Джейн Ан Кренц
Вярвай ми (13)

XIII

Огромна вълна на облекчение заля Старк. Почти му се зави свят. Той притисна Дездемона още по-силно. Тя все още го желаеше. Можеше да го усети в начина, по който се бе вкопчила в него.

Усещаше също нещо твърдо, притиснато към гърба си. Разбра, че това е ръбът на някаква книга, но пренебрегна дребното неудобство.

— Боях се, че няма да дойдеш — призна тя, сгушила лице на гърдите му.

— Не обещавам нищо — предупреди я той с глас, станал суров от необходимостта, да я накара да разбере.

— Знам — тя вдигна глава. — Но фактът, че си тук означава, че си готов да търсиш истината. А това е всичко, за което те моля.

Старк бе вперил поглед в нея, толкова щастлив от начина, по който го бе посрещнала, че просто не знаеше какво да каже. Дездемона изглеждаше толкова хубава, толкова искрена. А едва не я бе изгубил. От тази мисъл го обзе хлад.

Тони се появи, дъвчейки някакъв сандвич. Той сърдито изгледа Старк над главата на Дездемона.

— И какво си мислиш, че ще открие той, детенце? Той пет пари не дава, че и някой друг би могъл да има мотив и възможност да свърши тази работа. Дори и да реши, че е така, винаги ще мисли, че аз съм го направил. Нищо не е в състояние да промени мнението му, защото просто не иска да го променя.

— Нищо подобно. — Дездемона оправи черния си копринен смокинг и се отдръпна от Старк. — След като веднъж започне да търси и други заподозрени, той ще намери истинския крадец. Знам, че ще успее.

— Глупости. Той ще се преструва, че уж разследва нещо, защото знае, че иначе няма да му позволиш да спи с теб.

— Стига, Тони! — изрече Дездемона много рязко.

По бузите й избиха червени петна, но очите й гледаха твърдо, а брадичката й бе вирната. Тони сви устни.

— И какво, ако след това фалшиво разследване той ти каже, че именно аз съм този, който се е опитал да измъкне скъпоценния му хард диск? Какво ще правиш тогава?

— Това никога няма да се случи — увери го тя.

— Не бъди чак толкова сигурна. Кажи ми, детенце, какво ще направиш, ако твоят любовник андроид реши, че ти също си замесена? Че ние всички сме замесени? Дездемона се изчерви още повече.

— Тони, престани!

Старк за пръв път изгледа Тони с известен интерес. Спомни си разговора с Дейн на обяд. Трудно му бе да си представи цялата фамилия Уейнрайт като престъпна, но не беше никакъв проблем да причисли младия Тони към онова, което наричаха „криминална класа“.

— Повече не желая да слушам това — заяви решително Дездемона. — Ти съсипа целия ми следобед.

— И моят ден не е от най-добрите — подсмихна се Тони.

— Както казват в Холивуд, имам една идея за теб.

— Каква идея? — запита Дездемона.

— Опитай това, детенце. Ами ако изобщо не е имало опит за кражба?

Дездемона се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Старк е съчинил цялата история — сви рамене Тони. — Че никой не се е опитвал, да отвори проклетия му компютър. Старк е измислил всичко.

— Това е абсурдно. — Очите на Дездемона се разшириха от шока. — Защо той би направил подобно нещо, за Бога?

— За да ме махне от пътя си — каза меко Тони. — Той те иска само за себе си, детенце. Не му е приятно да те дели с никого. И смята, че е намерил начин да се отърве от мен.

— Тони! — гласът на Дездемона звучеше отчаяно. — Млъкни!

— Не му позволявай да те обърне срещу семейството ти, Дездемона — каза Тони. — Помни, че си Уейнрайт. Уейнрайт винаги са могли да разчитат единствено един на друг.

Той се завъртя на пета и излезе от магазина. Старк проследи излизането му.

— Знаеш ли какво? Тези финални сцени наистина започват да ме уморяват.

— Не му обръщай внимание. Той е в голям стрес. — Дездемона хвана ръката на Старк и го поведе към бюфета.

— Вземи си нещо. Магазинът е страхотен, нали?

Старк разглеждаше една витрина с пакетчета презервативи, изкусно наредени сред икебана от изкуствени цветя.

— Различно е. Това бих казал.

— И погледни колко хора са дошли.

