Джейн Ан Кренц
Клада от страсти (6)

6.

Както обикновено, стратегията, която беше избрал, представляваше синтез от хладна пресметливост и интуитивни прозрения за опонента му. Разчиташе на това, което знаеше, и на това, което можеше да долови с паранормалните си сетива. Веднага щом дочете материалите, които Фалън Джоунс му беше изпратил, вече знаеше как трябва да подходи към случая „Рейна Талънтайър“. Много малко хора можеха да устоят на изкушението да научат тайните на миналото си.

Откриването на слабостите на определен човек и предвиждането на евентуалните му ходове бе част от таланта на Зак. Не се гордееше особено с това, което можеше, но то бе нещо, което правеше много добре. През повечето време.

Това, което не беше успял да предвиди, бе собствената си реакция спрямо Рейна. Енергия заливаше тялото му, бушуваше в кръвта му и предизвикваше непознати усещания. Не можеше да откъсне поглед от прекрасните й очи. Гласът й, звучен и мек, действаше на слуха му като зов на морска сирена. Той усещаше силата й. Това го привличаше също като уханието й и смътното усещане за предизвикателство, което се излъчваше от нея.

Цял живот беше чакал да срещне жена, която да му въздейства по този начин. Собствената му интуиция, оценена с десета степен по скалата на Джоунс, го предупреждаваше, че това я прави потенциално най-опасната жена, която някога бе срещал. И най-съблазнителната.

— Ти си от „Аркейн“ — каза тя. Това не беше въпрос.

— Член съм на Обществото — съгласи се той. — Също както родителите и леля ти. Както и ти, в интерес на истината.

— Не съм.

Зак повдигна плика.

— Според досието родителите ти са те регистрирали при раждането ти.

— Майка ми е мъртва, а баща ми е бил изключен от Обществото.

— Така е. Но никой не е изключил теб или леля ти.

Тъмните й вежди се надигнаха над черните рамки на очилата.

— Това не е ли някаква формалност?

— Разбира се, но е важна формалност. След смъртта на баща ти леля ти е направила избора да те държи настрани от наследството, което е принадлежало и на двете ви. — Той премести леко плика в ръката си, за да привлече вниманието й към него. — Е, искаш ли отговорите, Рейна Талънтайър?

Фантастичните й очи се съсредоточиха за момент върху плика.

— Зависи от цената, която ще трябва да платя за тях.

Зак се усмихна и мислено хвърли заровете, наслаждавайки се на двубоя, който водеха.

— Какво пък толкова. — Подаде й плика. — Давам ти го, независимо дали ще решиш да ми помогнеш или не.

Рейна го пое предпазливо.

— А какво ще стане, ако откажа да ти помогна?

Зак сви рамене.

— Ще загубя облога със себе си.

Тя се поколеба, но той усети, че любопитството й надделява. Точно на това разчиташе. Със смъртта на леля си Рейна бе загубила и последната си връзка с онази част от семейната история, която можеше да обясни защо бе толкова различна. Как би могла да устои?

Той разбра още преди нея, че е спечелил. С таланта да отгатва реакциите на човека срещу себе си долови лекото напрягане на ъгълчетата на чувствената й уста и едва забележимото движение на ръката.

— Разполагаш с петнайсет минути — каза тя и отвори вратата по-широко. — Ако не ми хареса това, което чуя, или не повярвам на теб и на написаното в този плик, ще трябва да си вървиш.

— Дадено.

Побърза да влезе, преди да е размислила. Тя му предложи с жест да се настани на някой от столовете край масата.

Стаята беше доста просторна за обикновена хотелска стая. Имаше удобен кът за сядане и газова камина, която й придаваше топлина и уют. Той седна, без да съблича якето си. Не смяташе, че ще се зарадва при вида на оръжието му.

Рейна седна на другия стол, кръстоса крака и отпусна ръце върху тапицираните облегалки. Не му предложи чай, но и без това имаше само една чаша на подноса.

— Какво знаеш за обществото „Аркейн“? — попита Зак.

Рейна повдигна рамене, сякаш този въпрос не я интересуваше. Но неговата дарба да отгатва мислите на другия му подсказа, че тя се преструва.

— Знам много малко. Леля ми рядко говореше за Обществото. Опитах да направя някакво проучване в интернет, но не намерих нищо съществено.

— Обществото има много сайтове, но те са недостъпни за простосмъртните.

Устните й се извиха презрително.

— Поредното тайно общество.

— Разбира се. Посочи ми поне една общност, която може да проследи историята си четири-пет века назад и която да не е обгърната в тайнственост. На всичко отгоре основателят ни е алхимик.

— Силвестър Джоунс.

— Точно така. — Зак се усмихна. — Поне това знаеш.

— Леля ми го е споменавала. — Замълча за миг. — Някой от твоите предци може би? — попита спокойно.

— Точно така. — Той се намръщи. — Старите алхимици са известни с това, че предпочитали да живеят в пълно уединение и фанатично пазели тайните си. Трябва да ти кажа, че Обществото се гордее с тях и следва тези традиции.

— Според леля ми Обществото се ръководи от наследници на Силвестър Джоунс от основаването си досега. — Рейна забарабани с пръсти по облегалката. — Никой не би определил структурата му като демократична.

