Джейн Ан Кренц
Пиратът (3)

Втора глава

Кейт се събуди сред ухание на цветя, обградена от непрогледна тъмнина. В продължение на няколко секунди лежа объркана, опитвайки се да проумее какво не беше наред. Усещаше, че това не е нейното легло, а и мекият, свеж ветрец, който леко подухваше из стаята, определено не приличаше на натежалия от горещината въздух в задушния сиатълски апартамент.

В следващия миг осъзна къде се намира и с дълбока въздишка се претърколи на другата страна. Предстоеше й да прекара цели четири безкрайни седмици, заточена в този тропически рай, и вече започваше да си задава въпроса дали ще успее да оцелее за това време.

Бавно и предпазливо се надигна, готова веднага да се отпусне обратно на възглавницата, ако се окажеше, че последствията от дългото пътуване със самолет и смяната на климата все още не бяха преминали. Все пак успя доста лесно да се изправи на крака и със задоволство установи, че сега се чувства много по-добре, отколкото преди няколко часа, когато бе припаднала още със стъпването си на Аметиста.

Първите й впечатления от мястото бяха съвсем смътни — едва си спомняше и малкото, което бе видяла от курорта и самия остров, докато с последни сили изкачваше пътечката, водеща от пристанището към хотела. В съзнанието и преобладаваше картината на блесналите под слънцето бели сгради с ултрамодерна конструкция, елегантно разположени около малко заливче с чисти и прозрачни води. Кейт следваше в унес двамата тъмнооки и тъмнокоси млади мъже с бронзов загар, които носеха нейния багаж, като едва изчака да го оставят в стаята й и да излязат, за да се строполи омаломощена на леглото.

Почуди се с нарастващо раздразнение защо слънцето не грее, докато прекосяваше с олюляваща се стъпка стаята — струваше й се, че всичко се бе объркало. Погледна часовника и видя, че е едва десет часа вечерта — бе спала само няколко часа, а не, както предполагаше, цяла нощ. Всъщност май най-доброто нещо, което трябваше да направи, е да се върне обратно в леглото. Само че съществуваше проблем — вече съвсем се беше разсънила и усещаше нетърпим глад.

Обърна се и се закова на място, очарована от гледката на обляното в лунна светлина море, което се виждаше през вратата с мрежа против комари в другия край на стаята. В плен на изумителната красота, разкриваща се пред очите й, Кейт прекоси голия, приятно прохладен под и застана безмълвна, неспособна да отмести поглед от сребристата повърхност на океана. Отвън се чуваше лекото шумолене на палмовите листа, поклащани нежно от морския бриз. Уханието на нощта изпълни цялото й същество и в съзнанието и затанцуваха странни видения.

Трябваше само малко да напрегне въображението си, за да си представи красива платноходка с високи мачти и сребристобели платна, закотвена в кристалния залив, и да чуе виковете на екипажа от закалени в множество битки мъже, заети е разтоварването на новопридобитата плячка. Ясно виждаше фигурата на капитана — висок и широкоплещест, със стройно, мускулесто тяло и сурово лице, чиито черти говореха за непоколебима воля и сила на характера. Имаше ясно изразени скули, сиви очи и гъста, почти черна коса, като евентуално тук-там можеше да се забележи някой и друг сив косъм, придаващ на вида му още по-голяма мъжественост. Откакто самата тя бе прехвърлила тридесетте, Кейт бе установила, че героите в нейните книги все по-често имаха леко прошарени коси.

Стомахът й се разбунтува отново и това й подсказа, че за последните дванадесет часа не бе яла почти нищо. Макар и с нежелание, младата жена се принуди да обърне гръб на приказната гледка и потърси ключа за осветлението.

Кейт трябваше да признае, че апартаментът всъщност бе доста приятен, просторен и комфортно обзаведен с мебели, изработени от палмово дърво и тръстика, каквито бе виждала в магазините с вносни екзотични стоки в Сиатъл, но никога досега не й се бяха стрували кой знае колко удобни и привлекателни. По дивана и фотьойлите имаше малки възглавнички на цветя, а над главата й ужасилият я в началото вентилатор се въртеше с бавна, равномерна скорост, достатъчна обаче, за да завихри в лек танц мекия морски бриз, който нахлуваше в стаята. Разполагаше дори и със собствена веранда.

Е, май наистина не беше толкова зле. В края на краищата, помисли си Кейт, може и да успея да преживея някак следващите четири седмици, при условие, че не се побъркам от скука. Ще се развличам, като измислям герои за следващата си книга — обстановката тук би трябвало да ме вдъхнови.

Ободрена от тези мисли, тя започна да рови из багажа си, като най-накрая извади чифт жълто-кафяви панталони и блуза с къси ръкави и с мотиви от живота в джунглата. Оставаше й само да се надява, че ресторантът в курорта Кристалния залив работеше по това време на нощта, тъй като вече й прималяваше от глад.

Отвори вратата и се озова на тясна, покрита с килим от опадали листа пътечка, осветена от една-единствена горяща факла и извиваща през градината покрай стаите на другите гости. Кейт тръгна по чакълестата алея, която я отведе до малка лагуна, където правеше остър завой, продължавайки успоредно на брега, и завършваше пред широкото хотелско фоайе на открито. Кейт разбра, че именно това е мястото по групата облечени в пъстри ризи на цветя и шарени хавайски полички туристи, които разговаряха оживено и се смееха. Наоколо бе ярко осветено и се чуваше музика.

Тъкмо се канеше да прекоси мостчето над лагуната, когато в нея се сблъска внезапно изскочилата от папратите дребна фигурка с дълга черна коса, облечена в джинси и фланелка.

— Опа! Извинете! — Момченцето, което изглеждаше около деветгодишно, побърза да отстъпи назад и вдигна поглед към Кейт. — Не беше нарочно — просто гонех моя приятел Карл. Вие добре ли сте, госпожо?

