Джейн Ан Кренц
Пиратът (9)

Осма глава

Кейт изплува на повърхността, измести назад върху главата си маската и шнорхела и се засмя към Джеф Тейлър, застанал наблизо във водата.

— Страхотно е! Няма да е зле, като се прибера в къщи, да свикна да го правя всяка сутрин преди работа!

— Щом ти харесва, трябва да опиташ и дълбоководното плуване. Той посочи с ръка към водолазното си оборудване, което бе оставил на плажа. — Това вече наистина е върхът! След малко ще се гмуркам — искам да направя няколко подводни снимки.

Кейт кимна, отправяйки се към брега.

— Звучи фантастично! — каза, като същевременно си помисли дали, ако опишеше в книгата всичко научено от уроците по подводно гмуркане, които непрекъснато й се предлагаха, полученият хонорар щеше да компенсира стойността им. Тази мисъл, за жалост, й напомни, че скоро й предстоеше да се връща в Сиатъл. Опита се да пренебрегне неприятното чувство, което изпита, като се приближи до екипировката на Джеф и започна да я разглежда.

— Необходим ли е наистина водолазен костюм в тези толкова топли води? — попита, спряла поглед на жълто-черната гумирана материя.

Джеф потвърди с кимване, докато се бършеше с една хавлиена кърпа.

— Да, ако смяташ да останеш продължително време във водата. Независимо колко висока е нейната температура, рано или късно тя поглъща топлината от тялото ти.

— С кого ще ходиш да се гмуркаш днес?

— С никого.

— Не трябва ли винаги да си с поне още един човек? — Кейт се зае на свой ред да попива косата си.

— По принцип, да. Аз обаче познавам добре тънкостите на подводното плуване и нямам нужда от компания. Внимавам и не поемам излишни рискове. Ще ми направиш услуга, ако се постараеш да не споменаваш пред ръководството на хотела, че се гмуркам сам. Веднага ще се намери някой, решен да ми изнесе лекция по въпросите на безопасността, а аз мразя да ме поучават.

Кейт се усмихна.

— Добре, на никого няма да кажа. Все пак, бъди внимателен.

— Винаги съм внимателен.

— Приятно прекарване, тогава, и благодаря за компанията тази сутрин. — Младата жена метна хавлията на раменете си, обърна се и махна на Джеф за довиждане.

— Може би ще се видим довечера в бара! — провикна се той.

— Може би.

Няколко минути по-късно Кейт се изкачи до пътечката, отвеждаща към курорта и погледна назад към плажа. Джеф си наместваше водолазния костюм и тя го наблюдава известно време с любопитство как поставя кислородната бутилка на гръб и после се плъзга като стрела във водата. Изчезна моментално. Изглеждаше й наистина голямо забавление. Ако живеех на Аметистовия остров, реши Кейт, при всички положения щях да се науча да плувам под вода.

Но, за съжаление, не живееше тук, а и някак си не успяваше да изпита кой знае какъв ентусиазъм, когато си представяше как се потапя в студените, мрачни води на залива Пъгит в Сиатъл. Вече бе свикнала с топлото, прозрачно, тюркоазно синьо море на тропика.

Човек не може да има всичко, каза си. Историята с Джаред щеше да приключи съвсем скоро и Кейт ще продължи да живее вече с истински спомени, които подхранват мечтите й занапред. Имаше много жени, лишени от щастието да изпитат дори това.

Замислена за самотното си завръщане обратно в Щатите, Катрин сви по малка пътечка в градината и за малко не се сблъска с Макс Бътърфилд.

— Извинете — каза бързо, отстъпвайки назад. Почувства се неприятно, забелязвайки мокрите петна, които оставиш по перфектно изгладената, светеща от чистота риза на Макс.

— Но, моля ви, не се притеснявайте! — отвърна като усърдно изчетка с ръка първо ризата, а после и панталоните си. Очевидно, не бе твърде доволен от промяната във външния си вид, но се постара да прикрие раздразнението си, усмихвайки се любезно на Кейт. — Трябваше повече да внимавам къде вървя. Както виждам, ходили сте да плувате?

— Да, тази сутрин времето е просто великолепно. Предполагам обаче, че всички сутрини тук са такива!

