Джейн Ан Кренц
Клада от страсти (30)

30.

Зак спря на тротоара пред „Инкогнито“ и огледа витрината. От другата страна на стъклото имаше два манекена, облечени във викториански костюми, един астронавт, един пират и един супер герой. Редица елегантни и красиви маски висяха на дълги панделки от тавана.

— Не се засягай — каза той на Рейна, — но никога не бих предположил, че хората имат потребност да купуват карнавални костюми, освен на Хелоуин.

— Хелоуин се е превърнал в голям празник и за възрастните — обясни тя. — Хората пръскат малки състояния за един костюм.

Той бутна вратата и й направи път да влезе.

— Но това е само един ден в годината.

— Добави към това ежегодния благотворителен бал на Ориана, който по традиция е маскен бал, разните детски партита през годината, няколко тежки светски събития, договорите с театрални трупи от района, интернет сайта за костюми и се получава един доста добър бизнес.

Зак се усмихна.

— Добре, вярвам ти. — Той я последва в магазина. — Макар да ми е трудно да повярвам, че някой на повече от десет години би пожелал да си облече костюм.

— Леля Вела често казваше, че всеки човек носи маска.

Търговската част на магазина не беше голяма. Беше декорирана в ярки цветове и осветена с театрални прожектори. Имаше изложени още няколко костюма, манекен с балетна пачка и един с тежка и сложно орнаментирана рокля с модел от осемнайсети век.

Цикъл от картини в елегантни модерни рамки привличаше вниманието към една от стените. На всяка от картините имаше призрачно изображение на маска.

— Леля Вела ги рисуваше — обясни Рейна. — Това бе едно от нещата, които я успокояваха. Потъваше в някоя картина в продължение на часове и дори дни. Но тук, в магазина, мога да закача само толкова. Повечето се съхраняват в къщата в Шелбивил.

— Не си закачила нито една в апартамента си.

Тя го изгледа загадъчно.

— Ти би ли закачил някоя от тези маски в своето жилище?

Той разгледа внимателно най-близката картина. Беше на почти метър от него и въпреки това Зак долови смътната, но неспокойна енергия.

— Не.

— За щастие повечето ми клиенти не забелязват лошите вибрации — каза тихо тя. — Хората смятат, че картините са очарователни. Дори получих няколко предложения да ги продам.

— И съгласи ли се?

— Не — отвърна Рейна. — Само те ми останаха от леля Вела.

Вдясно имаше маса с компютър, а стената отсреща бе почти скрита от драпирана червена кадифена завеса.

— Ти ли си, Рейна? — извика един глас иззад завесата. — Тъкмо се канех да ти звъня.

— Извинявай, че закъснях — каза Рейна. — Нещата малко се усложниха тази сутрин.

Кадифената завеса се разтвори. Появи се ниска, закръглена, около двайсетгодишна жена. Изглеждаше така, сякаш току-що се бе снимала във филм за вампири.

— Това е Пандора, асистентката ми — представи я Рейна. — Пандора, това е Зак Джоунс.

— Приятно ми е — кимна Зак. — Не чух фамилията ви.

— Не я използвам — отвърна Пандора, присвила предупредително очи.

— Ясно — каза той. — Това обяснява всичко. — Зак едва успя да сдържи усмивката си. Пандора беше облечена в дълга, развята черна роба с широки ръкави. На краката й имаше обувки с масивни десетсантиметрови платформи. На врата й висеше тежко колие със странен дизайн, изработено от някакъв сребрист метал.

Боядисаната й черна коса беше разделена по средата и стигаше до средата на кръста. Светлата пудра придаваше призрачна бледност на кожата й. Тъмното червило и силно очертаните очи изпъкваха контрастно на бледото й лице. Обици с малки халки или топчета блестяха на носа, ушите, веждите и устните й.

Пандора погледна Рейна безизразно.

— Ново гадже?

За изненада на Зак Рейна се изчерви.

— Не — отвърна Рейна бързо. — Нов… ъъъ… познат.

Зак я погледна. Тя се изчерви още по-силно и бързо се прокашля.

— Както казах, напоследък животът ми доста се усложни — добави тя спокойно. — Зак поиска да види магазина и да се запознае с теб. Ще ни прави компания днес.

— Защо? — попита Пандора подозрително.

Рейна направи физиономия.

