Джейн Ан Кренц
Горещи следи (33)

32.

Лудият Рей изглеждаше по-тревожен от обичайното. Лутър изпрати една успокоителна вълна към него, преди да го насочи към вратата заедно с малцината останали клиенти.

Рей излезе навън последен, но спря точно до входа и погледна Лутър.

— Тази вечер се пази — каза той.

Рей рядко излизаше от параноичния си свят за достатъчно дълго време, че да изрече свързано изречение. Лутър кимна, за да му покаже, че е разбрал предупреждението.

— Добре — каза той. — Ще внимавам.

Рей изчезна в мрака.

Уейн се появи до Лутър.

— Какво беше това?

— Просто Рей си е Рей. Предупреди ме да внимавам.

— Сигурно е доловил вибрациите, които ние излъчваме. Тази вечер всички сме малко напрегнати, защото се тревожим за Грейс.

Лутър се замисли за ледените иглички, които усещаше на тила си през цялата вечер.

— Да. Хайде да хапнем от супата на Мили. Тежка вечер беше.

— Проклети туристи.

— Тук е Уайкики, Уейн. Не може от време на време да не ни посещават туристи.

— Може би трябва да сложим табела.

— „Не пускаме туристи“? Не съм сигурен, че от Туристическия информационен център ще са доволни.

Докато дояждаха супите си, Грейс вече се прозяваше.

— Щом приключа с тази работа, ще напиша книга „Как да станем по-издръжливи и да отслабнем, като мием чинии и пържим картофи по осем часа на ден“ — заяви тя.

— Ти си се отпуснала в Бюрото по генеалогия — каза Петра. — Разглезила си се.

— Знам. — Грейс се протегна. — Но това е като да караш велосипед. Припомням си. — Тя подуши ръкава на ризата си и се намръщи. — Мирисът на пържена риба винаги прониква в дрехите.

— Свиква се — обади се Уейн.

— Време е да си тръгваме — каза Лутър. — Ще докарам джипа и ще те чакам отпред.

Бяха измислили този план, след като обсъдиха въпроса с Уейн и Петра. Всички бяха единодушни, че при създалите се обстоятелства не беше добра идея Грейс да върви пеша до апартамента на Лутър посред нощ, дори да я пази бодигард. Планът беше съвсем прост. Лутър паркираше джипа в един гараж наблизо. След като затвореха „Дъгата“, Уейн и Петра изчакваха с Грейс в ресторанта на Мили, докато Лутър отиваше за колата.

Той тръгна към гаража, като потропваше с бастуна си по тротоара и мислеше за останалата част от повтарящата се нощна програма. След двайсет минути двамата щяха да се приберат в апартамента и да се метнат в леглото. Ако тя не беше прекалено изтощена, сигурно щяха да правят любов. След това тя щеше да се притисне към него и да заспи в прегръдката му. Сутринта щяха да спят до късно. Когато се събудеха, щяха да пият заедно кафе и да хапнат прясна папая.

Със сигурност свикваше с тази програма. По дяволите, вече беше свикнал с нея толкова много, че изобщо не искаше да свършва.

Все още имаше доста хора по улиците. В края на пресечката Лутър напрегна сетивата си, зави зад ъгъла и се спусна по тясната улица към гаража на един стар хотел. Хотелът беше затворен преди две-три години. Прозорците бяха заковани с дъски и басейнът беше покрит. На първия етаж обаче наскоро бяха отворили нощен клуб. Тази вечер музиката кънтеше оглушително, смесена с виковете на посетителите, заредени с енергия от алкохола и преживяванията на плажа.

Благодарение на клуба гаражът беше препълнен. Лутър тръгна към вътрешния край, където беше паркирал джипа си, като машинално се оглеждаше, за да долови нечия аура в тъмнината между колите. Гръмливата музика се процеждаше през пукнатините на пода и се спускаше откъм стълбището.

Кракът го болеше тази вечер. Щеше да изпие няколко успокоителни, когато се прибереше в апартамента. При тази мисъл му се прииска да счупи бастуна на две и да го хвърли в най-близката кофа за боклук. Споменът за стрелеца, който се появи от спалнята и го изненада, премина в съзнанието му. Не мисли за това! Можеше да е и много по-зле.

Отправи се към джипа с ключовете в ръка, но все още нащрек за необичайни движения в тъмнината или нещо друго. Гаражът беше празен, без да се броят колите. Полицейската му интуиция не долови нищо нередно. Тогава откъде идваше това тревожно чувство? Много ти благодаря, че ме наплаши, Рей. След всичко, което съм направил за теб.

Като наближи джипа, отключи с дистанционното. Машинално огледа гаража за последен път. Стълбището, което водеше към клуба, беше вдясно и тънеше в мрак. Когато паркираше, лампите светеха.

