Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дами и легенди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pirate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 96гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Ан Кренц. Пиратът

ИК „Коломбина“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Десета глава

Кейт остана като зашеметена от реакцията на Джаред. Дълго време го гледа с разширени от почуда очи, докато най-сетне успя да смотолеви:

— Но какво има? Знам, че хич не ти харесва да си пъхам носа в тази история, но ми се струва, че сега поне заслужавам някакво обяснение.

— Кейт, обещавам ти, че след малко ще ти обясня всичко. Сега обаче трябва да ми кажеш какво те кара да мислиш, че Джеф Тейлър също има нещо общо с нещата, ставащи в замъка!

— Няма да ти стане приятно да чуеш.

— Това е ясно, но няма как. Хайде, казвай бързо.

Кейт си пое дълбоко дъх и тихо каза:

— Разбрах как се отваря тайната врата в подземието.

— По какъв начин? — Джаред придоби още по-мрачно изражение.

— Пише го в дневника на Амелия Кавъндиш.

— По дяволите! Трябваше да се досетя! Е, разказвай по-нататък: предполагам, че не си успяла да устоиш на любопитството си да провериш как работи механизмът на отваряне и повторно си посетила замъка. Всъщност, защо ли се чудя? Явно въобще не ти е дошло на ум, че би било много по-разумно да дойдеш при мен и да ме попиташ!

— А защо да го правя? — отвърна рязко Катрин. Започваше да се ядосва, а освен това се почувства и обидена. — Всеки път, когато се опитвам да говоря с теб за загадката със замъка, ти ми казваш да си гледам работата!

— Добре, добре, можем да спорим колкото си искаме за това, но по-късно. Сега трябва да знам какво си видяла.

— След като успях да отворя тайната врата в каменната стена, огледах подробно пещерата с пристана с помощта на фенерчето, което носех. Първо видях разхвърляни някакви кутии и кашони, а после забелязах и водолазния костюм и екипировка на Джеф.

— И как разбра, че са негови?

— Екипът бе в жълто и черно — също като този, който Тейлър облече онзи ден, когато отиде да се гмурка при рифовете. — Кейт смръщи чело. — Всъщност възможно е да е бил и на другиго. От курорта давате ли под наем водолазни костюми?

— Не. — Джаред пусна раменете на Кейт и прокара ръка през гъстата си, черна коса. — Питам се, какво, по дяволите, става?

— И аз бих искала да знам. Джаред, моля те, ако си се забъркал в нещо незаконно, сега е моментът да ми кажеш. Твърде дълго вече обсъждаме този въпрос — няма ли най-сетне да ми се довериш?

— Повтарям ти: не върша нищо незаконно. Просто цялата история почва вече да ми лази по нервите. — Той се отдалечи бавно до края на верандата и остана там, загледан в мрака в градината.

— Моля те! Кажи ми за какво става въпрос!

— Става въпрос за услуга, която правя на Макс Бътърфилд.

— На Макс ли? И каква е тази услуга?

— Дълга история. С две думи — от време на време Макс върши работа за правителството — по-конкретно тук, в района на Пасифика.

— Не разбирам. Да не би да искаш да кажеш, че е шпионин или нещо такова?

— Нищо толкова впечатляващо — отвърна с равен тон Джаред. — По-скоро е неофициален сътрудник, тъй като не е точно на щат към тайните служби, а по-скоро действа като информатор — нали разбираш, продава информация, пише рапорти и т.н. Започна да се занимава с тази дейност, когато разбра, че явно никога няма да успее да напише най-великия американски роман на всички времена. Предполагам, че има немалка полза от тази работа.

— Но какво прави в замъка? И защо му помагаш?

Джаред се протегна и вдигна захвърлените си на пода дънки.

— Преди няколко години ми помогна да се отърва от едни безделници, които бяха решили да се заселят на Аметистовия остров и постоянно тормозеха хората тук. Обади се на приятелчетата си и те изпратиха професионални агенти и с това случаят се приключи без излишни проблеми.

— Значи сега Макс иска от теб да му върнеш услугата?

— Да. Всичко започна преди два-три месеца.

