Джейн Ан Кренц
Вярвай ми (3)

III

Приглушен шепот, напомнящ атмосферата в погребална зала, посрещна Старк в главния офис на компанията му в центъра на Сиатъл, когато влезе в понеделник сутринта.

Роуз Бърнс, секретарката в приемната, му се усмихна несигурно. В усмивката й имаше съжаление, ужас и искрено благоговение. Бе същата усмивка, която бе запазила за него от преди две години, от деня на предишното му сватбено фиаско.

— Добро утро, господин Старк — промълви тя. Очите й бяха достатъчно красноречиви.

— Добро утро, госпожице Бърнс.

Настана мрачна пауза, през която Роуз сведе поглед, също като опечалените, застанали на ръба на някой гроб.

— Времето днес е чудесно, нали?

— Така ли мислите?

Лицето на Роуз стана алено. Тя припряно посегна към телефона, който за щастие, иззвъня в този момент.

Да премине по коридора, водещ към кабинета му, бе истинско мъчение за Старк. Но той го понесе със стоическо примирение. Отвсякъде го пронизваха любопитни погледи. Подчинените му го поздравяваха приглушено и бързаха да се скрият зад бюрата си, за да сверят впечатленията си с останалите.

Но най-лошото все още предстоеше. Старк стисна зъби, когато прекрачи прага на кабинета си.

Секретарката му, Мод Пичкот, се взря в него над ръба на очилата си за четене. Бледите й сини очи го оглеждаха преценяващо. Старк се стегна в очакване на неизбежното.

Мод беше около шестдесетте. На главата си имаше кръгъл шлем от металносиви къдрици и предпочиташе съответстващи сиви костюми. Сами по себе си костюмите й излъчваха внушение за мощ. Бяха винаги двуредни и в стил, който съчетан със солидната фигура на Мод, я превръщаше в сила, с която никой в „Старк Секюрити Системс“ не можеше да не се съобразява.

Главното й хоби беше да виси в магазините за поздравителни картички през обедната си почивка. И вечно бе в търсене за най-подходящия и вдъхновен куплет за всеки отделен повод.

Нейните деца, внуци, племенници, племеннички, приятели и колеги получаваха картички от нея за всички големи и малки празници. Старк получаваше честитка, дори за Деня на шефа, празник, за който бе в блажено неведение, докато не нае Мод. Непреставащият поток от картички бе истинско мъчение за него, защото той имаше глождещото чувство, че би трябвало да й отговори по същия начин. Но игнорираше този неприятен импулс и понасяше ексцентричностите на секретарката си, защото Мод бе невероятно добре организирана.

За нещастие, хобито й с поздравителните картички бе повлияло на отношението й към действителността.

— Добро утро, господин Старк — каза Мод. — Не мислех, че ще сте тук днес. С голямо съжаление научих за злощастния малък инцидент в събота.

„Само Мод би го нарекла «злощастен малък инцидент»“ — помисли си Старк.

— Забрави го, Мод.

— Помнете, сър, че когато вървим по житейския друм, винаги може да ни се случи да се спънем в някой случаен камък. Но човек трябва да намери сили, да стане отново, да се отърси от праха и да продължи напред.

— Събота не беше най-добрият ми ден, Мод. Но спокойно мога да кажа, че нито съм се спъвал, нито съм падал. И затова няма нужда да ставам и да изтърсвам праха от себе си.

— Не говорех буквално, сър — упрекна го нежно Мод.

— Така ли? — запита Старк с престорена изненада.

— Разбира се, че не. Говорех метафорично.

— Никога не съм бил добър с метафорите.

— Напред, сър — заяви бодро Мод. — Това е първият ден от останалата част от живота ви.

— Ще го запомня.

— Обърнете гръб на мрачното минало и погледнете дъгата, която ви обещава слънчево бъдеще.

— Благодаря за съвета.

Старк бързо мина покрай бюрото й. Почти бе успял да избяга.

— Утрото винаги идва с нова надежда, сър.

— Да — той с облекчение отвори вратата. — Изпратете ми Маккалъм, ако обичате.

— Да, сър. И ако ми позволите да кажа, всяко препятствие, което преодоляваме, ни помага да разцъфтим и съзреем.

— Ако продължавате да говорите така, Мод, сигурно ще ви уволня на часа.

