Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Trust Me, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ана Василева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 82гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джейн Ан Кренц. Вярвай ми
ИК „Слово“
История
- —Добавяне
XX
Късно следобед на следващия ден Жулиета надникна в офиса на Дездемона.
— Всички вече си тръгнаха. Подът е измит, плотовете са чисти и аз отивам на репетиция.
— Да, благодаря. — Дездемона не вдигна поглед, потънала в предложението за менюто на някакъв сватбен прием. — Да не забравите за благотворителния обяд утре.
— Няма.
Дездемона оглеждаше списъка на ястията.
— Знаеш ли, този прием просто плаче за ледени скулптури. Чудя се, дали оня човек, Лари Ийзънли, който е правил фигурите за Върнън Тейт, би се съгласил да ми помогне.
— Лично аз бих предпочела никога повече да не виждам ледени скулптури — каза Жулиета. — Всеки път, когато зърна подобно нещо, си спомням за Върнън и за цялата тази бъркотия.
— Аз също. — Дездемона остави писалката и се облегна на стола си. — Ще се радвам, когато всичко свърши.
— Всички ние ще се радваме, когато… — Жулиета замълча. — Какъв е този звук?
Отнякъде се разнесе тихо, но пронизително пиукане. Дездемона хвърли поглед към якето си, окачено на закачалката.
— Мисля, че това е сигналът на моя нов шикарен, виртуозен личен дигитален секретар.
Жулиета направи физиономия.
— И сигурно иска да ти съобщи последната прогноза за времето.
— Или резултата от мача с Марината. — Дездемона посегна към якето си и извади уреда.
— Но нито едно от двете не те интересува особено. Кажи ми честно, Дездемона, сигурна ли си, че искаш да се омъжиш за човек, чиято представа за подарък за рожден ден е един миниатюрен компютър?
— Добрата воля е от значение. И не забравяй, че ако не беше подаръкът на Старк, щях да стоя във фризера с бедния Върнън, Бог знае колко.
— Вярно — усмихна се Жулиета. — Е, оставям те сама да се оправяш с модните технически машинарии. Трябва да се погрижа за артистичната си кариера. Доскоро.
— Чао. — Дездемона сложи личния си дигитален секретар на бюрото.
Жулиета й махна с ръка и изчезна. След миг входната врата на „Райт Тъч“ се затвори зад нея.
В кухнята и офиса настана тишина, която бе нарушавана единствено от настойчивото пиукане на ЛДС. Дездемона се опитваше да си спомни как трябва да спре звука.
На екрана се появи съобщение:
НОВА ПОЩА
Някой й изпращаше съобщение чрез компютъра. Тони вероятно. Или може би Старк бе променил нещо в плановете си. Дездемона натисна въвеждащия клавиш. На екрана се изписа кратко послание, адресирано до нея:
Дездемона, надявам се това нещо да проработи. Хенри каза, че има страхотни новини. Той и Иън Айвърс са намерили начин да стабилизират финансово „Рампата“. Искат веднага да се съберем там. Ще се видим след малко. Кирстен.
Дездемона се замисли, дали да изпрати обратно съобщение на Кирстен, но после реши, че е по-лесно да се обади по телефона. Набра номера на „Екзотика Еротика“.
Никой не отговори. Тя погледна часовника си. Минаваше пет и половина. Кирстен сигурно вече бе затворила магазина и бе тръгнала към „Рампата“, Може би Хенри и Иън наистина бяха успели да убедят някой ангел — хранител, да подкрепи „Рампата“ през следващия сезон.
Дездемона сложи ЛДС в джоба на якето си. Взе чантата си, заключи офиса и мина още веднъж през „Райт Тъч“, за да се убеди, че всичко е в изряден ред за другата сутрин.
Както винаги, видът на блестящите плотове и излъсканите плочки я изпълни с дълбоко удовлетворение. Застанала в центъра на кухнята, тя се завъртя и огледа своята лична, собствена сцена. Всичко бе приведено в ред и готово за следващото представление. Дездемона се усмихна на себе си и излезе навън, като грижливо заключи вратата.
Над „Пайъниър Скуеър“ се бе спуснала благоуханна лятна вечер. Последните посетители напускаха магазините и галериите от двете страни на улицата. Баровете и клубовете все още бяха тихи. Щяха да се разбудят за живот доста по-късно вечерта.
Дездемона тръгна по една странична уличка, зави зад ъгъла под един виадукт, после се спусна покрай старите мрачни складове на кея и стигна до „Рампата“. Пред товарния док, където се намираше входът, не се виждаха паркирани коли. Хенри и Кирстен сигурно също бяха дошли пеш като нея. Отвън нямаше никой. Тишината се нарушаваше единствено от приглушения шум откъм голямата магистрала.
Дездемона почука силно на вратата, боядисана в черно и бяло. Никой не отговори. Кирстен и Хенри навярно вече бяха вътре. Нямаше смисъл да я чакат отвън.
Дездемона отвори вратата и влезе в сумрачното фоайе на малкия театър. Една-единствена лампа осветяваше прохода, водещ към местата за сядане.
— Кирстен? Хенри?
Тя затвори вратата и шумът откъм улицата изчезна. Звукоизолацията, поставена от Иън, бе изненадващо ефективна. Във фоайето цареше пълна тишина.
— Иън?
Неясно безпокойство обзе Дездемона. Интуицията на Уейнрайт. Тя си спомни краткия си разговор със Старк вчера, преди той да напусне апартамента й: „За Иън ли говориш?“ „Ами, наистина ми мина през ума.“ „Повярвай ми, не е Иън Айвърс.“
Старк ги усещаше тези неща. Той пръв щеше да заподозре Иън, ако имаше някакви основания. Във всеки случай, не Иън я беше повикал тук. Кирстен й бе изпратила компютърното съобщение.
Дездемона се овладя и дръпна тежката черна завеса, която отделяше фоайето от малката зала.
Сцената бе съвсем слабо осветена. В полумрака тя различи очертанията на мъжко тяло, проснато в единия й край. Разпозна опашката и златната обеца.
— Иън! Господи, Иън!
Изтича по пътеката между креслата. Обзе я ужас. Не бе в състояние да понесе мисълта за още един труп пред себе си.
Скочи на сцената и се приближи до тялото на Иън. За нейно огромно облекчение той простена, когато го докосна. Жив беше.
— Не се движи. — Дездемона коленичи до него. — Дай да видя къде си се ударил. После ще повикам линейка.
Тя се приведе, за да провери, дали има някаква рана, и едва не извика, когато прочете в очите му някакво крайно напрегнато предупреждение. Предупреждение, което не можеше да изрече, тъй като устата му беше запушена.
— О, Боже!
Дездемона забеляза, че ръцете му са вързани. С треперещи пръсти извади кърпата от устата му. Иън тежко си пое дъх.
— Бягай оттук, Мона. Веднага. Полиция. Повикай полиция!
— Ще я повикам. — Дездемона замаяно се изправи на крака.