— И? — Кейт проследи с поглед Джаред, докато той припряно навличаше дрехите си и когато влезе обратно в тъмната стая, тя го последва, вдигайки на свой ред роклята си от пода. — Каква помощ всъщност очаква от теб?

— Момчетата от правителството, на които сътрудничи, поискаха от него да устрои капан на един тип тук, на Аметистовия остров. — Хвърли й поглед през рамо, като се усмихна накриво и добави: — Тази част от историята вероятно ще ти хареса: очевидно спецслужбите са по следите на някаква група съвременни пирати, които извършват рекет в района, използвайки като транспорт туристическите корабчета.

— Как?

— Доколкото знам, търгуват с крадена електроника от военни и строителни обекти, разположени в района на Пасифика. Използват моторна лодка или малък самолет, с които тайно превозват стоката до някой отдалечен тропически остров. Складират я там, докато главните босове не дойдат, за да я пакетират като друг вид продукт и да я изпратят по местоназначение на купувача.

— И каква е ролята на корабчетата за морски разходки?

— Приятелите на Макс са открили кой отговаря за първата част от прехвърлянето на крадената стока, но още не знаят кой е главният мозък, ръководещ цялата операция. Този човек, вероятно с фалшива самоличност на обикновен турист, пристига с някое от туристическите корабчета на острова, където е складирана електрониката и си свършва спокойно работата, докато всички останали посетители са заети с купуването на сувенири. После си заминава. В някои случаи, стоката дори се качва тайно на корабчето и заминава заедно с Големия бос.

— Вероятно е корабчето за разходки, тук се изтърсват всякакви хора — предположи Кейт. — Никак не би било трудно, за когото и да било, да върши незаконна дейност при такива благоприятни условия и после да си тръгне, без да бъде забелязан.

— Планът на Макс и хората, за които работи, бе да използват тайния пристан край замъка като примамка, подмамвайки трафикантите да го превърнат в свое скривалище, като складират тайно стоката си там. Планът, за щастие, успя. Утре пристига корабчето, на което се предполага, че ще бъде босът. Смятат да го заловят, когато се появи при пристана, за да подготви крадения товар за следващото му прехвърляне. — Джаред се приближи до вратата и понечи да отвори, но Кейт го спря.

— Почакай. Къде отиваш?

— Да намеря Макс. Доколкото знам, правителствените агенти ще пристигнат едва утре с малък самолет, така че около замъка сега не би трябвало да има никакви хора. Явно обаче Джеф Тейлър или някой друг се навърта там, незнайно по каква причина.

— И ти искаш да уведомиш Макс, така ли?

— Именно. Той ръководи операцията тук и би трябвало да знае дали Тейлър също е замесен. Искам обяснение — не обичам да крият неща от мен!

— Много добре разбирам как се чувстваш!

— Не ти ли омръзна да ми го натякваш! — каза Джаред през стиснати зъби. Бе тръгнал вече да излиза през вратата, но се спря, обръщайки се рязко към Кейт.

— Май скоро няма да ме оставиш на мира, а? — процеди Джаред през зъби. Вече почти бе излязъл през вратата, но сега се обърна рязко и изгледа напрегнато Катрин. — Скъпа, чуй ме най-сетне. Налага ми се да изляза. Не знам какво става, нито как ще се развият нещата по-нататък, така че ако не се върна до час, искам да се обадиш на Сам Финли на Рубинения остров. Разбра, нали? Ще намериш номера му в телефонния указател на бюрото в кабинета ми.

Последните думи на Джаред я разтревожиха още повече.

— Но на него ще ум отнеме цяла вечност, докато дойде от Рубина!

— Ако имаме късмет, въобще няма да е необходимо да идва. Предполагам, че Макс е наясно с нещата и държи всичко под контрол.

— Съмнявам се, че мислиш точно така — едва ли щеше да се безпокоиш толкова! Джаред, наистина съм разтревожена!

Той бързо се върна обратно в стаята и взе Кейт в прегръдките си. Притисна я към себе си, целувайки я настойчиво и когато откъсна устни от нейните, сребристосивите му очи блестяха.

— Просто стой тук и се постарай да не се месиш повече. Става ли? Връщам се възможно най-бързо.

— Не ми харесва тази история. Никак дори!

