Джейн Ан Кренц
Пиратът (10)

Девета глава

— Как така, по дяволите, няма да успеете да поправите парапета днес? Надявам се, не сте забравили, че утре е четвъртък и тук ще е препълнено с туристи, желаещи да се качат на корабчето за разходки! Ще ни трябват всички допълнителни места за сядане в бара и пред заведението, и по никакъв начин не можем да изолираме толкова много пространство, само защото не сте поправили парапет навреме! — Поставил на кръста свитите си в юмрук ръце, Джаред стоеше пред двамата работника и говореше с гневен тон. Мъжете обаче само свиха рамене.

— Разбери, бе, шефе — отвърна по-високият, — нищо не можем да направим без необходимия дървен материал! Сам знаеш. Ханк каза, че тази сутрин е проверил на Рубинения остров — пратката още не била дошла от Хавай!

— Трябваше да пристигне преди цели две седмици!

— Островно време, обаче — подхвърли философски вторият работник. — Така стоят нещата: дали ще са два дни, две седмици или два месеца — няма голяма разлика. Все някога ще пристигне.

— Няма да чакам парапетът да бъде поправен рано или късно — искам утре по това време ремонтът да е приключил! Този курорт не е построен съобразно тиктакането на островните часовници и аз няма да допусна толкова много места за сядане да останат неизползвани утре, само защото проклетият дървен материал е още в пристанището на Хавай! — Джаред огледа разрушената част от терасата. Досега неведнъж му се бе налагало да импровизира с подръчни средства — на тропическите острови човек или се научаваше да бъде по-гъвкав и съобразителен, или никога не постигаше успех.

Работниците застанаха от двете страни на Джаред, като също като него загрижено заоглеждаха счупения парапет.

— Е, Марк, май ми хрумна нещо — подхвърли Хоторн.

— Сещаш ли се, че след строежа на новите съблекални ни останаха няколко дъски?

— Вярно — прибрахме ги в бараката за инструменти.

— Лицето на работника светна. — Мислиш ли, че сред тях ще намерим подходящи?

— Идете да проверите. Няма да е тиково дърво като останалата част от парапета, но кой ще забележи!

— Веднага, шефе!

Мъжете се отдалечиха забързано и в същия миг откъм другия край на терасата се появиха Лети и Дейвид.

— Още ли чакаш пратката дървен материал, Джаред? — усмихна му се Лети, хвърляйки поглед на разрушения парапет.

— Здрасти. Да, чакам я. Май обаче още не е напуснала пристанището на Хавай. Нали знаеш: обичайната история — рано или късно, все ще пристигне някой ден. — Погледна към сина си. — Как беше в училище днес?

— Нищо особено. Виждал ли си Кейт? — Лицето му изразяваше загриженост. — Търсих я навсякъде. Щяхме да упражняваме ударите с крак, а после мислехме да идем да се гмуркаме.

— Не съм я виждал от обед — отвърна Джаред, като се постара да избегне спомена от странно разсеяното държане на Катрин през цялото време, докато се хранеха в ресторанта. Подразни се, убеден, че вече бе започнала да прави планове за връщането си в Сиатъл. Оставаше само още една седмица от престоя й тук и младият мъж ставаше все по-нервен и мрачен. До този миг и двамата бяха избягвали да говорят за заминаването й.

— Може да е отишла да поплува — предположи Лети.

— Нямаше да го направи без мен. Имаме уговорка — отбеляза Дейв с твърда убеденост. — Каза, че ще ме изчака, а тя винаги спазва обещанията си.

В това отношение хлапето има право, каза си Джаред. Когато Кейт обещаеше нещо, нямаше начин да не го изпълни. Запита се как ли би могъл да я накара да обещае и на него същото — че ще го чака, но цял живот.

После за стотен път си помисли възможно ли е една, по общо мнение интелигентна, зряла и самостоятелна жена като Катрин Инскип, наистина да храни глупавата и романтична илюзия, че ще успее да разпознае мъжа на своите мечти още в мига, в който той се появи в живота й? Подобна заблуда бе очевиден и безкрайно дразнещ пример за абсурдната женска логика и Джаред бе твърдо решен да й го каже още същата вечер. Самият той вече се бе уверил, че идеалният човек, с когото да обвържеш живота си, рядко представляваше точно това, което си си мислил, че желаеш и търсиш.

— Кейт сигурно ще се появи съвсем скоро. Не се тревожи — успокои той сина си.

Лети също се обърна усмихната към Дейвид.

— Баща ти е прав. Щом с Кейт сте се разбрали, че ще тренирате, без съмнение ще изпълни обещанието си. Защо не идеш да провериш още веднъж в стаята й?

Лицето на момченцето се проясни.

— Веднага отивам! Ще се видим по-късно, татко!

— Добре — кимна Джаред. — Не забравяй, че довечера ще вечеряме заедно е Кейт в къщи.

— Няма. Пак ли тя ще приготви вечерята?