Старк влезе в кабинета си и затвори вратата. Здраво.

Хвърли чантата си върху бюрото, метна сакото на закачалката в ъгъла и отиде до прозореца. Остана там известно време, зареял поглед навън от височината на петнадесетия етаж.

От мястото си можеше да вижда стоманената синева на залива Елиът и заснежените върхове на планината Олимпик в далечината. По небето не се забелязваше нито едно облаче, нещо рядко в тихоокеанския северозапад, което сигурно скоро щеше да се промени.

По студените, тъмни води на „Паджет саунд“ в двете посоки се носеха фериботи, натоварени с туристи и хора, пътуващи към работните си места. Те напомняха на Старк за усърдни паяци, виещи невидима паяжина, фериботите избягваха гигантските товарни кораби и си проправяха път през рояците платноходки и яхти, появили се незабавно с хубавото време.

Старк за миг си помисли какво ли щеше да е, да седи сега на някой плаж в Бора Бора. Идеята да заминат за Южния Пасифик за медения месец, беше на Памела. Старк не бе възразил. Памела бе уредила всичко — хотела, самолетните билети, маршрутите. Той се запита, дали тя се е погрижила да отмени резервациите, или щеше да му се наложи да плаща и сметки за неосъществения меден месец.

Вратата се отвори и Дейн Маккалъм влезе в кабинета му.

Висок, строен, с аристократична външност, на тридесет и пет години, Дейн бе пълната противоположност на Старк. Имаше вкус към скъпите дрехи и носеше елегантно скроените си костюми с изтънчения шик на високоплатен модел. Русата му коса бе оформена в известен салон, а не подстригана в обикновена бръснарница. Носеше италиански обувки от истинска кожа, а не износени маратонки, и никога не бяха го виждали в джинси на работа.

Бе твърде различен от Старк и в други отношения. Справяше се с лекота със светските ангажименти, които отвращаваха Старк, и се интересуваше истински от изкуствата, изисканите вина и дори от опера. Умееше не по-малко добре да управлява хората и парите — качества, които го правеха неоценим сътрудник.

Двамата се бяха срещнали преди няколко години в института „Розета“. Старк работеше в техническия сектор, а Дейн беше в управлението и финансите.

Когато Старк реши да започне сам, бе направил на Дейн предложение, което можеше да бъде сравнено само със залагане на масата за хазарт. Тогава още не разполагаше с никакви пари, защото първият му продукт, една програма за компютърно кодиране, бе все още в главата му. Но бе обещал на Дейн поста вицепрезидент и дялове в „Старк Секюрити Системс“. За негова изненада, Дейн без колебание се бе съгласил.

Дейн се бе оказал също толкова ловък в намирането на поръчки за „Старк Секюрити Системс“, колкото бе бил някога в набирането на средства за института.

Старк пръв бе разбрал, че с Дейн имат твърде малко общо, и все пак, бяха станали приятели. Обединяваше ги целта да превърнат „Старк Секюрити Системс“ във водещата компания в тяхната област.

— Много ли ти бе лош махмурлукът в неделя? — запита спокойно Дейн.

Старк сви рамене.

— Нямаше такъв.

— Така ли? — усмихна се слабо Дейн и се отпусна в едно кресло, протягайки дългите си крака. — Знам, че обикновено не пиеш, но си помислих, че в събота вечер ще направиш изключение. Ако не си се напил, какво си правил тогава? Обадих се някъде към осем, но никой не отговори.

— Ходих на театър. Дейн вдигна вежди.

— Не знаех, че ходиш на театър.

— В събота вечерта отидох. Гледах нещо, наречено „Муха на стената“ в „Рампата“.

— Не мога да повярвам. Ходил си да гледаш експериментален театър? Явно си бил по-зле, отколкото си мислех. И как, по дяволите, успя да намериш пътя до петокласно мърляво салонче като „Рампата“?

— Жената от фирмата за доставки и нейният персонал ме поканиха да отида с тях. А и нямах нищо по-добро предвид.

Дейн примигна изненадано.

— Жената от фирмата за доставки?

— Е, няма значение. Това е дълга история.

— Добре, значи си прекарал съботната вечер в театъра. Ами вчера какво прави? Опитах се да ти се обадя по телефона на няколко пъти.

