Джейн Ан Кренц
Клада от страсти (4)

4.

През всички тези години, откакто работеше в полицията, в началото като редови детектив в Сан Диего, а в по-добри времена и като шеф на полицията в Шелбивил, Уейн Лангдън се бе нагледал на странни птици. Никой от тях обаче не бе предизвиквал у него такова особено, направо смразяващо усещане като жената, която седеше срещу него в момента.

Никога досега не беше виждал такива очи, каквито бяха очите на Рейна Талънтайър.

— Момичето добре ли е? — попита тя.

Толкова добре се владее, помисли си той, сякаш открива жертви на серийни убийци всеки божи ден.

Най-сетне осъзна какво го бе смущавало в очите й. Котката, която се мотаеше край задния вход на управлението, имаше същите златистозелени очи. И същия пронизващ поглед. Рейна носеше строги очила с черни рамки, които изобщо не смекчаваха израза й. Държеше се така, сякаш виждаше разни неща в тъмното, които другите хора не можеха или не искаха да видят.

— Лекарят ми каза, че физически е невредима — отвърна Уейн, като избягваше да се взира в очите й. — Но очевидно преживяното е било голямо изпитание за нея. Казва се Стейси Андерсън. Проститутка от Сиатъл. Похитителят се представил за клиент. Довел я тук по някое време вчера и я затворил в шкафа. Казал й, че това е наказание. Преди да я заключи, й направил снимки. С цифров фотоапарат.

Рейна потрепери едва доловимо. Тя кимна леко, сякаш бе получила потвърждение за нещо, което вече бе подозирала.

— Той си прави албум — каза Рейна. — Спомени от завоеванията му.

Полицаят прецени, че тя е малко над трийсетте. Доста висока за жена. Но не се опитваше да прикрие ръста, си с ниски обувки, както постъпваха повечето високи жени. Токовете на черните й ботуши бяха поне седем сантиметра. Черната й коса беше прибрана в кок на тила, което подчертаваше скулите й и котешките очи. Черният шлифер сякаш бе дело на прочут италиански дизайнер, създаден в единствен екземпляр за мафиотски бос от женски пол. Носеше шоколадовокафяв панталон и поло в същия цвят.

Уейн забеляза, че не носи халка. Това не го изненада. Някой авантюрист можеше да си позволи лека забежка с жена от нейния тип, но трябваше да е пълен глупак, за да се ожени за нея. Тя бе опасна територия. Всички казваха, че леля й била луда. А такива неща често се предаваха по наследство.

Поне не се беше опитала да го убеждава, че е екстрасенс. А това бе голямо облекчение. Мразеше да се занимава с измамници и набедени екстрасенси, които се появяваха в такива случаи и твърдяха, че имат паранормални способности.

— Казвате, че това е първото ви идване в Шелбивил, откакто сте преместили леля си в Ориана миналата година? — попита той.

— Да. Дотогава леля ми използваше къщата в Шелбивил като убежище.

Той погледна бележките си.

— Очевидно е идвала тук няколко пъти годишно и е оставала за дълго.

— Харесваше й спокойствието и уединението на планината.

— Според моята информация вие сте я посещавали често по време на престоите й тук, така че не сте непозната в този град.

Уейн не беше виждал Вела Талънтайър. Тя бе настанена в психиатрична клиника два месеца преди пристигането му в Шелбивил. Естествено беше чувал някои неща за нея. Секретарката му Мардж му беше разправяла, че родителите в градчето не позволявали на децата си да посещават Вела Талънтайър на Хелоуин. Според малките Вела била истинска вещица. Слуховете, че чува разни гласове, държали децата далеч от нея и къщата й. Навярно родителите им са били не по-малко изплашени, помисли си той.

— Така е — кимна Рейна. — Не съм непозната тук, но и не съм общувала с никого в града. Винаги отсядах у леля Вела, а както несъмнено знаете, тя нямаше приятели сред местните жители.

— Оставам с впечатлението, че не храните особено топли чувства към нашия хубав град.

Тя сви рамене.

— Хората в Шелбивил страняха от леля ми и я смятаха за луда. Защо да изпитвам топли чувства към тях?