— Истинско райско блаженство! — потвърди Макс, като се загледа в океана зад гърба й. — Трудно е да се повярва, че някога може да ти омръзне! Ще се съгласите ли да ми правите компания за чаша кафе на терасата. Ще си поговорим за общата ни професия — отдавна не съм имал възможност да обсъждам с колега писател това, което ме вълнува! Човек започва да губи връзка с нещата.

Катрин се поколеба, след което кимна в съгласие, като не можа да измисли подходящо извинение.

— Добре. Ще ми бъде приятно. Благодаря за поканата.

Прекосиха откритото фоайе и се отправиха към покритата с теракота тераса, обграждаща плувния басейн на хотела. Келнер с тъмни очила взе поръчката им и след малко се завърна с поднос, върху който имаше кана с кафе, два кроасана и чаша Блъди Мери за Макс.

— Кога за пръв път дойдохте тук, на островите, господни Бътърфилд? — Младата жена намаза с масло кроасана си и отхапа от пухкавото тесто.

— Толкова отдавна, че вече не си спомням точната дата, но не мога да забравя вълшебното усещане, което ме обзе при пристигането ми, че преживявам истинско приключение. Всичко ми се струваше невероятно екзотично. По онова време бях уверен, че ми е писано да стана много известен и си представях как в биографичните бележки към книгите ми ще пише, уж между другото, че съм живял и творил на тропически остров.

— Подобни неща наистина правят впечатление на читателя — съгласи се Кейт. — Придават на автора по-голяма значимост.

— Така е. Дойдох на Аметиста с твърдото намерение да имам наистина значим и пълноценен живот. Годините обаче минаха по-бързо, отколкото очаквах — романът, който исках да напиша, все още не е готов, а междувременно ми се налагаше да припечелвам посредством най-различни незначителни дейности и допълвайки доходите си с писането на някоя и друга туристическа брошура. — Макс повдигна рамене и излапа остатъка от кроасана си. — Животът рядко протича така, както сме го планирали в началото, нали? Човек все пак постепенно започва да привиква. А сега е ваш ред да ми разкажете за себе си, госпожо Инскип.

— Няма много за разказване. Живея и работя в Сиатъл. За късмет, изкарвам прехраната си, като върша нещо, което истински обичам, затова се смятам за щастлив човек. Но не можеш да имаш всичко, за което мечтаеш.

— Да, наистина сте щастливка! Същото се отнася и за Джаред Хоторн и трябва да призная, че искрено ви завиждам — не можете да си представите колко! И двамата си изкарвате хляба, вършейки това, което харесвате и обичате.

Но и двамата сме, положили големи усилия, за да постигнем подобно щастие, помисли си Катрин, оглеждайки се наоколо. Питаше се колко ли труд, пари и време е коствало на Джаред изграждането на толкова красиво курортно селище. После си припомни трудностите, които й се бе налагало да преодолява в собствената си писателска кариера и немалкото случаи, когато бе получавала отказ от издателите. Странно бе, но с Джаред наистина ги свързваше нещо общо по отношение начина, по който бяха постигнали успех в живота. Нито той, нито тя бяха получили всичко това на готово — и двамата бяха платили сериозна дан за своето щастие.

— Е, все още не съм изгубил изцяло надежда — продължи Макс, отпивайки от чашата с Блъди Мери. — Предполагам, че човек никога не се предава докрай. Понякога ни се предоставя неочакван шанс да променим съдбата си за добро и аз съм постоянно нащрек за подобна златна възможност.

— Най-искрено ви желая късмет, Макс — усмихна му се Кейт, стараейки се да прояви повече разбиране. Представяше си колко нещастна щеше да се чувства в този миг, ако не бяха публикували нито една от книгите й.

— Благодаря ви, скъпа. Много сте мила.

 

— Видях те тази сутрин да пиеш кафе с Кейт на терасата — каза Джаред, разполагайки се от другата страна на масата в бара. — Каква беше причината?

— Много директен въпрос. Да не би случайно да ревнуваш? Поласкан съм. На моята възраст, един мъж може само да се радва, когато друг, по-млад, изпитва ревност заради него, макар и неоснователно.

