Джейн Ан Кренц
Горещи следи (9)

8.

Поръчаха си по едно питие в бара на открито и след това хапнаха риба с джинджифил и сос мисо в ресторанта. На масите горяха свещи, лунната пътека блестеше над морето и звучеше тиха музика. Грейс си помисли, че ако затвори очи и се отдаде на вълшебната атмосфера, ще си представи, че е на истинска среща. Разбира се, ако се пренебрегнеше фактът, че не смееше да докосне ръката на мъжа, с когото вечеряше. Не че Лутър правеше някакви опити за интимен контакт, напомни си тя. Точно обратното. Той се стараеше да оставя достатъчно разстояние помежду им и се страхуваше, че ако я докосне леко, тя ще изпадне в истерия и ще провали прикритието им.

Грейс се изненада много, когато той предложи да се разходят по крайбрежната алея след вечерята. Първата й реакция бе да откаже. Винаги се чувстваше по-уязвима след залез-слънце. Страхът, че някой ще се промъкне тайно до нея, беше най-силен нощем, може би защото през нощта Чудовището беше посетило стаята й. Но тази вечер тя нямаше да бъде сама. Въпреки тайните си тя се чувстваше спокойна и в безопасност, когато беше с Лутър.

Той стоеше на минимално разстояние от нея, докато вървяха по слабо осветената пътека, която свързваше хотелите на крайбрежната ивица. Бастунът му тропаше тихо по паважа. Грейс усети едва лекото му раздразнение.

— Боли ли те кракът? — попита тя.

— Малко се е схванал — измърмори той.

Тя си помисли, че той я лъже. Но и тя го беше излъгала по-рано, а той не се и опита да я разпитва допълнително. Грейс знаеше, че той не е заблуден от отговорите й. Разговорът в коридора на хотела, след като се настаниха, я тревожеше най-много. Тя се връщаше отново и отново към него и осъзнаваше, че се е провалила. Интуицията на бивш полицай може и да се е пробудила у Лутър, но щом Фалън Джоунс не бе успял да разгадае внимателно изпипаното й минало, малко вероятно бе Лутър да открие истината.

— Отскоро ли живееш на Хаваите? — попита тя, загледана в осветените от луната вълни, които се разбиваха в скалите под пътеката.

— Почти две години. Преместих се тук след втория си развод. Тогава напуснах и полицията. Реших, че се нуждая от промяна на обстановката.

— Съжалявам за развода ти — промълви тя.

— Ами, не беше голяма изненада.

— Много ли беше влюбен?

— Всичко, което изпитвах към Трейси, умря в деня, когато ми изневери с колега от полицията.

— Да, когато откриеш, че те е предал някой, на когото си се доверявал, това слага край на връзката ви.

— И ти ли си го преживяла? — попита той.

— Да.

— Бивш съпруг?

— Не. Така и не се оженихме.

Мили Боже, какво правеше тя? Всеки опит да обясни сложните си отношения с Мартин Крокър щеше да бъде не само труден, а и изключително опасен. Тя пазеше тайни през целия си живот. Беше професионалист в това отношение. Но тази нощна разходка с Лутър я караше да нехае за предпазливостта си.

— Талантът ти да виждаш аурата наследствен ли е? — попита тя.

— Невинаги. Дядо ми го притежаваше в много висока степен. Той ми разказваше, че баща ми имал талант на стратег, а майка ми — не толкова впечатляващ талант за цветове и дизайн.

— Наследствената психична енергия обикновено има силен генетичен аспект, но формата, в която се проявява, често е трудна за предсказване. А защо дядо ти е разказвал за родителите ти?

— Те са загинали при катастрофа, причинена от пиян шофьор, когато съм бил бебе. Изобщо не ги помня. Дядо ми ме отгледа.

— Той жив ли е още?

— Не. Почина в годината, когато завърших гимназия и постъпих в армията.

Опита се да спре с въпросите дотук. Но не издържа.

— Имаш ли други роднини?

— Може би имам някакви далечни братовчеди някъде. — Не му беше интересна тази тема. — Дори и да съществуват, не са се появили след смъртта на родителите ми.

— С други думи, нямаш никого.

— Имам двама добри приятели в Оаху. Те са собственици на ресторанта, в който работя като барман. Ами ти?

— Майка ми умря, когато бях на тринайсет. Някаква рядка инфекция.

— Много съжалявам.

— Да.

— А баща ти?

— Никога не съм го познавала. — Гласът й бе напълно спокоен. — Когато майка ми решила да има дете, свързала се с банка за сперма и клиника за изкуствено осеменяване.

— Много неприятна история — каза тихо той.

Тя почти се усмихна. Лутър й беше показал, че я разбира.

— Да — кимна тя. — Неприятно наистина.

— А аз си мислех, че има психична празнина в живота ми. — Той се обърна към нея. — Ти си генеалог. Опитвала ли си да откриеш баща си?