— А-ха. Каза, че ще направи палачинки по мексикански.

— Страхотно! — Дейвид се обърна рязко и се втурна надолу през градината.

Лети изгледа Джаред с дяволита усмивка и подхвърли:

— Първо пица, после хамбургери, третия път май бяха макарони със сирене, а сега пък — палачинки по мексикански! Кейт определено знае как да спечели сърцето на едно малко момченце!

— Без съмнение! Ако реши да остане още известно време, може би ще имаме късмета да хапнем също хотдог и сандвичи с фъстъчено масло! Обзалагам се обаче, че с това готварските й умения се изчерпват. — Проблемът с разрушения парапет явно превръщаше Джаред в скептик.

— О, не мисля! Просто е достатъчно съобразителна и знае, че пилешко с винен сос или заек по провансалски едва ли са най-подходящата вечеря заедно малко дете.

— Наистина е съобразителна. В някои отношения.

— Като говорим за спечелване на сърца, какво е положението при теб?

— Аз не съм малко момченце, Лети.

— О-паа! Извинявай, не исках да те засегна!

— Не се притеснявай. Не съм чак толкова чувствителен.

Джаред си даде сметка, че гласът му прозвуча обидено и тихо изруга на ум.

— Не се притеснявам ни най-малко. Винаги си успявал добре да се грижиш за себе си. И все пак, времето минава. Наистина ли ще я оставиш просто ей така да опакова багажа си и да се качи на самолета след три дни? — Лети се приближи до здравата част на парапета и се облегна, без да отделя поглед от лицето на Хоторн.

— Ако иска да се прибере в къщи като останалите туристи, не виждам по какъв начин мога да я спра.

— Предполагам, че няма как. Жалко.

— Нямам нужда от твоето съчувствие, Лети.

— Знам. — Загледа се в океана и след кратка пауза добави: — Всъщност, не съм сигурна дали съчувствието, което изпитвам, е за теб. Мисля, че на Кейт Аметиста ще й липсва страшно много. Освен това, тя толкова лесно се приобщи към всичко и всички тук, не смяташ ли? Сякаш е родена да живее на тропически остров.

— Наистина, вече не се оплаква от липсата на климатична инсталация, ако имаш предвид това!

— Не съвсем. Нещата са далеч по-всеобхватни. Кейт просто си пасна с нас, с тукашните жители и начин на живот. Макар че, предполагам, това е естествено за жена, на която всичките й книги са за пирати и тропически острови!

Джаред стисна здраво парапета.

— Чувал съм за нейните герои — пирати. — Замълча, след което изгледа внимателно Лети и подхвърли, уж небрежно. — Ти чела ли си някоя от книгите й?

— О, да! Всъщност, всичките. Току-що довърших последната: „Невестата на корсаря“ — много е интересна! Даже още я нося в чантата си.

— Така ли? — Очите на Хоторн се приковаха в огромната разноцветна брезентова чанта, която Лети носеше през рамо.

Младата жена се усмихна едва забележимо.

— Ъ-хъ… Знаеш ли, казват, че човек може да научи страшно много за автора от книгите му. Стига да си достатъчно проницателен, лесно ще разбереш, прочитайки някоя от историите й, от какво всъщност се вълнува Кейт, какъв е начинът й на мислене, за какво мечтае.

— Дяволска работа! Е, дай да я видя тази „Невеста на корсаря“! — протегна ръка Джаред.

Лети бавно разкопча ципа на чантата и бръкна вътре.

— Сигурен ли си, чети се чете исторически роман, Джаред, пълен с романтични измислици?

— Не, но вече започнах да ставам нетърпелив — прозина се младият мъж. Погледна корицата и отбеляза: — Виждам, че героинята е червенокоса. Кейт няма червена коса, обаче ми каза, че има нещо общо с всичките си героини.

— Очевидно не по отношение цвета на косата. Във всеки случай, това не е толкова важно. По-добре, разгледай изображението на главния герой и после прочети първите няколко страници.

Хоторн погледна отново корицата, но не прояви кой знае какъв ентусиазъм.

— Този тип се нуждае от подстригване — заяви небрежно, разтвори книгата и започна да чете:

„Очите му бяха с цвят на вечерната мъгла, а косата му бе смолисто черна, тук-там прошарена със сребърни нишки. Устните му бяха извити в усмивка, в която се четеше стаена жестокост, а изящното копринено шалче на врата му бе хванато в елегантен възел. Разхождаше се спокойно и високомерно срез множеството поканени, които представлявах цветът на висшето общество, със съзнанието, че всички тези знатни аристократи го приемаха с готовност и без нотка на съмнение такъв, какъвто им се представяше: богатият и могъщ граф Хокридж.