Ослепителна бяла светлина заля сцената с интензивността на току-що избухнала свръхнова звезда. Дездемона замръзна, прикована от светлината.
— Боя се, че е твърде късно за героизъм.
Гласът, който прокънтя по посока към сцената, бе напълно неузнаваем и съзнателно деформиран от микрофоните на звуковата уредба. Това бе глас на робот — металически и неопределим.
— Тази вечер се събрахме, за да изиграем една малка пиеса. Никой няма да си тръгне, преди финалната завеса.
— Мамка му — промърмори Иън. — Така си и мислех. Той е още тук.
— Кой? — прошепна Дездемона.
— Не знам. Не можах да го видя. Влязъл е след мен. Тя вдигна ръка, в напразен опит да засенчи очите си от ослепителната светлина на прожекторите. Погледна към контролната кабинка. Светлината бе толкова силна, че очите я заболяха. Невъзможно бе да се види каквото и да било.
— Не знам кой сте, — извика — но по-добре е да се махнете, колкото се може по-бързо. Всеки момент ще дойдат и други хора.
— Братовчедът Хенри и жена му Кирстен ли? Не се и надявайте, госпожице Уейнрайт. Аз изпратих съобщението, което ви доведе тук. Роднините ви не знаят нищо.
Дездемона се бореше със страха, който властно се надигаше в нея.
— Какво искате? Ако е пари, не сте попаднал, където трябва. Нито Иън, нито аз ги имаме много. „Рампата“ е пред банкрут, а моят бизнес поглъща всичко, с което разполагам.
Иън леко се раздвижи.
— Няма да банкрутираме. „Рампата“ ще оцелее — промърмори той. — Имам нов план.
Дездемона не му обърна внимание. Гласът през усилвателите отекна откъм кабинката на осветителя.
— Не ме интересуват парите ви, госпожице Уейнрайт. И хич не ми пука за близкия банкрут на Айвърс. За нещастие, той ми се изпречи на пътя, когато дойдох тук. Трябвате ми вие. И сега ви имам.
— Не разбирам…
— Знам, че не разбирате. — Изкуственият глас ставаше все по-метален. — Но Старк ще разбере.
— Старк? — Сърцето на Дездемона се сви. — Какво общо има това с него?
— Всичко.
— Става дума за „АРКЕЙН“, така ли?
— Да, госпожице Уейнрайт. Става дума за „АРКЕЙН“. Всичко винаги се е въртяло около „АРКЕЙН“.
— И какво ще стане сега?
— Ще чакаме.
— Какво? — настоя Дездемона.
— Старк да ми донесе „АРКЕЙН“.
— Да не сте полудял? Той никога няма да го направи.
— Грешите, госпожице Уейнрайт. Той охотно ще размени „АРКЕЙН“ за вас.
Дездемона преглътна.
— Затова ли съм тук? Като заложница?
— Можете спокойно да седнете на сцената, госпожице Уейнрайт. Току-що изпратих компютърно съобщение на Старк. Ще му трябва известно време, за да дойде.
— И сигурно ще доведе полицията със себе си, когато пристигне — предупреди го Дездемона.
— Не мисля — проехтя механичният глас. — Казах му какво ще ви се случи, ако доведе полиция. Той обича да се мисли за звездата на шоуто, но този път аз съм режисьорът. Този път аз давам заповедите.
— И какво точно ще ми се случи? — запита дръзко тя.
— Ще ви убия, госпожице Уейнрайт — гласът отекна с някакво смразяващо ехо. — Също както убих Тейт. Ще пусна един куршум и на Иън Айвърс. Сега седнете!
Последните думи бяха произнесени оглушително. Дездемона се сви и запуши уши с ръце. Отпусна се на пода до Иън.
Заедно зачакаха в ярката, зашеметяваща светлина.
Дездемона трескаво обмисляше варианти за бягство. Но с всеки един бяха свързани поне два основни проблема. Всички те зависеха от това, дали ще успее да изскочи от обсега на прожектора и да се скрие в тъмнината, преди мъжът в кабинката на осветителя да успее да дръпне спусъка. А и във всеки един от случаите щеше да се наложи да остави Иън Айвърс сам с убиеца. Не можеше да направи такова нещо.
Обгърна коленете си и подпря чело с ръце. Само така можеше поне малко да се изолира от силната светлина. Не разбра, че Старк е пристигнал, докато не чу гласа му откъм далечния край на залата.
— Добре ли си, Дездемона?
— Старк. — Тя скочи на крака и инстинктивно се насочи към авансцената.
— Стой! — прогърмя механичният глас. — Не мърдайте, госпожице Уейнрайт! Нито крачка повече.
Дездемона сепнато се спря на ръба на светлинния кръг. Опита се да види Старк, но бе невъзможно.
— Добре съм.
— Окей.
Сега вече Старк беше по-близо. Едрата му фигура се появи в полезрението й. Той вървеше по пътеката между креслата.
— Качи се на сцената! — заповяда му деформираният глас. — Застани на светло. Побързай. Нямам много време.
Старк пристъпи в кръга от светлина. Лицето му се виждаше съвсем ясно. Дездемона му се усмихна разтреперана. Той изглеждаше солиден и успокояващо близък в кадифеното си сако, джинсите и маратонките. В едната си голяма ръка носеше компютър с размери на дипломатическо куфарче. Дездемона изведнъж се почувства много по-сигурна, отколкото преди няколко минути.
— Съжалявам — каза тихо. — Получих компютърно съобщение и налетях право на това.
— Ясно. — Старк й хвърли бърз, напрегнат поглед, сякаш да се убеди, че тя наистина е добре, а после погледна към Иън. — Какво, по дяволите, правиш тук?
Иън направи гримаса.
— Налетях в тази каша няколко минути преди нея. Копелето ме чакаше зад завесата. Удари ме по главата. Известно време не бях на себе си. Върза ме, запуши ми устата и ме домъкна тук, на сцената.
— Добра работа сте свършили двамата — промърмори Старк.
— Старк — прогърмя отново металическият глас откъм кабината. — Донесе ли „АРКЕЙН“?
Старк вдигна малкия компютър.
— Тук е.
— Трябва да съм сигурен, че това не е пак някой от твоите гадни трикове. Включи компютъра и набери „АРКЕЙН“. Обърни го към мен.
— Както кажеш. — Старк отиде до края на светлинния кръг и застана на едно коляно. Сложи компютъра на сцената, отвори го и въведе няколко команди.
Дездемона не можеше да види екрана от мястото си, но чу как някой остро си пое дъх зад микрофоните. Екранът явно бе „проговорил“.
Нещо се раздвижи в дъното на залата. Дездемона сепнато извърна глава. Мъжът с гласа на робот бе слязъл от кабината. Вървеше по централната пътека с микрофон в ръка. Ярката светлина не позволяваше да се види нищо, освен силуета му.
— Много добре — каза той безкрайно доволен. — Не допусках, че ще се опиташ да си играеш с мен. Не и когато става дума за живота й.
