Джейн Ан Кренц
Клада от страсти (7)

7.

Рейна бе толкова поразена от признанието му, че й отне няколко секунди да проговори.

— Това твоята представа за шега ли е? — попита накрая.

— Не се шегувам. — Той я гледаше с поразителните си енигматични очи. — Способността ми се прояви в пълния си блясък малко преди да навърша двайсет. Всички смятаха, че съм ловец като повечето мъже от семейството ми.

— Ловец?

— Вид паранормален талант, който засилва естествения ловен инстинкт. Ловците имат изключително бързи рефлекси и долавят психичните следи на насилието. Освен това виждат в тъмното.

Рейна сви устни в иронична гримаса.

— И какво точно ловуват? Слонове? Лосове?

Зак се усмихна.

— В древността умението да се убиват животни е било средство за оцеляване. В наши дни хората предпочитат да ловуват сред себеподобните си. Навярно е по-голямо предизвикателство.

Това видимо я шокира.

— Ходят на лов за хора?

— Успокой се. Повечето ловци, които познавам, са на страната на правото и закона. — Той замълча за момент. — Макар че трябва да призная, че някои кривват от правия път. Но не съм чувал някой Джоунс да го е правил.

— Ясно. — Тя погледна вратата, чудейки се дали да не хукне към нея.

— По-спокойно — каза той. — Току-що ти казах, че не съм ловец.

Рейна се поколеба, подразнена.

— Да не четеш мисли?

— Не. Според експертите това е невъзможно.

— Тогава какъв си всъщност?

— Технически погледнато, аз съм това, което в Обществото наричат огледален талант. Десета степен.

— Това пък какво означава?

— Най-точното определение, което експертите дават, е рядък вид психометрия.

— Способност да усещаш нещата чрез докосване.

— Точно така. Твоите гласове са друга форма на същото.

— А защо те наричат огледален талант?

Зак опря ръце на облегалките на стола и доби вид на човек, който се кани да изнесе лекция.

— Предполагам, че си чувала израза огледална интуиция?

Рейна се замисли.

— Тя дава информация на хората при общуването, нали? Ако видим някой да се мръщи или усмихва, разбираме интуитивно какво става. Не е нужно да спираме, за да анализираме изражението му.

— Точно така. А ако видим някой да държи нож, можем да разберем дали се кани да реже пържола или нечие гърло.

— Четох статия за този феномен — каза тя. — Свързваха го с функциите на мозъчните неврони. Благодарение на тях в съзнанието ни възниква огледална картина на действията на другите и ние можем да направим мигновена преценка на ситуацията. Това е вроден механизъм за оцеляване.

Зак потупа с пръсти.

— Никой не знае как точно работи огледалната интуиция, но е сигурно, че почти всеки притежава тази способност в някаква степен. Всъщност я приемаме за даденост, докато не попаднем на човек, който няма този талант, човек с аутизъм или умствено заболяване, като шизофрения например.

— Казваш ми, че притежаваш паранормалната версия на тази способност?

Той я погледна над върховете на пръстите си.

— С моя талант е достатъчно да докосна нож, пистолет или камък, послужили за нечие убийство, и съзнанието ми като огледало отразява реакциите и действията на човека, който е използвал оръжието. Мога да доловя какво е възнамерявал да направи и дали жертвата е очаквала това. Освен това съм много добър при сбивания в барове.

Рейна се напрегна отново.

— Моля?

Зак се усмихна.

— Благодарение на способностите си мога да отгатна какво ще направи противникът ми. Но се опитвам да избягвам подобни упражнения.

— Надявам се. — Тя се намръщи. — Аз също ли съм огледален талант?

— Не. Твоята дарба действа по друг начин. Тя не е свързана със зрението. Но най-вероятно също си имаш десета степен.

— Откъде знаеш, че съм с десета степен, каквото и да означава това?

— Способностите на членовете на Обществото се класифицират по така наречената скала на Джоунс. Скалата има нива от едно до десет и служи за измерване на екстрасензорната енергия, която човек генерира. Аналитиците са ти направили прогнозна оценка, защото леля ти така и не те е подложила на тестовете, след като си развила способностите си през юношеството.

Рейна не знаеше какво да каже. Не можеше да повярва, че седи и обсъжда паранормалните си способности с човек, който се държеше така, сякаш тези способности бяха най-нормалното нещо на света, като да имаш тъмна коса и очи. Никога досега не бе водила такъв разговор с непознат.

Преди да се запознае с Брадли, тя не бе говорила с никого за своите особени дарби, освен с леля си и най-близките й приятели. Вела не насърчаваше такива разговори и все й напомняше, че трябва да пази това в тайна. Опитът да обясни способностите си на Брадли се бе оказал голяма грешка.

