Джейн Ан Кренц
Маската (11)

Единадесета глава

Изведнъж се оказа, че в Сан Франциско бе пълно с бебета. Ейми ги забелязваше навсякъде, където ходеше през следващите няколко дни. Возеха ги по ескалаторите в търговските центрове, бяха на задните седалки в колите, настанени в удобни столчета. Дори в сградата, в която живееше, винаги се натъкваше на майки с колички. Бебетата я наблюдаваха, докато седяха в скутовете на майките си в автобуса, зяпаха безцелно в супермаркетите, поставени в количките при покупките. Никога преди не бе обръщала внимание на бебетата, освен на Крейг. Сега не можеше да направи и крачка, без да се натъкне на някое мъниче.

Тя бе сигурна, че това бе психологически шок. Повтаряше си непрекъснато, че неочакваната й бременност я караше да ги забелязва. Господи, питаше се отново и отново, какво да правя. Едно бе сигурно — трябваше да престане да се отбива в детските магазини и да оглежда като омагьосана всички деца под две. Нощем не можеше да спи, защото непрекъснато сънуваше бебета.

Седмица, след като доктор Карсън й съобщи новината, Ейми седеше в кухнята на сестра си и се оплакваше.

— Мел, направо ще полудея — прошепна искрено тя. — Не мога дори да мисля. Какво, за Бога, да правя?

— Имаш избор — обясни Мел спокойно, докато наливаше кафе. — Знаеш много добре. Всяка жена има избор.

Ейми зяпна сестра си с потъмнели очи, докато обмисляше истината.

— Аборт ли? — попита тя. Защо тази дума се оказа толкова страшна? — Все си повтарям, че няма да допусна някой мъж да ме впримчи, а ето че… — Ейми замълча и поклати глава. — Няма да позволя да ме използват и да ме зарежат да гледам детето си сама. Само че аборт! Мел, не мога да мисля! Какво ми става? — попита тя жално.

Мелиса наблюдаваше загрижена сестра си, докато ръцете на Ейми трепереха над захарницата. През последните няколко дни непохватността на сестра й бе станала още по-силно изразена. Тя бе сякаш изтъкана от нерви и й личеше.

— Кой кого е зарязал в този случай? — попита тихо Мелиса.

Ейми я зяпна изумена.

— За какво намекваш? Да не би да се опитваш да ми кажеш да хукна обратно към Сейнт Клер, за да го накарам да се ожени за мен?

— Защо не?

— Никога няма да моля мъж да се ожени за мен — кипна Ейми. — Ако Джейс ме искаше, щеше да ме намери. Ако искаш да знаеш истината, дори беше облекчен, че си тръгнах. Връзката ни нямаше бъдеще, и двамата го знаехме още от самото начало. Бях на неподходящото място по неподходящо време сред неподходящи хора. Той сам ми го каза, Мел. Каза, че не съм жена за него — призна нещастно тя.

— Значи всичко е наред. И ти си била убедена, че Джейс не е мъжът за теб, нали?

— Как можах да съм такава глупачка? — чудеше се Ейми не за пръв път след завръщането си в Сан Франциско.

— Няма ли поне да помислиш за аборт? — попита спокойно сестра й. — Ейми се намръщи. — Аз се бях замислила — призна тихо Мелиса.

— Не може да бъде! Не знаех! Мел, да не би да ми казваш, че за малко не си направила аборт, докато си била бременна с Крейг? Не съм и помислила, че…

— Вече знаех, че между нас с Тай няма да се получи. Май съм го знаела още от самото начало. Той бе точно какъвто ти го описваше — на него не можеше да се разчита, нито да му се вярва, и не се интересуваше от никой друг, освен от себе си. Знаех, че не иска това бебе. Изпаднах в паника, когато забременях, и затова си записах час за аборт.

— И какво стана?

Мелиса сви устни.

— Може и да ти прозвучи шантаво, но отмених насрочената операция в последния момент, защото се почувствах като пълна глупачка. Невероятно е, ала когато се почувстваш като глупачка, ти идва умът в главата.

— Нищо не разбирам — обади се Ейми.