— Прав си — рече Старк.
— Винаги съм разбирал какво движи хората. Знам какви са мотивите им. Ти никога не си бил много добър в това.
— Да, предполагам, че е така.
— Остави компютъра в края на сцената и се отдръпни назад!
Старк сложи портативния компютър на самия край на сцената, извън светлинния кръг. После се върна при Дездемона и Иън.
— Благодаря за съдействието — каза металният глас. Ръка в черна ръкавица се протегна от мрака, да затвори капака на компютъра. В мига, в който пръстите й докоснаха металната кутия, ужасен вик отекна от усилвателите.
Дездемона трепна. Инстинктивно запуши уши, за да се предпази от звука, който заплашваше да взриви стените.
— Какво, по дяволите… — прошепна Иън Айвърс.
С ъгълчето на окото си Дездемона видя, че Старк се раздвижи. Той се хвърли към силуета без лице, който се претърколи откъм компютъра и падна върху креслата на първия ред.
Старк скочи от сцената върху сгърчената фигура. Нещо издрънча на пода.
— Пистолетът!
Дездемона се втурна напред. Извън светлинния кръг я погълна непроницаема чернота. Тя се спря и запремигва, като се мъчеше да се адаптира към тъмнината. Трополенето на борещи се тела я накара да се обърне надясно. Успя да различи само яростно вкопчените силуети на Старк и въоръжения мъж. Те се претърколиха, политнаха и се стовариха върху втория ред кресла. До нея достигаха само глухи удари и свирепо ръмжене.
Дездемона направи още една стъпка и рязко спря, когато кракът й докосна някакъв предмет на пода. Тя се наведе и пипнешком започна да търси по студения бетонен под. Пръстите й обгърнаха пистолета. Вдигна го предпазливо, учудена от тежестта му.
С всяка изминала секунда виждаше все по-добре. Главата и раменете на Старк стърчаха над облегалките на първия ред. Видя как той замахна с юмрук.
И улучи.
С дълбока въздишка мъжът с глас на робот се срина между първия и втория ред.
Над залата се спусна тягостна, пронизваща тишина.
— Старк, добре ли си? — промълви плахо Дездемона.
— Оправи светлината — той стана и се втренчи в мъжа на пода. — Бързо!
Дездемона погледна към Иън.
— Къде е контролното табло?
— В кабинката, разбира се — отвърна бързо Иън.
Дездемона остави пистолета на едно от креслата и хукна по пътеката. Намери стълбата, водеща към кабината, влезе вътре и се втренчи в ключовете на контролното табло.
Действаше бързо, натискаше напосоки бутоните, докато най-сетне угаси яркото петно и включи нормалното осветление. После надникна през отвора на кабината.
Старк подпря жертвата си на първия ред кресла. Мъжът клюмна като мъртва риба. Дездемона го виждаше само в гръб, но се намръщи. У него имаше нещо познато.
— Кой е? — запита тя.
Старк изненадано вдигна поглед към нея.
— Мислех, че знаеш.
— Не. Иън и аз изобщо не можахме да го видим.
— Защото не е искал да го разпознаете. — Старк отново се загледа в мъжа на пода. — Надявал си се, че няма да се наложи да убиваш втори път, нали Маккалъм? И първият път не е било лесно.
— Онова копеле се опита да ме изнудва, след като провали работата. Гласът на Дейн сега едва се чуваше. — Изпрати едно последно съобщение чрез анонимната поща. Твърдеше, че знаел кой съм. Лъгал е, но тогава не разбрах.
— Тейт те е проследил до „Старк Секюрити Системс“ — рече Старк. — Както и аз. После те е накарал да се разконспирираш с един блъф.
— Паникьосах се. Казах му, че ще се срещнем в „Райт Тъч“, за да му платя първата част от сумата. Маскирах се, за всеки случай.
— Ти си убил Тейт. А после си се опитал да припишеш на Тони Уейнрайт ролята на убиеца и предполагаемия крадец. Знаеше, че и без това вече го подозирам.
— Той се оказа изключително подходящ за целта — каза уморено Дейн. — Трябваше ми за в случай, че стигнеш съвсем близо до истината.
— Тъкмо си излизал от „Райт Тъч“, когато е влязла Дездемона.
— Не съм искал да я убия. А само да я изплаша. Знаех, че не може да ме разпознае. И бях сигурен, че ще се измъкна, стига да запазя самообладание. Но след това всичко изведнъж започна да се разпада. През следобеда, когато видях съобщението на компютъра, разбрах, че още нещо се е объркало. Знаех, че е капан.
— Прав си бил — потвърди Старк. — И защо трябваше втори път да се опитваш да се добереш до „АРКЕЙН“ тази вечер? Защо просто не изчезна? Вече можеше да си извън страната.
Дейн вдигна глава.
— Не можех да тръгна без „АРКЕЙН“. Сключил съм сделка с някои хора.
— С някой, когото познавам ли? Дейн замълча за момент.
— Килбърн.
— Килбърн? Оня предател от Института „Розета“? Ти си бил глупак, Маккалъм. Щом си се захванал с Килбърн, значи си бил вътре от самото начало.
— По дяволите, идеята беше моя, а не негова — гласът на Дейн стана неочаквано властен, почти раздразнен. — Аз съчиних плана. Аз се свързах с Килбърн. Аз открих Върнън Тейт и го назначих при Дездемона. Аз подготвих всичко. Беше блестящо.
— Но сега вече е на парчета — каза тихо Старк. Дейн сведе глава.
— Ти винаги си бил мозъкът на отбора.
— Точно там грешиш. Не съм чак толкова умен. Защото все пак се доверих на теб.
Дездемона се тревожеше за Старк.
По-късно същата вечер, сгушена в любимото си червено кожено кресло, тя хвърляше крадешком погледи към мрачното му, неразгадаемо лице, докато той отговаряше на въпросите на клана Уейнрайт, на братята си и на Иън Айвърс.
Още преди полицаите да дойдат и да отведат Дейн, бе изпаднал в някакво потиснато, меланхолично настроение.
Старк не желаеше да обсъжда, какво бе помрачило духа му, и явно нямаше намерение да го изрича гласно. Дездемона се досещаше, че той се упреква, задето я е изложил на толкова голяма опасност. Не знаеше как да го успокои. Старк бе човек, който винаги бе по-суров към себе си, отколкото към който и да било друг.
— Какъв е бил тоя номер, който си направил с портативния компютър? — запита Хенри. — Иън каза, че е подействал като изстрел с проводник, който причинява електрошок в целта.
— Така е. — Старк протегна крака, пъхна ръце в джобовете си и се взря в групата нетърпеливи слушатели. — Нагласих го така, че всеки, който го докосне, да бъде ударен от ток. Включих напрежението, когато набрах командата за „АРКЕЙН“.
— Умно. — Хенри се ухили с искрено възхищение. — Като сцена от филм за Джеймс Бонд.
