше навътре във фризера повече, отколкото бе необходимо, и никога не оставаше в студените му, стоманени очертания по-дълго, отколкото се налагаше, за да прибере или извади някой контейнер с продукти, фризерът беше с размерите на голяма кабина на асансьор.

Последният шедьовър на Върнън беше една ледена купа, разположена между крилете на замръзнал лебед. Скулптурата бе изящна и грациозна. Ледът проблясваше като рядък кристал.

— Чудесен е, Върнън — възхити се Дездемона. — Ще насипем желатина в купата и ще сложим всичко това в центъра на секцията с десертите.

Върнън изглеждаше малко притеснен, както винаги, когато тя хвалеше работата му.

— Радвам се, че ви харесва. Все още работя върху делфините, които поръчахте за следващия голям прием на господин Старк.

— Няма защо да бързаш. И все пак нямам търпение да ги видя. Сигурен ли си, че не искаш да ги приберем в „Райт Тъч“?

Върнън се изчерви.

— Предпочитам да ги държа в хладилния склад на моя приятел, докато не станат готови.

— Разбирам. Не исках да те притеснявам. Художниците приличат на артистите в някои отношения. Не обичат хората да наблюдават хода на работата им.

— Мисля, че е точно така — усмихна се Върнън. — Знаете ли какво, госпожице Уейнрайт? Никога не съм мислил за себе си, като за художник, преди да дойда да работя при вас. Това ме кара да се чувствам някак по-значим или нещо от този род.

— Но ти наистина си нещо особено. Не знам какво щях да правя без теб. — Дездемона погледна часовника си. — Трябва да видя, дали Жулиета и леля Бес приключиха със соленките. Вече е време да започваме да товарим.

— Аз ще се занимая с чашите. — Върнън я последва навън от фризера, като затвори вратата.

— Благодаря, Върнън.

— Дездемона прекоси покрития с бели плочки под, от двете стени, на който се издигаха дълги плотове от неръждаема стомана. Долната част на плотовете бе заета от редици метални шкафове.

Както винаги, тя огледа своето малко царство с гордото око на собственик. Всичко бе чисто и спретнато, като корабен камбуз. „Райт Тъч“ беше нейната сцена и тук тя изпълняваше главната роля. Беше приятно чувство.

Бес, със сива коса, скрита под бяло боне, вдигна глава от работата си.

— Почти свършихме, скъпа. Жулиета тъкмо извади последната тава от печката.

— Браво. В график сме. — Дездемона огледа помещението, където Хенри и Върнън товареха кутии с чаши на една ръчна количка. — Да не забравите малките чинийки за десерта — викна тя.

— Няма — отвърна Хенри. — Имам ги в списъка.

— Отивам да си облека смокинга — рече Дездемона. — Ей сега се връщам.

Тя бързо влезе в офиса, затвори вратата и спусна щорите на прозореца, гледащ към работното помещение. После посегна към смокинга в черно и бяло, който носеше винаги, когато беше на работа.

Майка й бе моделирала и изработила смокинга заедно с униформите в черно и бяло, които носеше персоналът на фирмата. Елегантният вид бе една от запазените марки на „Райт Тъч“.

Вратата на офиса се отвори неочаквано, тъкмо когато Дездемона започна да разкопчава блузата си.

Тя рязко се обърна и се усмихна, когато видя заварения си брат.

— Тони. Какво правиш тук?

— Трябва да поговоря с теб, детенце.

Тони хвърли поглед през рамо и после влезе в офиса, затваряйки след себе си.

— Сега не мога да говоря, Тони. Имам обяд в един часа. Товарим фургона. Когато се върна, можем да пием кафе и ти ще ми разкажеш за Холивуд.

— Можеш ли пак да ме впишеш във ведомостта? — Сърцето на Дездемона се сви.

— О, Тони! Какво се случи в Холивуд?

Тони се облегна на вратата, като я гледаше с тревожни очи.

— Онова, което винаги се случва. Нещата се провалиха. Хората с парите не си изпълниха задълженията. Студиото загуби интерес. Мошениците, които се занимаваха с проекта, просто се скатаха. Всичко свърши, Дездемона.

— Точно от това се боях. Толкова съжалявам, Тони. Устните му се свиха в горчива усмивка.

— Изглежда, това ще е историята на моя живот.

— Ти си чудесен актьор. Но просто не си имал съответния шанс.

— Знам, знам. Големият шанс — той уморено прокара ръка по красивото си лице. — Понякога си мисля, че никога няма да го имам, детенце.

— Ще го имаш, Тони.

— Хубаво е, че вярваш в мен.

— Цялото семейство вярва в теб, знаеш го много добре.

— Както винаги казва чичо Август, единственото нещо, на което един Уейнрайт може да разчита, са другите Уейнрайт. — Тони направи елегантно, небрежно движение с раменете си. — Виж, работата не ми трябва за вечни времена. Завърших една пиеса, докато чаках нещата да тръгнат в Лос Анжелис.

— Пиеса?

— Нарича се „Изчезващ“. Мисля да говоря с Иън Айвърс, да я постави в „Рампата“.

— „Рампата“ има проблеми, Тони — изрече със съмнение Дездемона.

— Окей, тогава ще трябва да намерим някой ангел, който да подкрепи продукцията. — Тони закрачи из малкото помещение. — Можем да го направим. Иън се нуждае от една голяма пиеса, за да спаси театъра си, и аз я имам за него. Проблемът е, че ми трябва дневна работа, докато успея да поставя „Изчезващ“. Какво ще кажеш?

Дездемона се усмихна.

— Добре. Отново си във ведомостта.

— Благодаря. — Тони спря да крачи и се извърна към нея. — Извинявай, че те притесних пред приятеля ти онази вечер.

— Не се тревожи за това.

— Как бих могъл да знам, че водиш мъж у дома си? И особено, тип като този. От него ли са ти тези приспособления за играта на роби и перата?

— Не ставай глупав. Кирстен ми ги даде преди няколко дни като благодарствен подарък. Един вид шега, всъщност. Тя скоро ще отвори „Екзотика Еротика“.

— О, да, бях забравил за нейния дамски секс бутик. — Тони я изгледа внимателно. — Колко сериозни са нещата между теб и тоя недодялан технократ?

— Не го наричай недодялан.

— Извинявай. Колко сериозни са нещата между теб и господин Старк? — изрече Тони с високопарен сарказъм.

Дездемона се изчерви.

— Още не знам, но имам надежди. Тони, трябва да се обличам. Ако искаш да се върнеш във ведомостта, ти също си облечи униформата. Можеш да помогнеш на Хенри и Върнън.

— Той не е твой тип — каза меко Тони. — Не е един от нас.

— Така казват — съгласи се Дездемона.