— Дяволите да те вземат, знаеш чудесно, че не става дума за ревност. — Джаред се облегна назад в креслото и изгледа Макс през притворени очи. — За какво разговаряхте?

— Нищо, което по някакъв начин да те засяга, моето момче. Просто обменяхме мисли за общите ни интереси.

— Какви общи интереси?

— Писането на книги.

— Я не ме будалкай! Откакто те познавам, не си написал нищо друго, освен една-две скапани туристически брошурки!

Макс го изгледа студено.

— Това не означава, че съм се отказал изцяло от писането на книги. Някога бях сред добрите автори, Джаред, и издателите ми казваха, че имам заложби и то не малки.

— Е, вече се занимаваш с друг вид бизнес, нали така? — Хоторн се бе ядосал, а в такива случаи обикновено ставаше малко груб. — Отгоре на всичко, успя да въвлечеш и мен, а цялата тази работа никак не ми е по вкуса! Колкото по-скоро приключим, толкова по-добре.

— От самото начало даде ясно да се разбере какво ти е отношението — усмихна се снизходително Макс. — Моите сътрудници са запознати и знаят, че ни вършиш голяма услуга. Помолиха ме да ти предам, че го оценяват и ти благодарят.

— Майната им на тъпите им благодарности! Искам всичко това да приключи колкото се може по-скоро и повече не желая да виждам нито теб, нито сътрудниците ти! Като пишеш доклада си, бъди така любезен да отбележиш в него, че повече нямам намерение да ви правя никакви услуги! Квит сме!

Макс вдигна с леко подигравателно изражение чашата си с ром уж в знак на поздрав.

— Разбрано. Никакви услуги повече.

— Та кога най-сетне смяташ, че ще приключите? Омръзна ми вечно да съм под напрежение — островът е моя собственост и не ми харесва ти и твоите приятелчета да играете своите игрички точно тук! Искам да ми кажеш точния ден и час, когато смятате да приключите.

— Успокой се, приятелю. Предвидили сме работата да стане в деня на редовно провеждащата се разходка с кораб в края на месеца. Тогава без съмнение нашата малка рибка ще захапе въдицата.

Джаред се изправи.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Напълно съм съгласен с теб — подхвърли Макс, отпивайки бавно от питието си, със зареян в океана поглед.

Хоторн понечи да се отдалечи, но внезапно се спря и се върна обратно. Наведе се, облягайки се с една ръка върху масата и каза с тих, но решителен тон:

— И повече никакви задушевни разговори насаме с Кейт, Макс. Не искам да бъде замесена в тази история, дори и непряко.

Макс се развесели, но същевременно показа, че се е почувствал засегнат.

— Нима имаш толкова ниско мнение за моя професионализъм, та смяташ, че мога да се изпусна пред една дама, само защото е красива?

— Смятам — Джаред произнесе думите бавно и натъртено — че същата тази дама е не само красива, но и доста интелигентна и дори нещо съвсем дребно лесно може да разбуди любопитството й. Стой настрана от нея.

Джаред измина повторно разстоянието до изхода на заведението, този път, без да се спира, като само кимна леко на полковника. Отправи се към откритото фоайе на хотела, забелязвайки Кейт и Дейвид още преди да прекоси малкото мостче над лагуната. Стояха един до друг и разглеждаха един от окачените по стените акварели. Тъй като не го забелязаха веднага, Хоторн се спря на известно разстояние и започна безмълвно да ги наблюдава. Синът му обясняваше със сериозен тон нещо за картината на Кейт и тя бе наклонила леко глава в добре познатата му поза, която издаваше, че слуша внимателно. Погледът на младия мъж се плъзна по изящната извивка на шията и красиво оформените, изправени рамене и нещо вътре в него трепна и се стегна при спомена за преживяното предишната нощ. Джаред осъзна, че за него бе достатъчно единствено да е в една стая с Катрин, за да се възбуди от самото й присъствие. Изуми го силата, с която му въздействаше — някаква същностна, но до този момент непозната част от Джаред реагираше на близостта й по начин, който, за един зрял мъж като него, бе доста необичаен и съответно, до голяма степен притеснителен.