— Всичко е наред — увери го тя, като забеляза, че детето й напомняше на някого. Този път обаче не й се наложи да се тормози, за отговора. Усмихна се и добави: — Обзалагам се, че знам кой си.

— О! — Хлапето бе заинтригувано начаса. — И за колко?

— Моля? — не разбра Кейт.

— За колко се обзалагате? — търпеливо обясни хлапакът.

— За Бога! Изразът е такъв, нали знаеш.

— Значи не искате да се обзаложите? — изглеждаше разочарован.

— Е, бих рискувала четвърт долар. Така или иначе, със сигурност знам кой си.

— Четвърт долар? Но това е нищо!

— Петдесет цента, тогава? — Ситуацията започваше да й изглежда все по-забавна.

— Става. Обзаложихме се! — Момченцето се ухили. — Кажете сега кой съм.

— Случайно да си роднина на Джаред Хоторн?

Широката усмивка, разкриваща ред ослепително бели зъби, бе копие на тази, която се появяваше от време на време върху лицето на споменатия мъж.

— Той ми е баща! — гордо отвърна хлапакът, като веднага извади от джоба си две монети по четвърт долар и ги подаде на Кейт. — Казвам се Дейвид. Как познахте кой съм?

— Не беше толкова трудно. — Комбинацията от гъстата, тъмнокестенява коса и сребристосивите очи на момчето не можеше да бъде объркана лесно, помисли си младата жена с ирония и пусна монетите в чантата си. — А моето име е Кейт Инскип.

— Йее! — Очите на Дейвид Хоторн блеснаха възбудено. — Значи вие сте тази, която днес е изритала ножа от ръката на Умника Арни и го е накарала да побегне? Татко ми разказа всичко. Според него сте приличали на командос в рокля! Ех, как ми се иска и аз да съм бил там, за да ви видя как го правите!

Кейт сбърчи нос.

— Значи като командос в рокля, така ли? Баща ти май обича да представя нещата доста живописно.

— Преди няколко години той изрита Арни от нашия остров. Умника вече никога не стъпи повторно тук!

— Това не ме изненадва. Вероятно просто е разбрал, че не може да разчита на стая с климатик.

— А?

— Нищо, нищо. — Кейт отново се усмихна и промени темата: — Знаеш ли къде мога да хапна нещо?

— Главният ресторант го затвориха преди четвърт час, но в бара предлагат през цялата нощ сандвичи и други такива неща за ядене. Всъщност, има всичко, което можеш да си пожелаеш.

— Благодаря ти за информацията. Ще ида там. А ти винаги ли си буден и търчиш насам-натам по това време на нощта?

— О, да. С изключение само когато на следващия ден трябва да ходя на училище. Утре обаче нямам часове.

— Разбирам.

— Татко казва, че след като така или иначе живея в курортно селище, по-добре наистина да я карам като на курорт. А знаете, че на такива места хората обикновено не си лягат много рано.

— Ясно.

Дейвид помълча няколко мига, прехапал замислено долната си устна, явно колебаейки се дали да каже нещо. Накрая взе решение й вдигна поглед към Кейт.

— Бихте ли ми направили една услуга, госпожо Инскип? Много бих искал да се науча на тази хватка, която сте приложили срещу Умника Арни. Татко каза, че първо сте изритали ножа от ръката му, след което сте го повалили на земята и почти сте го размазали в чакъла с високите си токчета.

Кейт изгледа внимателно момчето.

— Баща ти наистина ли се изрази така? Че съм го размазала в чакъла?

— Точно такива бяха думите му — увери я Дейвид. — А също и че преди това сте го ритнали в… — замлъкна рязко и се изкашля смутено. — Нали знаете… Изобщо, много ми се ще да се науча да се бия като вас.

На този хлапак просто нищо не може да се откаже, помисли си Кейт. Жалко само, че баща му е такова дрънкало.

— Добре. През някой от следващите дни ще те науча на хватките.

Лицето на Дейвид светна от щастие.

— Страхотно! Може и аз да ви науча на нещо в замяна.

— На какво, например?

— Ами, да се гмуркате при рифовете. Пробвали ли сте някога, преди да плувате с шнорхел?

— Не, никога.

— Много добре! Значи ще сключим сделка — вие ще ми покажете как да се справям с негодници като Арни, а пък аз ще ви науча да се гмуркате с маска и шнорхел.

— Съгласна съм.

Детето кимна доволно и поведе своята нова приятелка през моста към просторното външно фоайе.

— Барът е ей там.

— Благодаря ти, Дейвид. Радвам се, че се запознахме.

— Съвсем скоро ще се видим отново.

Като каза това, момченцето се затича към рецепцията, поздрави един от служителите и бързо се шмугна през някаква врата. Явно се чувстваше съвсем като у дома си.

Странен начин за отглеждане и възпитаване на дете, помисли си Катрин Инскип, докато прекосяваше фоайето. Самата тя обаче не беше кой знае какъв експерт по въпроса. Припомни си с тъга своите някогашни планове да има деца — бе принудена да се откаже от тях в мига, когато бившият й съпруг бе подал молба за развод. А толкова щастлива би била да си има едно такова момченце като Дейвид Хоторн — интелигентно и енергично, готово на всякакви приключения и изпълнено с очаквания за бъдещето! Човек обаче не може да има всичко в този живот, каза си строго. Съдбата й бе отредила нещо друго, различно от това, за което си беше мечтала в началото и тя постепенно се бе научила да живее именно по този начин. Свикнала да контролира своите емоции, Кейт бързо се отърси от тъгата, която неусетно я бе завладяла и умът й се отнесе в друга посока.