— Дездемона, бих искал да поговорим за малко.

— Окей. — Тя си взе кръгла филийка, намазана с нещо лилаво-сиво.

— Искаш ли малко патладжан?

— Нямам много време. — Старк погледна часовника си. — Кайл и Джейсън скоро ще се приберат. Трябва да приготвя ранна вечеря. Казах им, че след това ще ги заведа в моя гимнастически салон.

— Гимнастически салон?

— Искам да поспортуват това лято — сви рамене той. — И двамата са малко хилави.

— Какво смяташ да направиш за вечеря?

— За вечеря? Проклет да съм, ако знам. Може би пак ще им купя пици.

— Започвам да се безпокоя за диетата ти, Старк.

— Аз също. Ако питат мен, не бих искал да видя повече пица до края на живота си, но Кайл и Джейсън са пристрастени към това ядене. Дездемона, може ли да излезем за няколко минути. Искам да поговоря с теб насаме.

Тя го погледна изпитателно, сякаш се опитваше да отгатне намеренията му.

— Добре.

Старк я хвана под ръка и я поведе към вратата. Но преди да стигнат дотам, Иън Айвърс се изпречи на пътя им.

Иън изглеждаше по същия начин, както Старк го видя първия път, когато се запознаха. Носеше предвзето широки панталони и копринена риза в цвета на патладжановото пюре на Дездемона. Поизтънялата му коса бе вързана на конска опашка, златната му обеца проблясваше.

— Здрасти, Старк. Радвам се да те видя отново. Кажи, успя ли вече да погледнеш онова предложение за финансирането на „Изчезващ“? Аз лично го оставих на секретарката ти преди няколко дни.

— Не съм го гледал. — Иън не се плашеше лесно.

— Знаеш ли какво, дай да си уговорим среща и да го прегледаме заедно.

— Не се безпокой.

— Подкрепата за една пиеса е нещо по-различно от другите видове инвестиции. Ще ти обясня някои от по-специалните моменти. Но можеш да ми вярваш, че тази ще направи бум. Сценарият на Тони е страхотен. Направо ще побърка публиката.

— Звучи ми доста неясно. Не проявявам интерес. — Иън леко трепна, но не изгуби усмивката си.

— Ей, знам, че това не е най-подходящото място за такъв разговор. Но ще уговоря нещо със секретарката ти.

Старк изгуби търпение. Мина покрай Иън, водейки Дездемона със себе си.

Най-сетне успя да я изведе навън. Спряха на тротоара пред „Екзотика Еротика“. Дездемона се облегна на тухлената стена и подпря на нея единия си, обут в ботуш, крак. Погледна го в очакване.

Старк търсеше тактичен начин да зададе въпроса си.

— Разбрахме се да потърся друг заподозрян.

— Да.

— В замяна на това, ти ще ми предоставиш безплатно услугите си на доставчик.

— Точно така. — Очите й сияеха.

„И сега какво?“ — запита се Старк. Пъхна ръце в джобовете на сакото си и се загледа потиснато в просякинята, която ровеше близкия контейнер за отпадъци.

— А какво ще стане с нас?

— С нас?

— С нашата връзка? — рече той много предпазливо.

— О, това ли?

Старк се извърна към нея.

— Е?

Тя сви устни и сведе поглед към книгата в ръката си.

— Аз също мислих за това.

— И?

— И се питах, дали не трябва да преустановим личната част от отношенията си, докато не решим другите си проблеми.

Старк се почувства така, сякаш му бяха изкарали въздуха.

— Разбирам.

— Работата е там, — каза Дездемона съвсем сериозно — че се оказахме в това положение, защото смесихме служебното и личното. В момента те са ужасно преплетени.

— Да. Така е. Хаосът.

— Би било по-просто, ако ги отделим за известно време.

Поради някаква причина, може би просто защото не знаеше вече накъде да гледа, Старк втренчи поглед в заглавието на книгата, която тя държеше. „Тайните на женския оргазъм“. Връхлетя го споменът за това, как тя стигна до върха под него онази вечер. С усилие си пое дъх.

— Смяташ, че ще е по-просто, да получиш следващия от някоя книга ли? — запита той. — Или да използваш някое от приспособленията, които ти е дала Кирстен?

Дездемона се намръщи.

— Следващият какво?

— Оргазъм.

