Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Trust Me, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ана Василева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 82гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джейн Ан Кренц. Вярвай ми
ИК „Слово“
История
- —Добавяне
XV
— Сам, Сам, събуди се!
— Донесохме ти закуска.
Старк отвори очи при звука на гласовете на Джейсън и Кайл. Нужни му бяха няколко секунди, за да се ориентира, преди да вдигне глава от скръстените си на тила ръце. Посегна към очилата, сложи ги и механично погледна часовника.
Наближаваше седем часа. Сутринта.
— Сигурно съм заспал по средата на търсещата програма.
Старк потърка челюстта си и разсеяно забеляза наболата брада. Последният път, когато погледна часовника си, беше три сутринта.
Миналата нощ бе научил поне едно нещо със сигурност. Каквито и да бяха недостатъците му като скулптор на ледени фигури, Върнън Тейт със сигурност бе притежавал отлична компютърна грамотност. Бе използвал екзотична операционна система, а не една от стандартните, и бе засекретил файловете си зад невидима, изключително фина стена от техническо магьосничество.
Старк скоро бе разбрал, че да проникне до файловете на Върнън, няма да е никак проста работа. Направил бе предварителен преглед със своята най-нова програма за преодоляване на защити и търсене на пароли, но не очакваше тя да проработи и се оказа прав. Върнън Тейт бе достатъчно умен да не използва истинска дума или име като ключ към файла си. И колкото и да бе добра издирващата му програма, Старк знаеше, че е малко вероятно тя да открие думата, макар и нарочно разбъркана от един спец.
Някъде след полунощ Старк бе опитал друг подход към проблема.
Кайл сложи купа с юфка на масата.
— Вече ти сложихме мляко и захар.
— Ето ти лъжица — услужливо се обади Джейсън.
— Благодаря. — Старк започна да яде рядката и прекалено подсладена юфка.
Кайл заобиколи бюрото и впери поглед в светещия монитор, сложен върху компютъра на Върнън.
— Проработи ли програмата ти за търсене на паролите на потребителите?
— Намери ли начин да влезеш във файловете? — запита нетърпеливо Джейсън.
— Не знам. — Старк стоически преглъщаше юфката. Бе ужасно гладен. — Издирващата програма още действаше, когато съм заспал.
— Ей, виж, нещо излезе на екрана — рече Кайл. Джейсън пристъпи по-близо.
— Дай да видя.
Старк погледна монитора. Спря да дъвче, когато зърна знака на промпта да проблясва леко върху тъмния екран. Прониза го хладно задоволство.
— Хванах го — рече тихо. Джейсън вдигна очи към него.
— Вътре ли си?
— Вътре съм. Кайл се ухили.
— Това е по-интересно дори от „Съкровището на Уайвърн“.
Старк остави чинията с юфката и се зае с клавиатурата.
— Да видим какво ще намерим.
— Обзалагам се, че Дездемона и другите Уейнрайт ще се шашнат, когато научат, че Върнън Тейт е имал суперзасекретена система на компютъра си — каза Кайл.
— Уха! — извика Джейсън. — А това означава, че може наистина да се е занимавал с нещо тайнствено.
— А може просто да означава, че е обичал уединението — рече спокойно Старк.
— Мона, какво по дяволите се е случило тук? — запита Иън Айвърс от прага на офиса. — Сякаш е минал тайфун.
Дездемона отмести сложния застрахователен формуляр, върху който работеше цяла сутрин.
— Сигурно си чул, че един от служителите ми бе убит в петък сутринта.
— Да. И това е една от причините да намина. — Иън тежко се отпусна на стола. — Исках да се убедя, че поне ти си добре. Господи, не си представях, че убиецът е вилнял толкова.
— Полицията каза, че е търсил някакъв сейф под пода или нещо ценно — каза уморено Дездемона.
След убийството й се бе наложило да повтаря това десетки пъти. Съседите й и собствениците на малките магазинчета наоколо искаха на всяка цена да научат всички подробности около кръвопролитието.
— И бедният скулптор на ледени фигури е имал лошия шанс да налети на него и сам да бъде замразен, а? Както чух, ти също си била заключена във фризера.
— Да.
Иън я погледна някак особено съсредоточено.
— Наистина ли го видя този тип?
— Видях го, но не бих могла да го опиша. Носеше найлонов чорап върху лицето си, шапка и косата му беше цялата омазана. Мога ли да ти услужа с нещо, Иън? Защото в момента съм малко заета.