Адреналинът му се покачваше. Първо се появи тънкият лъч на джобно фенерче, обходи площадката в основата на стълбището и бетонните стъпала.

Човекът, който носеше фенерчето, зави зад ъгъла и бързо тръгна надолу по стъпалата. В мрака се виждаше само висок издължен силует, но аурата му пулсираше в горещите цветове на насилието и злото.

Лутър се съсредоточи да види ясно аурата, за да е по-сигурен. Мъжът спря в основата на стълбището. Въпреки че аурата му беше огненочервена, той не направи движение, което да се прояви като заплашително. В свободната му ръка нямаше пистолет или нож. Той просто стоеше там, насочил лъча на фенера към гърдите на Лутър.

Ситуацията не изглеждаше странна, но полицейският инстинкт на Лутър надделя. Той изпрати една потискаща вълна от енергия срещу непознатия.

Не се получи.

В следващия момент Лутър усети, че парапсихичните му сетива бързо намаляват, сякаш угасваха. Изведнъж му стана трудно да види аурата на мъжа. Това не беше естествено. Би трябвало да я вижда добре.

— Опасявам се, че имате проблем, господин Малоун — каза мъжът. — Но аз съм свикнал да се оправям с хора като вас.

Думите звучаха, сякаш идваха от дъното на дълбока пропаст. И вещаеха смърт. Лутър едва ги чуваше. Гаражът се изпълваше с приливна вълна от сенки. Мракът поглъщаше и мижавата светлина от лампите на тавана. Сега пък зрението му го изоставяше. Усети как го завладява огромна слабост и преминава в костите му.

Със сигурност умираше. Щом лъчът на фенерчето попаднеше върху гърдите му, Лутър усещаше остра болка. Проумя, че тази светлина неутрализира аурата му. Когато енергийното ти поле изчезне, ти също си отиваш.

Опита да събере сили, за да се отмести, но мускулите му не се подчиняваха. Волята му за живот беше слабо и несигурно оръжие срещу вцепеняващата сила на фенерчето.

— Кой си ти? — попита с дрезгав глас.

— Уилям Крейгмор. Сигурно си чувал за мен.

— От Съвета. — Едва говореше. Фалън и Зак Джоунс бяха прави. Шпионин на най-високото ниво в Обществото. — Ти си от „Нощните сенки“.

— Много добре си осведомен — каза със задоволство Крейгмор. — Със сигурност съм от „Нощните сенки“ и от петнайсет години съм член на Управителния съвет. Жалко, че скоро ще престана да съществувам. Бих искал да остана още няколко години, но това е невъзможно, докато Зак Джоунс е начело. Той е прекалено добър, много по-добър от предшественика си. Какъв срам! За малко да успея да предотвратя да заеме поста на Магистъра, но нещата се провалиха.

Лутър мълчеше. Вече не можеше да говори. Започна да трепери и не успяваше да се контролира. Дишаше все по-трудно. Болката ставаше непоносима и пронизваше всичките му сетива.

— По-силен си, отколкото очаквах — каза Крейгмор. — Досега повечето хора да са изпаднали в безсъзнание. Фалън Джоунс добре се е справил, като е прикрил истинската степен на таланта ти в документите на Обществото. Но след всичките тези години в Съвета знам повечето тайни на Обществото, включително и как да се справям безпроблемно със системата за сигурност на „Джоунс и Джоунс“. Сигурен съм, че и госпожица Ренкуист е с по-висок талант, отколкото е в действителност. Когато приключа с теб, ще премахна и нея. Така няма да оставя свидетели.

Грейс! Трябваше да оцелее, за да я защити. Грейс! По някакъв начин дори само като изрече името й, мислите му се проясниха за няколко секунди.

Хрумна му, че единствените неща, които го задържаха на крака, бяха волята и бастунът му. Стискаше дръжката му здраво, защото знаеше, че ако падне, няма да може да се изправи.

Ако падне…

Опита да пренебрегне лъча на фенерчето. С много усилие насочи енергията си към пръстите на ръката. Бастунът изтрака. Той също падна, бързо и тежко, върху бетонния под. Болката прониза ранения му крак, но за няколко секунди лъчът се отмести от гърдите му.

Сетивата му се задействаха със силата на гнева. В гаража стана светло. Оглушителната музиката отново звучеше. Малоун можеше да диша.

Претърколи се под джипа, инстинктивно търсейки тъмнината като някое същество, което се криеше от слънцето. Крейгмор размаха фенерчето напред-назад, като се опита да го достигне.

Лутър усети как тънкият лъч проряза като скалпел крака му, а после премина нагоре, към гърдите и гърба му, докато се провираше под джипа. Когато убийствената светлина порази долната половина на тялото му, тя не беше толкова ужасяваща, както когато се насочи към гърдите му. Болеше го ужасно, но все още се движеше.