Тя премигна. После очарователно порозовя и бързо погледна книгата в ръцете си.

— Велики Боже, Старк! Как можеш да говориш такива неща на обществено място?

— Случайно си спомням, че ти произнесе доста шумна реч по въпроса в коридора на вашия блок.

— А, да. Но тогава не бях на себе си. Съвсем бях замаяна.

Нещо в гласа й му подсказа, че тя може би го поднася, но не можеше да е сигурен. Искаше му се да я разчете по-добре, но никога не бе могъл да разчита добре жените.

Старк извади едната си ръка от джоба и я подпря на стената до нея. Усещаше под дланта си възгрубите, приятно топли тухли. Вдъхваше лекия аромат на шампоана на Дездемона и възхитителното ухание на тялото й. Искаше я. Господи, колко я искаше. Какво щеше да прави, ако се наложеше да й каже, че не може да намери никакъв друг заподозрян?

— Знам, че настава ужасна бъркотия, когато се смесят личните и служебните неща — рече тихо. — Но моята специалност е комплексността, помниш ли?

— Това не е математически проблем.

— Трябва да знам къде съм, Дездемона. Моля те, не си играй с мен.

Тя напрегнато се вгледа в очите му.

— Искаш да кажеш, че трябва да продължим връзката си, въпреки другата история?

— Да.

— Защо?

Старк я погледна недоумяващо.

— Защо?

Дездемона кимна и отново го погледна с очакване. Старк нямаше никаква представа какво трябва да отговори.

— Що за въпрос е това? Аз те искам и мисля, че и ти ме искаш. Привлечени сме един към друг. Така е от самото начало. Нима не е очевидно?

Тя въздъхна.

— Да, вероятно е така.

Старк знаеше, че не й дава отговора, който тя иска, но нямаше никаква представа какъв трябва да е той. Нетърпеливо погледна часовника си. Макбет сигурно вече бе на път към дома му, заедно с Кайл и Джейсън.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Разбрахме ли се по този въпрос или не?

— О, Старк! Никак не е лесно да отговориш на толкова романтично предложение.

Вълна от свиреп, примитивен страх заплаши да разкъса вътрешностите му на парчета.

— Развалих всичко, нали?

— Не бих отишла чак дотам, но трябва да призная, че не проявяваш особена изтънченост.

— По дяволите! Съжалявам. — Старк с огромно усилие се опита да захлопне капака на бушуващия водовъртеж. — Бих искал да знам как по-добре да го направя. Не знам как по друг начин да задам един въпрос, освен направо. Искаш ли да продължиш тази връзка? Да или не?

Внезапно Дездемона го озари с най-зашеметяващата си усмивка.

— Да.

Той едва си пое дъх, мигновено стоплен от смеха в очите й. Предпазливо отмести ръката си от стената. Похлупакът отново се бе върнал на мястото си.

— Окей. Благодаря. Това е всичко, което исках да знам.

Пак погледна часовника си.

Дездемона отвори уста да каже нещо, но в този момент Хенри излезе от магазина. В ръката си държеше някаква кутийка в черно и златно.

— Здрасти, Старк. Как е?

— Екстра — отвърна Старк.

— Радвам се, че дойде за откриването. — Хенри се спря при тях. — Какво ще кажеш за магазина на Кирстен?

— Много е интересен. — Старк веднага си спомни ролята на Дездемона като гарант на заема. — Надявам се да потръгне.

— Ще потръгне. Кирстен дава всичко от себе си, а и аз ще й помагам. Както и други членове от семейството. — Хенри подхвърли във въздуха малкото пакетче в черно и златно и ловко го улови. — Дездемона ми каза, че ти работиш за нея тези дни.

— Работя за нея? — Старк погледна Дездемона, чието изражение бе станало подозрително скромно. — Не бих се изразил точно така.

— Ще имаш възможност да разбереш, че тя е страхотен шеф. — Хенри подхвърли кутийката в посока към Старк. — Поздравления за началството.

Старк механично хвана кутийката и видя, че тя съдържа пакетче разноцветни кондоми.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо — посъветва го Хенри. — Само се опитай да докажеш, че не Тони се е опитал да измъкне твоя хард диск. — Той потъна обратно в препълнения магазин.

Старк пусна пакетчето с презервативи в джоба на сакото си. Погледна отново към Дездемона.

— Ще ти се обадя.

— Окей.