— Влязох в чакалнята на клиниката и там почти всички бяха на около четиринайсет.

— Господи! — ококори се Ейми.

— Точно така — продължи Мелиса. — Гледаха ме и сякаш ме питаха какво е моето извинение, за да се озова на това място. На четиринайсет се правят много грешки, а аз бях почти на трийсет. Защо не бях предотвратила бедата? Ейми, беше безкрайно унизително. — Мелиса се изкиска нервно. — Преживявах един от най-потискащите моменти в живота си, а бях обзета от старомодно притеснение и срам, че съм се проявила като глупачка. Само че това ме накара да си тръгна и да премисля нещата.

— Очевидно си решила друго. — Ейми поклати глава и подпря челото си на дланта. — Да можех и аз да мисля трезво като теб. Само че съм оглупяла. Непрекъснато си повтарям, че Джейс ме е излъгал. Той ми каза, че не мога да забременея.

— Кога стана, преди или след това? — попита любопитна Мелиса. — Ейми се изчерви цялата. — Искаш ли да се обадя на доктор Карсън и да я накарам да ти запише час в клиниката? — попита Мелиса, без да се колебае. — Сега е четири и половина. Сигурно ще я намеря в кабинета й.

Ейми усети, че напълно губи самообладание. Какво всъщност искаше? Аборт? Защо жените нямаха по-голям избор в тези неща? Животът не бе справедлив! Само че не можеше да постъпи нечестно спрямо живота, който носеше в себе си. Това бе детето на Джейс, не някой медицински експеримент. Не бе само дете на Джейс, а и нейно. Ейми погледна сестра си.

— Недей, Мел. Абортът отпада, поне за мен.

— Има още една възможност. Доктор Карсън може да те свържа с агенции за осиновяване.

— Осиновяване ли? — повтори глупаво Ейми. Да, това бе възможност. Защо тогава й бе също толкова трудно да мисли за нея, колкото и за аборта?

Очите на Мелиса заблестяха. Тя знаеше какво ще стане, въпреки, че сестра й още не бе сигурна.

— Ще отложиш ли партито за идващия петък? — попита Мелиса, когато сестра й скочи и посегна към червената си кожена чанта.

— Разбира се, че не — сопна се Ейми. — Няма да си захвърля живота. Не мога да позволя това… това положение да ме извади от релсите!

Положението не можеше да бъде пренебрегнато. Рано или късно трябваше да вземе решение. Знаеше, че трябва да се обади на доктор Карсън и да уреди нещо за осиновяване.

На следващата сутрин изникна проблем в единия бутик и се наложи да остане там през целия ден. В три Ейми не се бе обадила на доктор Карсън. Каза си, че може да изчака още един ден. На следващия ден, незнайно защо, пак не се обади.

Два дни по-късно случайно попадна в новите магазини, открити в търговския център на Юниън Скуеър. Погледът й попадна на красиви ританки, обточени с жълта и бяла дантела. Представи си бебе в малка люлка, бебе с тюркоазени очи. Коленете й омекнаха.

В този момент цялата отмаля. Главата й забуча, а стомахът й се сви. Господи, нали нямаше да припадне насред детския магазин!

Едва успя да се добере до тоалетната. На излизане събори две мечета и кутия с ботушки. Така и не забеляза какво бе направила. Единствената й мисъл бе да стигне в тоалетната, преди да повърне. Половин час по-късно успя да излезе от търговския център и погледна часовника си. Беше станало късно, прекалено късно, за да звъни на доктор Карсън.

Двайсет и четири часа по-късно Ейми си тръгна рано от работа и се отби в близкото кафене, за да изпие чаша чай и да помисли.

Беше минала цяла седмица, а тя все още не се бе обадила на доктор Карсън, за да обсъди възможността за осиновяване. Пиеше чай, взираше се в мокрия от дъжда тротоар и се насилваше да помисли.

Вече нямаше никакви извинения, за да отлага обаждането. Още от самото начало нямаше извинения. Време бе имала достатъчно за едно телефонно обаждане.

Част от нея не можеше да приеме подобен път за бягство. Част от нея искаше детето на Джейс Ласитър.