— Вярно е, че най-високият пост винаги се заема от някой Джоунс — призна Зак. — Но от деветнайсети век насам съществува Управителен съвет с избираеми членове. Те определят Магистъра, който на свой ред отговаря пред Съвета и може да бъде сменен по негова преценка.

— Щом сте толкова модерни и демократични, защо ви е цялата тази тайнственост?

— Има си причини.

— Какви например?

— Помисли малко. — Той наклони глава към плика. — Ти имаш истинска дарба, истински паранормални способности и въпреки това, както личи от досието ти, не даваш пресконференции и не се появяваш в телевизионни предавания.

Рейна се поколеба, после се отпусна леко на стола си.

— Добре, разбрах идеята.

— Обществото е създадено и продължава да следва две основни цели: да провежда проучвания в сферата на паранормалното и да осигурява среда и убежище за хора, които притежават паранормални таланти.

Тя застина.

— Убежище?

— Всеки член на Обществото е автоматично свързан с други хора като него, хора с истински екстрасензорни таланти, не шарлатани. Среща се с хора, които разбират какво означава това да имаш допълнителни сетива. — Зак отново се усмихна леко. — В рамките на Обществото да си екстрасенс в повечето случаи се приема като нещо нормално.

— Какво толкова — каза Рейна нехайно.

— През вековете реакцията на общественото мнение спрямо различните проявления на паранормалното е варирала от вяра във вещици и магии до пълното им отричане като плод на болна фантазия. По средата са лековерните типове, които си падат по самозвани гурута, медиуми и врачки. Никъде извън Обществото паранормалното не се смята за законна сфера на научно познание и никъде извън неговата среда хората с парапсихични таланти не са приемани за нормални.

— Да, това и сама съм го разбрала — каза тя сухо.

— Вярно е, че някои полицейски управления и отчаяни семейства наемат екстрасенси, когато изчерпят всички други възможности в разследването на трудни случаи. Но това не променя факта, че обществото по принцип определя всички, които твърдят, че имат паранормални способности, като шарлатани, измамници или душевноболни.

Усмивката й бе прекалено широка и прекалено крехка.

— Както се казва, от нас тръпки ги побиват.

Явно бе докоснал оголен нерв.

— Предполагам, че някои хора са описвали леля ти по този начин? — попита той предпазливо.

— Някой описа мен по този начин.

— Някой, на когото си се доверявала?

— Да.

Зак кимна.

— И с мен е така. Дори и в Обществото хората с твоя талант са рядко явление.

— Ясно.

— Опитай се да не го приемаш лично. Проблемът е, че хората с изключителен талант, от какъвто и да е вид, по принцип карат другите да се чувстват неловко.

— Включително и хората със сродни таланти?

— Да. Но мога да ти гарантирам, че вътре в Обществото е много по-добре, отколкото навън. — Зак погледна плика. — Според това досие през последната година и половина ти си помагала на детектив на име Брадли Мичъл от полицейското управление в Ориана. Осигурила си му информация, благодарение на която той е разрешил поредица стари, смятани за безнадеждни случаи, както и един съвсем скорошен случай с отвличане.

Рейна се напрегна.

— Знаеш за работата ми с Брадли?

— Като се съди по всичко дотук, детектив Мичъл се е превърнал в звездата на управлението благодарение на теб. Носят се слухове, че той ще оглави управлението, когато сегашният шеф се оттегли.

— Досието е много подробно. — Очевидно се чувстваше нещастна от този факт. — Моето име не се споменава в нито един от докладите на Брадли.

— Давам си сметка, че си направила всичко възможно да останеш анонимна. Мичъл общува сам с медиите.

Тя заговори отново самоуверено и бързо:

— Аз държах на това.

— Защото не си искала да те смятат за измамница или за луда като леля ти.

Няколко секунди изглеждаше така, сякаш се двоумеше дали да не го изхвърли от стаята, после се усмихна ослепително, макар очите й да останаха мрачни.

— Струваха ми се основателни причини, поне в онзи момент — каза тя.

— Сериозни причини — съгласи се той.

— Наистина знаеш много за мен, нали? — Рейна рязко спря да се усмихва и погледна плика на масата. — Нима обществото „Аркейн“ е шпионирало мен и леля ми през всичките тези години?

— Не. Честно казано, и двете сте излезли от полезрението на Обществото след смъртта на баща ти.

— Тогава откъде знаете толкова много за сегашния ми живот?

— Това, което ми е известно, е било събрано през последните двайсет и четири часа. Агенцията, която представлявам, е много добра в събирането на информация в кратки срокове. Но нямам нужда от досието ти, за да отгатна как би се чувствала, ако медиите надушат, че ти си екстрасенсът на полицията.

— Така ли? — Рейна вирна леко брадичка. — Защо?

— Защото и аз бих се чувствал по същия начин.

Тя не изглеждаше впечатлена.

— Нима?

— Предвид изключително резултатното ти сътрудничество с полицията в Ориана през последните осемнайсет месеца, предположих, че имаш таланта на леля си или сходен с него. Чуваш гласове в съзнанието си, нали?

Тя замря неподвижна.

— Спокойно — каза Зак. — Разбирам те напълно. Аз пък получавам видения.