— Вечерите ми са доста ангажирани тези дни. Не искам да оставям Джейсън и Кайл сами, освен ако не е абсолютно наложително.

Тя се усмихна.

— Ами сутрините?

— Сутрините?

— Можеш да се отбиеш при мен, след като Макбет вземе Джейсън и Кайл за през деня. Ще ти направя палачинки.

— Да дойда при теб? — В мозъка му сякаш стана късо съединение. — Сутринта?

— Защо не? Можеш да идеш в офиса си малко по-късно от обикновено, нали?

Старк бавно се усмихна, когато очакването се разля в него.

— Всичко би било по-добро от юфката, която ям у дома напоследък. Ще се видим утрезаран.

— Добре. О, чакай, преди да си тръгнеш, вземи си малко от патладжановото пюре за вечеря. Имам много и ще добави малко витамини към менюто ти.

— Не знам, дали Кайл и Джейсън ще искат да ядат патладжан.

— Намажи го върху пицата.

— Добра идея. Върху тази, която поръчват, има толкова неща, че изобщо няма да забележат пюрето.

 

Щеше да му се наложи да направи опит за честно разследване. Това си мислеше вечерта, докато гледаше как Джейсън и Кайл шумно се плискат в края на големия плувен басейн.

Знаеше със сигурност, че търсенето на други заподозрени е само губене на време. За всеки разумен и логично разсъждаваш човек бе повече от ясно, че Тони Уейнрайт е похитителят. Но беше обещал на Дездемона. И Старк се зарече да го направи съвсем съвестно. Бе сключил сделка.

Ядните предупреждения на Тони към Дездемона проблеснаха в ума му:

„Той само ще се престори, че прави някакво повърхностно разследване, защото знае, че иначе няма да му позволиш да спи с теб.“

— Как беше това, Сам? — Кайл залепна за ръба на басейна и го погледна в очакване на похвала.

— По-добре. Започваш да го схващаш. Опитай се да не пляскаш толкова. Точните движения са по-важни от скоростта — каза Старк.

— Ще тренираш ли с щангите, след като свършим с плуването? — рече задъхан Джейсън, като се отърсваше от водата.

— Да.

— Откога тренираш с тях? — запита нетърпеливо Кайл.

— Откак бях в колежа.

— Така ли? Тогава защо не изглеждаш като оня тип ей там?

Старк проследи погледа на Кайл към стъклената стена, която отделяше басейна от тренировъчната зала. Зад нея някакъв рус мъж с огромни, издути мускули се бореше с тренировъчния уред.

— Защото искам да имам нормален врат и да мога да си купувам ризи, които да се закопчават, без да е нужно да им се късат ръкавите — каза Старк.

— О!

— Ако прекалиш с напомпването на мускулите, няма да можеш да се движиш по начина, който се изисква за каратето.

— Карате? — лицето на Кайл светна от вълнение. — А ние ще можем ли да вземаме уроци по карате?

— Защо не? — каза Старк. — Имаме цяло лято пред нас.

— О, Господи, карате! — възкликна Джейсън и очите му станаха тъжни. — Бих искал татко да ме види.

Старк хвърли хавлията и се приготви да влезе във водата.

— Тези неща не се правят за други хора. А за себе си.

— Татко учеше ли те на карате, когато си бил малък, Сам? — запита Кайл.

— Не — отвърна Старк. — Но аз ще ви науча.

 

— О, Господи! О, Господи! Старк!

Дездемона впи пръсти в гъстата му черна коса и се надигна. Това бе скандално. Това бе безумно. Невероятно. Смайващо. Тя щеше да полудее.

Старк лежеше между бедрата й и устните му милваха най-интимната част от тялото й. Изгарящата, шокираща целувка бе нещо, което не бе изпитвала никога през живота си.

Напрежението, което бе натрупала в себе си, избухна в чувствена експлозия. Дездемона се понесе в някакъв ослепителен вихър. Заля я разкошната вълна на освобождаването. Тя потръпна, изстена и леко извика.

Старк вдигна глава. Погледна я съсредоточено за миг, после я покри с тялото си. Тежестта му я прикова върху кимоното, което носеше няколко минути по-рано, когато му отвори вратата.

Кимоното бе единственото, което разделяше Дездемона от твърдия дървен под. Те не бяха стигнали дори до канапето, камо ли до леглото в другия край на мансардата.