Когато го призна пред себе си, изпита истинско облекчение. Въздъхна дълбоко, отпи нова глътка чай и се зачуди какво да прави. Беше си казвала, че няма да стане майка още откакто се помнеше. Само че в момента нямаше избор. Сърцето й подсказваше, че все още обича Джейс и няма да може да се откаже от детето му.

Въпреки това все още мразеше Джейс. Не биваше да забравя, че той я бе излъгал, че не бе искал да създаде дом с нея, че не я бе последвал в Сан Франциско. Може и да искаше детето му, но гневът й към него не намаляваше. Това бе полуистеричния гняв, който само една влюбена жена можеше да изпита. Джейс бе отхвърлил възможността за общо бъдеще, което Ейми му бе предложила.

Върна се в бутика, помести дантелените бикини и сутиени, струпани на бюрото й, и посегна към телефона. Когато Мелиса се обади, Ейми й каза какво решение бе взела.

— Няма да си сама, Ейми — увери я Мелиса. — Аз ще съм до теб.

— Благодаря, Мел. Много ти благодаря.

Последва дълго мълчание, докато двете жени обсъждаха бъдещето, а накрая Мелиса й напомни:

— Ще се видим на коктейла у вас, в петък.

— Господи — изпъшка Ейми. — Покрай това решение съвсем забравих.

 

Ейми се облече за коктейла много внимателно. Искаше да изглежда безупречна, да докаже пред себе си, че владее съдбата си. Като продължеше да се държи както обикновено, щеше да покаже, че умее да се справя. Да роди детето бе обмислено решение. Щеше да успее, макар и сама. За пръв път от дни насам тя се успокои. Не събори нито една чаша, докато подреждаше шведската маса. Не изпусна нито един поднос със сандвичи.

Когато всичко бе готово, провери как изглежда. Тази вечер бе облечена в синьо, особен нюанс на тюркоазеното синьо. Полата бе на плисета, с бюстие по тялото, което подчертаваше извивката на гърдите й. Полата се спускаше по заоблените й бедра и се полюшваше около коленете при всяка нейна крачка. Разкроените ръкави бяха до лактите. Медната й коса бе вдигната, а гримът бе изключително дискретен. Ниските токчета на черните обувки бяха златни. Ейми се намръщи и притисна длан към корема си. Кога ли щеше да се наложи да започне да си купува дрехи за бременни? На вратата се звънна и тя отиде да отвори.

След час апартаментът бе пълен с приятели. Ейми сновеше между тях като умела домакиня, организирала безупречно всичко. Никой, освен Адам и Мелиса не знаеше, че е бременна и тя реши да изчака, преди да им съобщи. Движеше се сред гостите с блеснали очи, сякаш криеше някаква тайна.

— Изглеждаш по-спокойна — отбеляза Адам, докато си говореха край шведската маса.

— Искаш да кажеш, че още не съм съборила нищо ли?

Адам се засмя.

— Мел ми обясняваше, че си била малко непохватна…

— Само когато се притеснявам — обясни усмихната Ейми. Тъкмо се канеше да посегне към чаша вино, когато на вратата се звънна. Тя отпи глътка и се намръщи. Кой знае защо, виното не й се услади. И това ли беше поредната изненада на бременността? Тръгна да отвори. Беше прочела някъде, че по време на бременност е най-добре да се избягва алкохол.

Чашата бе все още в ръката й, когато отвори усмихната. След миг само чашата падна на пода, когато Ейми видя кой бе застанал пред нея.

— Джейс!

Той се бе изправил на прага, облечен в обичайните дрехи в защитен цвят. Махагоновата му коса бе грижливо сресана и все още влажна от мъглата над Сан Франциско. Беше преметнал стар шлифер на едната си ръка. Отдалече личеше, че мястото му не бе тук, че бе отвикнал да живее сред градски условия. На Ейми й се стори още по-висок от преди, още по-стряскащ. Тя не помръдваше от шок.

— Ейми? — Познатите тюркоазени очи я наблюдаваха жадно. Дълбокият му глас сякаш я изтръгна от вцепенението. Тя вдигна ръка и замахна.