Щом като Джаред Хоторн имаше син, значи вероятно имаше и съпруга. Необяснимо защо, изпита неприятно усещане при тази мисъл. Каза си обаче, че това не е въпрос, който би трябвало да я засяга.

Погледът й се насочи към облицованите с дървена ламперия стени на фоайето — забеляза окачени на тях няколко прекрасни, ефирни морски пейзажа е водни бои. Не бе необходимо да си професионалист, за да разбереш, че картините бяха майсторски нарисувани — още едно доказателство, че истинското изкуство е навсякъде. Спря се пред някои от акварелите, за да ги разгледа, чудейки се дали техният автор живее на Аметистовия остров.

След като се наслади на нежния, мек рисунък на картините, които сякаш излъчваха някаква вълшебна светлина, Кейт се отправи към бара, на една открита веранда, надвиснала над водата. Под тръстиковия покрив бе доста сумрачно, но при все това уютно. Удобните плетени столове с високи облегалки във формата на ветрило, разположени около няколко кръгли масички, предоставяха чудесна възможност за уединение на влюбените двойки. Запалените почти на всички маси свещи показваха, че посетителите никак не бяха малко. Кейт побърза да се настани в един от малкото свободни столове и заразглежда нетърпеливо менюто. Скоро към нея се приближи усмихната келнерка, облечена в саронг.

— Бих искала чаша ром със сок от ананас, а също и от тази млечна супа с миди, риба, месо и зеленчуци — Кейт бе решила да прояви авантюристичен дух по отношение на вечерята си. Щеше ли обаче да успее да се нахрани само с това? Умираше от глад. — Освен това, порция пържени банани и може би някаква салата.

— Май сте пропуснали вечерята — каза усмихнато келнерката, докато записваше поръчката.

— Да, за съжаление.

— Няма страшно. Ще ви донеса всичко само след миг. — Поколеба се, след което добави: — Да не би случайно да сте онази жена, която Джаред докара днес следобед от Рубинения остров? Дето знае карате или нещо подобно?

— Не съм. Вероятно ме бъркате с друг човек.

— О… Извинете! Бях готова обаче да се закълна, че… Няма значение. Ще ви донеса поръчката след няколко минути.

Кейт се отпусна удобно в широкия стол и инстинктивно се заслуша в разговорите на посетителите от съседните маси. Трудно е да не обръщаш внимание на това, което се говори наоколо, когато седиш сам в някой ресторант или бар. А освен това писателката в нея обичаше да слуша чужди истории и Кейт не можеше да не се възползва от предоставилата й се възможност.

Съвсем скоро до нея достигна познат глас. Идваше откъм бара. Нямаше как да сбърка плътния, леко саркастичен, но определено приятен глас на Джаред Хоторн. Разказваше някаква история, която без съмнение го забавляваше много.

— Тогава тя обръща с дъното нагоре проклетата си чанта и невъзмутимо изсипва цялото й съдържание на земята. Само да беше видял изражението на Арни! И така, сега става още по-интересно. Казва на Умника да не се притеснява и да вземе портфейла й, и глупакът наистина се хваща на въдицата. Започва да рови из нещата и в този миг — ще повярваш ли! — тя го ритва силно, но ръката и ножът му изхвърчава!

— Не може да бъде! — Вторият мъж говореше с изтънчен английски акцент. — Искаш да кажеш, че го е нападнала с ритници?

— Кълна ти се, точно така беше! Ритна го два пъти — втория път право в мъжката му гордост! Умника Арни бе като ударен с мокър парцал по главата — не можеше да проумее какво, по дяволите, става! В този миг ми се искаше да имам фотоапарат със себе си! Всъщност, снимки наистина бяха направени, само че не от мен, а от нашата героиня! Представяш ли си: най-хладнокръвно насочи обектива към негодника и започна да щрака!

— За Бога! Ако винаги снима подобни неща като спомен от пътуванията си, сигурно разполага с доста интересна колекция!

— Трябва да ти кажа, че и аз си помислих същото! В този миг келнерката донесе питието й.

— Благодаря ви — каза Кейт, като се изправи решително и пое коктейла с ананасов сок от момичето. — Ей сега се връщам.

С чаша в ръка, тя прекоси няколкото метра до бара, където Джаред Хоторн седеше, спокойно отпуснат на един висок стол. Беше с гръб към нея, неподозиращ нищо, поставил лакти на плота и стъпил небрежно върху месинговата подпора за крака. Беше се разпалил да разказва историята за нападението на бармана — едър, вече започнал да оплешивява мъж, с широка квадратна челюст и с излъчване и стойка на военен. Към това впечатление се прибавяше и фактът, че бе облечен в безупречно изгладена риза в защитен цвят, цялата в еполети, копчета, джобове. Той слушаше с интерес Джаред, като усърдно лъскаше една току-що измита чаша.

— Адски ми се ще да съм бил там, за да видя как тази жена се разправя с негодника — отбеляза барманът. — А тя какво представлява? Вероятно е доста впечатляваща мадама.

— Интересна е, но определено не е мой тип. Истински огън и жупел — винаги гледа да те постави на мястото и има толкова пиперлив език, че може да разпердушини всеки мъж, дори и от разстояние. Трябваше да я чуеш как направи Арни на бъз и коприва, без дори да се замисли. Дори му каза, че й напомнял на бившия й съпруг. Господ да му е на помощ!

— На кого, на Арни ли?

— Не, на бившия й съпруг. Както и да е, историята не приключи с това, защото след като го накара да побегне, тя се запали да ходи до полицията и да подава оплакване!

— Е, Сам така или иначе ще се погрижи за Умника.

— Същото й казах и аз, но не мисля, че се впечатли особено от начина, по който ние тук прилагаме закона. Всъщност е една доста войнствена и самонадеяна мадама, можеш да ми вярваш — определено не е от жените, които с радост биха ти приготвили нещо вкусно за вечеря. И са винаги готови да ти подадат чехлите или да ти натъпчат с тютюн лулата.