— Какво? А, да. Звъних на Тони, но него го няма, така че реших да те попитам, дали имаш някаква вест от Старк. Мислиш ли, че вече е погледнал предложението за „Изчезващ“.
— Мисля, че ролята на ангел — хранител на театъра не е особено привлекателна за Старк точно в този момент.
— Мона, можеш ли да ми направиш една услуга. Ти си близка със Старк. Кажи му една добра дума за мен. Струва ми се, че ще те послуша.
Дездемона въздъхна и се облегна на стола си.
— Слушай, защо най-добре не се откажеш, Иън? Старк не се интересува от театър.
— По дяволите, Старк има нужда от това, също колкото и ние!
Дездемона вдигна вежди.
— Така ли?
— Помисли как това би повлияло на корпоративния му имидж. Ще се прочуе бързо като покровител на изкуствата.
— Може би не трябваше да му казваш, че целта ти е да поставиш пиеса, която ще измъкне червата на публиката — каза Дездемона. — Тази представа имаше негативно въздействие върху него.
— Да, да, може би там сбърках. Секретарката му каза, че са й наредили да не ми определя среща. — Иън скочи на крака и закрачи из офиса. — Може би трябва да преработя предложението.
— Добра идея. Знаеш ли какво, ти вземи да преработиш предложението си, а аз ще почистя тук. Добре че убиецът поне не е пипал компютъра ми. — Дездемона се завъртя на стола си и включи машината.
— Може би леденият скулптор го е прекъснал, преди да стигне до него — предположи Иън.
— Възможно е.
Дездемона потръпна, докато набираше обичайните команди, извикващи графика за седмицата.
— Дори не желая да мисля за онова, което се е случило тук.
— Кажи, знаеш ли къде е Тони? Днес трябваше да обядваме заедно. И да обсъдим евентуалния актьорски състав за „Изчезващ“.
— Тони е в Лос Анжелис. — Иън внезапно спря.
— В Лос Анжелис? Какво, по дяволите, прави там?
— Онези от сапунената опера са му са се обадили. — Иън беше поразен.
— По дяволите, мислех, че е разбрал урока си от Холивуд. Той знае, че онова, което ще прави там, е пълна помия. „Изчезващ“ е в критично положение.
— Искаш да кажеш, че може да „изчезне“ напълно?
— Много смешно. — Иън изглеждаше искрено засегнат.
— Извинявай. — Дездемона се намръщи, когато едно необичайно съобщение се появи на екрана й. — Странно.
— Какво?
— Компютърът ми ме пита, дали да възстанови някакви изгубени файлове.
Иън надникна към екрана.
— Това съобщение се получава, когато компютърът е бил изключен, поради внезапно спиране на тока или, ако случайно си го изключила, без да използваш програмата за излизане.
— Какво означава? — Иън сви рамене.
— Това, което пише. Че последното, което си правила, е запаметено в специален файл. Трябва да използваш съответните команди, за да го възстановиш.
— Но аз не съм…
Дездемона замълча, без да довърши изречението. Кой знае защо не й се искаше да му казва, че не е изключила случайно програмата. Нито пък токът бе спирал напоследък.
— Не си какво? — погледна я Иън. Тя се изкашля.
— Не знаех, че разбираш от компютри.
— Кой не разбира в наши дни? Моя го използвам, за да пазя файлове с имената на евентуални спонсори на театъра и, за да водя счетоводството на „Рампата“. Тони ми инсталира програмата.
— Вярно. Бях забравила.
— Той е страхотен в тези неща, нали?
— Да. — Дездемона не искаше да се впуска в темата. — Добре, ако ме извиниш, трябва да поработя.
— Намекът е ясен. — Иън спря до вратата. — Мона?
— Да?
— Мислиш ли, че Старк ще реагира положително, ако в офертата акцентирам върху ролята му на меценат на изкуствата, в случай че подкрепи „Изчезващ“? Корпоративните типове обичат да се шуми около тях. Това е добра реклама.
— Виж, не съм сигурна как точно ще реагира Старк на тиражирането на образа му като виден бизнесмен и меценат на изкуствата. — Дездемона му се усмихна окуражително. — Все пак можеш да опиташ.
Иън удари по рамката на вратата с обновен ентусиазъм.