Шумната плесница накара всички да се обърнат. Главата на Джейс се отметна назад. Ударът бе неочакван и той залитна. Ейми пристъпи след него и затвори вратата на апартамента след себе си. Той я гледаше, а бузата му почервеняваше, където бяха попаднали пръстите й. Тя се изпъна пред него, подпряла ръце на ханша.

— Бременна съм, мръснико! Ти си виновен! Какво смяташ да направиш по въпроса?

Джейс я наблюдаваше как се блещи вбесена. Не можа да измисли нищо друго, освен очевидното.

— Ейми, това е невъзможно! Не е възможно да си бременна — прошепна той, все още прекалено слисан, за да помисли. Беше си представял как може да го посрещне тя, ала точно това не бе очаквал. Сякаш фантазиите как я люби го бяха объркали напълно. Не бе възможно Ейми да е бременна.

— Кажи го на гинеколожката ми! — изсъска тя. — И повече не се опитвай да ми пробутваш тези глупости за ниския брой на жизнеспособни сперматозоиди, защото е пълна измислица. Как можа да ме излъжеш, Джейс? Имах ти доверие! Имах ти пълно доверие! Защо ме излъга?

Той преглътна и се опита да си върне самообладанието.

— Не съм те излъгал, Ейми — отвърна тихо. — Никога не съм те лъгал.

— И продължаваш да стоиш пред мен и с цялата си наглост да настояваш, че не мога да забременея от теб? — попита тя вбесена.

— Да не би ти, с цялата си наглост да се опитваш да ми кажеш, че си бременна? — отвърна в същия дух той.

Ейми пребледня и за пръв път разбра, че ако Джейс й казваше истината, ако наистина вярваше, че от него не може да забременее никоя, тогава нямаше да повярва, че е баща на детето.

— Господи! — прошепна тя. — О, Господи!

Вратата зад тях се отвори, преди някой от двамата да заговори. Показаха се Мелиса и Адам и отново затвориха. Мелиса държеше чашата вино, която Ейми бе изпуснала на килима, а Адам стискаше салфетка, с която бе попил разлятото. И двамата гледаха Джейс.

— Това ли е бащата, Ейми? — попита Мелиса, без да откъсва очи от Джейс.

— Да — отвърна разтреперана Ейми. — Само че той не ми вярва. Не е ли смешно, Мел? Единствената възможност, за която не се бях сещала. Казал ми е истината и не вярва, че съм бременна. — Тя се усмихна смело, отвори вратата и влезе в апартаментна си. Мелиса веднага тръгна след нея, за да я подкрепи пред любопитните гости.

Навън в коридора Адам огледа високия мъж.

Джейс не откъсваше очи от затворената врата.

— Струва ми се, че едно питие ще ти се отрази добре.

— Може и да си прав.

— Влез, ще ти сипя. — Адам отвори вратата и зачака.

Джейс погледна множеството, веселите гласове, елегантните дрехи и отново забеляза Ейми.

— Аз… Не съм свикнал с такива неща — обясни той на Адам.

— Ейми казва, че на Сейнт Клер можеш да се справиш с бар, пълен с пияни моряци. А с тези веселяци тук ще е просто песен.

Джейс се поколеба.

— Тя разказва ли за мен?

— Непрекъснато — ухили се Адам. — Когато не говори за бебето.

— Бебето — повтори Джейс, сякаш думата бе на чужд език.

— Ела, ще ти сипя нещо — усмихна се Адам. — Между другото, аз съм Адам Трембък.

Джейс реши, че харесва Адам.

— Джейс Ласитър.

Адам се разсмя.

— Знам.

Двайсет минути по-късно Джейс откри сравнително тих ъгъл на апартамента, за да изпие на спокойствие уискито си. Тук нямаше ром. Затова се спря на уиски със сода, а Адам си направи коктейл. Двамата мъже отпиваха мълчаливо и оглеждаха живописната тълпа. Дойдоха нови гости, за да се представят. Адам се справи много дипломатично с тях, запозна ги, след това ги отпрати.