Елизабет обаче знаеше истината за този надменен и жесток човек, под скъпия и красив вечерен костюм се криеше пират. Само преди три дни Хокридж се бе заклел, че ще я направи своя пленница.“

 

Кейт си пое дълбоко дъх, застанала на последното стъпало на каменното стълбище. За първи път след спора им с Джаред тя се осмеляваше да се промъкне отново тайно тук. През последните десетина дни Хоторн не я бе изпускал от очи и Катрин бе започнала да се чувства като затворена в частния му аквариум златна рибка. За щастие обаче, днес най-после вниманието му бе заето с разрушения парапет на терасата и Катрин бе побързала да се възползва от предоставената й възможност.

Огледа набързо малкото помещение под светлината на фенерчето, за да провери дали случайно няма някой друг наблизо. Цареше пълно спокойствие. Тогава, следвайки внимателно инструкциите в дневника на Амелия, Кейт предпазливо побутна желязната пръчка на перилото върху третото стъпало отдолу — нагоре. То поддаде съвсем лесно — толкова лесно, че не оставяше съмнение: някой се бе погрижил да е добре смазано. И нищо чудно каза си. Джаред явно използваше често тайната стаичка.

Откъм каменния зид в дъното се чу приглушен механичен звук, подобен на стържене по метал, и Катрин видя как част от стената бавно се отмества встрани, разкривайки непрогледна тъмнина, откъм която нахлу струя свеж въздух, мирис на море и шум на блъскащи се в камъка вълни. Кейт внимателно пристъпи напред и плъзна лъча на фенера в тайния проход. Светлината се отрази в накъдрената тъмна повърхност на океана, след което освети малък каменен пристан вдясно. До ръба на водата бяха поставени няколко големи картонени кутии. Младата жена прескочи прага на тесния отвор в стената, за да огледа по-подробно наоколо.

Намираше се във вътрешността на естествена пещера, вероятно оформила се преди милиони години при изстиването на стеклата се след изригване лава. Както пишеше и Амелия, помещението явно служеше като място за разтоварване и складиране на стока. От дневника й Кейт знаеше също, че към океана съществува таен излаз, препречен с подвижна каменна преграда, но когато насочи лъча на фенерчето в тази посока, не успя да различи никакъв процеп сред скалната маса. Амелия не споменаваше нито дума как се задвижва механизмът за отместване на преградата.

Разглеждайки пещерата, Катрин установи, че в нея имаше достатъчно място за средно голяма лодка или малко корабче. По времето на Роджър Хоторн вероятно тук е била държана закотвена някоя гребна лодка, платноходка, кану или друг по-дребен плавателен съд подготвен за евентуално бягство, ако се наложеше. Освен това, мястото бе изключително подходящо за складирането на по-специални товари, желателно да бъдат държани далеч от любопитни погледи.

Кейт усети, че я побиват тръпки и причината за това определено не бе само хладният нощен въздух, нахлуващ в пещерата. Май по-добре щеше да бъде, ако не се задържа твърде много тук, реши тя. Мястото бе зловещо и призрачно. Същевременно, бързо успя да се убеди, че няма кой знае какво за разглеждане. Насочи лъча на фенерчето към неравните стени от застинала лава и после го отмести бавно в посока към отсрещната страна на пристана. Тъкмо се канеше да се обърне и да се махне от злокобната пещера, когато внезапно зърна нещо жълто в Самия край на лъча светлина. Кръвта й мигом се смрази, когато през ума й мина мисълта, че може би някой я дебне сред сенките, готвейки се да скочи отгоре й. Все още в нейното съзнание не бе избледнял споменът за това как Джаред й се бе нахвърлил при предишното й посещение на замъка.

След няколко секунди обаче, докато стоеше, притаила дъх, до тайния вход и напрегнато наблюдаваше жълтото петно, Кейт установи, че то не се движи. Този път насочи светлината на фенера право към него и осъзна, че нещото определено й изглежда познато — бе част от жълто-черен водолазен костюм. Наблизо лежаха кислородните бутилки и останалата екипировка на Джеф Тейлър.

Кейт не се бави повече — измъкна се на заден ход през отвора в стената, изтича за отрицателно време до витото стълбище и рязко дръпна желязната пръчка. Проходът веднага се затвори с познатия стържещ звук. Тогава младата жена загаси фенера и се втурна нагоре по стълбите.

Едва когато се намери в безопасност извън замъка и вече вървеше по-спокойно надолу по пътечката, отвеждаща към курортното селище, Кейт успя да сложи в ред обърканите си мисли и да разсъди по-трезво върху видяното току-що.

Едно нещо бе да има доверие на Джаред — дълбоко в себе си Катрин копнееше да може да му вярва напълно, макар същевременно цялата тази мистерия никак да не й допадаше. От друга страна, определено не бе длъжна да се доверява сляпо на другите си познати, които очевидно също бяха замесени в историята — каквато и да бе тя.