В почти всички отношения Кейт се различаваше коренно от Габриела. Покойната му съпруга бе излъчвала спокойствието и покоя, които се усещаха в картината с водни бои на стената — една мека, нежна смесица от пастелни цветове и приглушена светлина. Катрин Инскип, от друга страна, бе неудържимо жизнена и енергична, многоцветна, колоритна и страстна, а огънят, който пламтеше в нея, можеше като нищо да изгори всеки, опитал се да я приближи твърде много.

Какво обаче е животът без риск, помисли си Джаред, приближавайки се към сина си и жената до него.

— С какво се занимавате вие двамата тази сутрин? — подхвърли закачливо той, заставайки до тях.

— О, здрасти, татко! Тъкмо казвах на Кейт, че тези картини ги е рисувала майка ми.

Катрин се усмихна нежно на Джаред, наблюдавайки внимателно израза на лицето му.

— Съпругата ти е имала наистина изключителен талант.

Хоторн хвърли поглед към акварела в меки, топли цветове и кимна.

— Да, така е. Всичките рисунки тук, във фоайето, са нейни.

— Разказах й вече, татко. Сега обаче трябва да вървя, Карл ме чака. Ще се видим по-късно.

Момченцето се втурна навън и прекоси бързо малкото мостче. Джаред го наблюдава, докато се изгуби сред богатата градинска растителност, след което се обърна и срещна погледа на Кейт.

— Както ти споменах и преди, Дейв всъщност не помни майка си, но е безкрайно горд от факта, че именно тя е авторката на тези картини. По някакъв начин те представляват връзката му с нея.

Кейт кимна.

— Разбирам. Сигурно е била наистина изключителна жена, след като е успяла да нарисува толкова прекрасни акварели.

— Така е. — Джаред хвърли поглед към часовника си.

— Съгласна ли си да хапнем нещо в ресторанта? Вече е почти обяд.

— Добре.

Малко по-късно Кейт остави обратно менюто върху масата и изгледа внимателно Джаред.

— Ние с нея коренно се различаваме, нали?

Хоторн тъкмо се чудеше защо ли Катрин бе станала внезапно толкова мълчалива — извънредно нетипично за нея, когато въпросът й му изясни всичко.

— Като денят и нощта — подхвърли небрежно в отговор, взе на свой ред менюто и се обърна към сервитьорката, приближила се току-що, за да вземе поръчката им.

— Донеси ни от прясната риба тон, Нанси. Знам, че тази сутрин Марти получи нова доставка.

— Веднага, шефе. Ще стане за минута.

— Не съм изминала толкова път от Сиатъл, за да ям отново риба тон — оплака се Кейт.

Джаред се ухили.

— Разликата между рибата тон от консерва и прясно уловената е също като тази между деня и нощта. Успокой се, уверявам те, че ще ти хареса, особено по начина, по който я приготвя Марти.

— Затова ли спиш с мен, Джаред? Защото не ти напомням за Габриела?

Младият мъж затропа с пръсти по масата, чудейки се как така жените винаги успяваха да зададат най-абсурдния възможен въпрос.

— А ти да не би да го правиш, защото между мен и бившия ти съпруг няма нищо общо?

Катрин се изчерви, макар и едва забележимо, което го изненада.

— Няма значение — промълви, избутвайки стола си няколко сантиметра по-назад от масата, от което стана ясно, че иска да се измъкне от разговора. — Не трябваше да те питам нещо толкова лично. — Усмихна се широко и промени темата: — Чух, че утре сутринта тук пристига кораб за туристически разходки из морето!

— Да. Идва през няколко седмици. А отговорът е „не“. Не спя с теб, защото не ми напомняш за Габриела, а защото си такава, каквато си и притежаваш невероятната способност да ме възбуждаш винаги, когато си наблизо, все едно съм осемнадесетгодишен хлапак.

— Снощи каза, че между нас има нещо повече от секс.

Джаред осъзна, че не се бе изказал по най-подходящия начин.

— Кейт, престани да изопачаваш думите ми. Снощи казах, каквото мисля и сега говоря точно това, което смятам, че е истината. Харесва ми да се любя с теб, но също така ми харесва и просто да бъда с теб, дори когато непрекъснато се заяждаш за щяло и нещяло! Виж, не ме бива за такива разговори. По-добре да говорим за нещо друго.

