Джейн Ан Кренц
Клада от страсти (5)

5.

— Казва се Стейси Андерсън — обясняваше Рейна по телефона. — Според тях може би е най-новата жертва на онзи маниак, когото в пресата наричат Огнения убиец. Кошмарът на проститутките в Сиатъл и Портланд.

— По дяволите! — Андрю Китридж не изглеждаше особено изненадан. — Не можеш да заминеш от града за ден, без да попаднеш на някое престъпление.

Тя почти се усмихна. Андрю беше един от малцината, които знаеха за нейната ексцентричност, както я наричаше той, и просто я приемаше за даденост. Партньорът му Гордън Салазар също я приемаше такава, каквато е.

Леля й Вела беше човекът, който я разбираше най-добре. Баща й навярно също щеше да приеме паранормалните й способности като нещо естествено, ако не бе отдавна мъртъв. Джъдсън Талънтайър беше загинал в катастрофа, когато тя бе едва шестгодишна, а сега и леля й Вела си бе отишла.

Рейна нямаше други близки роднини. Майка й бе починала, когато бе на година и половина. Джъдсън Талънтайър бе принуден да излезе от любимата си лаборатория, за да се заеме с отглеждането на невръстната си дъщеря. Малко след това той бе помолил сестра си да се премести при него и да поеме грижите за детето и домакинството. Вела се бе съгласила и веднага бе приела Рейна в сърцето си.

Разрешил по този начин жизненоважния въпрос, Джъдсън отново бе потънал в лабораторията си.

Денят на неговото погребение бе повратен момент в живота на Рейна. Скромната траурна церемония бе съпроводена от унил, непрестанен ръмеж, типичен за тези места. Денят бе последван от кошмарна нощ, която Рейна по-късно нарече Нощта на пожара и сълзите. Не помнеше всичко, но в съзнанието й завинаги се бяха отпечатали поредица ужасяващи и мъчителни образи.

Няколко месеца след онази съдбовна нощ Вела изпадна в първия от серия продължителни пристъпи на депресия. С течение на времето тя все по-ясно осъзнаваше, че вече не е в състояние да се грижи сама за Рейна. Ужасена, че социалните служби могат да й я отнемат и да я настанят при приемни родители, Вела се обърна към най-добрия си приятел от детството Андрю Китридж и неговия партньор Гордън.

Андрю и Гордън изобщо не се поколебаха. Те приеха Рейна и Вела в живота си и се грижеха за Рейна винаги когато Вела потъваше по спиралата на своята депресия. Четиримата образуваха своеобразно семейство, което предпази Рейна от дългата ръка на социалните служби.

— Не го представяй така, сякаш го правя нарочно — каза тя на Андрю, за да разведри настроението.

— Знам, че не е нарочно — съгласи се Андрю. — Но трябва да признаеш, че малките ти странности могат да опънат нервите на всеки.

— Добре, признавам.

Тя опъваше нервите на Андрю и Гордън още от лятото, когато навърши деветнайсет години и за първи път се натъкна на труп: млада жена, убита от параноичния си съпруг.

Рейна се настани по-удобно на стола, вдигна краката си на една табуретка и се загледа отнесено в гледката зад прозореца. Още нямаше шест часа, но навън вече се бе здрачило.

— Слава богу, че онова момиче е било още живо — отбеляза Андрю. — Представям си как са се чувствали близките й, когато са разбрали, че е изчезнала.

— Казала на Лангдън, че няма семейство, или поне не признала да има. Изглежда, е живяла на улицата през последните две години. Според Лангдън тя пасва точно на профила на жертвите на Огнения убиец. Досега са намерени три трупа, всички на млади жени с история като на Андерсън. Едната от Портланд, другите от Сиатъл.

— Класическите жертви на сериен убиец — каза замислено Андрю. — Хора, които никой няма да потърси. Цяло чудо е, че сте открили Стейси Андерсън все още жива.

— Похитителят й казал, че първо трябва да бъде наказана, затова я заключил в мазето. Беше чист късмет, че точно днес отидох да огледам къщата с агента.

— Предишните жертви също ли са били държани в мазето на Вела?

— Не знам до какво заключение ще стигнат полицаите — отвърна Рейна, — но аз не долових следи от други жертви. Почти сигурна съм, че Стейси Андерсън е първата, за която маниакът е използвал къщата на леля Вела.

— Предполагам, че местните полицаи не са обърнали внимание на това, което си им казала.

— Правилно предполагаш. Освен това главен детектив Лангдън доста се изнерви по време на разговора.

— Нали ти казах, направо имаш дарба за това. Кога се прибираш?

Рейна кръстоса крака върху табуретката.