 

Влизайки в просторния, застлан с керамични плочки коридор, Джаред вдиша дълбоко и с наслада, усещайки апетитната миризма на пържещи се палачинки, която идваше откъм кухнята. Великолепният мирис го накара да осъзнае колко много му бе липсвало невероятно приятното усещане, прибирайки се в къщи след изморителната работа през деня, да бъде посрещнат от топлото ухание на приготвяната върху печката вечеря. Вероятно Кейт нямаше да се поколебае да отбележи, че подобни остарели представи са характерни за мъжете с патриархален начин на мислене, които третират жената като своя собственост. Така че, каза си Джаред, по-добре да се възползвам от предоставената ми възможност, докато мога. Едва ли скоро пак щеше да има шанса да вечеря домашно приготвени американски ястия. Ако не измислеше нещо, двамата с Дейвид скоро отново щяха да бъдат принудени да се задоволяват с пикантните изобретения на ресторантската кухня, с други думи, до болка втръсналите им мариновано козе сирене, сушени на слънце домати и пастети от различни морски деликатеси. Синът му никога нямаше да му прости.

Джаред влезе с небрежна походка в кухнята. Изненада се, че няма никого, въпреки че върху печката димеше тиган, от който се разнасяше чудният мирис на палачинки по мексикански. Младият мъж мина покрай клетката на Джоли — птицата издаде сърдит крясък, което го накара да се спре и да я погали по главата.

— Продължавам да смятам обаче, че не умее да прави курабийки — сподели Джаред с папагала.

— А на бас!

— Нямам намерение да се обзалагам повече за нищо — напоследък късметът определено ми изневерява, та остава и да почна да губя от противник с пилешки мозък като твоя!

Джаред излезе от кухнята и тръгна надолу по коридора към работния си кабинет, откъдето се дочуваше гласчето на Дейвид. В следващия миг долови и по-мекия, леко дрезгав глас на Катрин Инскип. Усмихна се и с тихи стъпки се приближи до отворената врата. Около минута ги наблюдава мълчаливо, без да бъде забелязан. Двамата стояха, надвесени над бюрото, и разглеждаха с интерес някаква рисунка, която явно Дейвид току-що бе довършил. После Дейв нави грижливо листа хартия на руло, стегна го с ластик и радостно го подаде на Катрин.

— Наистина ли ще си я окачиш в къщи, когато се прибереш? — попита момченцето с разширени от удоволствие и любопитство очи.

— Разбира се! — усмихна му се младата жена. — Преди това ще дам да я поставят в рамка: знам едно място, където правят това — намира се малко по-надолу по улицата, на която живея. Ще ги накарам да я сложат в червена рамка със стъкло отгоре, за да се запази дълго. После ще я окача в гостната.

— Като истинска картина, нали?

— Та тя си е истинска картина! Ето, има си и подпис на художника! Никога няма да я продам, независимо колко пари ще ми предложат!

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Джаред усети в гласа на Кейт вълнение, което накара стомахът му да се свие. Понечи да каже нещо, с което да ги уведоми за присъствието си, но в същия миг Катрин обърна глава към вратата и го видя. Очите й бяха влажни и премрежени — явно всеки момент щеше да се разплаче. Докато я гледаше, застинал в няма почуда, тя премигна няколко пъти и успя да преодолее вълнението си.

— Прибрах се — каза той.

Нищо друго не можа да измисли.

— Здравей — усмихна се Кейт с треперещи устни. Стискаше здраво подарената й рисунка, сякаш в този миг тя бе най-ценното нещо на света.

Дейвид радостно вдигна глава, когато чу гласа на баща си.

— А, ето те и теб, татко! Току-що подарих на Кейт една от моите рисунки. Каза, че като се прибере в къщи, ще я постави в рамка и ще си я окачи в гостната!

— Да, чух — Джаред се опита да се усмихне на младата жена, но вещо в гърлото го стягаше. — Всеки път, когато я погледнеш, ще се сещаш за нас, нали?

— Да. Извинявай, обаче трябва да проверя какво става с вечерята. — Тръгна припряно към вратата и мина с наведена глава покрай Джаред, когато той отстъпи встрани, правейки й път да мине. Хоторн погледна към сина си и запита:

— Какво има, Дейв?

— Каза, че след няколко дни си заминава за Сиатъл.

— Там е нейният дом, миличък.

— Но на нея й харесва тук, сама си го призна! Дори вече не се оплаква от горещината!

— На много хора им харесва тук, но не всички остават. Разбираш, нали?

— Обзалагам се, че Кейт няма да замине, ако я помолиш! — заинати се Дейв, като стисна устни.

— Мислиш ли?

Лицето на момченцето светна. Кимна енергично с глава и припряно каза:

— Хайде, татко, помоли я! Можеш поне да опиташ!

— Ще видя — усмихна се Джаред. — А сега, върви да си измиеш ръцете. Вечерята трябва вече да е готова.