— Наел си трима професионални готвачи, не пушиш лула и никога не съм те виждал да обуваш чехли! Така че не виждам в какво се състои проблемът.

— Почакай да се запознаеш с нея и тогава ще разбереш какво имам предвид. Можеш да се опариш, ако не внимаваш. Питай за това Умника Арни! — Джаред отпи от чашата пред себе си и замислено добави: — Обаче хич не е грозна, даже напротив. Днес следобед, докато идвахме насам с моторницата, ми хрумна, че човек би могъл да храни илюзии за някоя доста приятна авантюра с нея, стига да намери начин да я накара да затвори устата си поне за тридесетина секунди.

В същия миг барманът си даде сметка за присъствието на неусетно приближилата се Катрин. Вдигна поглед към нея и сбърчи гъстите си вежди.

— Има късо подстригана, светлокестенява коса, нали? Висока около един и шестдесет, с хубави очи?

— Откъде знаеш? — Джаред постави изненадан чашата си върху плота, но в същия миг реалността го осени. — О, по дяволите! — изпъшка и се обърна на стола си с лице към Кейт, като се насили да се усмихне възможно най-приветливо. — Добър вечер, госпожо Инскип. Вече по-добре ли се чувствате?

— Допреди малко, да — отвърна тихо младата жена, бавно размесвайки питието си с декоративното чадърче — бъркалка. — В последствие обаче осъзнах, че очевидно съм се превърнала в основна тема на разговор за всички тук! Изглежда, на хората, живеещи на тропическите острови не им достигат другите развлечения, та са принудени да се забавляват като разпространяват клюки за нищо неподозиращите, но плащащи немалки суми туристи!

На светлината на запалените по масите свещи, лицето на Джаред с остри, изсечени черти и се стори още по-изопнато и напрегнато въпреки усилието му да задържи приветливата усмивка и да прикрие неудобството си. Кейт бе готова да се обзаложи, че в този миг нейният домакин се бе изчервил като домат. Нямаше да е зле осветлението да бе малко по-силно, за да може да го види.

— Тъкмо разказвах на полковника колко геройски се справихте с Умника Арни днес следобед — осмели се да обясни Джаред.

— Изключително впечатлен съм, госпожо Инскип — притече му се на помощ барманът с тон, в който се долавяше нескрито възхищение. — Наистина сте се държали по удивителен начин!

— Впечатлен, така ли? Въпреки факта, че съм просто една самонадеяна, войнствена мадама, която с приказките си е способна да разпердушини всеки мъж дори от няколко метра разстояние? — Катрин се усмихна мило и невъзмутимо отпи от чашата си. — И не се притеснявате, че едва ли може да се разчита на мен да донеса на мъжа си лулата и чехлите?

— За разлика от нашия приятел Джаред, аз лично винаги съм се възхищавал на жени със собствена позиция и достойнство — галантно отвърна полковникът. — Никога не съм харесвал безхарактерните представителки на така наречения „нежен“ пол.

— Значи в това отношение си приличаме. Аз също се отвращавам от безхарактерни хора — независимо дали жени, или мъже. — При тези думи Кейт изгледа Джаред пренебрежително. — А най-безполезни са тези „мъжаги“, които се втурват да помагат на някоя изпаднала в беда жена, едва когато вече е напълно безсмислено! Не смятате ли?

— За Бога! — измърмори Хоторн. — Готова сте да ме разпънете на кръст! Сигурно ви се иска да ме видите съвсем изтормозен и молещ за пощада, а?

— Не му обръщайте внимание — просто държи да изтъкне, че той е шефът тук. Поне се надявам, че ще приемете ръководството на хотела да ви почерпи още едно питие. Мисля, че след преживяното днес имате право поне на две.

— Много любезно от ваша страна — важно кимна Кейт в отговор. — Помолете, ако обичате, да го сервират на моята маса. А също, — направи пауза тя, — благодарете от мое име на ръководството на хотела. Не бих искала някой да остане с погрешното впечатление, че съм невъзпитана и не умея да ценя проявите на внимание.

— Ще предам надлежно съобщението ви. Имате думата ми — изкиска се полковникът.

Кейт извади чадърчето — бъркалка от чашата си и все така усмихната го пъхна в горния джоб на ризата на Джаред. Той, не помръдна.

— Много ви отива — отбеляза, като отстъпи една-две крачки назад, за да го огледа по-добре. — Боя се, че уменията не ми достигат, за да ви приготвя вечеря, нито мога да ви донеса така бленуваните лула и чехли, но поне не можете да ме обвините, че не съм проявила нежност и внимание към вас като „истинска“ жена. Сега, ако ме извините, ще трябва да напусна вашата толкова приятна компания, за да довърша вечерята си. — Обърна се и се отдалечи с пълно пренебрежение към присъствието на Хоторн, който остана да седи с мрачно изражение на бара.

— На мен ми се струва изключително симпатична — подхвърли полковникът с достатъчно висок глас, за да може забележката му да достигне и до Катрин. — Все пак, аз лично винаги съм предпочитал енергичните и жизнени жени с твърд характер. Те поне никога не са отегчителни.

Кейт не успя да чуе какво измърмори Джаред в отговор. Бе доволна, че даде воля на гнева си. Вероятно нейният домакин щеше добре да размисли следващия път, преди да реши да забавлява събеседниците си с пикантни истории и клюки от ежедневието на нищо неподозиращите туристи.

В следващия миг вниманието й бе изцяло завладяно от димящата купа със супа, която я очакваше вече сервирана на масата. Настани се удобно на стола, отпи последна глътка от коктейла с ром и ананасов сок и се нахвърли върху храната. Успяла да преглътне едва две-три лъжици, тя осъзна, че край нея стои някой. Не беше необходимо да прояви интуиция, за да се досети чие присъствие й пречеше да вечеря на спокойствие.