— Бях го изключил. Работих върху „АРКЕЙН“. Очите на Дейн за миг проблеснаха.

— Ако трябва да цитирам Мод: „Когато животът ти поднася лимони, направи си лимонада“, а?

— Сега не е време за цитати — предупреди го Старк.

„АРКЕЙН“ бе последното му творение — една изключително гъвкава програма за компютърна защита, основана на принципи, изведени от онова, което популярната литература наричаше „теория на хаоса“. Старк предпочиташе да нарича тази нова област на границата между математиката и физиката „наука за комплексността“.

Не обичаше думата „хаос“. За разлика от повечето учени, в неговото съзнание тя не предизвикваше представата за привидно случайни сигнали и действия в предчувствие на скритите зад тях закономерности. За Старк истинският хаос бе празна вселена, обвита в безкрайна нощ. Място, където всичко бе лишено от смисъл. Място, където той бе напълно и абсолютно сам. И това място съществуваше в оня тайнствен водовъртеж, погребан някъде дълбоко в него.

Дейн сплете пръсти и замислено го погледна.

— Мразя да разпитвам, но ме мъчи ужасно любопитство. Памела обади ли ти се?

— Не.

— Което няма значение, предполагам.

— Така е. Памела и аз нямаме кой знае какво да си кажем в момента.

— Погледни нещата откъм добрата страна. Една отменена сватба сигурно е далеч по-евтина от един развод.

— Да беше видял сметката на доставчика. — Дейн се разсмя.

— Може и така да е, но говоря от опит. Не забравяй, че още подписвам чекове за Алисия. И се обзалагам, че те са много по-големи от онзи, който си дал на доставчика.

Старк не възрази. Алисия бе втората бивша съпруга на Дейн. Бракът им бе продължил по-малко от година. И на Дейн му се бе наложило след развода да й плати почти цяло състояние.

— Казах ти да подпишеш брачен договор с Алисия. Трябваше да си вземеш поука, след като Елизабет те напусна.

— Предполагам, че по природа съм романтичен — сви устни Дейн. — За разлика от теб.

Старк седна зад бюрото си.

— Е, видя докъде ме доведе оня ден деловият подход в брака.

— Вярно. Не беше красива гледка. Така ударите стават два. Дали някога изобщо ще помислиш за трети опит?

— Направи ми една услуга — промърмори Старк. — Дори не споменавай за подобна възможност. Дейн подръпна гънката на панталона си.

— И какво ще правиш сега?

— Ще работя, както обикновено. Върху фината настройка на „АРКЕЙН“. След като няма да ми се налага да се търкалям десет дни на плажа в Бора Бора, ще успея да свърша преди срока. Мисля, че ще се справя и с последните пропуски в програмата до август.

Дейн подсвирна възхитено.

— Това наистина е доста преди срока. Близо два месеца.

— Този път са ми спестени мъчнотиите около обикновените програми. Нещата наистина вървят добре. Накарай Ланкастър да задвижи проектите по продажбата.

— Добре.

— И помни — изръмжа Старк. — Искам сигурни прогнози, а не мечти в розово.

— Ще предупредя Ланкастър. — Дейн се ухили. — Но не обвинявай мен, ако той отново ти обещае цветя и рози. Мисля, че ухажва Мод.

— Бог да ни е на помощ.

В дните, последвали провалената му сватба, Старк прави същото, което бе правил винаги, когато нещата в живота му не бяха наред. Потъна в работа.

И не изплува близо две седмици, докато Мод не застана на вратата на кабинета му и не се изкашля по начин, който не предвещаваше нищо добро.

Наложи й се да се изкашля два пъти, защото Старк се беше съсредоточил в една разпечатка, подадена му от Дейн, който се бе изтегнал в любимото си кресло.

— Какво има, Мод?

— Графикът за обществените ви ангажименти през следващите три месеца, сър.

Старк тревожно трепна.

— Какви обществени ангажименти? Мод му подаде един бележник.

— Онези, които госпожица Бедфорд бе подготвила за вас преди сватбата.

— По дяволите! — изруга Старк. — Отмени всичко.

— Това едва ли е добра идея, сър.

Мод погледна Дейн в очакване да я подкрепи.