Катрин облегна лакти на масата и постави брадичка върху преплетените си пръсти. Изгледа го с ясния поглед на невероятните си зелени очи.

— Разбира се, господин Хоторн. Както кажете, господин Хоторн. Никога не бих се осмелила аз да налагам темата на нашия разговор, така че какви са вашите предпочитания?

Джаред изруга едва чуто.

— Май пак здравата съм те вбесил. Прав бях при първата ни среща, когато ти казах, че си докачлива и ужасно опърничава!

— О, да, наистина съм опърничава, но това май не те притеснява толкова, когато се пъхаш в леглото ми. Един проницателен страничен наблюдател вероятно би стигнал до извода, че вероятно именно моята опърничавост е едно от нещата, които те привличат в мен, само дето не искаш да си го признаеш, тъй като си си внушил, че по принцип ти харесват отстъпчивите, покорни, свенливи и милички женички!

— Не мисля, че успях да схвана теорията ти, но по-добре да не ми я излагаш отново — сигурен съм, че само ще се объркам още повече! Какво смяташ да правиш днес следобед?

— Ще чета дневника на Амелия Кавъндиш.

— Май напредваш, а?

— Много съм впечатлена!

— Да, но само защото си жена. Лично аз, както вече ти казах, не успях да стигна дори до половината, въпреки че негова авторка е съпругата на мой далечен предшественик. Всичките тези досадни подробности за живота й сред висшето общество в Лондон в началото и после нескончаемите й оплаквания за това как се отнесъл с нея Роджър Хоторн! Така и не се постарах да дочета дневника й до края.

— Значи си пропуснал най-интересното! Амелия е имала съвсем основателна причина да е недоволна от предшественика ти — държал се е с нея отвратително! Първо я ухажва, накарва я да се влюби в него, а после я изоставя без дори да се сбогува! Връща се след три години и й предлага да се омъжи за него, като дори не се съмнява в готовността й! След като обаче Амелия не му се хвърля на врата от щастие, той я отвлича, довежда я тук и насила я накарва да му стане жена. Както виждаш, тя е имала сериозно основание да му бъде ядосана!

Джаред се изкикоти.

— Ще ти кажа една малка тайна, Кейт. В своите книжа и дневници Роджър на няколко пъти пише за своята малка опърничава женичка. Имала е доста остър език и доколкото разбирам, след отвличането й, е успяла да превърне живота му на кораба в истински ад! На едно място корсарят споменава, че вероятно е единственият мъж на света, който може да претендира, че е обиколил половината земно кълбо под непрекъснат обстрел от гневни забележки от страна на жената, избрал за своя съпруга! Амелия се оплаквала от абсолютно всичко — от храната, от хората му, от начина, по който бил устроил живота на кораба и посредством, който си изкарвал прехраната!

— Естествено, че няма да одобрява професията му на пират! — заяви строго Кейт.

— И никак не е криела мнението си! Знаеш ли, ти все повече ми напомняш на нея и наистина започвам да изпитвам съжаление към бедния Роджър! Един Бог знае какво му се е налагало да търпи! — Джаред замълча, тъй като в този миг сервитьорката им донесе поръчаната риба тон. Когато жената се отдалечи, той вдигна поглед от чинията си и срещна вторачените в него умни очи на Кейт. — Какво има?

— Нищо?

— Тогава започвай да се храниш!

— Слушам!

— Ще направиш и на двама ни голяма услуга, ако поне сега спреш да се заяждаш! Става ли?

Катрин вдигна рамене.

— Добре. Кажи ми тогава, каква е била причината Роджър Хоторн да напусне толкова внезапно Англия първия път?

— Имал е проблеми вследствие на дуел, при който убива противника си, така че му се е налагало да избяга от страната възможно най-бързо. Дуелите са били забранени и семейството му е щяло да бъде изправено пред сериозен скандал, ако се разчуело!

— И как така не е намерил време поне да изпрати бележка на Амелия, в която да й обясни?

— Според написаното в неговия дневник, той е направил именно това — изпратил й е писмо, в което разказвал за станалото и я молел да го чака. Вероятно обаче то въобще не стига до нея или, ако го е получила, не му е обърнала внимание.