— Добре се оправяш — отбеляза Джейс, след като Адам се отърва от блондинка с черна прилепнала рокля и разноцветни кичури. — Можеш да дойдеш да работиш в „Змията“ като бияч.

Адам се разсмя.

— Нещо ми подсказва, че там ще бъде необходимо нещо повече от дипломатичност.

— Не съм сигурен. Посетителите доста ще се променят. Тъкмо преди да тръгна един приятел ми каза, че една от пътническите линии е започнала преговори, за да се отбива на Сейнт Клер.

Докато говореше, Джейс не спираше да наблюдава Ейми. Тя бъбреше с приятели, смееше се, внимаваше да има достатъчно храна и напитки.

Въпреки че успяваше да се прикрива добре, Джейс забеляза, че тя полагаше много усилия и очакваше да стане някое от обичайните малки произшествия. Забеляза също така, че много внимаваше, когато подаваше на някого чаша. Когато поднасяше ордьоври, държеше таблата с две ръце, въпреки че не беше тежка.

Ейми беше бременна.

— Моля? — попита Адам.

Джейс усети, че бе казал нещо, без дори да усети какво. Поруменя.

— Не мога да повярвам, че е бременна — измърмори той.

— Бременна е. Няма съмнение. През последните две седмици Мел й обясняваше какви са възможностите. Жените нямат кой знае какъв избор. Осиновяване, аборт или да задържи детето.

— Аборт ли?

— Аха — кимна Адам, сякаш обсъждаха времето. — Ейми отказа да мисли както за аборт, така и за осиновяване. Това за нея бе голяма травма. Започва вече да свиква с мисълта. Откакто се върна от Сейнт Клер, не може да си намери място.

— Винаги става така, когато е неспокойна. Малко е непохватна — обясни с обич Джейс. — През половината време на Сейнт Клер спасявах падащи чаши вино.

— Така ли? — Гласът на Адам прозвуча съвсем безразлично.

— Не е възможно да е бременна — повтори отново Джейс и си спомни как бе прекарал останалата част от времето си с Ейми на Сейнт Клер. Този път Адам не отговори. Жена като Ейми едва ли щеше да си измисли подобно нещо, помисли си Джейс. Беше я опознал, докато бяха заедно. Беше й се доверил повече, отколкото на която и да било друга. Тя му бе повярвала, когато й обясни, че за нея няма риск, след като бе спала с него. Ейми също му се бе доверила. Знаеше, че ще я спаси от Хейли, сама му го беше казала.

Освен това му бе предложила дом.

Той бе пропътувал няколко хиляди километра, за да приеме дома, който Ейми му предлагаше. Дори в най-смелите си мечти не бе очаквал този дом да включва и бебе.

Гостите се застояха безкрайно много. Джейс започваше да си мисли, че партито никога няма да приключи, а след това, когато реши, че не издържа повече, приятелите на Ейми започнаха да се разотиват.

Тя затвори вратата след сестра си и Адам и се обърна към единствения, останал в стаята. Джейс забеляза напрежението в светлите й очи, как стисна бравата, скрила ръце зад гърба си. Господи, каза си той, тя е толкова уязвима. Прави се на смела, но всъщност е нежна и уязвима. Направи крачка към нея и остави празната си чаша на една от масичките.

Ейми го спря с острите си думи.

— Защо дойде, Джейс?

Той я погледна.

— Не е ли очевидно защо? Дойдох за теб. Ти говореше за дом…

Тя изви устни с горчивина и бавно се отдръпна от вратата.

— Сигурна съм, че тази вечер си размислил. Домът вече е с бебе от друг мъж. Сигурен съм, че ще премислиш решението си при тези обстоятелства. Не е нужно да поемаш отговорност, Джейс! — Ейми възкликна уплашена, когато той прекъсна монолога й и я сграбчи през кръста.

Вдигна я така, че да я погледне в очите. Строгото му лице бе на сантиметри от нейното, напрегнато и уплашено. Тя притаи дъх, по-ужасена, отколкото си бе представяла, че бе възможно.

— Бебе от друг ли, Ейми? — попита съвършено спокойно Джейс.