— Донесох ви второто питие — каза Джаред, като се приближи до масата и постави чашата пред нея. — Ще наредя да запишат и останалата поръчка на сметката на заведението.

Без да иска позволение, той се разположи удобно в другия стол — все още не бе извадил малкото чадърче от джобчето си. Присвитите му срещу светлината на свещта очи срещнаха нейните.

— Предполагам, че очаквате извинение.

Младата жена го изгледа внимателно — екзотичната обстановка, която ги заобикаляше, бе в пълно съзвучие с външния вид на нейния домакин. Широката тръстикова облегалка с формата на ветрило бе подходящ фон за неговите тъмни коси, свободно разпуснати върху раменете и мъжественото лице с остро изсечени черти. Наблюдаваше я напрегнато, което започваше да я изнервя. За един кратък миг й заприлича на самотен и горд владетел на някой пуст остров, изолирал се по своя собствена воля от останалото човечество, съблюдаващ единствено своите собствени закони — законите на корсарския живот. Кейт се намръщи и побърза да премахне този натрапчив образ от съзнанието си.

— Извинение ли? — младата жена помисли за миг. — Струва ми се, че не е необходимо. Извиненията имат смисъл, само когато са искрени, а в този случай и двамата знаем, че причината за това е вашият страх да не изгубите една от най-доходните си туристки тук. Боите се, че вероятно съм ужасно обидена и мога още тази вечер да си стегна багажа и да напусна курорта. Трябва да ви уверя обаче, че извинение не е необходимо — безплатната вечеря и питието са достатъчни. Нямам намерение да играя театър и да вдигам скандали, само защото ме мислите за войнствена, самонадеяна мадама. Имам двама братя и бивш съпруг — повярвайте, наричали са ме и с много по-обидни епитети.

— Това ме успокоява, наистина.

— И ви съветвам да не се измъчвате повече с мисълта, че не съм ваш тип. Уверявам ви, че и моята констатация е същата.

По лицето на Джаред бе изписано разочарование и той възкликна тихо:

— Проклета работа! Помълча няколко секунди и добави: — Наистина съжалявам. Нямах никакво намерение да ви обиждам.

— Разбирам. Предполагам, че просто сте искали да позабавлявате събеседника си с една пикантна история. На подобно желание понякога е много трудно да се устои. Самата аз се занимавам именно с това — разказвам истории.

— И какви по-точно?

— Пиша исторически романси.

— Значи имате публикувани книги?

— Точно така.

За една-две секунди Джаред изглеждаше объркан. Най-накрая си призна:

— Май досега никога не ми е попадала ваша книга.

Кейт се усмихна ослепително в отговор.

— Колко жалко! Ето още едно нещо, което ни различава.

— Май искате да си тръгна, така ли?

— Просто бих желала да се навечерям на спокойствие. Може да ви се стори странно, но съм адски гладна. Все пак, вероятно знаете, че след бойни действия командосите обикновено ужасно огладняват. Особено когато е трябвало да изравнят със земята някой негодник!

— Същото се получава и при мен, когато се опитвам безуспешно да се извиня на някоя самонадеяна, заядлива мадама! — Пресегна се и най-безцеремонно си взе парче пържен банан. — Кажете ми, госпожо Инскип, да не би сега да е модерно всички жени в Щатите да ходят на двуседмични курсове по самоотбрана?

— Да, броят им напоследък взе да нараства. Откога не сте се връщал в САЩ?

Джаред повдигна рамене.

— Веднъж годишно водя сина си на гости при баба му и дядо му и с това се приключват посещенията ми на континента. Не обичам живота там. От доста дълго време съм на Аметиста и нямам никакво желание да се връщам обратно в Америка.

— Харесва ви да се правите на господар на острова?

Джаред се усмихна леко. Белите му зъби проблеснаха.

— Именно.

— А с какво се занимавахте, преди да основете курорта?

— Още от съвсем малък започнах да научавам различни неща за хотелиерството. Баща ми бе вицепрезидент на една от най-големите международни хотелски вериги и със семейството ми живяхме в различни страни. По-късно реших да последвам баща си в същия бизнес, но скоро разбрах, че макар и да разбирам добре от този вид дейност, не ми харесва да работя за някоя корпорация. Затова един ден зарязах всичко и започнах отначало съвсем самостоятелно.

Определено не прилича на едър бизнесмен, помисли си Кейт.

— Предполагам, и вашата съпруга е доволна, че живеете на тропически остров? — Искаше й се да си прехапе езика, задето зададе този въпрос, но внезапно й се прииска страшно много да узнае дали Джаред е женен.

Усмивката на лицето му изчезна.

— Съпругата ми почина преди пет години, но винаги е била много щастлива от живота ни на Аметиста. Всъщност, единственото нещо от значение за нея бе да бъде с Дейвид и с мен, независимо къде. Просто Габриела бе такъв човек.

— Разбирам. — Кейт замълча, защото не знаеше какво друго да добави. Явно Джаред бе имал идеален брак с жена, образец за съпруга, и сега бе останал сам. — Наистина много съжалявам.

— Благодаря. Пет години са доста дълъг период, а и Дейвид няма много ясни спомени за майка си. Що се отнася до мен, мисля, че вече свикнах със загубата.

Кейт се ядоса, че се бе поддала на любопитството си. Имаше чувството, че бе засегнала твърде интимно и болезнено място в душата на този човек, затова сега инстинктивно се отдръпна, като побърза да насочи разговора в друга посока.

— Преди малко случайно се запознах със сина ви. Много приятно момченце!

В погледа на Хоторн просветна родителска гордост.

— Да, добро момче е. — Поколеба се, след което добави: — А вие имате ли деца?