— Наистина ли? — Кейт се бе втренчила в Джаред. — Значи все пак й е писал? Амелия така и не го е разбрала.

— И три години по-късно не желае да му повярва, когато се опитва да й обясни. Затова Роджър се отказва от приказките и преминава към действие, като я отвлича.

— Изключително интересно — произнесе замислено Катрин. — В дневника на Амелия никъде не се споменава за изгубено писмо.

— Както вече ти казах, не му е повярвала. — В това Джаред видя прекрасна възможност да изложи становището си. — Нямала му е доверие.

— Съвсем естествено. Та той е бил пират!

— Зависи от гледната точка. Роджър никога не е нападал английски кораби, а само тези на враговете на неговата родина. Добре ли поплува тази сутрин?

— Да.

— Бяхте двамата с Джеф Тейлър, нали?

— Да. — Кейт си взе парченце риба и предпазливо го опита, след което кимна в знак на одобрение.

Джаред въздъхна и остави вилицата си.

— Признай си, че го направи, само за да ми докажеш, че не мога да ти попреча да се виждаш с него?

— Нищо подобно. Просто вече се бяхме уговорили предишната вечер. И ти отлично знаеш това, тъй като се бе разположил на леглото ми, когато Джеф ме изпращаше пред стаята и най-нахално подслушваше разговора ми с него.

— Не се интересуваш сериозно от Джеф, нали? — Всъщност, Хоторн бе уверен в това. В противен случай, тази сутрин щеше да слезе при тях в залива и да сложи край на забавленията им.

— Не. Просто е симпатичен и мил, а тъй като съм дошла тук да се забавлявам, не се поколебах да приема поканата му да поплуваме заедно.

— Да не би да искаш да кажеш, че с мен не ти е достатъчно забавно?

— Това би било малко пресилено. Харесва ми да сме заедно, когато не ме тормозиш с нареждания какво да правя и не ми се сопваш да си гледам работата. За жалост, това се случва през по-голямата част от времето, което сме заедно, така че всъщност едва ли успявам да се забавлявам истински.

— Вече разбирам как се е почувствал Роджър Хоторн, осъзнавайки, че жената, която е отвлякъл, за да му стане съпруга, е най-голямата заядливка, която някога се е раждала!

— Само че хубавите мигове, които прекарваме заедно си струват всички дребни недоразумения — добави Катрин типично по женски, с дяволито пламъче в очите. Джаред се почувства напълно подвластен на нейната предизвикателна усмивка — трябваше да положи усилия, за да се вземе в ръце и да продължи да се храни, тъй като не бе нито времето, нито мястото да я грабне в прегръдките си. Следобеда го чакаше сериозна работа.

— Е, добре, май пак трябва да променим темата.

— Готов ли си вече да ми разкажеш какво става в замъка на пирата?

— По дяволите, не! — Моментално го обхвана силен гняв. Тази жена просто не знаеше кога да спре. — Повече не искам да чувам и дума за това. Ясен ли съм?

— Напълно. — Кейт се зае отново с рибата, без да опитва да продължи разговора. Джаред изчака пет минути, след което повече не успя да се сдържа и най-накрая зададе въпроса, измъчвал го през последните няколко дни.

— Аз съм много по-различен от него, нали?

Кейт не се опита да се преструва, че не разбира какво я пита.

— От бившия ми съпруг ли? Да, двамата ни най-малко не си приличате. Както казваш, разликата е като между деня и нощта.

Чу се да задава следващия въпрос съвсем безразсъдно, преди да има време да размисли какво казва:

— Ако някога решиш да се омъжиш повторно, би ли избрала отново същия тип мъж? Имам предвид, такъв, какъвто в началото си си мислила, че е Хари — чувствителен, мил, интересуващ се от литература? С душа на поет и всички останали неща, с които те е привлякъл?

— Не. — Кейт бе забила поглед в чинията си и се хранеше с нескрита наслада.

— Разбирам. — Джаред усети да го обхваща непознато до този момент смущение. Първо, въобще не бе възнамерявал да задава подобен въпрос, но след като го бе направил, очакваше най-малкото да получи по-изчерпателен отговор. Катрин, която обикновено бе адски бъбрива, сега бе по-мълчалива и от рибата в чинията си. — Ами тогава… Знаеш ли какъв мъж би ти харесал?