Уейн реши да остави думите й без коментар. Доколкото беше чувал, това бе самата истина.

— Кога за последен път дойдохте в града?

— Преди малко повече от година. Тогава помогнах на леля Вела да се премести.

Вела Талънтайър не се беше преместила. Беше настанена в психиатрична клиника. Той си записа нещо.

— И сега сте тук, понеже сте наследили къщата и сте решили да я продадете с посредничеството на местна агенция? — попита той.

— Точно така. С господин Спайсър оглеждахме къщата, за да уточним какво трябва да се направи, преди да я обявим за продан.

— Как разбрахте, че в мазето има нещо нередно? — Уейн можеше да се закълне, че челюстта й се стегна и странните й очи се присвиха леко.

— Забелязах катинара на вратата на шкафа. Не беше там при последното ми идване.

— Защо позвънихте на 911, а не на някой ключар?

— Бях убедена, че този случай изисква намесата на полицията. Катинарът не би могъл да се озове там по законен начин. Никой не беше упълномощен да влиза, освен Ед Чайлдърс, мъжът, който се грижеше за къщата в отсъствието на леля Вела. Но той почина преди шест-седем месеца.

— Сигурна ли сте, че катинарът не е бил поставен от Чайлдърс преди смъртта му?

— Признавам, че не бих могла да бъда напълно сигурна. Честно казано, изобщо не ми хрумна такава възможност.

— И направихте прибързаното заключение, че е извършено престъпление?

— Наистина е извършено престъпление — каза Рейна сухо. — Човекът, който е влязъл в къщата на леля ми и е поставил катинара, ако не друго, със сигурност е влязъл с взлом.

Уейн се облегна назад и обмисли думите й. Полицейският му инстинкт не беше напълно удовлетворен, но поне бе получил рационално обяснение за действията й. А това беше добре, защото детективите от Сиатъл и Портланд, както и репортерите вече бяха на път за Шелбивил. Трябваше да се подготви за пресконференцията. Момичето, намерено живо в мазето на Талънтайър, можеше да се окаже големият пробив в случая с неразкритите убийства, приписвани на Огнения убиец. А Уейн ръководеше разследването в момента.

— Благодаря ви, госпожице Талънтайър. Това е всичко засега. Колко време ще останете в града?

— Връщам се в Ориана утре сутрин. — Тя се изправи, но застана неподвижна, с въпросително изражение. — Освен ако не ми позволите да вляза в къщата утре. Наистина предпочитам да я продам възможно най-бързо.

— Засега това е невъзможно. Никой няма да бъде допуснат в къщата поне още няколко дни. — Той също се изправи. — Съжалявам за неудобството.

— Разбирам. — Рейна преметна през рамо дръжката на зелената си чанта.

— Къде ще отседнете през нощта?

— В пансиона на Шелбивил. — Откачи дългия черен шлифер от закачалката на стената. — Знаете как да се свържете с мен в Ориана.

— Да.

Уейн осъзна със закъснение, че би трябвало да й кавалерства. Но тя вече беше облякла ексцентричната дреха, наподобяваща дълга черна пелерина.

Все пак успя да й отвори вратата. Преди да излезе, тя спря за момент. Стори му се, че е решила да му съобщи нещо неприятно, преди да излезе.

— Искате ли да знаете какво ми подсказва интуицията по отношение на убиеца? — попита тя направо.

Започва се. По дяволите! Тъкмо беше решил, че няма да го занимават с паранормални фантасмагории.

— Разбира се — каза той възможно най-нехайно. — Кажете ми.

Рейна сякаш се вглъби още повече в себе си. Очите й се присвиха леко, но явно бе твърдо решена да каже това, което смята за необходимо.

— Затворил е жената в мазето, защото майка му го е наказвала по този начин — каза тя тихо. — Оставяла го да седи в тъмнината с часове, а после го биела с колан, защото се подмокрял, докато чакал. Казвала му, че в него има демон и че тя ще го прогони.

— Не се засягайте, госпожице Талънтайър, но това е обичайното обяснение на така наречените специалисти по психологически профили. Сега ще ми кажете, че той е сериен убиец, нали? Че е бял мъж, между трийсет и пет и петдесет и четири. Че е интелигентен и самотен, без близки роднини или приятели, че не ходи на църква.