— Само дето героят на Старк е бил очевидно човекът, който измисля разните технически играчки, а не Бонд — отбеляза одобрително Бенедикт.
Тони обърна един стол и го възседна. Подпря ръце на облегалката му.
— Старк зареди уреда още следобед, щом разбра, че Дейн Маккалъм е този, който се опитва да открадне „АРКЕЙН“.
— Джейсън и аз му помогнахме — каза гордо Кайл. — Нали, Сам?
— Нямаше да се оправя без вас — отвърна Старк. Дездемона се размърда.
— Дейн завиждаше на Старк, знаете ли? Затова го е направил. Искаше да докаже, че е по-умен. И че той може да бъде звездата на шоуто.
Старк я погледна намръщено.
— Откъде знаеш това? Тя сви рамене.
— От начина, по който говореше накрая. Беше повече от ясно.
Настана кратко мълчание. После Тони се обади.
— Старк беше сигурен, че рано или късно крадецът ще опита отново и искаше да бъде готов. И успя, нали?
— Да — каза Старк. — Успях. Но не точно както го мислех. Не можах да предвидя, че Маккалъм ще реши да използва Дездемона като заложница.
— Откъде би могъл да знаеш? — каза бързо Дездемона. — Старк, не бива да се упрекваш за станалото.
Той я погледна с безизразни очи. Сърцето й се сви. Бенедикт се намръщи.
— Кога разбра, че Маккалъм стои зад цялата тази дивотия?
Старк свали очилата си и разтри чело.
— Дездемона ме подсети, че оня, който е убил Тейт, знае твърде много за личния ми живот. Както и за нейния.
Дездемона се изчерви.
— Бях започнала да ставам малко параноична. Даже си помислих някои лоши неща за Иън.
— За мен? — погледна я измъчено Иън.
— Велики Боже! — очите на Кирстен се разшириха. — Иън?
— Не стигнах чак толкова далеч в подозренията си. — Старк отново си сложи очилата. — Списъкът на хората, които биха могли да намерят начин да проникнат до компютрите на „Старк Секюрити Системс“, бе неизвестен. Но списъкът на хората, които имаха известна компютърна грамотност и знаеха доста за моята връзка с Дездемона и за фамилията Уейнрайт като цяло, бе доста по-къс.
— Когато той започна да съставя списъка тази сутрин, сложи името на Маккалъм най-отгоре — каза Тони. — А после измисли оня трик с портативния компютър. Вече бе изпратил съобщение по електронната поща, с което да примами убиеца на светло. И рибата захапа стръвта.
— Но рибата си имаше и своя собствена стръв. — Старк погледна Дездемона. — Държа да подчертая, че случилото се след това не бе част от плана.
— Радвам се да го чуя — промърмори Иън и внимателно докосна главата си. — Защото то не донесе нищо добро на мен и Дездемона.
— Да — каза тежко Старк. — Онова, което стана с вас, бе по моя вина. Длъжник съм ти, Айвърс.
Иън засия. После погледна замислено Старк.
— Е, щом като и без това го споменаваш…
— Длъжник съм и на Дездемона — продължи Старк.
— Остави това. Ще ми се реваншираш по-късно. — Дездемона докосна ръката му.
Пръстите му не обгърнаха нейните, както се бе надявала.
— Ти си герой, Старк — промърмори кисело Тони. — Защо отричаш?
Дездемона забеляза, че Старк стисна зъби.
— Важното е, че всички сме в безопасност. Кошмарът свърши — каза тя.
— Не още — отвърна Старк. Всички го погледнаха.
— Искам да пипна Килбърн — добави той тихо. — Според Маккалъм той ще пристигне на летището късно тази вечер, за да вземе „АРКЕЙН“.
Веждите на Тони се сключиха замислено.
— Едва ли ще се появи, след като разбере, че Маккалъм е арестуван.
— Той не знае, — каза Старк — федералните агенти обещаха да запазят всичко в пълна тайна до утре.
— И ще успеят ли? — запита Хенри.
— Да — потвърди Старк. — Случаят е от техния сектор, защото представлява опит за кражба на секретни технологии и изнасянето им от страната.
— И тъй, какво ще стане сега? — запита любопитно Тони.
— Ще заложим още един капан — отвърна Старк. Тони се изпъна на стола си.
— Охо?
Джейсън се клатеше напред-назад.
— Какъв капан?
— Федералните агенти държат много да заловят Килбърн именно в момента на купуването на „АРКЕЙН“. — Старк погледна Тони. — И затова им е нужен актьор. Някой, който да се престори на Дейн Маккалъм и да подлъже Килбърн, да осъществи сделката.
Тони бавно се ухили.
— Е, както знаеш, в момента не съм ангажиран. Силия разтревожено местеше поглед от Тони към Старк.
— Опасно ли е?
— Разбира се, че не — отвърна бързо Тони. — Няма за какво да се безпокоим, нали Старк?
— Няма гаранции — каза предпазливо Старк — но ще вземем всички възможни предпазни мерки. Според Маккалъм, размяната трябва да стане на летище „Сий Тек“ тази вечер. Килбърн трябва да пристигне, да вземе „АРКЕЙН“ и да замине след един час с друг международен полет. Хората от федералното бюро ще бъдат там и ще са готови да се намесят, веднага след като Килбърн приеме „АРКЕЙН“.
— Лесна работа — каза Тони. Дездемона се усмихна.
— Ти винаги си бил много добър в ролята на герой, Тони.
Тони се ухили. За пръв път от много време горчивината бе изчезнала от очите му.
Макар и да бе подготвен за преображението, Старк действително бе поразен, когато Тони влезе в чакалнята на летището малко след полунощ.
Нагизден с руса перука, мустаци, очила и елегантен сребрист костюм, Тони бе смущаващо позната фигура.
— Проклет да съм — каза Старк тихо на Бенедикт, който седеше до него в залата. — Той е абсолютен двойник на Маккалъм.
— Винаги съм казвал, че момчето има талант. — Бенедикт засия от гордост зад вестника, който уж четеше.
— Дори походката му е същата. Върви също като Маккалъм.
— Един добър актьор постига повече с движенията, отколкото с грима. — Бенедикт леко надникна иззад страницата. — Казваш, че този Килбърн се е познавал с Маккалъм?
— Работехме заедно в Института „Розета“, но Килбърн не е виждал Маккалъм от три години, а и преди не бяха кой знае колко близки. Виждали са се от време на време на общите сбирки, но това е всичко. Сделката за „АРКЕЙН“ бе сключена чрез компютри. С малко късмет, мустаците и тъмните очила ще отвлекат вниманието на Килбърн, поне в първия момент, докато стане размяната.
— Никой не може да изглежда същият след три години — сви рамене Бенедикт. — Както каза Тони, лесна работа.
Тони, с портативния компютър в ръка, стоеше до щанда за вестници. Старк реши, че той показва точно очакваната доза напрежение за случая.