Кейт се зачуди как да се измъкне по заобиколен начин от не особено приятния въпрос.

— Не. С мъжа ми разговаряхме няколко пъти за това, но той така и не прояви особен ентусиазъм — все казваше, че е по-добре да изчакаме, докато един ден не си тръгна завинаги и трябваше да се откажа окончателно от идеята.

— Замлъкна, след което се намръщи и подхвърли: — Надявам се, че нямате намерение да ми изядете цялата порция пържени банани?

Джаред погледна надолу и с изненада установи как благодарение на него резените банан в чинията бяха намалели значително:

— О, явно пак трябва да ви поднеса извиненията, си. В това отношение тази вечер хич не ми върви. Искате ли да поръчам още? За сметка на заведението.

— Не, благодаря. Май вече успях да позаситя глада си.

— Кейт с облекчение установи, че най-сетне разговаряха на по-незначителни теми, без да засягат въпроси от личния си живот. — Съжалявам, но трябва да се прибирам — добави, като стана и посегна към чантата си.

— Вижте, надявам се, че не моето присъствие е причина да си тръгнете… — изправи се на свой ред и Джаред.

— Няма такова нещо. Просто ми се иска да се поразходя из градините и парка. Нали знаете, от мен се очаква да си почивам колкото е възможно повече и да върша неща, които да ме освобождават от натрупаното напрежение. Както обясних и на Умника Арни, напоследък бях подложена на значителен стрес и съм дошла тук, за да си почина. Предполагам, че поне на Аметиста нощните разходки са напълно безопасни.

— Да, няма от какво да се боите — по тона на гласа му пролича, че е засегнат от забележката й. — Можете спокойно да слезете и до плажа. Алеята е идеално осветена. Съветвам ви само да не тръгвате по пътечките, отвеждащи в джунглата или към развалините на стария замък. Няма осветление и са доста тъмни, така че ако не познавате посоката, лесно можете да се изгубите нощем.

Последните думи на Хоторн моментално приковаха вниманието на Кейт.

— Значи действително на Аметистовия остров има останки от стар замък?

Въпросът й очевидно се стори забавен на Джаред. Той се усмихна и отговори с лека насмешка:

— Да, тук наистина е имало замък, но обикновено на туристите не се разрешава да ходят там без гид или специален придружител. Разваляните са доста опасни, стените и подовете се рушат, и трябва много да се внимава.

— Така или иначе през нощта едва ли ще успея да видя много, но определено искам да посетя това място, докато съм тук.

— Веднъж седмично се организират групови посещения за туристите.

— Чудесно — каза Кейт, като кимна разсеяно, мислейки си, че ще й бъде далеч по-интересно, ако отиде там сама. Можеше спокойно да разгледа всичко, а освен това не понасяше масово организирани прояви.

— Вероятно също така ще проявите желание да си изберете някакъв костюм за бала с маски, който провеждаме след две вечери — побърза да добави Джаред, щом неговата нова гостенка се обърна с намерение да напусне бара. Кейт се спря и наведе глава в очакване той да продължи. Принудена бе обаче да попита:

— Какъв бал с маски?

— В чест на пирата, открил острова и построил замъка. Предполага се, че вдругиден е датата на неговото рождение и на този ден тук ежегодно се организират грандиозни празненства. За празник се считат и денят на сватбата му и този, в който е пристигнал на острова. Коледа също служи като извинение за провеждането на четвърти бал.

Тези проклети карнавали са вече нещо като традиция за Аметиста, а и туристите се забавляват извънредно много. Единственото изискване е всички да са облечени в костюми от началото на деветнадесети век.

— Но аз нямам такъв костюм.

— Редовните ни гости често сами си подготвят предварително маскарадните дрехи, а останалите взимат костюми под наем от магазина за сувенири.

— Предполагам, че тези празненства носят доста допълнителни приходи за хората от острова — отбеляза Кейт.

— Целта е същата, като тази на Умника Арни, само дето ние се стараем да използваме по-цивилизовани методи.

— С други думи, стремите се да помогнете на бедните туристи да се разделят възможно най-безболезнено с парите си. Е, разбирам. Утре ще се отбия в магазина за сувенири — никога преди не съм била на бал с маски, а и не бих искала да пропусна нищо от забавленията, които се предвиждат по време на почивката ми, защото моите приятелки в Щатите очакват да им представя пълен отчет. Лека нощ, господин Хоторн.

— Лека нощ — отвърна й Джаред, като нарочно използва същия официален тон, за да й се присмее. Същевременно кимна важно с глава, подобно на някоя кралска особа. Този жест от стари времена отново пробуди у Кейт странното усещане, че е виждала този човек и преди. За един кратък миг тя спря поглед върху лицето му, опитвайки се да си припомни откъде го познава, след което рязко се обърна и тръгна към изхода.

Събеседникът й остана изправен край масата, несъзнателно проследявайки с поглед елегантното полюшване на нейните бедра, докато младата жена се отдалечаваше с бавна, равномерна стъпка през градината. После той въздъхна и се запъти обратно към бара.

— Успя ли да се измъкнеш от пачите яйца, върху които сам се насади? — попита го полковникът.

— Нали видя, че не изля супата или питието си върху главата ми? Май ще плащаш, приятелю — отвърна Джаред и протегна ръка.

Полковникът въздъхна на свой ред, бръква в касата и извади оттам петдоларова банкнота, която пусна в разтворената длан на Хоторн. Изгледа го подозрително и измърмори:

— Не съм много сигурен, че честно спечели баса, така да знаеш!

— А, вече не можеш да се откажеш, мой човек. Ти заложи пет долара, че нашата приятелка ще излее или супата, или пиенето си върху главата ми, но, както сам виждаш, нищо подобно не се случи. Губиш!

— Успя май съвсем да я завладееш с неповторимото си очарование, а?