 

Няколко часа по-късно Джаред изведе Катрин от дансинга, после прекосиха фоайето и се отправиха към градината. През цялата вечер младият мъж бе усещал някаква необяснима припряност и напрежение между двамата и определено считаше, че вина за това има Кейт. Веднага след вечеря бе изпаднала в мрачно настроение, като през цялото време бе мълчалива и разсеяна. На Джаред никак не му допадаха подобни настроения у жените, защото в такива случаи от един мъж винаги се очакваше да направи нещо, за да ги разведри, неясно обаче какво.

Самата вечеря бе преминала много добре, доколкото можа да прецени. Катрин бе весела и се забавляваше да приготвя палачинките заедно със своите домакини, но след като се нахраниха и Дейвид отиде да си легне, а те двамата пък се разположиха във всекидневната, веселото й настроение се стопи подобно на случайно паднал сняг в тропиците.

Нежният полъх на вятъра в градината му подейства добре и разведри тревожния му дух. Постара се да се успокои и да размисли трезво. Лети и Дейвид несъмнено бяха прави — оставаше съвсем малко време. Само след три дни Кейт щеше вече да си е заминала, така че спешно трябваше да реши как иска да се развива връзката им занапред. И сякаш по знак на съдбата, двамата понечиха да заговорят едновременно.

— Джаред, аз…

— Знаеш ли, мислех си…

— Извинявай — каза Хоторн. — Какво щеше да кажеш?

— О, няма значение. А ти? За какво си си мислил?

— За нас.

Тя му хвърли кос поглед, в който се четеше любопитство и подхвърли, уж небрежно:

— И какво по-точно?

Вече почти бяха стигнали до вратата на апартамента й. Джаред се прокашля и отвърна:

— Ами, скоро си заминаваш.

— Така е.

— Спомняш ли си — преди време ти споменах, че най-малкото един път през годината двамата с Дейвид се връщаме в Щатите, за да се види с баба си и дядо си?

— Да, спомням си. — Кейт се спря и затършува из чантата си за ключа от апартамента. Джаред го издърпа от ръката й и продължи:

— Обикновено ходим през август, когато туристическият сезон тук е към края си. — Отключи, изчака я да влезе, след което я последва. — Мисля си обаче, че тази година вероятно ще направим посещението малко по-рано: да кажем, след един-два месеца. — Затвори вратата след себе си и замълча.

— Наистина ли? — На Кейт дори не й мина през ума да пали лампата, а само метна дамската си чантичка върху леглото и се отправи с бавна крачка към верандата. Джаред я последва, търсейки най-подходящите думи, с които да продължи. Не знаеше точно какъв трябва да бъде подходът му спрямо една жена, която бе твърди убедена, че ще познае мъжа на мечтите си в мига, в който го срещне, но на която това очевидно още не се бе случило.

— И между другото ми хрумна, че по пътя бихме могли да спрем за малко и в Сиатъл. — Кейт не реагира, като продължи да се взира мълчаливо в океана. Джаред продължи, опитвайки се да бъде по-ясен, макар и двамата да разбираха за какво става дума: — Ако искаш, можем да се видим там. Той се надяваше, че ако измине малко време, тя ще дойде на себе си и ще започне да разсъждава малко по-разумно.

Катрин се облегна на парапета, без да откъсва поглед от тъмната вода.

— Би било чудесно — подхвърли небрежно. — Обади ми се, за да знам точно кога пристигате и да съм свободна тогава. Можем да обядваме заедно.

Джаред се закова на едно място. Не можеше да повярва, че чува подобен отговор.

— Да обядваме ли?

— Ами да. Защо не? В името на старото приятелство. Естествено, ако не съм твърде заета.

— Значи така. Да обядваме! — бе толкова вбесен, имаше чувството, че всеки миг ще избухне. Същевременно изпитваше безкрайно объркване и несигурност, което допълнително усили гнева му. С една-единствена крачка стигна до Кейт, сграбчи я за раменете и я завъртя рязко, така че да застане с лице към него. — Не мога да повярвам на ушите си! Какво, по дяволите, имаш предвид с „Можем да обядваме заедно“?

Двамата се гледаха, без да откъсват очи един от друг, неговият поглед бе гневен и сърдит, нейният — хладен и далечен.

— А твоята идея каква е? Да оставим Дейвид да се забавлява сам в лунапарка, докато с теб направим един кратък курс по креватна гимнастика?

— За Бога, знаеш, че не става въпрос за това!

— А за какво?

— Само си помислих, че можем да се видим отново!

— И аз ти отговорих, че съм съгласна. Искам само ме уведомиш предварително кога ще пристигнете.

— Престани да говориш така, сякаш срещата между нас ще бъде просто една съвсем обикновена, незначителна случка! — Пусна я рязко и стисна на свой ред парапета на верандата.

— А какво друго?

Джаред я изгледа с присвити очи, опитвайки се да прозре каква игричка й бе хрумнало да играе този път.

— Срещата ни не би могла да бъде незначителна. Поне не за теб, Кейт!

— И защо, ако смея да попитам?