Десет минути по-късно вратата се отвори и пропусна пътниците от поредния полет. Килбърн, стиснал голям дипломатически куфар, беше сред първите. Той бе напълнял с годините. Дори кройката на скъпия му костюм не бе в състояние да скрие големия му корем. Копчетата на ризата му бяха опънати. Закръгленото му лице бе доста отпуснато в долната си част, а двойната гуша преливаше над яката.
Килбърн обгърна залата с нервен, нетърпелив поглед. После спря и се загледа в русия мъж в сребристосив костюм. Тони нарочно се бе обърнал с гръб към вратата.
— Забеляза Тони — промърмори Бенедикт. — Като че ли рибата ще клъвне стръвта ти.
Старк проследи със задоволство как Килбърн се насочи към щанда за вестници.
Тони не се обърна, когато Килбърн го потупа по рамото. Само кимна и тръгна към ъгъла, близо до стаите за почивка. Килбърн го последва, като отново хвърли неспокоен поглед през рамо.
Не можеше да има грешка при размяната на портативния компютър с дипломатическото куфарче. Тя бе извършена бързо в полумрака на коридора. Килбърн отвори капака на компютъра, надвеси се над него и набра няколко команди на клавиатурата. Старк знаеше, че той набира „АРКЕЙН“. Междувременно Тони отвори куфарчето, за да види съдържанието му. Погледна вътре и кимна уж доволно.
Сделката бе приключена. С все още извърната настрани глава, Тони дори стисна ръката на Килбърн.
Федералните агенти, с вид на пътуващи бизнесмени, пристъпиха напред.
В последната минута Килбърн усети какво става. Впери див поглед в мъжете, които го обграждаха. После се хвърли към Тони, който лесно избягна удара и го препъна с крак.
Килбърн полетя напред и тежко се строполи на пода. Един мъж в безличен сив костюм коленичи и му сложи белезниците.
Всичко бе свършено.
— Да вървим. — Старк стана от мястото си. Бенедикт остави вестника и също се надигна. Заедно отидоха до страничния коридор, за да видят развръзката.
Там вече се бе събрала малка тълпа.
Килбърн огледа кръга на зяпачите, които го заобикаляха, и забеляза Старк. Лицето му се изкриви от ярост.
— Ти, мръсен кучи син — изруга глухо той. — Всички винаги казваха, че си така адски умен. Ти, проклет кучи син.
— Хванах те — каза Старк.
Двадесет минути по-късно, Старк, облегнат на стената в тоалетната на летището, пъхнал палец в колана на джинсите си, наблюдаваше как Тони сваля мустаците, перуката и грима.
— Много добре се справи — похвали го. Бенедикт сияеше.
— Такова е моето момче!
Тони се постара да овладее ликуващата си усмивка. Срещна очите на Старк в огледалото.
— Благодаря.
— Искаш ли работа? — Тони пребледня.
— Работа?
— Смятам да разширя „Старк Секюрити Системс“ с нещо като разузнавателна служба. Ще ми трябват няколко компютърно грамотни хора, които да работят под прикритие и да събират доказателства на място. Интересува ли те?
Бенедикт изненадано вдигна вежди. Погледна Старк, но не каза нищо. Чакаше отговора на сина си.
— Да-а. — Тони говореше предпазливо, но очите му пламтяха от вълнение. — Може и да се заинтересувам.
— Окей — каза Старк. — Назначен си. Обади се на секретарката ми утре заран. Тя ще се погрижи да те впише във ведомостта.
— Просто ей така?
— Защо не? Компанията е моя. — Тони присви очи.
— Това да не би случайно да е един много хитър начин, да спестиш на Дездемона средствата, които успявам да изкрънкам от нея между ангажиментите си?
— Искаш ли работата или не?
— Да-а. — Тони се засмя и дръпна изкуствения мустак. — Искам работата.
На следващата сутрин Август остави чашата си с мляко с израз на мрачна решителност и огледа публиката си.
— Изобщо не съм сигурен, — произнесе напевно той — че одобрявам тази засилваща се тенденция към редовна работа, която се налага сред младото поколение Уейнрайт.
Дездемона, Силия, Бес, Жулиета и Кирстен, насядали около две масички в кафенето, простенаха едновременно.
— За Бога, скъпи. — Бес успокоително потупа Август по ръката — това е само дневна работа. Тони ще има възможност да следва артистичната си кариера.
— Но дали ще иска да я следва? — запита мрачно Август. — Точно това ме тревожи. Единственото, за което вече може да говори, е новата му служба като компютърен шпионин.
— Той е Уейнрайт — каза спокойно Силия. — И никога няма да се откаже от сцената.
— Всъщност, ако се замислим, работата му в „Старк Секюрити Системс“ също изисква артистични умения — забеляза Кирстен. — Старк каза, че е бил много впечатлен от изпълнението на Тони снощи на летището.
— И помисли само за допълнителната финансова стабилност, която това ще донесе в семейството — добави Силия.
— Вярно е — кимна Август, но явно не бе убеден докрай.
— Тони изглежда много ентусиазиран — каза Бес. — Направо въодушевен. Нека бъдем честни. Всички знаем, че от години той ставаше все по-объркан и нещастен. Когато говорих с него тази сутрин, сякаш бе нов човек.
— Не отричам, че това е важно — призна Август. — Надявам се, всичко да е наред. В края на краищата, Старк ще става член на семейството. Тъй че Тони не е отишъл да работи за чужд човек.
Дездемона не можеше да издържа повече. Тя грабна една салфетка и избухна в сълзи.
Всички смаяно се извърнаха към нея.
— Какво има? — запита разтревожено Силия.
— Предсватбена треска — обяви Бес.
— Не, не е това. — Дездемона избърса очите си. — Е, може би донякъде. Толкова се тревожа за него, знаете ли.
— За Старк ли? — запита Бес.
— Тъкмо когато вече си мислех, че съм го научила да вярва на хората, трябваше да се случи тая тъпа бъркотия с Дейн Маккалъм.
Жулиета се намръщи.
— За какво говориш, за Бога?
— Старк се чувства отговорен за онова, което се случи в „Рампата“. Смята, че е направил ужасна грешка, като се е доверил на Маккалъм. И че аз едва не съм платила цената за погрешната му преценка.
— О, Боже — възкликна Бес. Дездемона мачкаше кърпичката.
— Този инцидент с Маккалъм убеди Старк, че е бил прав, да не вярва на хората и да не поема никакви рискове. В бъдеще той ще бъде емоционално по-предпазлив от всякога.
Очите на Кирстен се разшириха.
— Да не би да искаш да кажеш, че вече няма да вярва и на теб?
— Не, не е това. Истинският проблем е, че той вече не вярва на себе си.
— Какво искаш да кажеш? — запита Бес. Дездемона се взираше пред себе си.
— Не разбираш ли? Той няма да се чувства достатъчно свободен, да обича и да позволи да бъде обичан, докато не приеме факта, че има обикновени човешки чувства и нужди, и че и той може да греши.
— Да не би да искаш да ни кажеш, че най-сетне си разбрала, че от него няма да стане истински Уейнрайт? — запита Хенри.