Джаред сви рамене.

— Не бих се изразил точно така, но наистина постигнах известен успех.

Полковникът сипа уиски в една чаша и я постави пред своя шеф. После извади отнякъде кърпа и се зае да бърше плота с най-голямо старание. — Нали уж каза, че не била твой тип.

— Вярно е — отвърна Джаред и отпи замислено глътка уиски.

— Доколкото знам, обикновено страниш от авантюри с туристките тук.

— Да, и то поради доста основателни причини.

— Съгласен съм с теб, но защо имам усещането, че май в съвсем скоро време ще нарушиш своето собствено правило?

— В конкретния случай положението е малко по-различно, полковник. Има нещо в тази жена, което събужда любопитството ми, нещо интригуващо и необяснимо. Искам да разбера какво е то.

— Когато един мъж започне да изпитва подобно усещане към някоя жена, то той определено е загазил. А тези води са дълбоки, както знаеш.

— Не се бой, мога да плувам. Но твоите думи, както обикновено, са изключително мъдри, приятелю — Джаред повдигна чашата си за поздрав, но с лека ирония.

— И както обикновено, ти няма да им обърнеш внимание. Все пак, бъди предпазлив с гостенката си — сам видя какво се случи с Арни.

— Умника си получи заслуженото. Все пак, благодаря ти за съвета — ще го имам предвид.

— Няма да е зле.

— А и какво толкова може да стане в най-лошия случай? — подхвърли Джаред с безгрижен тон, който никак не съответстваше на обзелото го тревожно усещане. — Така или иначе, тя си заминава след месец.

— Ами ако дори и след този срок се откаже да замине?

— Туристите винаги си заминават, полковник — рано или късно, всички те се качват на самолета за вкъщи и напускат острова.

— Ами ако именно това се окаже най-лошото нещо, което може да ти се случи? — попита тихо мъжът от другата страна на бара.

Джаред го изгледа накриво и подхвърли с иронично насмешлив тон:

— Да не би да се тревожиш, че някой може да разбие сърцето ми?

— А трябва ли?

— Не, бъди уверен в това. Както вече ти казах, Катрин Инскип определено не е мой тип. Просто съвсем случайно изпитвам известен интерес към нейната личност.

— Но нямаш някакви по-сериозни намерения, така ли?

— В никакъв случай!

Полковникът се отпусна с две ръце на бара, наведе се напред и подхвърли с насмешливо пламъче в очите:

— Готов ли си да се обзаложим?

— Току-що изгуби пет долара. Не си ли взе поука?

— Приятелю, и аз, и ти добре знаем, че през последните няколко години ти все се надяваше да срещнеш жена, подходяща да ти стане съпруга. Никога досега обаче не съм те виждал да проявяваш толкова силен интерес към която и да било от предишните гостенки на курорта. Може би е по-добре да не избързваш и да не я отхвърляш още отсега като евентуална кандидатка.

— Тя самата каза, че двамата нямаме нищо общо помежду си и аз мисля, че е права. Повярвай ми, полковник, тази жена би се оказала напълно погрешен избор.

— Защото не прилича на Габриела?

— Виж какво, нашата приятелка, Катрин с хапливия език, не е единствената жена тук, на която устата й работи прекалено много — подхвърли сърдито Джаред. Тъкмо се канеше да смени темата на разговора, когато с периферното си зрение улови някаква раздвижване вдясно и това му даде повод да прекъсне не особено приятната дискусия с бармана. Обърна се и видя доста пълен мъж, облечен безупречно в бели панталони и риза, с бяла сламена шапка на главата и обут с бели сандали да се отпуска тежко в един от столовете с облегалки във форма, на ветрило. Отблясъците от светлината на свещта играеха по многобройните златни пръстени на дебелите му като кебапчета пръсти.

— Бътърфилд пристигна — отбеляза полковникът. Аристократичният тон, с който обикновено говореше, изпъкна още повече на фона на хладината в гласа му.

— Забелязах. — Джаред неохотно се изправи и отмести ръце от барплота. — Май ще трябва да ида да му кажа добър вечер.

— Ще му занесеш ли, и питието? — барманът вече бе напълнил една чаша с чист ром.

— Защо не? Така ще му спестя усилието — знаеш отношението на Макс към физическите упражнения. По-добре направо го направи двойно.

Хоторн взе питието, оставяйки собственото си уиски на бара и се отправи през сенките на помещението към масата, където важно се бе разположил дебелият и с надменно изражение новопристигнал посетител. Бе махнал шапката си и сега розовото му теме лъщеше, обградено от единствените останали посивели кичури коса. Погледна с очакване към Джаред, когато младият мъж застана пред него, след което пое чашата с ром и отпи солидна глътка, без да каже нито дума. Лицето му се озари от доволна усмивка и на бузите му се появиха трапчинки.

— О, това си е истинска манна небесна! Точно от каквото имах нужда, момче!

— Същото си помислих и аз — отвърна Джаред и се разположи на стола отсреща. — Уговорката за тази вечер остава, наля?

— Определено. Разчитам извънредно много на инспекционната обиколка, която си организирал. — Макс вдигна чашата си за поздрав и добави: — За успешното завършване на нашия съвместен проект!

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, поне що се отнася до мен.

— Момче, момче, проявяваш излишно нетърпение — трябва да се научиш да се контролираш! Всичко по реда си, нали така? Съвсем скоро нещата ще се уредят по най-добрия начин, ще видиш!

— И колко скоро?

— Уф, ами да кажем по някое време следващия месец. Рибата се хвана на въдицата — остава ни само да чакаме.

 

Вече бяха изминали повече от четиридесет и пет минути, откакто Кейт напусна стаята си в хотела. Изправи се от осветената от луната скала, на която бе седнала и пое бавно надолу към оживените алеи на курорта — надяваше се, че най-сетне ще успее да заспи отново, макар тялото й все още да тръпнеше от необяснимо безпокойство.