— Защото аз съм мъжът на мечтите ти! — Усети как тя замръзна на място и побърза да нанесе съкрушаващия удар: — Не е възможно да считаш връзката ни за незначителна, защото аз не съм просто един обикновен познат за теб. Нито сега, нито за в бъдеще! Можеш да ме мразиш или да ме обичаш, но никога няма да съм ти безразличен!

— И какво те прави толкова сигурен?

— В момента чета последната ти книга — усмихна се леко насмешливо Джаред. — Лети ми я даде и написаното се оказа истинско откровение. Защото именно аз съм главният герой, нали?

— Едва ли е възможно. Когато я написах, въобще не те познавах.

Младият мъж поклати глава. Чувстваше се по-уверен от всякога. Катрин започваше да се защитава и точно сега бе решителният момент да й въздейства.

— Не съм толкова глупав, Кейт. Признавам, че по принцип историческите романи не са сред най-любимите ми четива, но не е нужно да си някой гений, за да прозреш невероятното сходство между мен и мъжа, за когото мечтаеш! Само дето още не желаеш да си го признаеш!

— Удивително е колко си самонадеян.

— Погледни ме, момиче! Погледни ме и ми кажи, че греша! Търсиш мъж, който да притежава същата воля и сила на характера като теб. Който да те желае толкова силно, че да е неспособен да мисли за друга и същевременно да не бяга, когато сте в конфликт! По дяволите, та аз дори приличам на героя в книгата ти: имам същата тъмна коса и сребристо сиви очи, живея на тропически остров, а освен това ти си почти убедена, че се занимавам с някакъв вид пиратска дейност! Залагам петдесет долара, не, сто, дори ако искаш, хиляда, че не можеш да си тръгнеш от мен, без повече да се обърнеш назад! Цял живот ще си спомняш и ще мечтаеш за мен!

Кейт стоеше с втренчен в него поглед и разширени от изумление очи.

— Фактът, че може и да си мъжът, когото винаги съм желала, не ми върши кой знае каква работа при положение, че аз не съм жената на твоите мечти!

— Значи все пак го признаваш? — подхвърли бързо Джаред.

— Да призная какво? Че си една моя илюзия, която неочаквано се е сбъднала? Е, добре, признавам го! Разбрах го още първия път, когато се любихме!

Най-сетне Джаред можеше да въздъхне с облекчение.

— Кейт, скъпа, чуй ме…

— Не, ти трябва да ме чуеш! — Усмихна се нежно и продължи: — За тази вечер вече достатъчно ме изтормози. Мисля, че е време да си вървиш!

— Не можеш да ме изгониш просто ей така! Не и сега!

— По-добре ще е да го направя. В противен случай, ще страдам много повече. Разбрах го днес следобед, когато Дейв ми подари рисунката си. Време е да се опитам да забравя цялата тази история.

— Кейт, но аз не искам да те нараня! Никога не бих го сторил!

— Тогава си върви!

Не можеше да повярва, че го гонеше от стаята си.

— Но защо? Какво искаш?

— Нищо.

— Не е вярно! Лъжеш ме — виждам го в очите ти!

— Внезапно стана много проницателен за един пират! — Тя сви рамене и се облегна отново на парапета. — Е, добре, наистина искам едно нещо от теб, но не смятам, че ще се съгласиш. Така че, предпочитам да си замълча.

— Стига си говорила със заобикалки. Бъди откровена, Кейт. Това е всичко, за което те моля!

— Не съм сигурна, че заслужаваш да съм откровена с теб. Ти самият не се престараваш да си откровен е мен, не е ли така?

— Кейт, хайде вече да приключим със заяжданията!

— Хубаво. Ще ти кажа точно какво мисля. Признавам, че може би съм влюбена в теб и това ме плаши именно защото в прекалено голяма степен представляваш живото подобие на мъжа от моите мечти.

Заля го вълна на огромно облекчение.

— Мила моя, не трябва да се страхуваш от това, че ме обичаш!

— Има и още нещо — продължи тя, сякаш изобщо не бе чула думите му. — Мисля, че и ти също би могъл да ме обикнеш, но се боиш да го сториш, защото аз, от своя страна, не съм жената, за която винаги си мечтал!

В продължение на няколко минути Джаред премисля мълчаливо казаното от Катрин, след което се обади:

— Подобна мисъл досега не ми беше идвала на ум. Значи смяташ, че съм толкова подвластен на спомена за Габриела, че никога не бих могъл да те обикна?

— Не точно. По-скоро си мисля, че тъй като си бил много щастлив с първата си съпруга, си приел, че би могъл да бъдеш отново също толкова щастлив с друга жена, само ако тя е като Габриела. Всъщност, вероятно си прав. И двамата сме наясно, че аз съм коренно различна — както сам каза, разликата е като между деня и нощта.