— Разбира се. Много деца, произлезли от банки за сперма, откриват бащите си. Аз научих името на клиниката, чиито услуги беше ползвала майка ми. Клиника „Бърнсайд“, създадена от член на Обществото. Д-р Бърнсайд се грижел за клиентите, които били и членове на Обществото. Той гарантирал, че всички донори са хора с висока степен на парапсихичен талант. Освен това дал обещание за абсолютна конфиденциалност както на донорите, така и на клиентите.

— Откри ли информация за баща си?

— Не. Клиниката изгоряла до основи преди няколко години. Целият им архив бил унищожен. Подозирали умишлен палеж, но така и не арестували никого.

— Може би някой от донорите, който не е искал да бъде открит?

— Мислиш ли? И аз съм изумена.

— Има и други възможности — каза той замислено. — Може някоя от майките да не е искала някой донор да открие детето си. Или едно от децата не е открило баща си и е подпалило клиниката в пристъп на ярост. А може да е бил и някой, който не е одобрявал услугите, предлагани от тази клиника.

— С други думи, списъкът на заподозрените е твърде дълъг.

— Така изглежда.

Тя замълча за момент.

— Не разбрах кой е бил баща ми, но след като постъпих в Бюрото по генеалогия, открих информация за него, която майка ми е предоставила, когато ме е регистрирала в Обществото. Отнасяше се до здравословното му състояние и паранормалните му способности.

— И?

Тя сви рамене.

— Какво искаш да знаеш? Баща ми е бил с надежден генетичен материал и силен талант. Но всъщност д-р Бърнсайд е твърдял, че всички донори притежават такива качества.

— Разбира се.

— Наследила съм неговите очи — прошепна тя след известно време. — Май само това. Не е имал моя талант. Майка ми е отбелязала, че е бил стратег.

— Да, това, че имаш зелени очи и разчиташ аурите на хората и че баща ти е имал същите на цвят очи и е бил стратег, не ти дава основание за разследване.

— За съжаление в Обществото стратезите са доста многобройни. Буквално хиляди регистрирани. Като се изключат онези, които не отговарят по възраст, пол и цвят на очите, остават прекалено много. В крайна сметка се отказах.

Мъж и жена вървяха насреща им, хванати за ръка, вглъбени един в друг, заели почти цялата пътека. Лутър тропна шумно с бастуна си няколко пъти. Двойката се дръпна бързо настрани.

Грейс имаше навика да се отърсва от съпътстващата меланхолия, която я връхлиташе винаги когато мислеше за неразгаданата си история.

— Добре си служиш с бастуна — каза тя.

— Е, има си и предимства. Хората ми правят път. Никой не желае да спъне човек с бастун. Ами ако реша да го съдя?

— Всъщност как се озова с него? Фалън спомена за някакъв инцидент.

— Проявих небрежност.

Грейс разбра, че това беше краят на разговора. Поне засега. Тя си служеше с хитрост, за да научи нещо повече, когато усети как призрачни пръсти докосват шала й. Инстинктивно се напрегна и скръсти ръце под гърдите си, като скри дланите си.

По пътеката вървяха няколко души, но мъжът, който се появи насреща им изпод сенките, се движеше малко по-различно от останалите. Той още беше на известно разстояние от тях. Беше прекалено тъмно, за да различат образа му, но в походката му имаше нещо, което смути сетивата й. Той не се разхождаше, не тичаше и не вървеше естествено. Придвижваше се плавно като хищна котка, тръгнала на лов.

Грейс смътно долови, че Лутър е усетил тревогата й и че е забелязал мъжа насреща им.

Грейс напрегна максимално сетивата си. Едно взиране към силната аура, която обгръщаше мъжа, й беше достатъчно, за да го разпознае. Той беше ловец.

Всичките й инстинкти предупреждаваха за основателна заплаха. Искаше й се да се обърне и да побегне, но рационалната страна на съзнанието й знаеше, че е безполезно. Ако мъжът бе тръгнал да търси нея, лесно щеше да я догони. Хората, надарени с талант на ловци, не бяха супермени, но имаха способности, които далеч превъзхождаха тези на останалите. Те виждаха много добре на тъмно. Рефлексите им бяха подобни на див хищник. Можеха да подушат следите на жертвата си, а любимата им жертва бяха хората.

Много ловци се озоваваха в армията или работеха в охранителни фирми. Но Грейс знаеше, че заради естествените им склонности някои от тях се превръщаха в опасни хищници.

Аурата на Лутър също реагираше на срещата с ловеца, но той не даваше външна проява на напрежението си. Походката му не се промени, но се озова по-близо до Грейс, така че ловецът да мине от другата им страна, възможно най-далече от нея.