Не беше на себе си не само физически, но и психически. Всичко в съзнанието й се беше объркало. Седеше в мрака на брега на океана и мислеше за Джаред Хоторн. Да, тъкмо за него, от всички неща на този свят, които по-скоро би трябвало да занимават ума й. Не можеше да намери обяснение за причината — в края на краищата, този мъж изобщо не беше неин тип. Бе достатъчно интелигентна, за да си даде сметка, че все още никога не бе срещнала в действителност типа мъж, който да харесва повече от останалите. Мъжът, който търсеше, съществуваше единствено във въображението й и в нейните книги. Интуитивно, Кейт винаги бе приемала, че едва ли подобен човек съществува реално. Често се шегуваше, като казваше на Маргарет и Сара, че нищо чудно героят на нейните мечти въобще да не й допадне, ако се случи да го срещне в действителния живот. Вероятно ще е прекалено дързък и безцеремонен, твърде високомерен, самонадеян и с нетърпим характер — с други думи, мъжествен и безкомпромисен до степен, която една съвременна жена трудно би могла да изтърпи. Когато, вече навършила двадесет и девет години, все пак се бе решила да се влюби и, в последствие, да се омъжи, Кейт съвсем целенасочено избра мъж, за който се предполагаше, че представлява мечтаният и жадуван обект за всяка съвременна жена. В началото Хари се бе проявил като изключително грижовен, чувствителен и интелектуално стимулиращ партньор. Във връзката им присъстваха задължителните порции поезия, вечеря на свещи, романтични разговори за любов й за изкуство, общ интерес към писането. Реално погледнато, какво повече може да иска една жена, разсъждаваше Кейт.

Нещата обаче започнаха учудващо бързо да се променят и след развода Катрин Инскип дълго време се измъчваше от чувството за вина, разочарование и неизбежен провал. Дълбоко в себе си знаеше, че на първо място никога не бе трябвало да се омъжва за Хари — бракът им бе донесъл нещастие и на двамата. За да прогони демоните на самосъжалението, младата жена се отдаде на единствената си, истинска и неизменна любов — писането. Сега съзнаваше, че Маргарет и Сара с право я обвиняваха, че бе оставила работата да я погълне изцяло през последните две години и половина. А човек се нуждаеше от баланс в живота, ако искаше да запази разума си и да оцелее.

Колко учудващо ясно и се струваше всичко това тази вечер, помисли си Кейт. Усмихна се — вероятно, в края на краищата, приятелките й щяха да се окажат прави. Наистина най-много се нуждаеше от една пълноценна почивка.

Понесла сандалите си в едната ръка, тя запристъпва бавно през пясъка в посока към алеята, извеждаща от малкия залив нагоре към курорта. Най-късно след петнадесет минути щеше да е в стаята си, стига да не решеше да се отбие встрани.

Кейт обаче направи точно това. Както се изкачваше, неочаквано стигна до разклонение на пътя, запречено с дебела верига. Имаше и табела, на която пишеше, че се забранява минаването на хора без назначен от хотелското ръководство придружител. Веднага се досети, че това бе алеята, водеща към тайнствения замък. Нищо на този свят не можеше да я възпре да не отиде и да поразгледа, необезпокоявана от други туристи. Естествено, не беше чак такава глупачка, че да рискува да се пребие из руините или да пропадне в някоя от дупките в изгнилите подове през нощта и то сама. Въпреки това не виждаше никаква опасност, ако просто хвърлеше един поглед на развалините. Едва ли някоя писателка на исторически романси, която действително ценеше работата си, би пренебрегнала шанса да види на живо истински корсарски замък, облян в лунна светлина.

Кейт се наведе и бързо се шмугна под тежката желязна верига. Успя да извърви едва няколко метра по стръмната, потънала в непрогледен мрак пътечка, когато внезапно чу зад себе си гласовете на двама мъже, които разговаряха приглушено. Застина. Мигновено разпознала единия от тях. Дискретността понякога е много по-ценна от необмислените прояви на дързост, реши младата жена и побърза да се пъхне в израслите нагъсто тръстики край пътечката.

Не можеше да намери логично обяснение, дори пред себе си, за това, че бе предпочела да се скрие, вместо да се изправи за пореден път лице в лице с Джаред Хоторн. Съзнаваше, че в този момент просто не разполагаше с никакви доводи, чрез които да обясни защо толкова дръзко и безцеремонно бе нарушила забраната, за която собственикът на хотела я бе предупредил едва преди час. Освен това се чувстваше неудобно да понесе укорите му пред някакъв напълно непознат човек — бе напълно убедена, че Джаред едва ли щеше да прояви колебание да я обвини открито пред всички, че не спазва правилата и се е осмелила да се изкачи съвсем сама към замъка.

Свила се сред гъстата тръстика, заобиколена от влагата и безкрайно разнообразните ухания на джунглата, Катрин Инскип се стараеше да не мърда, за да не привлече вниманието. Усмихна се, когато Джаред премина едва на метър разстояние от нея, придружен от едър мъж, облечен изцяло в бяло. Собственикът на хотела вървеше без никакво усилие, но дебелият му придружител дишаше тежко. Кейт се ухили щастливо — сега вече бе доволна от постъпката си. Имаше чувството, че е станала неволна участничка в някакво тайнствено приключение и това истински я забавляваше.

Едва след като звукът от стъпките на мъжете заглъхна окончателно и тя успя да се върне незабелязано обратно на алеята за към хотела, Кейт се запита какво всъщност бе накарало Джаред да наруши своите собствени правила. Не успя да намери никакво логично обяснение за странната постъпка на своя домакин, повел по това време на нощта непознатия си спътник нагоре по тъмната пътека, отвеждаща към забранения замък.