Сякаш отгатнал мислите й, Зак се усмихна съчувствено.

— По дяволите, пропуснала си адски много, като си израснала извън Обществото. Колко хора с истински паранормални способности си познавала през годините, освен леля ти и баща ти?

— Потърсих връзка с хора, които твърдяха, че са екстрасенси — призна тя. — Някои работеха като консултанти за полицейски управления. Други си изкарваха прехраната като ясновидци. Един беше написал книга за това как можем да развием екстрасензорни умения, докато сънуваме.

Лицето му грейна в усмивка.

— Четох я. Пълен боклук.

— Определено. — Рейна се усмихна неочаквано. — Хубаво е да знаеш, че още някой е стигнал до същия извод. — Тя се поколеба. — Книгата беше в класацията на бестселърите няколко седмици.

— Има много лековерни хора и много измамници, които с радост се възползват от тях. — Зак я погледна замислено. — Оставам с впечатлението, че с изключение на леля ти, всички останали екстрасенси, с които си се запознавала, са били измамници.

— Леля ми не беше такава.

— Знам. Обзалагам се, че всеки път, когато си я поглеждала в очите, си се питала дали не виждаш собственото си бъдеще.

Начинът, по който той говореше и я гледаше, малко я смущаваше. Тя не беше свикнала да е в компанията на човек, който я разбира напълно. Не знаеше как да реагира.

— Ще ти кажа нещо, което не е написано в тази папка — каза той и посочи с глава плика. — Един от нашите аналитици ти е направил психологически профил. Според него е истинско чудо, че не си се озовала в психиатрия и не си потърсила помощта на транквилантите, когато си започнала да осъзнаваш паранормалните си способности.

Усети как в гърдите й се образува буца лед, но все пак успя да запази любезното спокойно изражение на лицето си.

— Означава ли това, че според вашия аналитик и аз ще свърша в клиника за психично болни като леля си?

— За бога, не. — Гласът му прозвуча напълно спокойно и убедено.

Рейна затаи дъх, не смееше да му повярва.

— Защо си толкова сигурен?

— Статистически погледнато, психологическите проблеми, свързани с екстрасензорните таланти, се появяват рано, обикновено по времето, когато тези способности започнат да се развиват. В късното юношество. Ако съществуваше вероятност да свършиш живота си в клиника, щеше вече да го знаеш.

— Но сериозните проблеми на леля Вела започнаха, когато тя беше на трийсет и две. Точно на колкото съм аз сега.

— Няма да те заблуждавам, никой не знае защо леля ти е стигнала дотам. Но е малко вероятно да е свързано с паранормалните й способности. Тя се е справяла доста добре с тях, докато не станала на трийсет.

— Но ти каза, че аналитиците ви били изненадани от това, че не съм посещавала психиатрия.

— Твоят талант е един от най-трудните за овладяване. Като се добави и интензивността на възприятията при степен десет, мога да разбера опасенията на аналитиците. Ако няма кой да те насочва и да ти помага, докато се учиш как да се справяш с това, много лесно можеш да повярваш, че се побъркваш. Околните веднага правят това заключение и те пращат на психиатър. В крайна сметка се озоваваш в психиатрична клиника, натъпкана с всевъзможни силни лекарства. Талантът се оказва проклятие.

Рейна стисна облегалките на стола толкова силно, че ноктите й се забиха в тапицерията.

— Сякаш в главата ми е нахлул някой непознат. Ужасяващо е, че се случва вътре в мен. Толкова е зловещо. Кара ме да се чувствам насилена.

— Повярвай ми, когато се потапям във водовъртежа от емоции, които убиецът изпитва секунди преди да забие камата в гърдите на жертвата си, се чувствам не по-малко зле. Чувствам се така, сякаш аз съм извършил убийството. Известно време след това… — Той млъкна по средата на фразата.

Рейна долови, че не бе възнамерявал да й довери толкова много и се колебае дали да продължи.

После Зак бавно потупа върховете на пръстите си. Веднъж. И отново.

— Чувствам се омърсен — каза тихо. — Сякаш мракът в душата на убиеца е проникнал в мен.

Рейна се вгледа в лицето му.

— И с мен е така.

На лицето му се изписа странна озадачена усмивка.

— Никога не съм казвал това на никого. За усещането, че мракът на убиеца нахлува в мен.

— Нито пък аз. — Тя си пое дъх. — Смятах, че ще е нелепо да призная пред другите, че се страхувам. Че се ужасявам при мисълта, че мога да попия част от черната енергия, оставяна от убийците и насилниците. Не исках да тревожа хората край себе си, а това определено не е подходяща тема за светско парти.