Спокойно! Който и да е този човек, той не търси теб. Ако те бяха открили, щяха да изпратят някого да те премахне в Еклипс Бей. Нямаше да чакат, докато заминеш за Хаваите. Обаче…

Ловецът вече беше на два метра и ги приближаваше. Грейс продължи да се движи редом с Лутър, приспособявайки се към неговата скорост. Бастунът продължаваше да трака с неизменен ритъм.

Беше се поуспокоила. Логиката и здравият разум се пробуждаха и изместваха примитивните й инстинкти.

Не, не логика и здрав разум, нещо друго неутрализираше страха й. Би трябвало вече да е изпаднала в паника. Какво не беше наред тук? Тази мисъл беше не по-малко шокираща от приближаващия ловец.

Инстинктивно се опита да отблъсне успокояващото влияние. Сигурно беше изплашена. Това бе адекватната реакция при тези обстоятелства. По дяволите, щеше да бъде изплашена.

Неестественото спокойствие се поколеба и разсея. Ужасът, че е преследвана, се завърна заедно с усещането, че така е редно. Така би трябвало да се чувства.

Преди да успее да се пребори със завърналия се страх, тя забеляза аурата на Лутър. Тя пулсираше в необичайни точки на спектъра. Силата й отекваше в нощта.

Сега двамата мъже бяха близо, можеха да се докоснат с ръце. Изведнъж някакъв ключ затвори психичната енергия и аурата на ловеца избледня и отслабна. Все още беше аурата на параловец, но не и ловец, тръгнал на лов. Вместо това енергийното му поле придоби цветовете и вълните на човек, който е спокоен, почти сънен. Който и да беше, ловецът не се интересуваше от нея или Лутър.

Той мина край тях, без да проявява интерес към двойката вляво от себе си. Грейс едва потисна желанието си да погледне през рамо.

— Всичко е наред — каза Лутър. — Той си отиде.

— Ловец — прошепна тя.

— Да.

Тя го погледна, изплашена какво ще се случи. Но аурата му отново бе спокойна. Може би се беше объркала преди малко. Може би близостта до разгорещената аура на ловеца беше повлияла на сетивата й.

— Ти как разбра, че той е ловец? — попита тя.

— Нямам твоите способности да чета нечия аура, но не е трудно да се разпознае този тип енергия, особено когато другият е с напрегнати сетива. Не забеляза ли как всички останали по пътеката инстинктивно се дръпваха настрани и му правеха път? Дори обикновените хора могат да доловят присъствието на хищник в непосредствена близост. Ти какво видя?

— Е, не си водех бележки. Беше много силен и, както каза ти, беше оживил сетивата си.

— На лов ли беше тръгнал?

Тя се замисли.

— Не. Не долових това в аурата му. Не смятам, че преследваше някого конкретно. Може би е излязъл на вечерна разходка и е изпитал необходимост да отвори сетивата си. Нали знаеш как става понякога. Използваш паранормалните си способности просто защото ги имаш.

— Възможно е да е проучвал терена — каза Лутър. — Рутинна работа.

— Възможно е. Но каква е целта му?

— Добър въпрос. Нещо друго, което забеляза?

— Едно нещо — каза тя. — Който и да беше този човек, той е свикнал с насилието.

— Убиец ли е?

Тя се поколеба.

— Мисля, че е убивал, да, но не е психопат или маниак. Не беше обезумял или човек, загубил контрол. Не беше и социопат. Те са лесно различими. Това, което видях, беше, че е хладнокръвен, с делови подход към насилието.

— Мислиш ли, че може да е военен или полицай?

— Възможно е. Или професионален гангстер. Който и да е, има подход към нещата.

— Това какво значение има, по дяволите?

Тя се намръщи.

— Означава, че с каквото и да се занимава, той е в състояние да има жена и семейство, които обича.

— Водихме разговор предишния път — каза Лутър спокойно. — Онзи, в който обсъждахме теорията за вероятностите на Фалън Джоунс и как се отнася към практиката.

Грейс едва преглътна.

— Неговата теория, според която нямаше вероятност в курорта да се появи още някой талант с висока степен?

— Да, тази теория — кимна Лутър. — Може да е грешна.

— Съгласна съм. Но смятам, че теоретично е възможно онзи човек, с когото се разминахме току-що, да е невинен турист, който случайно е отседнал в някой изискан хотел. Достатъчно са.

— И все пак…

— Точно така. И все пак. Ловци с толкова силни способности не се срещат често.

— Наистина. Нито хора с нашите таланти. — Лутър неочаквано спря. — Каква е вероятността трима души с много силни парапсихични способности да се озоват на една и съща алея край плажа в една и съща вечер?

— Чудиш се дали това съвпадение не е свързано с нашата мисия ли?

— Ще се наложи да се обадя на Фалън. Възможно е да си провалим вечерта.

Тя усети момента, когато Малоун посегна да извади мобилния си телефон, защото пусна ръката й.