— Ще го направя. Ако Тони ти се обади, кажи му веднага да прибира задника си тук, в Сиатъл. Холивуд е пълен само с фукльовци и никакъв талант. Ние сме хора от театъра.
Той забърза към външната врата, косата му, вързана на опашка, се развяваше след него.
— Ще му кажа — промълви Дездемона на себе си, изчака Иън да излезе и после отново се върна към компютъра си.
Дълго време разглежда съобщението за изгубените файлове. Единственият друг човек, който използваше компютъра й, беше Тони. Възможността той да е работил на него малко преди убийството на Върнън, накара стомаха й да се свие.
Най-сетне събра кураж да даде сигнал на компютъра, да възстанови липсващите неща. Натисна клавиша. Не се случи нищо.
Дездемона простена и посегна към ръководството. Мразеше да прибягва до инструкциите. Никога не можеше да разбере нищо.
Телефонът иззвъня и наруши концентрацията й. Тя вдигна слушалката.
— „Райт Тъч“. Дездемона е на телефона.
— Здрасти, детенце, това съм аз, Тони! — Дездемона притихна.
— Къде си?
— В Лос Анжелис. Леля Бес не е ли получила съобщението ми?
— Да, но бяхме малко загрижени. Чу ли, че Върнън Тейт беше убит?
— Убит? Какво говориш? — Тони изглеждаше смаян.
— Аз влязох точно тогава, Тони. Убиецът още беше тук. Стреля няколко пъти и в мен.
— Исусе! — Тони беше ужасен. — Добре ли си? Рани ли те?
— Не. Успях да вляза във фризера и да затворя вратата. Убиецът си отиде. Но дръпнал някакъв шкаф пред вратата и… о, Тони, бях затворена вътре!
— По дяволите, във фризера?
— Да.
— И какво… стана?
— Едва не полудях, както можеш да си представиш. Единственото, за което мислех, бе багажникът на колата на Нортстрийт. А на всичко отгоре и тялото на Тейт беше вътре с мен.
— По дяволите — повтори отново Тони и Дездемона долови съвсем ясно гнева и безсилието в думите му. — По дяволите! Наистина ли си добре сега?
— Добре съм, Тони. Помниш ли личния дигитален секретар, който ми подари Старк? Използвах го, за да се свържа с него. Той ме измъкна.
Настъпи кратка, напрегната пауза.
— Старк те е спасил?
— Да. Сега тук цари ужасна бъркотия, но ще оправим всичко до понеделник. Тони, какво става при теб?
— Нищо. — Гласът на Тони натежа от отвращение. — Затова ти се обаждам. Още се мотаят с този сценарий. Въобще не е ясно, дали някога ще види бял свят. И никой тук не е настоявал, да се срещне с мен.
— Не разбирам. Защо тогава са ти платили билета, щом като нищо не се е придвижило напред?
— Проклет да съм, ако знам. И никой тук не можа нищо да ми обясни. Доста е странно, ако трябва да бъда откровен.
— Може би просто е станала някаква грешка.
— Искаш да кажеш, че някой е казал на секретарката си да изпрати билет на някой друг актьор и тя погрешно го е изпратила на мен? — Тони въздъхна. — С моя късмет, нищо чудно да е станало точно така.
— Какво ще правиш сега?
— Какво мога да правя? Връщам се у дома. — Тони направи пауза. — Хм, има един малък проблем, детенце.
— Какъв?
— Нямам пари да си купя билет за обратно, а всичките ми кредитни карти са временно извън обращение. Можеш ли да ми купиш билет? Ще ти го платя веднага, щом мога. Дездемона простена.
— Вземи автобус.
— Автобус! — възмути се Тони. — И целия тоя път до Сиатъл! Ти не би ми причинила това, нали?
— Имам един въпрос към теб. — Дездемона почукваше с писалката си по ръководството на компютъра. — Работил ли си с компютъра ми, преди да заминеш за Лос Анжелис?
— Не. Защо?
— На екрана ми излиза съобщение за прекъсване на тока по време на работа и за някакви запазени файлове. Но не мога да ги възстановя.
— Няма нищо сложно. Внимавай сега. Ще ти продиктувам какво да направиш.
След няколко минути Дездемона възстанови изгубения текст. Погледна го намръщено.
— Какво има? — запита Тони.
— Някакви йероглифи. Бъркотия от символи, от които нищо не разбирам.