Джаред й се усмихна широко и подхвърли дяволито:

— Погледни нещата от друг ъгъл: в края на краищата, ти си виновна за станалото — ако не бе това твое щуро любопитство, можехме още да си лежим в шезлонга и да се наслаждаваме на мига.

— Не се и опитвай да ме изкарваш отговорна за станалото!

— И защо не? Преди да се появиш, животът ми бе толкова спокоен и безпроблемен, а сега, откакто си на острова, вече нищо не е същото! — Отправи се повторно към вратата и додаде: — Връщам се скоро.

— Джаред, почакай, не съм сигурна дали това е най-правилното… — но вече бе прекалено късно — вратата се затвори зад гърба му и Хоторн изчезна в мрака.

Кейт се зае бавно да се облича. Имаше чувството, че главата ще й се пръсне от мисли. Цялата тази история въобще не й допадаше, като особено не й хареса блясъкът, който се бе появил в очите на Джаред. Дори и да бе от добрите, по душа той определено си беше пират и сега приключенският му дух без съмнение се бе разбудил. Слава Богу, все пак, че наистина бе от положителните герои, с облекчение си каза младата жена. Всъщност, макар нейните пирати да водеха живот на границата със законното, те винаги успяваха по някакъв начин да компенсират това. Придържаха се към свой собствен морален кодекс, безкомпромисно следвайки нормите на честта. В кризисни ситуации човек можеше да разчита на тях без капчица съмнение.

След като навлече на свой ред чифт джинси и блуза, Кейт излезе отново на верандата. Стомахът й се бе свил на топка. Питаше се дали тази вечер Макс бе както обикновено в бара и дали в този миг Джаред не разговаряше с него. Щяха ли да тръгнат веднага към замъка или Макс първо щеше да се консултира с началниците си? Всъщност, нищо чудно на двамата с Джаред да им хрумне да вземат нещата в свои ръце. Мисълта накара Кейт да изтръпне. Тревогата й бе основателна — приятелят й бе напълно способен да реши да действа сам, а щом партньорът му по принцип си имаше вземане-даване със съвременния тип пирати, едва ли щеше да се възпротиви. Макс и Джаред сигурно щяха поне да отидат да разгледат водолазната екипировка и да проверят дали не могат да открият още нещо.

Неспокойството й нарасна. Съществуваше съвсем реалната възможност по това време Джеф Тейлър също да се намира в замъка и ако Макс и Джаред попаднеха на него, като нищо щяха да възникнат сериозни неприятности. Освен ако, разбира се, той също не бе от добрите. Можеше обаче да стане прекалено късно, преди да се установи каква е истината.

В следващия миг Кейт решително се отправи към вратата. Най-разумното, а и най-логично нещо сега бе веднага да се обади на Сам Финли. Просто за всеки случай.

Прекоси с бърза крачка градината до къщата на Хоторн — вътре светеше, а входната врата бе отключена. Вече бе разбрала, че на Аметистовия остров домовете не се заключваха. Влезе в антрето и извика тихо:

— Дейвид? Бет? Има ли някой?

— А на бас!

Катрин се отправи към кухнята.

— Сам ли си, Джоли?

Папагалът продължи да люпи невъзмутимо слънчогледови семки, наблюдавайки я, сякаш Кейт бе някакъв странен, непознат досега за науката вид. Тя го почеса набързо по главата и се насочи към работния кабинет на Джаред. Телефонните номера бяха записани върху малки картончета с буквите от азбуката, означени върху тях — точно както й бе обяснил. Без да се колебае повече, младата жена набра номера на Сам.

Никой не вдигна.

Кейт бавно постави слушалката обратно и се зачуди какво да прави по-нататък. Все повече нарастваше убедеността й, че Макс и Джаред ще изпаднат в беда. Вероятно обаче не биваше да се тревожи чак толкова — предполагаше се, че Макс Бътърфилд е що-годе професионалист, а и Хоторн не бе съвсем лишен от здрав разум. При все това, от съзнанието й не излизаше споменът за блесналите от едва сдържана възбуда очи на нейния приятел. В следващия миг погледът й попадна върху поставената зад стъклената витрина на шкафа кама. Мина й през ума, че вероятно Джаред въобще не се бе сетил да вземе някакво оръжие със себе си. Въпреки че според съвременните стандарти камата определено не бе идеалното средство за защита, все пак бе по-добре от нищо.