— Не, но предполагам ще разбера, когато го срещна. А ти мислиш ли, че някога ще успееш да намериш жена, подобна на Габриела?

Въпросът й го свари неподготвен.

— Не зная. — Намръщи се с втренчен в яденето поглед, опитвайки се да сложи ред сред хаоса от мисли в главата си. — Вече изобщо не съм сигурен дали искам това. Преди мислех така, но напоследък си задавам разни въпроси и имам чувството, че идеята не е чак толкова добра. Обичах Габриела. Ако бе жива, щях да продължавам да я обичам. Но тя е мъртва, аз се промених, а и нещата никога не остават същите, нали?

— Така е — усмихна се Кейт с разбиране, но също така и заинтригувана. — Това поне е сигурно, всичко в живота се променя.

Джаред кимна и в следващия миг с изненада се чу да казва нещо, което досега не бе признавал на никого:

— Винаги трябваше да бъда изключително внимателен с Габи. Бе толкова крехка, толкова ранима, толкова нежна — и един поглед бе достатъчен, за да я пречупи. През повечето време се отнасях с нея като с рядък кристал, но понякога не успявах да сдържам настроението си и после дни наред изпитвах вина.

— Мога да разбера как си се чувствал, тъй като и аз невинаги бях мила със съпруга си. Дразнеше ме и ставах нетърпелива — бе безкрайно чувствителен по отношение на себе си и непрекъснато изпадаше в депресии. Мисля, че често не проявявах необходимото съчувствие и разбиране — сигурно е било ужасно болезнено за него да вижда как постигам успех и как издателите се надпреварват да публикуват книгите ми, докато в същото време той получаваше единствено откази. Особено след като твърдо убеден, че това, което той пишеше, бе много по-ценно от моите творби.

Джаред предпочете да не прекъсва мълчанието, възцарило се след последните думи на Кейт. Мина му ума, че за пръв път този ден двамата с нея разговарят спокойно, без да се заяждат. Припомни си всичко, което бе казал досега и разбра, че бе говорил истината — постепенно, неусетно кога, бе престанал да търси точното копие на Габриела. Искаше да има съпруга, но някоя със своя собствена индивидуалност, а не просто двойничка на предишната му жена.

— Значи наистина не си сигурна какъв би искала да бъде следващият ти съпруг? — запита повторно Джаред.

— Вече ти казах: ще разбера, когато го срещна.

Думите й разбиха усещането му за хармония и разбирателство с Кейт. Джаред се намръщи раздразнено и подхвърли:

— Но какво очакваш да се случи? Мислиш си, че някой просто ще се появи в живота ти и ще е достатъчно само да му хвърлиш един поглед, за да разбереш, че той е подходящият мъж, за когото мечтаеш?

— Именно. Защо не?

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Май си прекалила с писането на романтични истории.

 

— Е, какво става по-нататък? — полюбопитства Лети, когато няколко дни по-късно случайно попадна на Катрин, разположила се удобно в един шезлонг. — Как се справя Амелия със своя пират?

Кейт вдигна поглед от разтворения на коленете й дневник.

— За щастие, малко по малко успява да го опитоми. През първата им брачна нощ тя се заключва в спалнята и не го пуска да влезе, защото й се изтърсва пиян след дълъг гуляй с хората си. За всеки случай дори прегражда вратата отвътре — главно защото Роджър бил твърде пиян, за да намери ключа, който освен това тя грижливо скрила, и можело да му се прииска да я разбие.

— Страхотно! И какво става после? — Лети седна на съседния шезлонг и си наля чаша чай с лед от една кана, която Кейт бе поръчала да й донесат преди малко.

На следващия ден Хоторн бил страшно смутен и не смеел да спомене за неуспеха си да влезе в стаята при своята съпруга. Затова се държал така, сякаш между него и Амелия всичко било наред и не съществувал абсолютно никакъв проблем. За жалост, тя взела, че се вързала на номера му и следобед се съгласила да се разходят до малко уединено заливче. — Кейт се запита дали това не е било същото място, където двамата е Джаред също се бяха любили за пръв път.