— Същите причини ме караха да мълча досега.

Споделени тайни, помисли си тя. Съзнаваше изключителната интимност на ситуацията. Как бе възможно да води подобен разговор с мъж, с когото се бе запознала току-що? Къде щеше да я отведе това? Или по-точно казано, къде й се искаше да я отведе?

— Достатъчно неприятно е да чуваш гласове. Не мога дори да си представя какво е да имаш видения.

— Какви са гласовете? — попита той с искрено любопитство.

— Шепот — отвърна Рейна и спря за миг, търсейки подходящи думи. — Но не истински шепот, не са истински гласове. Мозъкът ми прави разлика, макар да не мога да я обясня.

Зак кимна. В очите му имаше разбиране.

— Сякаш аз се намирам в едно измерение, а те в друго и помежду ни има тънък воал — обясни тя. — Някой е от другата страна на воала и говори. Ако слушам внимателно, чувам някои думи. Всъщност не чувам гласовете, по-скоро ги усещам.

— Когато слушаш внимателно, както се изрази, допълнителните ти сетива са изложени на определен вид енергийно въздействие, което с посредничеството на интуицията се преобразува в думи.

— Сякаш в главата ми се разхождат духове.

— Понякога чуваш и шепота на жертвите, нали?

Тя потрепери.

— Това е най-ужасното. Мразя шепота на убийците, но да долавяш молитвите на жертвите е много по-мъчително, защото знаеш, че е прекалено късно да бъдат спасени.

— Все пак има изключения. Момичето в мазето на леля ти например и онова похитено момиче, което Мичъл е спасил благодарение на теб преди няколко месеца.

— Така е. Но щастливите развръзки са твърде малко. А при старите изоставени случаи просто не съществува добър край.

— Макар че справедливостта тържествува — каза той тихо.

— Да.

— Може би не е голяма утеха, но според проучванията на обществото „Аркейн“ това, което долавяш, не са гласовете на убийците или жертвите. Всъщност възприемаш остатъците от психична енергия, нематериалните следи, оставени на местопрестъплението.

— Разбирам, но защо долавям само мрачната, отрицателна енергия? Никога не усещам щастието или радостта, които хората са изпитвали.

— Изследователите си имат еволюционистично обяснение за това. Основната работа на мозъка е да осигури оцеляването. Най-общо казано, емоции като щастие или радост не представляват заплаха, така че, като се изключи сексът, мозъкът се е научил на екстрасензорно ниво да пренебрегва добрите и да се концентрира върху лошите емоции.

Рейна усети как й става горещо.

— Сексът?

Зак изглеждаше развеселен.

— Сексът е пряко свързан с оцеляването. Повярвай ми, нашите паранормални сетива са устроени така, че да улавят безпогрешно вибрациите, свързани с възпроизводството.

— О… — Май беше най-добре да изоставят тази тема.

— Но силните емоции, като страх, гняв и похот, са свързани с опасността и нашите паранормални сетива са се адаптирали да ги долавят — продължи той. — Както и нормалните ни сетива, в интерес на истината.

— Ясно.

Последва ново мълчание. Усещането за интимност в малката, осветена единствено от камината стая се засилваше с всяка изминала минута. Можеше да продължи да седи тук и да говори с този мъж до края на живота си, помисли си Рейна. Изкушението бе невероятно силно и навярно опасно. Време бе да развали магията, преди да й е подействала необратимо.

Изправи се леко на стола.

— Какво искаш, Зак Джоунс? И моля те, не ми пробутвай версията, че обществото „Аркейн“ се е загрижило за мен. Ако беше така, щяха да са се свързали с мен много отдавна.

Той присви леко очи. Рейна усети, че е спечелила точка в двубоя помежду им.

— Аз съм агент от „Джоунс и Джоунс“ — каза той. — Чувала ли си за тях?

Шокът направо я помете. Дотук с интимната атмосфера. Тя призова целия си самоконтрол и му отправи най-унищожителната си усмивка.

— О, да — каза тихо. — Чувала съм за „Джоунс и Джоунс“.

Той кимна, сякаш го очакваше.

— Значи си спомняш. Така си и мислех.

— Помня много добре, че един агент от „Джоунс и Джоунс“ на име Уайлдър Джоунс унищожи целия труд на баща ми и изгори лабораторията му до основи. Освен това мисля, че леля Вела беше права в теорията си, че някой от хората на „Джоунс и Джоунс“ е причинил смъртта на баща ми в онази катастрофа. Ако наистина си от „Джоунс и Джоунс“, значи само си загубил времето си. Не бих си мръднала и пръста, за да ти помогна.