Без повече да разсъждава, Кейт отвори вратичката на шкафа, взе камата и я затъкна в колана на дънките си, като я прикри с широката си блуза. Усещаше хладното острие върху кожата си и макар да съзнаваше, че в действията и се крие известна доза драматизъм, повече не се колеба — решението бе взето и трябваше да се действа. Нямаше време за губене. Отправи се към бюрото й затършува, докато не намери малко фенерче, след което излезе от кабинета.

Първо се отби в бара, но както и очакваше, там нямаше и следа от Макс или Джаред, което потвърди съмненията й, че двамата са тръгнали към замъка. За кой ли път си каза, че в края на краищата Макс е професионален агент, но въпреки това безпокойството й все повече нарастваше. Тревожеше я и фактът, че Джеф Тейлър също го нямаше никакъв.

— Добър вечер, Кейт. Как сте тази вечер? — поздрави я полковникът.

— Много добре. Виждали ли сте Джаред?

— Преди малко беше тук. Търсеше Макс Бътърфилд. После изчезва. Мислех, че е с вас.

— Видяхме се по-рано. — Тя си помисли дали да сподели тревогите си с полковника, но се отказа, едва ли щеше да й бъде благодарен, ако вземеше да каже на целия бар за така наречената „тайна операция“ — Кажете му, че го търся, ако го видите пак.

Не й оставаше нищо друго, освен да тръгне към замъка и да провери какво става там. В противен случай, щеше направо да се побърка от притеснение.

В началото, докато вървеше по тясната алея към плажа, осветявайки пътя си с фенерчето, Кейт успяваше да запази присъствие на духа. После обаче, щом сви по тъмната пътечка, стигаща до руините на замъка, тя усети по гърба й да полазват тръпки. Имаше чувството, че върви безкрайно дълго. Пое си дълбоко дъх с облекчение, когато най-после видя пред себе си издигащите се на фона на небето каменни стени и кула.

От тесните прозорци не се прокрадваше нито лъч светлина, но това не значеше нищо. Тя бързо прекоси откритата площ пред замъка и предпазливо се вмъкна в главния салон! Вътре бе по-тъмно и от нощта навън, затова Кейт остана за миг на вратата, вслушвайки се в царящото навсякъде безмълвие и чак тогава запали фенерчето, като първо внимателно огледа началото на спираловидното стълбище.

Тръгна предпазливо надолу по стъпалата, които се спускаха все по-надолу в сякаш безкрайната мрачна бездна на подземието. Дори и с помощта на лъча светлина, Кейт не успяваше да види по-далеч от следващите няколко стъпала, поради силно извитата форма на стълбището.

Тъкмо поставяше крак на последното каменно стъпало, когато й се стори, че чува едва забележим шум. После вече бе твърде късно — яка мъжка ръка се обви около врата й, издърпвайки я назад в тъмното помещение с вид на затворническа килия. Изпуснатият фенер издрънча зловещо на пода.

Катрин събра сили и нанесе страхотен ритник в слабините на противника си. Усилията й бяха възнаградени — чу се приглушена ругатня.

— По дяволите! Пак ли ти! — прошепна в ухото й Джаред. Явно му бе писнало от подобни срещи с нея. — Можех да се сетя, разбира се! — Отпусна съвсем леко хватката си и предупреди: — Шшт! Нито звук. Тихо.

Кейт кимна припряно, усещайки, че й прилошава от внезапния приток на адреналин. Мъжът вероятно почувства движението на главата й или поне реши, че най-после Кейт ще прояви малко разум и ще се вслуша в неговото предупреждение — наведе се, вдигна фенерчето от земята и го изключи. После я стисна здраво за китката и я дръпна още по-навътре в царящия под стълбите мрак. Препъвайки се, Катрин го последва, докато той не се спря внезапно и тя едва не се строполи отгоре му.

— Забеляза ли нещо необичайно — каквото и да било — докато идваше насам? — прошепна Джаред в ухото й.

— Нищо. Тук безопасно ли е да говорим?