— Права е — потвърди Дейн. — Преди месец Памела се консултира с мен във връзка с този график. Всичко е свързано с бизнеса. Ти остави тези неща на нея, не помниш ли?

— О, по дяволите, спомням си. — На Старк му се струваше, че е попаднал в капан. — Но тогава смятах, че ще се оженя.

— Разбирам — съгласи се Дейн. — Но бизнесът си е бизнес.

Старк напрегнато погледна Мод.

— И какво по-точно има в този график? Тя хвърли поглед на списъка в ръката си.

— Трябва да давате коктейли и партита след семинарите по компютърна сигурност, които организираме всеки месец. Първият е след две седмици. Има три приема за различни клиенти и представители на корпорациите, няколко благотворителни изяви…

— Благотворителни изяви! — Старк се смръщи заплашително. — Какво общо имат благотворителните изяви с бизнеса ми?

Дейн се раздвижи на стола си.

— Това са събития, където можеш да срещнеш личностите на деня, Старк. Там се осъществяват най-добрите контакти. Памела го знаеше. Затова ги е включила в графика ти.

— По дяволите. — Старк си свали очилата и потърка носа си. — Дайте ми малко време да помисля.

Мод притихна. Дейн търпеливо чакаше. Изведнъж вдъхновението го осени. Старк бавно сложи отново очилата си.

— Онова, от което имам нужда, е професионалист. Мод рязко наклони главата си на една страна.

— Професионалист?

— Да.

Старк отвори едно чекмедже и извади класификатор с визитни картички. Бързо намери тази на Дездемона и я измъкна от пластмасовата обвивка.

— Обади се на собственичката на тази фирма. Обясни й какво ни е нужно. Питай я, дали би сключила договор за подготовка на всички светски ангажименти на „Старк Секюрити Системс“ през следващото тримесечие. Необходимо е да се погрижи не само за доставките, но и да изпълнява ролята на домакиня на приемите.

Мод се приближи до бюрото и огледа картичката с присвити очи.

— Доставки „Райт Тъч“. Ясно. — Дейн вдигна вежди.

— Това е фирмата, която се занимаваше със сватбата ти, нали?

— С моята несъстояла се сватба.

— Професионален доставчик, който да има договор с нас — произнесе замислено Дейн. — Не е лоша идея.

— Благодаря — рече Старк. Изведнъж се почувства безкрайно доволен от себе си. — Отдавна трябваше да се сетя за това.

Дейн се усмихна.

— Ти винаги си бил мозъкът на отбора. — Мод сияеше.

— Когато животът ти поднесе лимони…

 

Вратата на отделения със стъклени стени кабинет на Дездемона се отвори рязко малко след десет в понеделник сутринта. Рафаел Кръмптън, скулптор на ледени фигури, наеман за отделни поръчки, зае драматична поза.

Облечен бе в строга бяла униформа и шапка, каквито носеха всички служители на Дездемона, когато работеха в кухнята на фирмата.

— Дездемона, не знам как да ти го съобщя, но трябва да те напусна. Моля ти се, не ме намразвай.

Дездемона се намръщи.

— Къде отиваш?

— Принуден съм да следвам съдбата си. Когато приемах тази работа, ти казах, че съм предопределен за по-големи и по-добри неща. Знам, че ще ти е трудно без мен, но ще оцелееш. Ти си силна, Дездемона.

— Рафаел, затвори вратата, седни и ми обясни какво става.

— Намерих си друга работа. — Дездемона простена.

— О, по дяволите!

— Отивам във „фаунтийнз“, новият хотел в Белвю.

— Смяташ да ме напуснеш заради работа в хотел в Ийстсайд? Та, там ти ще правиш ледени фигури за неделните матинета! И наричаш това съдба?

Рафаел я изгледа печално.

— Знаех, че ще ти е трудно да го приемеш. Не беше лесно решение, Дездемона. Но ми обещаха пълна артистична свобода. Как бих могъл да откажа?

— Причината е, че те накарах да направиш онези лебеди за сватбата Старк-Бедфорд, нали? Още си ядосан, че не ти позволих да вършиш, каквото искаш.

— Идеите ми бяха изключителни — възрази Рафаел. — Вдъхновението ми идваше от „Кама Сутра“. Фигурите щяха чудесно да подхождат за сватбен банкет.