— Но аз не искам друга Габриела! Не искам още един ангел! — Силата, с която изрече последните думи, шокира Джаред толкова, колкото и Кейт. — Желая да имам истинска жена, от плът и кръв, която разбира, че мъжът невинаги може да се държи като светец, която ще успява да понесе лошите ми настроения и няма да повехне като цвете, когато я упреквам за нещо! Жена, която ще ме обича такъв, какъвто съм!

Катрин го гледаше с огромни, блестящи очи, които сякаш горяха сред сенките на нощта.

— А аз искам мъж, който ще ме обича такава, каквато съм и няма постоянно да ме сравнява с образи от миналото!

— Може би и двамата трябва да престанем да гледаме един на друг съобразно някакви хипотетични представи за мечтания партньор — промълви Джаред, докосвайки я нежно по бузата. — Вече не страдам толкова силно за Габи, кълна ти се. Признавам, че след смъртта и в моето съзнание образът й остана като идеал за жената, която вероятно бих могъл да обичам отново. Но това беше просто едно самовнушение, един неугаснал спомен. Ти успя да се пребориш с него, да го надвиеш и всъщност мисля, че този идеал вече няма значение за мен. Когато сега мисля за жената, която бих обичал, аз мисля единствено и само за теб.

Кейт обърна поглед към него. Очите й бяха ясни и невероятно изразителни — Джаред имаше чувството, че може да прозре вдън душата й. Пръстите й обхванаха китката му, докато той продължаваше бавно и безкрайно нежно да я гали по бузата.

— Наистина ли мислиш така, Джаред?

Той обви лицето й е ръце и в миг се почувства запленен от нескрития копнеж, който се четеше в погледа й.

— Да, наистина.

Приближи устата си до нейната — изпитваше невероятна нежност и желание за близост. Кейт се отзова без колебание, притискайки плътно тялото си към неговото и впивайки устни в неговите. Дълго време Джаред не можеше да се откъсне от нея, опивайки се от вкуса на плътта й, оставяйки се да бъде погълнат от блаженството, че го желае толкова силно. Чувстваше се безкрайно щастлив, изпълнен от увереността, че всичко е точно както трябва да бъде. Как бе възможно въобще да се съмнява, че Кейт не е неговият тип?

Нежността възпламени искрите на чувствения копнеж, на нуждата от сливането на телата и постигането на върховната наслада. Така ставаше винаги, когато я взимаше в прегръдките си и сега Джаред се остави на желанието доволен, че не е необходимо да възпира щенията на плътта. Можеше да се слее със своята мъжка жажда, напълно уверен, че Кейт ще му се отдаде напълно и без частица колебание. Бе жена, чиято страст се равняваше единствено на неговата.

— Желая те, любов моя… Още от първия миг, в който те видях. Направо ме побъркваш! — Хвана я през кръста и я повдигна. Кейт го държеше за раменете, като се смееше, с блеснали от радостна възбуда очи.

— Това е прекрасно, защото и ти ми действаш по същия начин. Всъщност, започвам да си мисля, че ме познаваш твърде добре!

— Нищо подобно! Можем да прекараме остатъка от живота си заедно и пак няма да съм те опознал толкова, колкото бих искал! Остатъка от живота си заедно…

Джаред я остави да стъпи на пода, приближи се до единия шезлонг, придръпвайки Кейт със себе си и нежно я накара да седне до него, след което нарочно я побутна да легне по гръб и повдигна роклята й високо на кръста. Обхвана глезена й с едната си ръка и с гальовно движение започна да прокарва длан по нежната, гладка кожа на крака й — все по-нагоре и по-нагоре, плъзвайки с наслада пръсти по изящната извивка, на бедрото, бавно и неописуемо възбуждащо приближавайки се към деликатната зона, скрита под копринения плат. Само след миг тя щеше да лежи разсъблечена до него и той щеше да може да докосва всички тези тайнствени, безкрайно привлекателни места по тялото й, които му предлагаха да вкуси от приказното блаженство на женската близост. Под неговите ласки Кейт щеше да пламне в страст, влажна и жадна за тръпнещото великолепие на оргазъма. Представата за всичко това усили възбудата му. Усещаше нарастващата твърдост между краката си и макар част от него да искаше да удължи мига на сладостно очакване, Джаред едва успяваше да устои на повика на плътта, който го караше да се втурне веднага и без остатък към разтърсващия миг на върховно блаженство.

— Какво има? — Кейт обви ръка около шията му, придръпвайки го плътно към себе си. — Изглеждаш така, сякаш ти е трудно да вземеш някакво решение.

Вместо отговор, Джаред се опита да се изсмее, но резултатът по-скоро приличаше на дрезгаво стенание. Зае се нетърпеливо да разкопчава горната част на роклята й, като прошепна нежно:

— Когато съм с теб, се чувствам като малко момченце, току-що получило огромна мелба — желая те цялата и то веднага, но същевременно искам да удължа максимално насладата от бавното вкусване на тялото ти.

— Някъде да пише, че можем да го направим само веднъж? — промърмори Кейт.