— Като че ли някой се е опитал да запише нещо лично на компютъра ти и е бил прекъснат, преди да успее да го съхрани, както трябва. Обзалагам се, че са Кайл или Джейсън. Те обожават да играят с компютри.
— Вярно е.
— Относно самолетния билет…
— Добре, добре, вземи самолета. Но ще трябва цяла година да ми работиш безплатно в „Райт Тъч“.
— Никакъв проблем. — Тони замълча. — Как вървят нещата със Суперсмотаняка?
— Наречи го още веднъж така и ще ти се наложи да вземеш автобуса от Холивуд.
— Посланието е прието.
Дездемона се качи в джипа и посегна към колана.
— Благодаря, че ще ме закараш, Макбет.
— Няма проблеми. — Макбет включи на скорост и изкара огромната черна машина от задната алея на „Райт Тъч“. — И без това трябва да взема Джейсън и Кайл.
Имаме матине днес.
— Тони се обади.
— Така ли? — Макбет я погледна и светлината затанцува по огледалните стъкла на слънчевите му очила. — Излязло ли е нещо от онова лосанджелиско обаждане?
— Не. — Дездемона се намръщи. — Успя да ме убеди да му купя билет за връщане.
— По дяволите. Знаеш ли какво? Старк може би е прав. Ти наистина позволяваш, Тони да те използва.
— Много ми е трудно да му откажа. Брат ми е.
— И ти е спасил живота, знам, знам. Но това е било много отдавна. И ти си пораснала, но ми се струва, че той не е.
Дездемона гледаше туристите, изпълнили търговската част на Първо авеню, без да ги вижда.
— Все още се надявам, че някой ден и неговите мечти ще се сбъднат.
— Малко вероятно. Той е Уейнрайт, но не можем да отминем факта, че не е най-добрият актьор в семейството.
— Също както и аз не съм най-добрата актриса в семейството.
Пътуваха покрай Сиатълския музей на изкуствата. Дездемона наблюдаваше потиснато как ръката на масивната метална скулптура, наречена „Мъжът с чук“, се вдига и пада. Фигурата на входа на музея бе обречена на вечен труд. „Мъжът с чук“ можеше и да ръждяса, но никога нямаше да си почине. Скулптурата напомняше на Дездемона за Тони. Безплодното движение.
— Жалко, че Тони толкова държи да играе — рече замислено Макбет. — А всъщност е най-добър с компютрите.
— Знам.
— Добре ще е, ако Иън и Тони успеят да поставят „Изчезващ“.
— Малко вероятно. Особено, ако разчитат на Старк, да го финансира. Забелязваш ли, че когато обсъждаме Тони, говорим все в бъдеще време?
— Да-а.
Дездемона се умълча през останалата част от пътя до крепостта на Старк.
Когато Макбет спря пред входа малко по-късно, тя посегна към кошницата за пикник на задната седалка, която бе приготвила.
— Още веднъж благодаря, Макбет — каза и слезе от джипа.
— Всичко е наред.
Дездемона се изкачи по стълбите. Кайл отвори вратата, тъкмо когато посегна към звънеца.
— Здрасти, Дездемона. Ако си дошла да видиш Старк, той е зает. Работи върху компютъра на Върнън Тейт цяла нощ. Излезе от кабинета си само веднъж сутринта, за да вземе душ и да се преоблече.
Дездемона засия.
— Значи е намерил нещо интересно?
— Още не е ясно. Но е влязъл в системата и сега търси някакви скрити файлове.
— Звучи обнадеждаващо. — Дездемона вдигна кошницата за пикник. — Донесла съм му обяд.
— Това е добре. Джейсън и аз му направихме закуска, но нямахме време да приготвим и обяд. — Кайл хвърли поглед през рамото си. — Побързай, Джейсън. Макбет дойде.
— Идвам. — Джейсън се появи иззад ъгъла. — Здрасти, Дездемона. — Той профуча покрай нея по стълбите. — Чао!
— Ще се видим. — Кайл последва брат си. Дездемона им махна, когато се качиха в джипа. Изчака, докато той се скри от погледа й, влезе и затвори вратата.
Високото предверие бе потънало в пълна тишина.
С кошницата за пикник под ръка Дездемона бавно изкачи стоманеното стълбище до второто ниво на къщата. Зави на горната площадка и се отправи по коридора към кабинета на Старк. Вратата беше отворена.