— Кажи ми честно, Рафаел. Не мислиш ли, че серия ледени скулптури, изобразяващи голи двойки в различни сексуални пози, биха били малко скандални за една толкова официална сватба?

— Моите фигури бяха съвършеното въплъщение на екстаза от сватбената нощ.

— Какво знаеш ти за екстаза на сватбената нощ? Никога не си се женил. Във всеки случай, приемът Старк-Бедфорд трябваше да бъде на изключителна висота. И твоите скулптури само щяха да шокират гостите.

Рафаел я погледна с упрек.

— Истинският художник не може да си позволи да обслужва посредствените вкусове на тълпата. Нито пък да оставя покровителите си да диктуват творческите му виждания.

— Аз не съм ти покровител. Аз съм ти работодател.

— Вече не.

— Наистина ли си мислиш, че във „фаунтийнз“ ще ти позволят да правиш, каквото си искаш?

— Така ми обещаха.

Дездемона изгуби търпение.

— Добре, заминавай на новата си работа. Ще видиш колко време ще се наслаждаваш на артистичната си свобода. Кога си тръгваш?

— Днес.

Тя се вбеси.

— Не можеш да си тръгнеш днес. В четвъртък е обядът на Козини, а в петък — сватбата Ламбет-Хортън. И за двата случая ми трябват ледени скулптури.

— Съжалявам, Дездемона — изправи се Рафаел. — Ще трябва да намериш някой друг за глупавите си лебеди и делфини. Нямам желание да правя повече компромиси с творческото си аз. Искам да се отправя по своя истински път.

— Рафаел, чакай. — Дездемона скочи от стола и заобиколи бюрото. — Нека да поговорим.

— Няма за какво повече да говорим. Длъжен съм да отхвърля оковите на комерсиалното изкуство.

Рафаел със замах отвори вратата.

— Ще съжаляваш, да те вземат дяволите! Много се лъжеш, ако си въобразяваш, че новият ти работодател ще позволи да правиш еротични ледени фигури за ийстсайдските неделни матинета.

Телефонът на бюрото иззвъня. Тя грабна слушалката.

— „Райт Тъч“.

— Дездемона Уейнрайт, ако обичате.

„Бизнесът преди всичко“. Дездемона си наложи да говори любезно и спокойно.

— Дездемона Уейнрайт е на телефона. Слушам ви.

— Името ми е Мод Пичкот. Обаждам се от името на господин Старк от „Старк Секюрити Системс“.

Дездемона стисна здраво слушалката. Кой знае защо, за миг остана без дъх.

— С какво мога да ви помогна?

— Господин Старк иска да знае дали бихте проявила интерес към един договор с неговата фирма. Би желал да ви наеме като консултант по обществените ангажименти.

— Като консултант по обществените ангажименти? — Дездемона махна на Рафаел да излезе от кабинета й.

После бавно се отпусна на стола си.

— Това означава да поемете отговорността за организирането на всички представителни изяви на „Старк Секюрити Системс“ през следващите три месеца. И при необходимост да изпълнявате ролята на домакиня. Представлява ли подобен договор интерес за вас, госпожице Уейнрайт?

— Шегувате ли се? — Дездемона сграбчи една писалка. — Искам да кажа, да. Да, определено представлява интерес.

— В такъв случай, господин Старк би желал да ви види в офиса си този следобед.

Неясно предчувствие и някакво странно удовлетворение пронизаха Старк, докато гледаше как Дездемона подписва договора по осигуряването на приемите. „Идеална работа. Трябваше да се сетя за това още в деня, когато се озовах сам пред олтара.“ Чудеше се, защо му бе трябвало толкова време, за да разбере, че Дездемона е решението на всичките му проблеми.

В този миг тя остави писалката и вдигна очи. Усмихна му се. Старк спря да диша. Усети как нещо се сви дълбоко в него.

„Идеално.“

Пое си дълбоко дъх и се овладя. „Това беше бизнес“ — напомни си мрачно.

— И нямате никакви възражения, да изпълнявате ролята на моя домакиня?

— Не, никакви. Повечето хора с вашето положение имат до себе си някой, който им помага да организират подобни неща. Съпруга, съпруг или ммм нещо… — Дездемона замълча и се изчерви.