— Каква ненаситна жена! — Джаред се усмихна доволно, плъзвайки длан в разтвореното деколте и обследвайки със затаен дъх нежната извивка на нейната гръд. Кейт изпъна тяло под досега му, извивайки се подобно на галеща се котка под настойчивите му милувки. Нескритият копнеж, който тя цялата излъчваше, несдържаното желание, което дори не се опитваше, да спотаи, накара кръвта на Джаред да закипи. Сърцето му заби лудо и когато Катрин започна да разкопчава припряно ципа на дънките му, той се надигна на лакти и я придърпа така, че да е точно под него. Искаше да я съблече бавно, обсипвайки я с милувки, наслаждавайки се на всяка частичка плът, до която устните му се докосваха. Кейт обаче шепнеше непрестанно името му в тръпнещо очакване, издавайки стонове на неудържима възбуда, и младият мъж разбра, че едва ли ще успее дълго да се удържа. И когато тя смъкна панталоните му надолу, оставяйки го само по риза, Джаред разбра, че повече не би могъл да отлага сладостния миг от пълното сливане на телата им.

За известно време настъпи лек хаос, докато се опитваха да свалят останалите дрехи. Джаред обожаваше начина, по който дишането на Кейт се ускоряваше и кожата й ставаше влажна и хлъзгава от възбуда.

Най-после тялото му се плъзна между краката й, движейки се във все по-ускоряващия се ритъм на проникването. Джаред се отпусна на лакът, докато навлизаше там, където копнееше да може винаги да бъде — в приканващата мекота на слабините й. Тя тихо изстена, когато го усети изцяло в себе си и се стегна в желанието си да го задържи по-плътно — на Джаред му се стори, че всеки миг ще изгуби ума си от това най-сладостно блаженство.

— О, скъпи… Да, точно така, любов моя… Толкова силно те желая…

— Задръж ме, Кейт… По-здраво… Още… — Едва успяваше да изговаря думите — устата му бе пресъхнала от огъня, изгарящ тялото му, а мислите се блъскаха безпомощно в съзнанието му, напълно подвластни на чувствения копнеж. Кейт се притискаше към него, отдавайки му се изцяло — така, както правеше всеки път, карайки го да се изумява от силата на нейната страст, от щедростта на ответа, с който го даряваше. И Джаред не можеше и не искаше да се откаже дори от частица от тази нежност и пълнота на себеотдаване, защото знаеше, че бе желан така, както самият той желаеше. В последните безумни мигове преди освобождаването, той бе неспособен да мисли и да чувства друго, освен огромния си, безпределен копнеж да бъде част от тази жена, да се слее в едно с нея. Трябваше да я има завинаги — да останат свързани в едно неразривно цяло. Трябваше да я накара да осъзнае, че вече никога нямаше да може да си тръгне от него — принадлежеше му така, както той на нея.

И сега тя започна да се извива около него подобно на хваната в мрежа русалка, треперейки цялата във вихъра на оргазъма, повтаряйки дрезгаво името му. Джаред се стегна за последен път, потапяйки се докрай във вихъра от сладостно, трепетно блаженство — извън времето и пространството, разума и реалността, след което бавно се отпусна върху Кейт.

Измина дълго време преди най-после да намери сили да се претърколи на една страна. Пое си дълбоко въздух, усещайки как енергията постепенно изпълва отново тялото му. Не можеше да я остави да си тръгне. Това бе цялата истина. Не можеше да я остави да си тръгне.

— Джаред?

— Ммм…? — Сега той изпитваше безкрайна нежност и заинтересованост към жената до себе си — нетърпението и желанието бяха отстъпили място на приятното, унасящо усещане за задоволеност.

— Ако приемем, че тази вечер представлява до известна степен повратна точка в отношенията ни…

— Точно така е, без никакво съмнение. Не искам да споменаваш повече за онзи обяд в Сиатъл.

— Е, при това положение, мисля, че е време да си поговорим откровено за някои неща.

Думите й мигновено нарушиха блажения покой на доволството и Джаред бе принуден да каже:

— Май пак се каниш да ме питаш за замъка, нали? Усещам накъде биеш и се чудя колко пъти трябва да ти казвам, че не е твоя работа, сладка моя. По-добре се опитай да преглътнеш любопитството си и да ми се довериш.

— Е, добре, съгласна съм да ти се доверя, макар че не обичам да крият неща от мен.

— Благодаря. — Произнесе го с огромно облекчение, доволен, че най-после бе успял да я убеди.

— Същевременно обаче, не виждам основателна причина да изпитвам доверие по отношение на Макс Бътърфилд или на Джеф Тейлър — трябва да ми обясниш поне какво е тяхното участие в цялата тази история.

— Джеф Тейлър ли? Видяла си го в замъка? — Безпокойството го завладя окончателно, разбивайки и последните остатъци от доволно спокойствие. Той се изправи светкавично, хвана Кейт за раменете и я придърпа, втренчвайки се с тревога в очите й.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?