Дрехите на Старк образуваха следа, която започваше от входа на апартамента и продължаваше до средата на стаята.

— Толкова е хубаво — прошепна той, докато потъваше във все още тръпнещото й тяло. — Така адски хубаво.

Прониза я бавно, изпълвайки я внимателно и докрай. Устните му се затвориха над нейните. Дездемона усети страстта му. Тя превръщаше мощните мускули на гърба и раменете му в стомана под дланите й.

Той беше толкова голям. Толкова тежък. Толкова силен.

Без всякакво предупреждение замайващите тръпки на кулминацията я заляха отново.

Дездемона възкликна изненадано, но викът й се изгуби в устата на Старк. Усети конвулсията, която го разтърси, чу стона, надигнал се някъде дълбоко в него.

Той за миг се вцепени, после бавно се срина върху нея.

Дездемона лежеше блажено под Старк и чакаше дишането му да се върне към нормалния си ритъм. Усмихваше се към тавана и си играеше с косата му.

И двамата бяха потни. Във въздуха се носеше уханието на споделената страст, създаващо усещане за невероятна интимност.

— Май трябва да взема още един душ, преди да ида в офиса си — прошепна Старк в извивката на рамото й.

— Аз също.

— Тъй като времето и за двама ни е много ценно, — рече натъртено Старк — какво ще кажеш да го вземем заедно?

— Смяташ, че мога да се движа?

— Достатъчно е единият от нас да може.

Старк се претърколи настрана, изправи се на коляно, вдигна я без всякакво усилие и се упъти към банята.

Дездемона опря глава на гладкото му рамо и разпери пръсти върху широкия му гръден кош.

— Колко време имаме още?

— Около четиридесет и пет минути. Бях забравил, че имам ранно заседание тази сутрин. Добре че погледнах моя ЛДС.

— Ще се изкъпем бързо и ще остане време и за закуска.

Петнадесет минути по-късно, освежена и с коса вдигната на темето, Дездемона наливаше кашата за палачинки в красивите, кръгли формички на печката си.

— Мога ли да помогна нещо? — Старк прокара ръка през мократа си коса и се отпусна на столчето от другата страна на плота.

— Не. Приготвила бях всичко, преди да дойдеш. Професионалист съм, ако си спомняш.

— Винаги съм уважавал професионализма — каза много сериозно Старк.

Дездемона го погледна с ъгълчето на окото си, докато вземаше шпатулата. Не бе сигурна, дали той се шегува или не.

— Братята ти харесаха ли пюрето от патладжани?

— Изядоха го. Сложих го върху пицата, както ти предложи, посипах го с малко сирене и опекох всичко така.

— Много творчески подход.

— Те изобщо не забелязаха разликата.

— Добре. — Дездемона сложи палачинките в една чиния. — Защо не ги доведеш тук на вечеря някой ден?

Той я погледна изненадано.

— Наистина ли?

— Защо не. Не обещавам да направя пица, но все ще е нещо, което да могат да ядат.

— Би било чудесно. Благодаря.

Старк погледна часовника си и взе вилицата.

— Имаш достатъчно време. Само на пет минути си от офиса си.

— Знам. — Той се зае с палачинките си. — Доста особен вкус имат, знаеш ли?

— Мога ли да те попитам нещо?

— Давай — отвърна Старк с пълна уста.

— Защо прие братята си за лятото? Старк спря да дъвче за няколко секунди.

— Проклет да съм, ако знам. — Той набоде още едно парче палачинка. — Страхотни са.

— Сигурно си мислил за това.

— За палачинки със сладко от боровинки ли? Не, не съм. И май че никога не съм ял.

— Говоря за решението ти да, поемеш отговорността за братята си през лятото. Това е сериозен ангажимент. А ти дори не ги познаваше.

— Ами, нали знаеш как е.

— Да, знам — съгласи се Дездемона. — Имам много роднини и съм наясно какво означава това. Но за теб идеята е била нова.

— Бъди така добра и не използвай думата идея. Тя ми напомня за Иън.

— Не искаш да ми кажеш защо си взел Джейсън и Кайл, така ли?

Старк остави вилицата си и я изгледа твърдо.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Искам да знам, защо е трябвало да ги вземаш през лятото.