В помещението цареше полумрак, разсейван единствено от студения блясък на компютърния екран.
Старк седеше с лакти, подпрени на облегалките на стола си. Сплел бе пръсти пред себе си. Суровите очертания на лицето му бяха изострени от студената светлина. Седеше там, странно отчужден, обгърнат от някаква бездънна тишина. Дездемона затаи дъх.
Той изглеждаше така далечен и недосегаем, като капитан на космически кораб, съзерцаващ междузвездните пространства. Човек без дом, обречен да броди вечно из ледените простори на галактиката.
— Здравей — каза тя тихо.
— Здравей. — Старк я погледна някак унесено, вниманието му бе все още погълнато от компютърния екран. — Какво правиш тук?
— Донесох ти обяд — усмихна се Дездемона. — Аз съм официалният ти доставчик, забрави ли?
— Обяд? — погледна я озадачено Старк.
— Ами, нали знаеш. Нещо, което по традиция се яде по средата на деня.
— Разбира се. Обяд. — Той си свали очилата и разтърка челото си. — Забравил бях. Кайл и Джейсън тръгнаха ли вече?
— Преди няколко минути. — Дездемона влезе в стаята. Взря се в светещия екран. — Какво намери?
— Засега нищо. — Старк сложи обратно очилата си и също погледна към екрана. — Едно огромно нищо. Прекалено много нищо, ако трябва да бъда точен.
— Какво искаш да кажеш?
— Върнън Тейт наистина е разбирал от компютри, файловете му бяха здраво заключени. Страхотна система. Но успях да вляза.
— Как?
— Не е възможно да се направи абсолютно сигурна операционна система. Винаги има някакви пукнатини, пропуски, недоглеждания, ако искаш. С малко късмет, търпение и добро познаване на нещата всеки, който реши, може да преодолее мерките за сигурност.
— И ти успя да го направиш, така ли? — Дездемона остави кошницата върху бюрото.
— Да. Но Тейт е скрил някои от файловете си. И смятам да ги намеря.
Ироничната решителност в гласа му накара Дездемона да вдигне поглед. Очите на Старк блестяха като смарагдови кристали на студената светлина от екрана. „Старк е в невероятна кондиция — съзна тя. — Абсолютно концентриран“.
Единственият друг случай, когато го бе виждала в състояние на такава свирепа съсредоточеност, бе, когато се любеше с нея.
— След като файловете са скрити, как изобщо разбра, че съществуват? — запита Дездемона.
— Поисках от компютъра да ми покаже какво пространство е заето върху хард диска. Цифрата, която получих, не съвпада със сбора на байтовете на файловете, които излизат на дисплея. Тейт е скрил нещо. Сега „АРКЕЙН“ го търси.
— Можеш ли да обядваш, докато чакаш да видиш дали, „АРКЕЙН“ ще го намери?
— Защо не.
Но Старк не погледна към кошницата за пикник. Вниманието му отново се бе насочило към екрана.
Дездемона се зае да сервира сандвичите, които беше приготвила. Подреди ги в една чиния, заедно със салата от домати, керевиз и сирене.
Сложи чинията на бюрото до Старк. Той взе сандвича и механично го захапа.
Дездемона се подпря на бюрото и гризна от другия сандвич.
— Тони се обади — рече тя след малко.
Старк отмести погледа си от екрана и я прикова с очи.
— Кога?
— Рано тази сутрин — на Дездемона не й хареса хищническият блясък в очите на Старк. — Каза, че сапунената опера се е провалила. И че никой в Холивуд не си спомня, да е карал да го викат. Връща се вкъщи.
— Твърди, че не знае кой е платил билета му?
— Аха. — Дездемона довърши сандвича и избърса пръстите си. — Странно, нали?
— Да — каза меко Старк. — Доста.
— Искаш ли шоколадов сладкиш?
— Благодаря. — Старк пое сладкиша от пръстите й и го лапна на две хапки.
Дездемона се отдръпна от бюрото.
— Ще почистя тук и ще направя кафе.
— Добре. — Старк отново се извърна към компютъра. Тя разтреби бюрото и слезе долу да направи кафе.
Когато се върна след няколко минути, Старк стоеше с гръб към вратата. Протягаше се.