— Да, но тихо.

— Предполагам, че би било прекалено дръзко от моя страна да те помоля да запалиш отново фенерчето?

— Без съмнение. — Той се помръдна леко, но остана скрит в непрогледния мрак. — Какво, за Бога, правиш тук, или може би въпросът е малко тъп?

— А ти как мислиш? Опитах се да се свържа със Сам, но никой не се обади. Минах през бара, но теб те нямаше там. Нито Макс, или Джеф Тейлър. Поразмислих и реших, че вероятно нещата започват да излизат от прословутия ви контрол, затова пристигнах да видя какво става. — Пое си дъх и прошепна: — Джаред, започвам сериозно да се плаша.

— Права си — нещата действително излязоха от контрол. След като не намерих Макс в бара, реших да видя дали не е дошъл в замъка. Оказа се, че е тук и ме очаква.

— Какво? Макс е тук? Тогава защо се крием в този непрогледен мрак като някакви престъпници?

— Макс ме очакваше с пистолет. Отгоре на всичко, гадното копеле взе моя и ме затвори в килията. Адски неприятно, както се сещаш.

— Взел е твоя пистолет? — Гласът на Кейт се извиси почти до писък. — Значи си имал оръжие със себе си? Откъде?

— Взех го от вкъщи, преди да дойда. И какво толкова се учудваш, че притежавам пистолет? Аметистовият остров е доста отдалечен от най-близкия полицейски участък, така че ни се налага сами да се грижим за безопасността си.

— И май добре се справяте, като гледам. Няма що!

— Не започвай пак да се заяждаш. Остави го за по-късно. Става ли?

— Добре, добре. Просто се опитвам да разбера — да не би да искаш да кажеш, че Макс е станал предател или нещо такова?

— Нещо такова. Изглежда е взел решение да се откаже от жълтите стотинки, които му плаща правителството и да се включи в голямата игра. Без съмнение вече работи за пиратите.

Катрин бе потресена.

— Имал си късмет, че не те е застрелял!

— Точно това мисли да направи, но не иска да поема излишен риск, затова смята да ме изведе в открито море и там да ме убие, така че после никой да не може да намери тялото ми. Затвориха ме в една от килиите, докато приключат с товаренето на открадната стока. Щяха да ме качат на борда заедно с електрониката.

— Господи! — прошепна ужасена Кейт. — Значи се е канил да те убие! И как успя да се измъкнеш от килията?

— Благодарение на предвидливостта на Роджър Хоторн. Преживял е не един или два бунта на екипажа си, така че си взима поука и се постарава да си осигури път за бягство през таен, известен единствено на него изход, в случаи, че някой ден бъде принуден от хората си да обитава собствената си тъмница. Пише за това в дневника си. Открих информацията за резервния проход, а после и самия него, още преди години, когато за пръв път преглеждах книжата и дневниците на Роджър.

Кейт продължаваше да стои като зашеметена.

— Не мога да повярвам! Значи Макс се оказва безчестен изменник и потенциален убиец!

— Всъщност, никога не съм изпитвал кой знае каква симпатия към Бътърфилд. Все пак си мислех, че след като хората от тайните служби му имат доверие, няма логика аз да изпитвам съмнения. Случаят недвусмислено показва, че и хората в правителството могат лесно да допуснат грешка — ако въобще някой някога е бил убеден в обратното!

— Струва ми се, че го правят дори по-често, отколкото е нормално. Бедният Бътърфилд — трудно е да се предвиди какви тежки психически последствия може да има за един автор фактът, че творбите му така и си остават непубликувани! — замислено отбеляза Кейт.

— Глупости! Макс не е написал нито една книга досега! — Джаред замълча за момент, очевидно разсъждавайки върху нещата.

— Ами водолазният костюм на Джеф Тейлър? Успя ли да разбереш защо днес го видях захвърлен по този начин в тайната пещера?

— Бътърфилд бе така любезен да ме осведоми по въпроса. Каза, че Джеф редовно посещавал скритото заливче — минавал през специален подводен тунел, прокопан под скалата от застинала лава, така че нищо не му пречело да идва, когато си иска, без риск да бъде забелязан.

— Това обяснява защо ми заяви, че предпочита да се гмурка сам.