— Не знам. — Дездемона се загледа тъжно в чашата си с мляко. — От години на Старк му се повтаря, че е човек — компютър. И май е започнал да го вярва. Да бъдеш човек — компютър е нещо хубаво, сигурно и неуязвимо.
Кирстен се замисли.
— Май че разбирам, накъде биеш. — Дездемона й се усмихна мрачно.
— Бедният Старк. Той знае, че е голям ум, и че хората го уважават заради това. Но не иска да признае, че има също и чувства. Защото всеки път, когато е позволявал да му влияят, се е опарвал.
Кирстен отпи от млякото си.
— Вероятно, според неговия начин на мислене, инцидентът с Маккалъм е само още едно доказателство, колко е глупаво да се доверяваш изобщо.
— Точно така — каза Дездемона. — Доверил се е на Маккалъм и виж докъде го е довело това.
— Боиш се, че историята с Маккалъм е съсипала всичко, сторено от теб, за да го направиш по-човечен, така ли? — запита нежно Кирстен.
— Да. — Дездемона потиснато се загледа през прозореца. — Нещата при него всеки миг се променят. Подобно на ледена фигура, която още не е завършена. Виждам бъдещата форма, но очертанията са все още замъглени и неясни.
— И студени? — запита тихо Силия.
Дездемона си спомни леденият израз в очите на Старк и потръпна.
— Да.
Лицето на Силия помръкна от загриженост.
— Бъди честна, скъпа. Сега не е време да се правят грешки. Бъдещето ти е поставено на карта. Да не би да си размислила за сватбата?
Бес се намръщи.
— Ако е така, сега е моментът да се измъкнеш.
Дездемона се вгледа в разтревожените лица на семейството си и разбра, че Бес казваше истината. Прозрението за миг я заслепи.
— О, Боже! — прошепна тя ужасена. — Сигурно същото се е случило и с другите му годеници.
Старк наблюдаваше своя бъдещ тъст. Бенедикт се бе изправил до прозореца на офиса му, като самото въплъщение на старовремската бащинска загриженост. Би било забавно, ако Старк не бе в толкова отвратително настроение, и ако нямаше силното подозрение, че този път Бенедикт не играе.
— Няма да отричам, че отначало имах някои съмнения по отношение на теб, синко — каза внимателно Бенедикт. — Винаги съм мислил, че дъщеря ми ще се омъжи за доста по-различен човек.
— Позволи ми да отгатна. Искал си, Дездемона да се омъжи за някой с артистична чувствителност? — запита много учтиво Старк.
— Не е задължително. — Бенедикт се загледа към залива Елиът. — Искам единствено тя да е щастлива. Представях си, че ще бъде най-щастлива с човек, чиято натура е подобна на нейната. Мъж, който би разбрал една жена със силни и дълбоки чувства.
— Някой с душа на поет? — предложи Старк.
— Добре казано. — Бенедикт изглеждаше доволен. — Наистина добре казано.
Старк барабанеше с пръсти по облегалката на стола си.
— Някой от театралните среди, може би?
— Не отричам, че се надявах, тя да се омъжи за някого от нашия свят. Но реших, че това не е необходимо. Мисля, че ти ще я направиш щастлива.
Това сепна Старк.
— Наистина ли?
Бенедикт се обърна и го погледна загрижено.
— Мисля, че ще бъдеш много добър с дъщеря ми. Старк срещна погледа му.
— Изненадвам се да го чуя, след всичко, което се случи в „Рампата“.
— Нека се изразя по друг начин. Надявам се всичко да бъде много добре между вас с Дездемона, когато преодолееш чувството си за вина за този инцидент.
— Защо да не се чувствам отговорен? Аз бях отговорен.
Гъстите вежди на Бенедикт заподскачаха надолу-нагоре.
— Да не би да смяташ, че си единственият човек на света, който някога не е успял да защити някого, когото обича?
Ръката на Старк се сви в юмрук.
— Не.
— Тогава престани да бъдеш така адски суров към себе си. — Бенедикт отиде до един стол и седна. — И ти си само човек. Забрави станалото, Старк. Не че наистина би могъл да го забравиш, но се опитай да го превъзмогнеш. Иначе жив ще те изяде. А ако позволиш това да стане, ще съсипеш шансовете си за щастие с Дездемона.
— Това са много лични неща.
— Така е. Но знам какво преживяваш.
— Наистина ли?
Бенедикт го наблюдаваше през полуспуснати клепачи. — Как смяташ, че се чувствах, когато не успях да защитя Дездемона от Джордж Нортстрийт? Старк не знаеше какво да отговори. Устните на Бенедикт яростно се свиха.
— Нямах никакви извинения. Просто не бях разбрал колко опасен може да бъде той. Не бях взел достатъчно мерки, за да защитя семейството си. Вината, че Нортстрийт се добра до Дездемона, беше моя. Той смяташе първо да отвлече нея, а после да се върне за Силия, знаеш ли?
— Прегледах старите записи по случая. Нортстрийт е бил луд. Ти не си имал откъде да разбереш, че ще се опита да отвлече Дездемона или майка й, преди сам да опре пистолета до главата си.
— Да. Нямаше откъде да знам. Но си казвах, че е трябвало да се досетя. Дълго време след това не можех да си простя. Тази мисъл не ми даваше мира месеци наред. Непрекъснато си представях как щях завинаги да изгубя моята нова дъщеря. Боях се, че Силия никога вече няма да повярва, че мога да се грижа за нея и за Дездемона.
Старк гледаше с невиждащи очи в екрана на електронния си календар.
— И как го преодоля?
— Силия ми помогна. Тя ми напомни, че съм само мъж, а не супермен. И че не мога да съм виновен за всичко, което не е наред на този свят. Каза, че ако не проумея това, просто няма да мога да живея нормално.
Старк вдигна поглед от календара.
— Какво точно е имала предвид?
— Човек, който се счита отговорен за всичко на този свят, скоро се превръща в нещо като управляем зомби. Става скован. Лишен от всякаква гъвкавост. — Бенедикт направи деликатна пауза. — Нещо като компютър, ако щеш.
Старк присви очи.
— Дездемона ли те изпрати тук днес?
— Не. Защо питаш?
Старк си напомни, че събеседникът му е артист.
— Няма значение. Какво всъщност искаше да ми кажеш, Бенедикт?
— Нещо съвсем просто. Човек, който изисква твърде много от себе си, притеснява другите. Те започват да мислят, че няма да е доволен от тях, ако не достигнат собствените му стандарти. И след време започват да се отдръпват от него.
— Така ли?
— И след време той се оказва сам на света.
— Искаш да ми кажеш, че ако не престана да се упреквам за онова, което се случи на Дездемона, ще я отблъсна?
Бенедикт леко се усмихна.
— Тя е моя дъщеря. Лоялна е, но не е глупава. И няма да се мъчи да разбива стената с глава безкрайно дълго.