— Не знам за това — настоя тя решително, — но мога да ви кажа, че трябва да търсите човек, който е убеден, че е обсебен от демон. Той се възприема като ловец на вещици.

Детективът въздъхна тежко.

— Оценявам съветите ви.

— Първата вещица, която убил, била майка му. Прикрил престъплението си, като инсценирал пожар. Това би трябвало да е отправната ви точка. Очевидно е вън от подозрение, което може да означава, че се е случило отдавна и разследването е изоставено или че е успял да нагласи нещата да изглеждат като нещастен случай.

Уейн не се впечатли.

— Наричат този човек Огнения убиец, защото убива жертвите си, а после изгаря телата им и унищожава всички улики. Това не е голяма тайна. — Той спря, заинтригуван, въпреки нежеланието си. — Защо смятате, че е убил майка си?

— Интуиция — каза тя хладно.

Вече наистина започваха да го побиват тръпки от нея. Рейна Талънтайър или беше превъзходна актриса, или пълна откачалка като леля си.

— Добре, благодаря, госпожице Талънтайър. Ще поддържаме връзка.

Тя рязко се завъртя на пети, върна се при бюрото и взе една химикалка.

— Ще ви запиша името и телефона на един човек, на когото можете да се обадите. Брадли Мичъл. Детектив от полицията в Ориана. Той ще потвърди, че не съм престъпник и че не се преструвам на екстрасенс в търсене на слава.

Уейн се намръщи.

— Имали сте подобни случаи и преди?

— Да. — Рейна откъсна листа и му го подаде. — Обадете се на детектив Мичъл, той ще ви обясни. Довиждане, главен инспектор Лангдън. Успех на пресконференцията.

— Откъде знаете за нея?

— Винаги има пресконференция — отвърна тя и го изненада с искрена усмивка. — Не се тревожете, няма да опитам да ви открадна славата. Всъщност ще ви бъда изключително благодарна, ако не споменавате името и самоличността ми пред медиите.

— Няма проблем — увери я той. — Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да сподели с журналистите, че ползва услугите на екстрасенс. Щеше да стане за посмешище.

— Благодаря. — Тя се устреми към вратата и дългият шлифер се развя около краката й, обути във високи черни ботуши.

Детективът изчака малко, после влезе в стаята на секретарката си. Мардж беше на бюрото си. Гледаше над рамките на очилата си към вратата, през която Рейна Талънтайър беше изчезнала току-що.

Мардж беше на шейсет и две години. Беше живяла в Шелбивил през целия си живот. Тя беше неговият източник на информация за местните хора. Той приседна на ръба на бюрото й.

— Какво знаеш за нея? — попита Уейн.

— Всъщност не много — призна Мардж. — Вела Талънтайър купи къщата преди повече от двайсет години. Двама мъже водеха Рейна, докато беше малка. По-късно започна да идва сама. Понякога пазаруваше в местната бакалия или зареждаше бензин на бензиностанцията, но като цяло почти не я виждахме. Сякаш тя не желаеше да познава никого от нас, местните. Дори не я бях срещала до днес.

— Ами човекът, който се е грижел за къщата? Ед Чайлдърс? Той казвал ли е нещо за нея?

— Ед не беше особено разговорлив. Но помня, че го срещнах в пощата малко преди смъртта му. Тогава ми каза нещо за Рейна, което никога не забравих.

— Какво?

— Каза, че в една от спалните на старата къща имало снимка на Вела Талънтайър с някакъв мъж. На снимката Вела била млада, около трийсетгодишна. Според Ед Рейна Талънтайър била точно копие на леля си на тази възраст.

— Виж ти.

— Единственото друго нещо, което си спомням да съм чувала от Ед за двете Талънтайър, беше, че Вела имала фобия от огън. Накарала го да инсталира десетина детектора за дим. Държала навсякъде из къщата пожарогасители. На прозорците на горния етаж имало противопожарни стълби. Не позволявала да се пали огън дори в камината.

— Типична фобия.

— Така си е.