— Е, какво толкова? — той вдигна пренебрежително едното си голямо рамо. — Просто го направих, това е всичко. Те нямаха къде другаде да отидат. Баща им си е отишъл завинаги. Знам го, макар те все още да се надяват, че ще се върне. Майка им е достатъчно затънала в собствените си проблеми, за да се занимава с тях точно сега. Затова и останаха.

— Защото ти си им брат.

— Защото не исках да се чувстват… — Той замълча, явно не намираше точната дума.

— Да се чувстват как?

— Като че ли нямат право на никакви искания. Че няма на кого да се опрат. Че никъде не ги искат. — Старк се намръщи смутено. — По дяволите, не знам.

— Не си искал да се чувстват, както ти си се чувствал, когато родителите ти са се развели, нали?

— Може би. — Старк глътна и последната от палачинките си. — Не че мога да направя кой знае какво. Те ще трябва да се научат да се справят сами. Това е един суров свят.

— Знам. Но понякога някои хора имат възможност да го направят малко по-хубав за другите. Уейнрайт направиха за мен и за майка ми онова, което ти се опитваш да направиш за Джейсън и Кайл.

— И ти все още плащаш дълговете — каза Старк мрачно.

— Не мисля така.

— Знам. Забрави, че го казах. Има ли още палачинки?

— Да. — Дездемона отиде до печката. — Знаеш ли какво?

— Какво?

— Мисля, че Джейсън и Кайл имат голям късмет с брат като теб.

— Аха. — Старк явно искаше да смени темата. — Знаеш ли, че бих могъл да свикна с това.

— Момчетата да са при теб ли?

— Не. Да се отбивам тук на път за работа сутрин. — Старк се загледа замислено към големия гардероб в ъгъла. — Може и да донеса някои от нещата си тук. Ризи, чорапи, някоя самобръсначка. Какво ще кажеш? Ще бъде по-удобно.

Дездемона притихна. Загледа се втренчено в палачинките в тигана. Тънките им краища бяха придобили някакъв много особен цвят.

— Забрави го — рече бързо Старк, напълно небрежно, сякаш това бе най-маловажното нещо в живота му. — Не знам откъде ми хрумна. Апартаментът ти и без това не е много голям. Няма да има място за дрехите и на друг човек.

— Не е това…

Дездемона внимателно извади втората партида палачинки и ги сложи в чинията на Старк. Чудеше се как да му обясни, че в гардероба й никога не е имало мъжки дрехи.

— Просто не бях мислила по този въпрос.

— Не те обвинявам. Това е истинско нахлуване в личния ти живот. Извинявай, че изобщо го споменах.

— Добре.

Той вдигна поглед.

— Какво?

— Казах, добре. — Тя донесе чинията до плота и седна. — Можеш да си оставиш някои неща в гардероба ми.

Представата, дрехите й да съжителстват в гардероба с някои от строгите бели ризи на Старк все, още занимаваше Дездемона, когато тя се приближи към задната врата на „Райт Тъч“ половин час по-късно.

В графика й нямаше никакви изяви за днес, но все пак бе решила да дойде рано на работа. Излезе от апартамента си малко след Старк.

Мислите за Старк изцяло бяха ангажирали съзнанието й. Роднините й щяха да сметнат, че е полудяла, ако разберяха, че той оставя личните си вещи в апартамента й.

Без съмнение, майка й щеше да е сериозно разтревожена. Баща й щеше да е изпълнен с бащинско неодобрение. Бес и Жулиета щяха да изричат мрачни закани. Тони щеше да получи припадък.

„Но аз съм една влюбена Уейнрайт — напомни си Дездемона, ровейки за ключа си в портмонето. — А Уейнрайт са хора на риска.“

Не забеляза нищо нередно, докато се опитваше да пъхне ключа в ключалката.

Но вратата се оказа отключена.

Дездемона се сепна. Пое си дълбоко дъх, за да овладее неволната си реакция. Беше осем и половина сутринта, а не полунощ. Вратата сигурно беше отключена, защото някой друг бе дошъл по-рано на работа. Няколко други Уейнрайт също имаха ключове.

Дездемона се овладя, отвори вратата и влезе в голямата кухня. Щорите, които покриваха прозорците на офиса й, бяха затворени, точно както ги бе оставила миналия ден.

