Джейн Ан Кренц
Горещи следи (39)

38.

Лутър наблюдаваше как Грейс излиза от морето и сваля маската и шнорхела си, докато идваше към брега. Водата се плискаше по раменете, гърдите и бедрата й. Косата й беше пригладена зад ушите.

Беше си купила черен бански костюм от един бутик сутринта. Той беше натоварил принадлежностите за гмуркане на задната седалка на джипа и я закара до едно закътано заливче, което възприемаше като свое кътче от рая.

Уейн и Петра ги изпратиха със сандвичи и вода и ги инструктираха да не се връщат преди вечеря. Това си е истинска среща, помисли си Лутър.

Грейс се отпусна на хавлиената кърпа до него под чадъра. Изглеждаше освежена и изпълнена с енергия, изключително женствена и невероятно секси.

Тя го изгледа с любопитство. Беше ожадняла.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Той усети, че я гледа втренчено.

— Всичко е наред.

— За какво си мислиш?

— За секс.

— Чувала съм, че мъжете често мислят за секс.

— Ами жените?

— И ние мислим за секс, но вероятно имаме по-широки хоризонти за фантазията си.

— Така ли? И какво се вижда на тези хоризонти?

— Обувки.

И двамата погледнаха към босите му крака.

— В моята фантазия обувките не присъстват.

— Няма нищо. — Тя потупа голия му крак. — Имаш красиви ходила.

— Харесват ти големите силни ходила на мъжете?

— Честно казано, не бях обръщала внимание на мъжките крака — Тя се усмихна някак самодоволно и си сложи слънчевите очила. — Но сега ми се струват много привлекателни.

— Радвам се да го чуя.

Тя се подпря на лакти.

— Не си ми разказал защо си напуснал полицията.

Той се загледа в пенещите се вълни, докато обмисляше отговора. Очакваше този въпрос. Тя му беше разказала за миналото си. Имаше право да научи за неговото. Нещо повече — той самият искаше да й разкаже. Когато споделяха, се чувстваха още по-силни.

— Казах ти, че талантът ми вършеше работа, докато работех в полицията.

— Да. Предполагам, че си успявал да неутрализираш всяка опасна ситуация. Като манипулираш аурата на престъпника и той изпуска пистолета си и заспива. Супер.

— Имаше и други неща, които можех да правя с таланта си.

Тя се извърна към него.

— Какви?

— Да получавам признания.

— Хм. Признания. Невероятно.

— Без да се докосвам до престъпника — каза той спокойно. — Никога не съм докосвал клиента ви, господин адвокат. Погледнете видеозаписа от признанието. Вашият човек нямаше търпение да ми разкаже как е пребил жертвата до смърт.

— И как ти се отразяваше това?

— Страхотно. Поне в началото. Не можеш да си представиш колко е лесно. Дълбоко в душата си много от тях наистина ми разказваха колко са умни и силни. Грабежът на магазин е тръпка, неочакван прилив на адреналин. Влизането с взлом — също. Покажи им какъв здравеняк си. Така че понякога те наистина искаха да говорят. Аз насочвах това желание в правилната посока.

— Винаги съм смятала, че вината е мотивиращият фактор за признанието.

— Понякога е. — Той си извади вода от хладилната чанта. — Мога да се справя и с угризения на съвестта. С малко помощ съжалението или тревогата какво ще си помислят родителите често се превръщат в непоносимо чувство за вина.

— Значи съвсем лека манипулация и заподозрените изведнъж не се сдържат и разказват, така ли?

— Истина е. Добавят се доказателства и случаят е приключен. Без насилие и без подвеждащи въпроси.

Тя го наблюдаваше под прикритието на слънчевите очила.

— Трябва да си бил добър полицай.

— Бях. — Той отпи от студената вода. — Много, много добър.

— Значи си напуснал, защото си се превърнал в парапсихичен боец за справедливост.

Той знаеше, че тя ще го разбере. Това, което го изненада, беше чувството за облекчение, което го завладя.

— Нещо такова. Всъщност това не беше справедлива битка. Статистиката показваше, че повечето престъпници, на които попадах, бяха невероятно объркани личности. Дължеше се на ужасни родители или на липсата им. Много от тях бяха насилвани или малтретирани като деца. Доста имаха умствена изостаналост. Почти половината не можеха да четат, камо ли да си намерят хубава работа.

— Съжалявал си ги?

Той едва се усмихна.

— Не съм стигал чак дотам, но истината е, че повечето хора, които с моя помощ се озоваха в затвора, нямаха шанс. Аз нарушавах правото им на справедлив процес, без самите те или някой друг да разбере.

— Не си нарушил правото им в юридическия смисъл.

— Не, но на практика правех точно това.

— Направил си много добро, Лутър. Изпращал си злодеите в затвора. Осигурявал си справедливост за жертвите. Това е важно в едно цивилизовано общество.

— Точно това си казвах в продължение на години. Но един ден осъзнах, че с тези действия си навличам много лоша карма.

— Двата ти провалени брака?