— Именно. Явно следобеда се е занимавал с последните приготовления на контейнерите, в които поставят стоката и е искал да се консултира за нещо с Макс. Бързал е и затова оставил водолазната си екипировка в пещерата и вместо да се измъкне навън през подводния тунел, решил да мине направо през замъка и по пътечката към курорта. Можел да рискува поне веднъж, все пак. Никой не го забелязал, наистина, но и ти си имала късмет, че не си се засякла с него.

— Да, и слава Богу! — Кейт усети, че ръцете й се изпотиха.

— Сега, след като и ти се изтърси тук, ситуацията коренно се променя. Мислех да остана и да изчакам Макс и Джеф да се върнат, но май ще е по-разумно двамата с теб да се върнем обратно в хотела и да се опитам да извикам, помощ от Рубинения остров. Сам трябва да е там — ще го търся по телефона навсякъде, докато го намеря!

— Много добра идея. Да се махаме! — Като каза това, Кейт протегна ръка, опитвайки се да напипа стената.

— Оттук — Джаред я хвана и я преведе през непрогледния мрак обратно към тясното помещение в основата на каменното стълбище. Тъкмо се опитваше да намери с крак последното стъпало, когато усети зад себе си как Джаред застива и после я дръпва силно за ръката. Тя послушно се закова на място. В следващия миг се чуха трополящи по каменните стълби стъпки и кръвта в жилите й застина. Приятелят й вече я теглеше надолу — последва го слепешком, усещайки, че търси нещо в тъмнината и след секунда долови тихото проскърцване на местещи се камъни. Обърна се, но бе абсолютно невъзможно да види каквото и да било. До нея достигна единствено свежия полъх на вятъра и приглушен шум на разбиващи се в скалите вълни.

Джаред избута Кейт пред себе си — младата жена пристъпваше предпазливо, разчитайки, че той познава мястото по-добре от нея. След миг пръстите й докоснаха скалната преграда от застинала лава и тогава Джаред я натисна да се наведе така, че да се скрие зад една по-голяма издатина.

— Не мърдай — прошепна в ухото й. — Ако имаме късмет, няма да те забележат в сянката.

Тези думи бяха достатъчни за Кейт да разбере, че Хоторн се канеше да атакува внезапно слизащия по стълбите човек — независимо кой беше той. Хванато за ръката, издърпвайки камата изпод колана на панталоните си.

— Ето, вземи.

— Ти, скъпа, наистина си предопределена да бъдеш любима на пират! — възкликна тихо Джаред, сграбчвайки здраво дръжката на оръжието. После се дръпна встрани, оставяйки Кейт сгушена зад издатината.

В следващия миг и се стори, че долавя съвсем тихо припляскване край долния край на кея, сякаш нечие тяло се бе плъзнало безшумно във водата.

Тропотът от слизащи по каменното стълбище крака се приближаваше и съвсем скоро Катрин видя лъч светлина, плъзващ първо из тъмното подземие, а после и по протежението на малкия кей. За щастие, светлината не достигни до нейното скривалище и тя въздъхна с облекчение. Затаи дъх, когато забеляза една позната фигура да пристъпва забързано в пещерата.

— Бътърфилд, тук ли си? — Гласът на Джеф Тейлър отекна в каменното скривалище. — Какво става? Защо си отворил прохода, без да ме изчакаш? Бог да ти е на помощ, ако си мислиш, че можеш да ми въртиш номера като на онези загубеняци от правителството. С мен никой не си играе, глупако! Абсолютно никой!

Лъчът от фенера се мяташе зловещо насам-натам из пещерата, но така и не достигна нито Кейт, нито Джаред. Благодарение на него обаче Катрин Инскип успя да забележи малката моторна яхта, завързана на пристана близо до купчината кашони и кутии. Джеф Тейлър огледа вътрешността й и след като се увери, че е празна, остави доволен фенерчето върху един от контейнерите и започна да товари стоката. В същия този миг Джаред реши да действа. И Кейт трябваше да признае, че го направи по подобаващо драматичен начин — сякаш наблюдаваше сцена от някоя своя книга. Той изскочи от водата едва на сантиметри от крака на Джеф, като стискаше камата между зъбите си, за да бъдат ръцете му свободни. В ярката светлина от фенерчето видът му бе просто ужасяващ: черната му коса падаше на мокри кичури върху лицето, а зъбите му блестяха, захапали зловещо дръжката на камата. В този миг Джаред изглеждаше по-страшен и от най-кръвожадния пират сред героите на Катрин.