Лампите на тавана не светеха, но откъм хладилното помещение проникваше смътна светлина. Дездемона се намръщи, когато видя, че вратата на фризера е широко отворена. Някой наистина бе дошъл рано на работа. Който и да бе, сигурно бе объркал нещо графика за седмицата. Дездемона се запъти натам.

— Жулиета? Лельо Бес? Какво правите тук по това време?

Леко щракване откъм лявата й страна накара Дездемона да спре. Вратата на офиса й се бе отворила. Тя рязко се обърна.

Висока, тромава мъжка фигура се очерта на прага. Лицето бе ужасно разкривено, сякаш бе изгубило човешките си очертания. Над очите на мъжа бе смъкната мръсна шапка.

В ръката си държеше пистолет.

Дездемона се опита да извика, но от гърлото й не излезе нито звук. Ужасът я парализира. Видя, пистолетът да се вдига и да се насочва към нея, видя странно деформираното лице.

Нещо проблесна пред ужасените очи на Дездемона. Бе светлина от отворената външна врата, отразила се в една тежка стоманена тенджера за супа върху близката лавица.

Стоманеният блясък извади Дездемона от шока й. Тя сграбчи тенджерата с две ръце и я хвърли върху мъжа с пистолета.

Той отскочи инстинктивно и в същия момент дръпна спусъка. Куршумът не улучи. Той попадна в тенджерата и я отхвърли настрана.

Дездемона отправи безпомощен поглед към външната врата и изключи всякакво бягство в тази посока. Мъжът с пистолета стоеше между нея и изхода.

Тя се извърна и хукна към фризера. Стоманената врата бе дебела и добре изолирана. С малко късмет би могла да спре и куршум.

Полумракът в кухнята й осигуряваше известно прикритие. Втори изстрел изтрещя зад нея и куршумът се удари в тухлената стена.

Тя чу стъпки, но не се извърна назад. Стигна до фризера, втурна се в малката, ледена камера, завъртя се и дръпна тежката врата зад себе си. Стори й се, че бе необходима цяла вечност, докато я затвори.

По плочките отекнаха стъпки.

Вратата най-сетне се затвори с леко изщракване. Дездемона дръпна надолу ръчката на аварийния изход и се заключи във фризера. После коленичи с лице към вратата и се вкопчи в бравата с две ръце.

Можеше само да се надява, че тежестта й ще е достатъчна, за да попречи на нападателя да отвори вратата от другата страна.

Настана вледеняващо мълчание. Много вледеняващо мълчание.

Дездемона стисна очи и зачака да чуе изстрел в стоманената врата. Не знаеше нищо за оръжията. Нямаше никаква представа какъв е пистолетът на нападателя й, камо ли дали е в състояние да пробие вратата на фризера.

Но нищо не се случи. Никакъв куршум не проби стоманата. Никой не се опита със сила да отвори вратата.

Чу се приглушен стържещ звук, после удар на тежък метален предмет в пода от другата страна на вратата. Вибрациите отекнаха в студеното помещение. На Дездемона й бяха необходими още няколко секунди, за да разбере, че мъжът с пистолета е стоварил някакъв голям, тежък предмет точно пред вратата.

Отново се възцари мълчание.

Дездемона усети, че кухнята вече е празна.

След няколко мига, които й се сториха цяла вечност, тя отвори очи и бавно се изправи. Трепереше от главата до петите. Предпазливо застана на пръсти и надникна през миниатюрното прозорче в центъра на тежката врата.

От това положение можеше да види по-голямата част от кухнята на „Райт Тъч“. Мъжът с пистолета си беше отишъл.

Дездемона облегна глава на студената врата, като дишаше учестено. Когато най-сетне се успокои, опита да отвори вратата на фризера.

Тя не помръдна. Каквото и да беше довлякъл мъжът отпред, то бе блокирало изхода. Дездемона бе хваната вътре като в капан.

Затворена бе в пространство по-жалко от кабината на асансьор!

Затворена в пространство, което изглеждаше малко като багажник на кола.

Старият, задушаващ страх се надигна в нея. Той се превърна в истински ужас, когато тя внезапно усети, че не е сама във фризера. Изпълнена с ужасно предчувствие, бавно се извърна. Кръвта във вените й се вледени, когато видя безжизненото тяло на Върнън Тейт, свряно в ъгъла.

Върху предната част на ризата му имаше ужасно червено петно и един от красивите ледени лебеди бе паднал в краката му.