— Разбирам. — Леденият студ на хаоса изригна някъде от водовъртежа вътре в Старк.
— Чуй ме, синко — каза Бенедикт. — Светът и без това е доста неуютно място. Затова не прекарвай времето, отредено ти в него, сам.
Сам в хаоса.
Старк се загледа в бездънните дълбини на водовъртежа.
Два дни по-късно Дездемона сложи чиния горещи царевични питки на кухненската маса пред Старк, Джейсън и Кайл.
— Започвайте, господа. Всеки да си сложи подправки на вкус.
— Аз не искам никакви лютиви чушки — заяви Джейсън.
— Тогава ми ги подай — каза Дездемона. — И без това сигурно сама ще изям всичките.
Кайл направи физиономия.
— Обичаш люти чушки?
— Много.
Дездемона седна и си взе една голяма питка. Старк посегна в същия момент. Пръстите им леко се сблъскаха. Допирът накара Дездемона да потръпне. Бързо вдигна поглед и се усмихна малко прекалено лъчезарно.
Старк не отвърна на усмивката й. Срещна очите й с нетрепващ поглед. За миг Дездемона видя сенките, които още помрачаваха душата му. И от това видение я обзе студ.
Ясно й бе, че по някакъв начин Старк е усетил нарасналата й несигурност по отношение на плановете им за женитба. Знаеше, че тя има някои колебания. Също като другите.
Дездемона намаза питката си с пикантен сос, но когато отхапа, тя й се стори блудкава и безвкусна.
И в този миг нещо се преобърна в нея. Не можеше да остави Старк на самотната му съдба. Тя го обичаше. И независимо от рисковете, нямаше да изостави онова, което бе започнала. Щеше да доведе нещата докрай.
— Старк помоли Кайл и мен да му станем кумове на сватбата — каза Джейсън с пълна уста.
— Наистина ли? — запита Дездемона. — Двама кумове? Това е доста необичайно.
— Каза, че трябва да носим смокинги — добави Кайл. — И да се погрижим, да стигне до олтара навреме.
— Това е голяма отговорност. — Дездемона се съсредоточи върху чинията си.
— А кой отговаря, булката да стигне навреме до олтара? — запита Джейсън.
Дездемона едва не се задави със следващата хапка. Старк я гледаше.
— Булката сама трябва да дойде там — каза той. Дездемона преглътна и срещна погледа му.
— Не се безпокой за тази булка — рече му твърдо. — Тя ще дойде. Можеш да разчиташ на човек от рода Уейнрайт. Никой от фамилията не би пропуснал откриването на едно шоу.
Старк за миг се вгледа напрегнато в нея, после острото безпокойство изведнъж изчезна от очите му. Усмихна се леко за пръв път след арестуването на Дейн Маккалъм.
— Така ми казаха.
На вратата се позвъни.
— Ще видя кой е. — Старк се надигна и излезе от кухнята.
— Моля те, подай ми сиренето — обърна се Кайл към Дездемона.
Звукът на женски глас прикова вниманието на всички.
— Ей, това е мама! — Джейсън бутна назад стола и скочи на крака.
— Мама тук? — Лъжицата на Кайл с настъргано сирене падна обратно в чинията. — Дано психиатърът да не е с нея.
Старк влезе в кухнята, преди Джейсън и Кайл да стигнат до вратата. Придружаваше го приятна тъмнокоса жена в края на тридесетте. Облечена бе елегантно в тъмножълт костюм с панталон и гофрирана блуза.
Не се виждаше никакъв психиатър.
— Здравей, мамо — извика Джейсън. — Мислех, че си на почивка.
— Реших да се прибера малко по-рано — рече Алисън.
— И исках да ви видя вас двамата.
— Това е майка ни — представи я Кайл на Дездемона.
— Мамо, това е Дездемона Уейнрайт. Тя ще се омъжи за Сам след няколко седмици.
Алисън се усмихна на Дездемона.
— Наистина ли?
— Да — каза Дездемона много твърдо.
Старк я погледна. Още някои от сенките в очите му изчезнаха.
Няколко часа по-късно Дездемона, Старк и Алисън седяха сами в кухнята. Джейсън и Кайл най-после се бяха оттеглили да гледат телевизия.
Дездемона направи кафе. Гледаше да не натрапва присъствието си, защото усещаше, че Алисън иска да каже нещо важно на Старк.
— Джейсън и Кайл изглеждат добре. — Алисън сложи сметана в кафето си.
Старк пое чашата си от Дездемона.
— Добри деца са.
— Да. Изминалите няколко месеца бяха лоши за тях и нещата като че ли няма да се оправят и в бъдеще. Баща им никога няма да се върне.
— Да. — Старк отпи от кафето си.
— Ти вероятно го познаваш по-добре от всеки друг. Старк не каза нищо.
Алисън сведе поглед.
— Момчета имат нужда от човек, който да заеме мястото на баща им.
Старк отново не й отговори.
— Джейсън и Кайл изглеждат по-щастливи от когато и да било. Мисля, че доктор Тайтъс е прав. Ти си заместил Хъдзън в съзнанието им.
Старк мълчеше.
— Струва ми се, че те имат нужда от теб. Старк отпи от кафето.
Алисън погледна към Дездемона, сякаш търсеше подкрепа.
Дездемона й се усмихна окуражаващо.
— Старк е чудесен в ролята на бащата. Има истински талант за това.
Старк я погледна изненадано.
— Мислих много напоследък — рече Алисън. — Какво ще кажеш, Сам, ако реша да преместя моя бизнес като дизайнер по интериора тук, в Сиатъл?
Старк сви рамене.
— Твоя работа.
— Вече имам доста клиенти от Сиатъл. Разчитам на добро начало.
Старк кимна.
Алисън дълбоко си пое дъх.
— Така Джейсън и Кайл ще могат редовно да те виждат. Какво мислиш за това?
— Окей — каза Старк.
Дездемона се усмихна скришом. Алисън изглеждаше смутена от лаконичния отговор.
— Знам, че те не са твоя отговорност, и сигурно не ти е най-приятно непрекъснато да се мотаят наоколо, но мога да те уверя, че връзката с теб е станала много важна за тях и…
Старк се намръщи.
— Казах, окей.
Алисън премести поглед към Дездемона в мълчалива молба за обяснение.
Дездемона наля още кафе.
— Той каза, че всичко е окей, Алисън. Това означава, че няма нищо против, да се преместиш с Джейсън и Кайл в Сиатъл, за да могат да го имат в живота си. Той разбира значението на семейството. Можете да се доверите на Старк. Той винаги мисли онова, което казва.
— Разбирам. — Алисън се усмихна плахо и в очите й се появи известно облекчение. — Приятно ми е да го чуя.
— Да — потвърди Дездемона. — Така е.
„Как съм могла, дори за миг да се усъмня, дали трябва да се омъжа за Старк? — запита се Дездемона. — Предсватбена треска. Само това е било“.