Джеф Тейлър осъзна опасността в последната секунда. Опита се да отскочи встрани, извън обсега на Хоторн, като едновременно с това бръкна да извади пистолета си от провесения през рамото му кобур, но закъсня — Джаред вече бе успял да го хване здраво за глезена. Дръпна го рязко и Джеф се изтърси във водата. Оръжието му потъна безвъзвратно нейде под тъмната повърхност.

Борбата бе кратка и безмилостна. Когато Кейт притича към пристана, тя видя, че Джаред вече почти се бе справил със своя противник. Взе фенерчето и насочи лъча светлина към борещите се мъже — в този миг нейният приятел тъкмо приближаваше острието на камата към врата на Джеф, който моментално престана да се съпротивлява.

— Стой настрана! — нареди й Хоторн, измъквайки бандита от водата. — Само преди това ми подай онова жълто найлоново въже.

Кейт послушно изпълни заповедта и се загледа възхитено в Джаред, който здраво омота въжето около своя пленник, пристягайки го с професионално направени морски възли.

— Постъпваш много глупаво, Хоторн — отбеляза Тейлър с блеснал от ярост поглед. — По-добре да си беше стоял настрана.

— Как ли пък не! — Джаред отстъпи назад, доволен от свършената работа.

— Какво ще правим сега? — попита го Кейт.

— Тръгвай веднага към хотела и се опитай да намериш Сам.

Изразът в очите му никак не й допадна.

— Ами ти?

— Аз трябва да открия Макс Бътърфилд — отвърна решително Джаред.

Светлината от фенерчето подчертаваше острите, волеви черти на лицето му.

— Можеш да си спестиш усилията — чу се гласът на Макс откъм тайния проход. Тъмнината бе прорязана от лъча на втори фенер. — Вече съм тук. Естествено, подсигурил съм си и застраховка. По-добре прибери тази стара, ръждясала кама. Някой може да пострада. — Размаха заплашително пистолета в ръката си и тогава се чу един друг вик:

— Татко! — Фигурата на Дейвид се появи сред сенките, хванат здраво през раменете от Тейлър. Очите на момченцето изглеждаха огромни, блеснали, сред царящия мрак. — Какво става? Макс ми каза, че си искал да ме видиш спешно и че си в беда. Добре ли сте двамата с Кейт?

— Както виждаш, им няма нищо — подхвърли мъжът до него. — Поне засега, бих казал. Макар че, за жалост, моят не особено способен приятел май го е постигнала беда. Знаеш ли, Тейлър, струва ми се, че си склонен да действаш твърде безразсъдно. Умееш да планираш нещата, но ти липсва въображение и гъвкавост.

Кейт почувства как някакъв странен студ сковава тялото й. Усещаше вътрешностите си свити на топка и с огромна тревога си представи какво ли изпитваше Джаред в този миг, осъзнавайки, че синът му бе хванат като заложник. Тя почти долавяше излъчващото се от мъжа до нея едва контролирано напрежение.

— Пусни момчето, Макс — процеди тихо Джаред, без да отмества поглед от Бътърфилд. Гледаше го решително и твърдо. — Той не ти е необходим. Можете просто да се качите в моторницата и да изчезнете. Никой няма да ви спре.

— И двамата сме наясно, Хоторн, че положението вече е далеч по-сложно — отбеляза Макс. В тона му се долавяше известно съжаление. Погледна към Кейт и поклати глава. — Не е хубаво да си толкова любопитна, скъпа. Нещата можеха да се развият тихо и спокойно, ако не се беше намесила. Боя се, че сега всичко се обърка. Но пък животът на един писател обикновено е изпълнен с множество поврати, нали така?

— Що се отнася до твоя — без съмнение. Дори повече, отколкото на когото и да било другиго. И какво те накара да станеш предател?