— Не само. Освен това изплаших толкова много партньори, че накрая никой не искаше да работи с мен. Създадох си репутация на вълк единак. Това не е добре, когато си полицай. Очаква се да работиш в екип. А аз принуждавах хората край мен да се чувстват много неспокойни.

Тя се намръщи.

— Другите детективи, с които си работил, осъзнаваха ли какво правиш?

— Те знаеха, че почти винаги постигам резултати, но не знаеха как. По дяволите, те не искаха да знаят. Някои смятаха, че по някакъв начин хипнотизирам заподозрените. Оказа се, че никой не иска да работи с човек, който може да те хипнотизира, без да се забелязва.

— Да, това може да е сериозен проблем.

— Партньорите ми се сменяха, както миячите в „Тъмната дъга“. Някои притежаваха естествена чувствителност и се питаха дали няма паранормално обяснение на поредицата от признания, които измъквах от заподозрените. Тази идея не им харесваше повече от хипнозата.

— Защото ги е карала да се съмняват в здравия си разум? — попита тя.

— Повечето добри полицаи имат доста добра интуиция, когато трябва да контактуват с хора, които лъжат, мамят и убиват. Те обикновено нямат нищо против да признаят, че имат добри инстинкти.

— Добрите инстинкти не са ли достойнство в полицията?

— Разбира се. Но никой полицай не иска да му бъде приписано качеството, че е екстрасенс. Това веднага би унищожило кариерата му.

Тя се вгледа в него с недоумение.

— И ти просто си подаде оставката?

— Случи се нещо непредвидено. Един инцидент. Загинаха хора. След това напуснах.

— Какво се случи?

Той гледаше слънчевите лъчи, които играеха върху вълните.

— Имаше един човек. Казваше се Джордж Олмстед. Един ден дойде в участъка и призна, че току-що е убил бизнес партньора си. Предаде пистолета си. Върху оръжието имаше негови отпечатъци. Твърдеше, че са се скарали заради бизнеса. Каза, че отчаяно се нуждаел от пари, но партньорът му отказал да сключат сделката.

— А ти повярва ли му?

— Изглеждаше достатъчно спокоен, но в аурата му имаше някакви особени искри. Говорих с него известно време. Въздействах му. Оказа се, че не той е убил партньора си. Олмстед прикриваше дъщеря си.

— Тя ли е имала връзка с партньора му?

— Да, били любовници. Тя беше на двайсет и пет години. Още от гимназията посещавала психоаналитик и вземала лекарства. Партньорът със закъснение разбрал, че тя не е стабилна психически. Опитал да скъса с нея. Тя обезумяла и го застреляла.

— И после потърсила помощта на баща си.

— Той й обещал, че ще се погрижи за всичко. Искаше да я предпази. Смяташе, че това е негов дълг. Беше го правил през целия й живот. Тя беше единствено дете. Майка й се беше споминала преди много години.

Грейс кимна.

— Той знаел ли е за връзката помежду им?

— Да. Той я насърчил, защото мислел, че бракът ще й осигури емоционална стабилност. След убийството беше убеден, че той е виновен за всичко, и настояваше да понесе наказанието си.

— Но историята му е била опровергана.

— Заради мен. Когато арестувахме дъщеря му, той реши, че не е изпълнил бащиния си дълг. Тя се самоуби в затвора. Олмстед се прибрал вкъщи и натиснал спусъка.

— С това е доказал, че и той е бил нестабилен като дъщеря си — каза тихо Грейс. — Но ти си се почувствал отговорен за станалото.

— Аз бях отговорен. Трябваше да се обадя на полицейските психолози, за да поемат случая. Вместо това обработих аурата на Олмстед, за да получа отговорите на въпросите си. Още един приключен случай от вълка единак.

— Твоята работа е била да разкриеш истината — каза тя спокойно.

— Вярно. Но беше прекалено, че двама души се самоубиха, защото аз бях толкова добър в работата си.

— Да, така е. Но вината не е твоя. Единият от тях е убил човек, а другият е опитал да прикрие престъплението. Не си отговорен за техните действия.

— Може би не, казано в действителност.

Грейс размаха полупразната бутилка с вода.

— Чакай малко, Малоун. Не си отговорен. Ти си използвал таланта си, една вродена дарба, която е дотолкова част от теб, колкото и зрението, слухът, обонянието ти. Свършил си си работата и си допринесъл за това справедливостта да възтържествува.

— Казах ти, злосторниците обикновено са объркани и вечно губят. А аз ги манипулирах.

— Не виждам нищо лошо в това — настоя тя. — Те са били престъпниците, нали? Просто са имали малшанса да попаднат на човек, който да прозре лъжите им. — Замълча и остави шишето. — Но разбирам защо си почувствал, че трябва да напуснеш полицията.

— Така ли?

— У теб е дълбоко заложен инстинктът да защитаваш. Той е част от теб. Но аз ти повтарям непрекъснато, че ти си безнадежден романтик. Искаш да играеш честно. Работата за „Джоунс и Джоунс“ ти дава това удовлетворение. Изправяш се срещу престъпниците, които също имат парапсихични таланти, и ги възприемаш като равни. Така играта е справедлива.

— Само дето е истинска джунгла.

Тя се усмихна.

— Добре казано.