— Тази вечер ще остана, както възнамерявах първоначално. Според Лангдън детективите от Портланд и Сиатъл можело да поискат да говорят с мен. Но няма да мога да напредна изобщо с продажбата на къщата, докато не махнат полицейските заграждения, така че утре се прибирам.

— Днес следобед минах през апартамента и нахраних Батман и Робин. Поиграх си малко с тях. Добре са.

— Благодаря.

Котараците ставаха неспокойни, когато ги оставяше сами прекалено дълго. А неспокойните котараци можеха да направят големи бели в един малък апартамент. Особено в случая с Батман и Робин, чиито нокти Рейна отказваше да изреже. Не можеше да ги лиши от единствената им естествена защита само заради скъпите вълнени килими. От собствен опит знаеше колко е важно да имаш защитни механизми.

— Предполагам, че шефът на полицията ще обере лаврите за големия пробив по случая? — попита Андрю. — Също както правеше Брадли?

Андрю и Гордън не одобряваха уговорките й с Брадли Мичъл.

— Лангдън е много фотогеничен — отвърна Рейна развеселена. — С обветрено, мъжествено лице. Ще изглежда добре във вечерните новини.

— Брадли също изглеждаше добре пред камерите. Да видим какви интервюта ще дава сега, когато вече не му помагаш.

— Аха. — Тя се постара да прозвучи небрежно. Колкото и наранена и ядосана да беше, още не беше решила какво да прави с професионалните си отношения с Брадли. Личната им връзка — ако изобщо бе имало такава — беше приключила, но тя не беше сигурна, че ще престане да му помага в разследването на някои случаи. По някакви непонятни и за самата нея причини изпитваше необходимост да използва паранормалните си способности. Да отрича съществуването им беше все едно да отрича, че има зрение, слух, обоняние.

— Искаш ли да дойдем да те вземем с колата от Шелбивил? — попита Андрю.

— Не, не се тревожи, не съм заподозряна — успокои го бързо. — Един час отговарях на въпросите на главен инспектор Лангдън и му казах да се обади на Брадли, ако има нужда от мен. Той изглеждаше доволен. Всъщност направо се радваше да се отърве от мен.

— Казала си на Лангдън да се обади на онзи негодник? — възмути се Андрю.

— Не се безпокой, Брадли е истински професионалист. Той ще гарантира за мен.

— Ами онзи мъж от агенцията? Как се казваше… Спайсър? Той как прие тази история?

— Беше потресен. Имам чувството, че след като е дал показания пред Лангдън, се е прибрал вкъщи и е изпаднал в истерия. Едно нещо е сигурно: ако досега беше трудно да се намери купувач за къщата на леля Вела, сега ще бъде почти невъзможно.

— Не можеш ли да я продадеш на някой нищо неподозиращ купувач по интернет?

— Знаеш ли, това не е лоша идея. Но първо ще трябва да я разчистя. Бях забравила колко сандъци с картини има в мазето. Леля Вела рисуваше като полудяла, докато се намираше в Шелбивил.

— За нея това бе форма на терапия — вметна Андрю.

— Знам.

Телефонът в стаята иззвъня.

— Изглежда, те търси още някой — каза Андрю.

— Сигурно е Лангдън с още въпроси.

— По-добре вдигни. До утре. Обичам те.

— И аз. До скоро. — Рейна прекъсна връзката и посегна към другия телефон. — Ало?

— Госпожице Талънтайър, обажда се Бъртън от рецепцията. Един мъж настоява да ви види. Твърди, че се казва Джоунс. Да го пусна ли да се качи при вас?

Изящната чашка на жълто-зелени цветя замръзна във въздуха.

— Джоунс? — повтори тя предпазливо. Това бе често срещана фамилия, но в нейната строго контролирана и затворена среда името Джоунс имаше същото въздействие като светлините на приближаващ влак. — Полицай ли е? — попита тя с надеждата, че може да е случайно съвпадение.

Последва тиха размяна на реплики. После Бъртън отново се обади:

— Казва, че е частен детектив.

Това й вдъхна кураж. Може би все пак ставаше въпрос за съвпадение. Може би семейството на някоя от жертвите на Огнения убиец бе наело частен детектив на име Джоунс. Може би въпросният господин Джоунс бе научил за случилото се през деня и бе успял да я открие.

А може би щеше да е по-добре да се метне на някоя метла и да излети.

Адреналинът запрепуска във вените й. Примитивният инстинкт „бий се или бягай“ се пробуди и я накара да се чувства нервна и изплашена. За момент се поколеба дали да не каже на Бъртън да отпрати мистериозния господин Джоунс. Но тя се бе сблъсквала с реалността достатъчно често, за да знае, че може да е доста упорита и не изчезва просто ей така, само защото някой много силно го иска.