— Малко прекаляваш с драматизма, мила моя — аз лично виждам нещата от по-различен ъгъл. Спомняш ли си нашата малка дискусия край басейна за съдбата и нейните превратности? Мисля, че тогава ти споменах, че понякога на човек му се предоставя уникалната възможност да промени изцяло живота си, да го започне отначало. Е, на мен ми се случи точно това и съм твърдо решен този път да не проигравам шанса си.

— Наистина ли вярваш на собствените си глупости, Макс? — запита Джаред, опитвайки се да спечели време.

— Татко! — Дейвид се опита да се измъкне от ръцете на Бътърфилд, но не успя и го изгледа ядосано. — Хей, Макс, пусни ме! Чуваш ли? Пусни ме веднага!

— Не още, момчето ми. Боя се, че само ти можеш да ми помогнеш, за да съм сигурен, че баща ти ще се държи прилично. А също и госпожица Инскип. — Макс изгледа Кейт, без повече да обръща внимание на протестите на Дейв, като го повлече към моторницата, правейки знак на Катрин и Джаред да се отместят встрани.

— Не искам да ходя никъде с теб! — задърпа се момченцето.

— Стига си се глезил, защото още сега ще пратя куршум в главата на скъпия ти татко! Разбра ли? — блъсна го силно Макс.

— Татко? — изгледа го с разширени от ужас очи Дейв.

— Не му се съпротивлявай, сине — каза Джаред, стараейки се гласът му да прозвучи спокойно. — Просто нрави каквото ти казва и не се страхувай.

— Но аз не искам да вървя никъде с Макс! — Момченцето бе почти готово да се разплаче, докато Тейлър го дърпаше да се качи на моторницата.

— Всичко ще бъде наред, миличко. Когато това приключи, двамата с Кейт ще можете пак да упражнявате нещата, на които тя те научи. Спомняш ли си уроците, а, Дейв?

Дейвид примигна няколко пъти и сълзите изчезнаха от очите му. Изгледа Катрин и тя прочете в погледа му, че започва да схваща накъде бие баща му, затова побърза също да кимне окуражително с глава.

— Можеш дори да опиташ още сега, за да не губиш време — добави Джаред с прикован в сина си поглед.

— Ами, да, прав си — каза момченцето, вече много по-бодро.

— Каква вълнуваща сцена! — подхвърли подигравателно Макс, стъпвайки с единия си крак на борда. — Страхувам се обаче, че нямаме време за излишни сантименталности. Джаред, върви да се оправиш с механизма за отместването на скалната преграда. Хайде, Дейв. Качвай се!

— Никъде няма да тръгна с теб! — заинати се момчето типично по детски.

— Разбира се, че ще тръгнеш!

— А на бас! — отвърна Дейв, като най-неочаквано ритна силно назад, уцелвайки Бътърфилд по капачката на коляното.

В следващите няколко секунди нещата се развиха светкавично. Макс извика от болка и изненада, хващайки се за удареното място, в следствие, на което изгуби равновесие и се стовари с цялата си немалка тежест във водата. Дейвид изтича бързо към баща си и се хвърли радостен в прегръдките му.

— Страхотен си, момчето ми! Така да знаеш!

— Кейт ми показа този удар! — припомни сина му.

— И тя е страхотна! Аз съм истински късметлия с вас двамата! — Джаред леко побутна момченцето към Катрин, която го гушна нежно, придържайки го здраво, докато в същото време Хоторн се приближи към ръба на малкия кей. Долу Макс се бореше да изплува, като плюеше морска вода и хвърляше пръски във всички посоки.

— Джаред, познаваме се от толкова време! Моля те, в името на старото ни приятелство, да помислиш добре, преди да извършиш нещо прибързано! — Макс приближи с мъка към каменната стена на кея, опитвайки се да се хване по някакъв начин за хлъзгавата повърхност. — Не забравяй и че става въпрос за много пари!

— Нищо няма да забравя. Имах възможност да размисля, докато стоях затворен в тъмничната килия, като нещата окончателно ми се избистриха с твоя помощ, когато заплаши Дейв и Кейт. Така че сега, след толкова много мислене, стигам до извода, че май никога не съм те харесвал особено, още по-малко през последните няколко часа.