— Обзалагам се, че съвсем скоро Амелия се е намерила по гръб в пясъка.

— Точно така. Всъщност, явно преживяването й е харесало. Ето какво пише:

Роджър ми поднесе по подобаващ начин своите извинения за неприличното си поведение предишната нощ и поде изключително ерудиран разговор за брачните задължения на съпруга и съпругата. Побързах да го уведомя, че съм добре запозната с тези задължения и тъй като, макар и против волята си, бях дала брачен обет, смятах да ги изпълнявам както се полага. Тогава той ми обясни с доста неумели слова, че предпочита да правя това не само защото така ми повелява дългът на съпруга. В този миг разбрах, че ме обича и се почувствах безкрайно щастлива.

— Звучи много мило! — възкликна Лети.

— Може би, но нищо чудно Роджър най-накрая да се е досетил, че ще постигне много повече, ако се държи като истински очарователен джентълмен, вместо вечно и по безкрайно неумел и твърде шумен начин да изтъква мъжката си сила и власт!

— Да приемем, че се е поучил и е искал да достави удоволствие на Амелия.

— По-вероятно да не му се е искало да прекарва още една нощ извън спалнята. — Кейт затвори дневника, питайки се дали тя самата щеше да се хване по същия начин на въдицата, ако Джаред се бе опитал да приложи същата тактика спрямо нея. Вероятно, да. Та нали той бе мъжът от мечтите й, само дето още не го знаеше. Припомни си разговора им по време на обяда преди няколко дни и осъзна, че тогава не бе говорила съвсем искрено. И все пак, тя нямаше намерение да признава на Джаред — поне не засега, че би искала вторият й съпруг да бъде точно като него. Преди всичко обаче трябваше да го убеди да се откаже от пиратските си наклонности — необходимо бе да научи час по-скоро какво ставаше в тайнствения замък на Хоторн!

На следващия ден Катрин попадна на първата си истинска следа. Бе късно следобед и до срещата й с Джаред в ресторанта на хотела оставаше съвсем малко време, когато младата жена стигна до най-интересния момент в дневника на съпругата на корсаря. С присъщата си проницателност, Амелия Кавъндиш успява да разгадае механизма на отключване на тайната врата в дъното на спираловидното стълбище. Колкото повече четеше, толкова повече нарастваше убеждението й, че двете с нея бяха изключително сродни души. Амелия не устоява на огромното си любопитство да разбере какво има зад скрития изход в стената, и по същия начин Кейт, така и не успяваше да си намери място от мисли за тайнствената врата в края на витото стълбище.

Според написаното в дневника, Роджър Хоторн построява тайния изход през подземията като резервен път за бягство към морето в случай на нападение. Амелия споменаваше за малък пристан в някакво тайно заливче край замъка, чийто излаз към океана Хоторн бе разширил достатъчно за преминаването на малка лодка, прикривайки го след това със специално подвижно съоръжение от камъни, което се сливало с околните скали от застинала лава и фактически било неразличимо от тях.

Отворът бе достатъчно широк за безпрепятственото преминаване на малка лодка, която при нужда можеше да ни чака на тайния пристан вътре в закътаното заливче и после да ни отведе в открито море. При все това се съмнявам, че тайната врата е предназначена единствено да бъде използвана като резервен път за бягство в случай на опасност. Почти съм убедена, че Роджър разтоварва най-ценната си стока в заливчето, като после я прекарва през проходи в подземията на замъка. Освен това мисля, че тази стока всъщност няма нищо общо с превозваческия бизнес, с който моят съпруг уж се занимава, а е по-скоро плячка от нападнати и ограбени кораби. Трябва незабавно да сложа край на подобни дейности — в края на краищата Роджър Хоторн е потомък на граф, а аз съм дъщеря на уважавана аристократична фамилия! Пиратството е долна и недостойна професия — ще се постарая да му стане ясно веднъж завинаги!

— Браво, Амелия! — тихо възкликна Кейт, затваряйки дневника. Повече от всякога се чудеше дали наистина Джаред бе тръгнал по стъпките на своя неговия предшественик — ако бе така, налагаше й се да прояви не по-малка твърдост и решителност от Амелия!