— Защото Огнения убиец е решил, че аз съм неговата Немезида. Известно време Зак ще ми бъде бодигард.

Пандора беше ужасена.

— Маниакът преследва теб?

— Така изглежда — отвърна Рейна.

— По дяволите, страхувах се, че някой ден това ще се случи. Не ти ли казвах, че като се занимаваш с онези стари случаи, в крайна сметка ще си навлечеш неприятности?

— Да, каза ми.

— Къде го намери? — Пандора посочи Зак с глава. — Ти не познаваш професионални бодигардове.

— Зак е нещо като детектив — обясни Рейна.

Зак се прокашля.

— Всъщност съм истински детектив.

Пандора скръсти ръце и го изгледа с отвращение.

— Само не още едно ченге. Мислех, че си си научила урока с Мичъл.

Рейна се намръщи.

— Казах ти, Зак не ми е гадже.

Зак погледна Пандора.

— Аз не работя в полицията. Просто задавам въпроси и търся отговори.

— Така ли? — Пандора не изглеждаше убедена, но сви пълничките си рамене.

— Може ли да огледам задното помещение? — попита Зак.

— Да. — Рейна тръгна към кадифената завеса. — Ела.

Пандора отправи последен подозрителен и свъси поглед към него, мина зад щанда и седна пред компютъра.

— Между другото обади се Мария Антоанета — викна тя през рамо към Рейна. — Промени часа за пробата си във вторник.

— Няма проблем — каза Рейна, като мина зад завесата.

Зак я последва.

— Мария Антоанета?

— Джоан Ескот, кмет на нашия прекрасен град. Шием й костюм за ежегодния благотворителен бал, за който ти споменах. Тя нещо не се погажда с Пандора, така че внимавам да съм тук за всичките й проби.

— А защо я наричате Мария Антоанета?

— Тази година Джоан реши да се появи в тежка рокля от осемнайсети век с онези големи бели перуки. Казах й, че така ще прилича на Мария Антоанета и че това вероятно не е образът, който би искала да асоциира с кметския пост. Тя продължи да настоява. Накрая изтъкнах, че ако облече такъв костюм, нейните критици няма да се сдържат да пуснат във вестника снимката й с надпис отдолу „Като няма хляб, да ядат пасти“.

— Предполагам, че това я е накарало да промени решението си.

— Да, но за нещастие втората й идея не беше по-добра. И този път не успях да я разубедя. Ще се облече като Клеопатра.

— С или без змия?

— О, ще носи змия. Ние в „Инкогнито“ се гордеем с това, че обръщаме внимание на всяка подробност. Не бих и помислила да пусна кмета на града в костюм, който не е изпипан до последния детайл.

Зак се засмя.

— Ето — махна с ръка тя. — Задната стая.

Той бавно обиколи помещението, отваряйки сетивата си. Отляво имаше пробна с тройно огледало. Останалото пространство бе заето от голям брой дълги стойки за закачалки на колелца. Зак пресметна, че на всяка стойка имаше по трийсетина костюма. На няколко рафта бяха подредени маски.

— Доста голям склад — отбеляза той.

— Сега е натоварен период от годината.

— Ти ли си дизайнер на всички костюми?

— Не, аз нахвърлям само някои идеи и скици. Пандора е геният в дизайна. Когато леля Вела беше жива, тя измисляше повечето маски.

Зак мина по пътеката между две редици костюми. Не долови нищо, освен обичайното статично напрежение.

— Никакви горещи точки.

— Е, това е добра новина.

Той погледна вратата в дъното на помещението.

— Предполагам, че води към улицата?

— Да. Но е постоянно заключена. Има солидно резе и аларма. Давам си сметка, че двете с Пандора прекарваме много време сами тук. Не поемаме рискове.

Той кимна, после отиде до вратата да провери лично. Остана доволен и се върна в магазина. Пандора седеше пред компютъра и пишеше бързо.

— Още двайсет поръчки за новите корсети — съобщи тя на Рейна, без да откъсва поглед от екрана. — Казах ти, че ще бъдат голям хит.

Зак погледна екрана и видя тесен черен корсет от винил. Беше съчетан с ботуши с тънки токчета и египетска огърлица.

Той се обърна към Рейна:

— Интернет бизнеса, за който спомена?

Тя го погледна развеселена.

— Знаеш ли, ако не беше Пандора, нямаше никога да науча, че има такова търсене за готически дрехи и аксесоари.