Дездемона спря на прага с по една чаша кафе във всяка ръка. Загледа унесено как Старк изпъва тялото си. Движенията му притежаваха плавната сила на водопад. Големите му ръце бяха свити в юмруци. Мускулите на гърба и раменете му се очертаваха мощно под измачканата бяла риза. Тя се измъкна от колана му.
— Ето кафето — прошепна тя.
Старк бавно се извърна към нея. Очите му потънаха в нейните. Все още бе напълно съсредоточен, но посоката на концентрацията му най-неочаквано и без всякакво предупреждение се бе изместила от компютъра към нея.
Дездемона спря да диша. По повърхността на кафето се образуваха малки вълнички. Причинени бяха от ускорения й пулс. Усети, че ако не остави бързо чашите, сигурно ще ги разлее.
Успя да раздвижи краката си, но й струваше голямо усилие. Прекоси стаята и внимателно остави чашите.
— Какво става?
— Засега нищо. — Старк бавно излезе иззад бюрото, застана пред нея и свали очилата си. — Имам нужда от пауза.
— Старк?
Дланите му обгърнаха раменете й. Той я привлече към себе си.
— А ти?
Дездемона обви с ръце врата му. Усмихваше се.
— Мисля, че и на мен би ми се отразила добре.
— Радвам се да го чуя. — Старк покри устните й със своите.
Дездемона мигновено бе погълната от бурята. Някакъв вихър забушува около нея и я разтърси цялата.
Учуди се, дали някога изобщо ще свикне с връхлитащата страст на Старк. Но бе сигурна, че дори и да свикне, никога нямаше да се умори от нея.
Усети ръцете му да се плъзгат надолу по гърба й и да я притискат по-близо. Старк простена и откъсна устните си от нейните с видимо усилие. После вече целуваше шията й, разкопчаваше блузата й.
Коленичи пред нея и дръпна надолу джинсите й. Бикините й се смъкнаха с тях.
Полутъмната стая се завъртя, когато Старк се изправи и вдигна Дездемона на ръце. Сложи я върху бюрото. Стъкленият плот й се стори доста студен под голата й кожа. Старк сграбчи коленете й и разтвори бедрата й. Дездемона впи пръсти в косата му, когато той пристъпи към нея.
Звукът от рязкото дръпване на ципа му отекна в тишината. Дездемона затвори очи, пръстите й го погалиха.
Старк я докосна.
Дездемона усети как набъбва и се отпуска.
Той рязко си пое дъх, когато ръката й го обгърна.
— Обвий бедрата си около кръста ми — прошепна в косите й.
Дездемона се подчини. Старк я милваше нежно, пръстите му проникваха във влажната й утроба. От гърлото й се изтръгна хриплив вопъл. Той се намести до нея.
— Имам нужда от това — гласът му беше напрегнат и накъсан, сякаш думите се изливаха направо от душата му. — Имам нужда от теб…
Стигнал бе почти дотам, да й каже, че я обича. Вероятно не биваше да очаква повече от него. За мъж като Старк тези думи бяха достатъчни. Бяха истински.
— Обичам те, Старк — промълви Дездемона в рамото му. — Обичам те.
Старк се сепна, сякаш бяха стреляли в него. Вряза се мощно и неконтролируемо в нея. Тялото му се сви в конвулсия. Дрезгавият му стон би могъл да бъде вик на тревога или на триумф. Не бе възможно да се каже какво точно.
Дездемона се вкопчи в гранитните му рамене. Дори не бе сигурна, че той е чул тихото й признание в любов. Но нямаше време да разсъждава. Вече потъваше в бушуващия чувствен вихър. Единственият й ориентир бе мъжът, който я бе довел до ръба на хаоса…
Старк бавно идваше на себе си. Съзнателно се опита да удължи нещата, колкото е възможно. Радостта от удоволствието, да бъде в Дездемона, да се усеща част от нея, бе прекалено голяма, за да бърза.
Думите й кънтяха в съзнанието му. „Обичам те.“
Отвори очи. Погледът му се спря на светещия екран зад нея. Трябваше му една секунда, за да осъзнае, че се бе появило някакво съобщение.
Грабна очилата си и ги сложи.
ИМЕ НА СКРИТ ФАЙЛ: Застраховка.текст
Връхлетя го втора вълна на удовлетворение. Почти толкова опияняваща, колкото първата. „АРКЕЙН“ бе проработил. Някои дни наистина бяха по-добри от другите.
— Хванах го — каза той.