— Нали това си помисли? Решил си, че детето е от друг. Май наистина не вярваш, че е възможно да забременея от теб, нали? — прошепна тя и се вгледа в лицето му.

— Имало ли е друг, откакто се върна от Сейнт Клер? — попита вбесен той, без да я пуска.

— Не — сопна се Ейми и стисна раменете му. Докосването му бе толкова познато.

— Не беше бременна, когато дойде на Сейнт Клер, нали? — продължи да разпитва Джейс.

— Джейс, не е имало друг от години. — Устата й бе пресъхнала. Сиво-зелените й очи отразяваха нервното напрежение, а също и честността й.

— Значи оставам само аз — заяви студено той. Тя сведе очи.

— Да.

— Значи трябва да се оженим час по-скоро, нали? — попита Джейс и я пусна на земята.

— Джейс! Да не би да искаш да кажеш, че ми вярваш? Вярваш ли ми, че бебето е твое?

— Ти би ли ме излъгала за подобно нещо, Ейми?

— Не, Джейс. Никога. Не бих могла да излъжа за подобно нещо — въздъхна тя, неспособна да приеме думите му.

— А ти мислиш ли, че аз бих те излъгал? — продължи да пита той и я прегърна. — Мислиш ли, че те излъгах онази сутрин, когато ти казах, че не мога да имам деца?

Ейми въздъхна дълбоко.

— Не — призна тя. — Знам, че си вярвал на това, което си ми казал. Когато се върнах в Сан Франциско и разбрах, че чакам дете, едва не полудях. Така ти бях ядосана, толкова наранена, че не дойде с мен. Мислех, че си ме използвал, без изобщо да се интересуваш какво ще стане след това. Дори не можех да мисля, да не говорим колко глупаво се чувствах.

— Защото ми беше имала доверие ли?

Ейми кимна.

— Не само това. Бях ядосана, защото ти вярвах, ала се ядосвах и на себе си, защото през първата ни нощ заедно дори не бях помислила за бъдещето. Нямах никакво извинение за онази първа нощ, Джейс — призна тя с дрезгав глас.

Дланите му притиснаха лицето й.

— Любима, едва ли си била по-глупава от мен онази нощ в „Змията“, когато се опитах да разкъсам Мърдок на парчета, а ти ни заля с маркуча. Ти ми предложи дом пред петдесет човека, а аз те оставих да си тръгнеш.

Ейми зачака, обзета от неувереност.

— Ами на следващата сутрин? Джейс, та ти ми каза, че не можеш да се върнеш в Щатите. Още от началото ми беше казал, че не съм попаднала, където трябва.

— Ти беше най-хубавото нещо, което ми се случваше през последните десет години. Може би дори в целия ми живот — призна той. — Мила, моля те, повярвай ми. Наистина мислех, че не бива да тръгвам след теб в Сан Франциско. Повтарях си, че ще ти бъде по-добре без мен, че с времето ще ме забравиш и дори се радвах, че не приех предложението ти. Ейми, аз нямам какво да ти предложа в замяна, не виждаш ли.

Тя се усмихна неуверено.

— Не бих казала. Върнах се с малък подарък от Сейнт Клер.

— О, Ейми! — простена Джейс и я привлече до себе си, а след това я целуна по косата. Мълча дълго и се наслаждаваше на удоволствието да е до нея. — Наистина ли ще имаме бебе?

— Според мен — каза тя, склонила глава на ризата му, — трябва да поговориш с гинеколожката ми.

Ръцете му се спуснаха по гърба й.

— Вярвам ти, мила. Не се съмнявам в това, което ми казваш.

Ейми вдигна глава.

— Знам. Сигурна съм, че искаш да й зададеш няколко въпроса.

Той се засмя гърлено.

— И още как. За Бога, Ейми, много съжалявам… — Джейс замълча и поклати глава. — Не, изобщо не съжалявам. Как мога да съжалявам? На Сейнт Клер ти казах, че съм готов на всичко, за да забременееш от мен, да те наблюдавам как наедряваш. Та мечтата ми бе да си имам истинско семейство. Как мога да кажа, че съжалявам, след като това е всичко, за което съм мечтал? Съжалявам само, че се върна в Щатите и трябваше сама да посрещнеш новините. — Тя стоеше, отпусната в прегръдката му, и си мислеше какво бе преживяла през последните няколко седмици. — Адам каза, че Мелиса ти е предложила да дадеш детето за осиновяване, но ти не си пожелала. — Той я погледна, за да разбера какво бе станало. — Защо се отказа?