Сега, когато вече бе минала, тя се чувстваше по-уверена от всякога. Усмихна се на Старк през масата. Той протегна голямата си ръка. Пръстите му здраво се сключиха около нейните.
Джейсън се появи на прага.
— Ей, мамо, ще дойдеш ли утре да видиш пиесата ни? Алисън му се усмихна.
— Много бих искала. Джейсън се ухили.
— Казах на Кайл, че ще дойдеш. Какво стана с психиатъра?
— Доктор Тайтъс и аз не се срещаме вече — отвърна предпазливо Алисън.
— Може би Бес и Жулиета ще ти намерят съпруг — каза Джейсън.
Дездемона се засмя на смаяния израз на Алисън.
— Идеята не е лоша, Джейсън. На Бес и Жулиета ще им се наложи да се заемат с някой друг, след като аз вече се омъжвам.
— Да — кимна Старк. — Ще им се наложи.
Дездемона се появи в офиса на Старк следващия следобед.
— Тук ли е той, госпожо Пичкот?
Госпожа Пичкот изглеждаше по-бодра от всякога.
— Да, разбира се, че е тук, госпожице Уейнрайт. Ще съобщя за вас.
— Благодаря. — Дездемона започна да се разхожда в предверието.
Госпожа Пичкот не я изпускаше от очи, докато съобщаваше на Старк, че има посетител.
— Поканете я, Мод — прозвуча гласът му по вътрешната уредба.
— Влизайте направо, госпожице Уейнрайт — госпожа Пичкот сияеше. — И мога ли да кажа колко бях щастлива, да науча за годежа ви с господин Старк. Ние всички се радваме тук, в „Старк Секюрити Системс“. Третият път е винаги благословен, както винаги съм казвала.
— Благодаря, госпожо Пичкот.
— Бъдещето сияе най-ярко пред тези, които го срещат със сърца, пълни с любов. Нищо по-хубаво не бих могла да добавя.
Дездемона отвори вратата на вътрешния офис. Старк не вдигна поглед от екрана на компютъра си.
— Какво има?
— Просто се срещнах с Иън. — Дездемона се подпря на бюрото му. — Той ми каза, че си се съгласил да финансираш „Изчезващ“.
— Аха. — Старк се намръщи на цифрите върху екрана и натисна един клавиш.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?
— Считай го за мой принос в изкуството.
— Това е смешно. Изкуството не те интересува особено.
— Задължен съм на Иън все пак. Удариха го по главата заради мен.
— Не му дължиш чак толкова.
— Може би не. Но нали въпросът е донякъде семеен. — Старк набра няколко бързи команди на клавиатурата.
Дездемона бе смаяна.
— Семеен?
— Иън ми обеща да ангажира, колкото е възможно повече членове на фамилията Уейнрайт в спектакъла. И дори да не давам кой знае какъв принос за изкуството, поне помагам за финансовата стабилност на семейство Уейнрайт. Стига „Изчезващ“ да не изчезне още след първото представление.
Дездемона се засмя. Заобиколи бюрото и се отпусна в скута му.
Тъй като вече не можеше да вижда екрана, Старк се облегна назад, сложи ръка върху бедрото й и отмести поглед към нея.
— Има ли нещо, което искаш? — запита той учтиво.
— Да — тя си играеше с най-горното копче на ризата му. — Но мога да почакам до довечера. Знам какъв спец си по отложеното удоволствие.
Очите на Старк проблеснаха зад очилата.
— Най-новата ми политика е, да отлагам някои удоволствия колкото е възможно по-рядко.
Той стана, като държеше Дездемона на ръце, заобиколи бюрото и заключи вратата.
— Но какво ще каже госпожа Пичкот? — запита Дездемона, когато Старк я отнесе обратно до бюрото.
— Не знам. — Старк разкопчаваше колана си. — Не съм сигурен. Може би нещо за лимонадата.
— Лимонадата? — Дездемона го изгледа смаяно. — Защо, за Бога…
Въпросът й бе прекъснат по средата.
— Винаги съм харесвала лимонадата — промърмори Дездемона след доста време.
— Аз също.
Шест седмици по-късно Старк триумфиращо захлопна вратата на апартамента на Дездемона и посегна към нея.
— Даваш ли си сметка, че оттук нататък ще прекарваме всяка нощ заедно?
— Този факт не е убягнал от вниманието ми. Дездемона се усмихна, когато той я вдигна на ръце.
Гънките на сватбената рокля от бяла коприна се разстлаха върху смокинга му.
— А хрумвало ли ти е, че този път няма да имаш нужда от анатомически съвършена надуваема кукла за брачната си нощ?
— Да. А и обслужването беше страхотно. Днес сигурно е най-щастливият ми ден.
— Няма съмнение.
Старк се засмя. Дездемона си даде сметка, че за пръв път го вижда да прави това. „Звучеше добре — помисли си тя. — И предвещаваше добро бъдеще.“
Навън луната и неонът осветяваха нощния Сиатъл. В портфейла на Старк имаше билети за пътуване до Хаваите, но самолетът излиташе чак вдругиден. Брачната нощ щяха да прекарат в апартамента на Дездемона, защото Джейсън, Кайл и Алисън бяха в крепостта на Старк. Алисън щеше да си търси жилище, докато Старк и Дездемона са на сватбено пътешествие.
Старк отнесе Дездемона до леглото зад паравана. В очите му имаше неприкрита почуда, когато я гледаше в ръцете си.
— Красива си. Казвал ли съм ти някога, че ми напомняш произведение на фракталното изкуство?
— Да, но пак можеш да ми го кажеш — тя целуна шията му и започна да развързва папийонката. — Казвала ли съм ти някога, че изглеждаш страхотно в смокинг?
— Не помня да си го споменавала. — Той я положи върху леглото и се приведе над нея.
— Наистина изглеждаш страхотно и те обичам — каза Дездемона.
— Защото смокингът ми стои добре?
— Не. Просто защото си ти. — Тя дръпна края на копринената папийонка.
Старк не се противопостави на желанието й. Отпусна се върху нея. Устните му покриха нейните с целувка, в която отекнаха обещанията, които си бяха дали пред олтара.
Час по-късно Дездемона се надигна на лакът и сведе поглед към Старк. Очите му блестяха в полумрака.
— Току-що се сетих за нещо — каза тя.
— Какво? — Старк проследяваше с пръсти очертанията на гърдите й.
— Ти забрави за брачния договор.
— Не съм го забравил.
— Но аз не съм подписвала нищо — напомни му Дездемона.
— Ти ми даде честната си дума. Обеща ми любов, вярност и уважение, докато смъртта ни раздели.
Дездемона се усмихна.
— И това ти е достатъчно?
— С теб да.
Старк обхвана лицето й със силните си ръце. Очите му бяха съсредоточени и сериозни.
— Обичам те, Дездемона.
— Знам — прошепна тя. — Няма нужда да изричаш думите.
Старк загадъчно се усмихна.
— Вярвай ми, ще ги чуваш всеки ден през останалата част от живота ни.