Неотдавнашният му брачен провал увисна във въздуха помежду им. Старк видя съчувствието в очите й и това го раздразни. Не искаше съчувствие. Искаше… нещо друго… Искаше нея.

Тази мисъл го порази като гръм.

— Нещо — повтори внимателно той.

— Да — продължи Дездемона припряно. — Няма нищо необичайно в това, човек с вашите ангажименти да наеме професионална домакиня.

— Добре. Отлично.

Старк я гледаше, неспособен да измисли какво друго да каже. Отчаяно искаше да забави излизането й от офиса си, но не виждаше начин да го направи.

— Е, уредихме това.

— Да. — Тя скочи, сякаш по стола й току-що бяха пуснали електрически ток. — С удоволствие ще работя за вас. Надявам се, че „Райт Тъч“ напълно ще отговори на нуждите ви.

— Нужди…

„Аз наистина ги имам доста — помисли си тъжно Старк. — Толкова много нужди. Странно, че не съм си давал сметка, колко силни са те до този момент.“

— Уверявам ви, че ще останете удовлетворен — добави Дездемона сериозно.

— Удовлетворен. Да. Би било хубаво.

— Аз лично ще направя всичко, което е по силите ми, за да не съжалявате за решението си. — Тя му протегна ръка.

Старк стана и обгърна пръстите й в своите. Здраво.

— Сигурен съм, че няма да съжалявам.

Вгледа се настойчиво в очите й. След миг почувства, че пръстите й се опитват да се освободят, като ято пленени птици. Осъзна, че ги бе задържал твърде дълго.

Дездемона му се усмихна лъчезарно, когато пусна ръката й.

— Довиждане.

— Довиждане, Дездемона — отвърна й неохотно.

Тя тръгна към изхода, стиснала в малкото си юмруче своето копие на договора.

Старк проследи с поглед, как вратата се затвори зад нея.

„Идеално.“

Жулиета, Кирстен и Хенри вече чакаха Дездемона два часа по-късно, когато тя триумфално се появи на главния вход на „Райт Тъч“.

— Подписа ли договора? — запита нетърпеливо Жулиета.

— Ето го. — Дездемона размаха листите във въздуха. — Приятели, това е първата ни крачка в големия бизнес. Щом веднъж се разчуе, че ние сме изключителният доставчик на „Старк Секюрити Системс“, вече нищо няма да може да ни спре. Най-известните компании в града ще молят за услугите ни.

Кирстен се засмя.

— Вече достатъчно говорихме за бизнес. Имам един по-интересен въпрос. Беше ли права Памела Бедфорд?

— За какво?

Дездемона гледаше договора в ръката си с неприкрито самодоволство.

— Старк наистина ли носи джинси и маратонки в офиса си?

— Да.

Тя изучаваше подписа на Старк под скъпоценния договор. Беше едър, решителен, съвършено мъжки подпис.

— И едно симпатично пластмасово калъфче с писалки в джоба на сакото си.

Хенри сложи ръка на сърцето си и простена.

— Как можеш да работиш за човек с такъв идиотски вид?

Дездемона изгледа всички присъстващи със стоманен поглед.

— Искам отсега едно нещо да ви стане ясно. Не желая повече никакви тъпи забележки по негов адрес. Старк е наш високо ценен клиент. И като такъв, докато не се докаже, че е масов убиец, той не може да направи нищо погрешно. Разбрахте ли?

Хенри стегнато отдаде чест.

— Разбрахме, о велики, вдъхновени вожде. — Кирстен се разсмя.

— Ясно.

Жулиета също се усмихна, но изражението й стана замислено.

— Разбрахме.

— Отлично. — Дездемона се завъртя на пети. — Ако някой има нужда от мен, ще бъда в кабинета си, за да се възхищавам на новия си договор със „Старк Секюрити Системс“.

„И да мисля за онази странна тревога, която изпитах, когато го видях отново този следобед.“ — мина й през ума.

Дездемона притежаваше безспорната интуиция на Уейнрайт. И в този миг долавяше много добре как нещо пее в нея. Втората й среща със Старк не можеше да бъде случайна. Една Уейнрайт бе в състояние да разпознае знака на съдбата.

Преди две седмици, когато срещна Старк за първи път, се бе запитала какво би станало, ако се бяха срещнали на друго място и в друго време.

Сега щеше да има шанса да разбере.