Ейми събра сили.

— Поради същата причина, поради която застанах пред петдесет човека, клиенти на „Змията“, и ти предложих дом. Защото те обичам, Джейс.

— Господи, Ейми…

— А ти защо измина няколко хиляди километра, за да приемеш предложението на жена, която не е за теб? — прошепна тя и докосна нежно бузата му с върховете на пръстите си.

Той се усмихна на една страна с блеснали очи.

— Защото те обичам. А любовта прави от мъжа егоист, който иска да притежава жената, така че аз реших да пробвам отново. През последните няколко седмици си повтарях, че ако наистина държа на теб, ще стоя настрани. Само че преди два дни се събудих с ужасен махмурлук и разбрах, че не бива да решавам вместо теб кое е най-добро. Дойдох, за да разбера дали предложението ти е все още в сила.

— Предложението щеше да е в сила до края на живота ми — каза му Ейми с натежал от обич глас.

— Въпреки че бе готова да ми откъснеш главата, когато се появих ли? — пошегува се Джейс.

— Сигурно любовта те кара да нападаш този, когото обичаш, от време на време.

Усмивката му стана по-широка.

— Спомням си деня, когато исках да те набия, когато бе изскочила пред въоръжения Хейли.

— Сега вече знаем кой от двамата е по-опасен. Аз не се стърпях и те ударих.

— А пък аз се въздържах. Да, сигурно си права — съгласи се той и я целуна по врата. — Но пък женските от всеки вид са по-опасни от мъжките.

— Налага им се, защото те поемат по-големи рискове — обясни търпеливо тя.

Вдигна глава, за да го накара да я целуне. Джейс веднага се възползва и докосна устните й с всичката жажда и страст, на която бе способен. Пое устните й и задълбочи целувката. Когато вдигна глава, тюркоазените му очи й се сториха замислени.

— Няма да е лесно, Ейми. Единственото, което мога, е, да въртя бар като „Змията“ След като бебето се роди, ще отведа семейството си обратно на Сейнт Клер. Това притеснява ли те?

Тя го зяпна и част от магията, която я бе завладяла, започна да изчезва, когато действителността се появи отново.

— Джейс, няма нужда да се връщаме на Сейнт Клер. Изкарвам достатъчно пари от бутиците и мога да издържам и тримата. Ще имаш достатъчно време, за да се огледаш и да си намериш нещо подходящо в Сан Франциско.

Той въздъхна, защото не искаше да разваля настроението на момента.

— Дойдох, за да те отведа на Сейнт Клер, а не да се установя в Сан Франциско. Няма да мога да се вместя в градския живот. Не мога да се върна.

Ейми притисна устните му с пръсти и изви леко устни.

— Имаме месеци, през които ще можем да говорим, Джейс. Ще се притесняваме за това, след като се роди бебето. Обичам те.

— И аз те обичам! — Той потръпна, обзет от силни чувства и отново я привлече до себе си. — Моята жена, моята съпруга, майката на детето ми. Господи, колко те обичам! — Целуна я с много нежност. — Толкова силно те желаех, любима. Толкова много нощи…

Тя го плъзна ръце през врата му.

— Вече съм до теб.

— В прегръдките ми — прошепна Джейс. — Бременна. Господи, Ейми, много ще внимавам, ала трябва да си моя веднага.

Очите й заблестяха.

— Не е нужно да си чак толкова внимателен — пошегува се тя. — Не съм се превърнала в чуплив кристал.

— Не си ли?

Тази нощ той я люби, сякаш бе от крехък кристал. Поне се опита да бъде нежен, докато страстта не го погълна и забрави страха си.

Когато всичко свърши, почувства, че ще се разпадне на парчета, а след това щеше да се превърне в едно цяло отново.