Внезапна догадка вледени кръвта й. Ами ако този Джоунс долу на рецепцията беше същият, който бе изплашил нея и леля Вела в онази нощ преди толкова много години? Ако наистина бе той, очакваше го голяма изненада. Момиченцето, загубило ума и дума от страх, отдавна беше пораснало.

Нямаше как. Трябваше да разбере защо този господин Джоунс бе дошъл да я търси тук, в Шелбивил.

— Кажи му да се качи, Бъртън.

Пусна слушалката на мястото й, остави чашата на подноса и стана от канапето. Внезапно осъзна, че е по чорапи. Бързо седна и обу ботушите си. Няколкото добавени сантиметра височина се отразиха добре на самочувствието й.

Отиде до прозореца със свит стомах. Сетивата й бяха изострени до краен предел. Ослуша се за стъпки в коридора. Навън бе пълен мрак. Въпреки твърдата си решимост да не показва колко е изплашена, тя се чувстваше като газела, попаднала в капан. Усещането я вбеси, но това се оказа полезно. Гневът й даде сила.

Долови тихи стъпки миг преди да чуе рязкото властно почукване на вратата. Господин Джоунс се движеше почти безшумно.

Пое си дълбоко дъх, стегна се и прекоси стаята, за да отвори вратата.

Нямаше и най-малка предварителна представа как би могъл да изглежда господин Джоунс. Спомените й от Нощта на пожара и сълзите не бяха особено ясни. Събитията бяха протекли на фона на сенки, викове и хаос. Тя криеше лице в рамото на леля Вела, защото не смееше да погледне онзи опасен господин Джоунс. Едва шестгодишна, много преди да развие паранормалните си способности, тя бе усетила силата на мъжа, който в онази нощ нахлу в лабораторията на баща й.

Един поглед й бе достатъчен да се увери, че този господин Джоунс не бе човекът, който я беше изплашил до смърт преди толкова години. Преди всичко онзи господин Джоунс би трябвало да е прехвърлил шейсетте. Мъжът на вратата бе няколко години по-възрастен от нея. Този факт обаче не й донесе очакваното облекчение, защото мъжът имаше не по-малко властно излъчване от другия Джоунс.

Господин Джоунс, който стоеше пред нея, беше висок, слаб и мъжествен. Изглеждаше уравновесен и самоуверен, човек, който притежава отличен самоконтрол и не познава вътрешните конфликти. Косата му бе къса и тъмна, очите бяха с онзи нюанс на синьо, който събуждаше асоциации за глетчери и хладно оръжие. Беше облечен с черно кожено яке, черен пуловер, тъмен панталон и зимни обувки.

Веднага осъзна, че бе не по-малко опасен от онзи, който бе преобърнал живота й в съдбовната нощ, но поради някаква странна причина сега не се чувстваше изплашена. Невидимата енергия, която той излъчваше, накара косъмчетата на тила й да настръхнат, но това не я притесни, по-скоро й подейства възбуждащо. Изпита някакво смущаващо нетърпение. Търсеше дума, с която да опише непознатото състояние, в което се намираше. Мозъкът й веднага подсказа думата. Тя тръпнеше от непознато вълнение.

— Рейна Талънтайър.

Той изрече името й така, сякаш констатираше факт, а не задаваше въпрос, сякаш по някакъв начин я бе познал, което бе невъзможно, защото тя бе абсолютно сигурна, че никога преди не са се срещали. Щеше да си спомня, ако го беше виждала. Не би могла да го забрави, нито него, нито ниския, плътен и наелектризиращ глас. Това бе глас, който можеше да подмами една жена в леглото или да предизвика мъж на дуел на зазоряване. Нова тръпка от възбуда премина през тялото й. Рейна направи крачка назад, за да си осигури дистанцията, която щеше да й позволи да се съвземе.

— Аз съм Рейна Талънтайър.

— Закъри Джоунс. Наричайте ме Зак и нека да си говорим на ти. Дошъл съм да сключим сделка.

Така, явно току-що бе паднала в дупката на заека.

— Каква сделка? — успя да попита.

— Имам нужда от твоята помощ. — Той вдигна един голям жълт плик. — В замяна ще ти дам това.

Тя погледна плика.

— Какво има вътре?

Той се усмихна с бавната самоуверена усмивка на човек, който е сигурен, че държи най-силните карти.

— Липсващите парчета от семейната история. В този плик е твоето наследство, всичко, което си загубила, когато баща ти е бил изхвърлен от обществото „Аркейн“.

— Не разбирам.

— Съвсем просто е. Аз съм човекът, който знае отговорите на въпросите, които са те мъчили през всичките тези години.