Две секунди му трябваха, за да се пъхне. Само за миг сетивата му се пробуждаха и гаснеха като дефектен електрически кабел — замайваща, непоносима вихрушка от звуци и тишина, от зрение и слепота.

Щом се прикри, той продължи да се движи, провря се към далечния край и излезе оттам.

— Откажи се! — заповяда Крейгмор.

Сега гласът му прозвуча по нов начин. Може би гневно или с възмущение и учудване. Така ставаше с талантите, които виждат аури. Никой не им обръщаше внимание.

Крейгмор се приближи до джипа, но спря на няколко крачки, за да остане на безопасно разстояние. Хрумнало му беше, че бившият полицай може да има пистолет.

„Де да носех“, помисли си Лутър.

— Наблюдавах те, като вървеше по улицата преди малко — каза Крейгмор. — И двамата знаем, че не можеш да тичаш. Не и с този крак. Дори и да беше в добра форма, пак нямаше да си достатъчно бърз, за да избегнеш фенерчето ми. Вече можеш да излезеш от прикритието си. Всичко ще свърши съвсем бързо, обещавам ти.

Адреналинът беше отлично болкоуспокояващо. Като пренебрегна болката в бедрото, Лутър отвори рязко предната дясна врата и се метна на седалката. Прехвърли се зад волана и натисна бутона за централно заключване на вратите. Сега беше като в капан в колата си.

Щеше да постави законите на парафизиката на жестоко изпитание. Ако се окажеше, че греши, след малко щеше да е мъртъв.

Разчиташе на това, че лъчът на фенера беше с паранормална природа. Нямаше друго обяснение за ефекта върху аурата му. Повечето твърди материали като стоманата или бетона ефективно спираха вълните на паранормалната енергия. Течностите, от друга страна, не можеха. Кристалите и някои отразяващи повърхности, макар и твърди, попадаха в трета категория. Те се използваха за фокусиране на енергията, ако човек знаеше как.

Стъклото пък беше в четвърта категория от гледна точка на парафизиката. То не беше нито кристално вещество, нито течност, но имаше свойства и на двете материи. Имаше изведено правило, че бариера, направена от стъкло, значително забавяше и изкривяваше вълните от енергия, които преминаваха през него.

За нещастие, имаше много изключения от правилата. Изследователите на Обществото „Аркейн“ все още знаеха твърде малко за него. Този материал беше непредсказуем.

Той запали двигателя. Крейгмор насочи лъча през прозореца към шофьорското място. Лутър трепереше. Лазерът беше ефективен дори и през стъклото и отчасти го парализираше. Лутър се наведе, за да го избегне, включи на задна скорост и натисна газта, без да се оглежда.

Джипът се стрелна назад със свистящи гуми. Задните стъкла се пръснаха. По дяволите! Негодникът носеше истински пистолет и куршумите се подчиняваха на законите на традиционната физика. Не се чу звук. Бе използвал заглушител.

Завъртя кормилото рязко наляво и се устреми напред, точно срещу Крейгмор.

Очевидно Крейгмор си бе направил извода, че с лъча вече няма да постигне нищо, и се прицелваше с пистолета си. Лутър се наведе точно когато стъклото се разби и парчетата осеяха предната седалка. Предпазният му щит беше изчезнал.

Но джипът още се движеше и Крейгмор се опитваше да отскочи встрани, за да не попадне под колелата му.

Лутър натисна спирачката и се съсредоточи върху аурата на Крейгмор. Той изпрати мощна вълна от енергия към него, когато Крейгмор се опитваше да стреля и държеше фенера насочен към Лутър.

Всички знаеха, че да се прицелиш в главата на човек е много трудно. И ставаше още по-трудно, когато изведнъж ти се приспи.

Крейгмор се отпусна, олюля се и се свлече на пода. Фенерчето изпадна от ръката му, търколи се по бетонния под и изгасна.

Лутър изключи от скорост, отвори вратата и слезе. Закуцука към Крейгмор, като се подпираше на съседната кола.

Крейгмор лежеше по корем на осеяната с петна от масло настилка, с лице, обърнато към Лутър. Удивителното беше, че той стискаше пистолета и се опитваше с две ръце да го насочи към него. Устните му бяха разтеглени в жестока усмивка. Стреля отново. Куршумът прелетя встрани от Лутър, но той се наведе инстинктивно. Заради внезапното движение кракът му отново поддаде.

Стовари се тежко на коляно и лакът. Концентрацията му отслабна за няколко секунди. Освободен, Крейгмор опита да стреля отново, но внезапното налягане върху аурата му го остави объркан.

Лутър напрегна аурата си максимално, опита да се изправи на крака и падна върху Крейгмор. Хвана едната му ръка, изви я силно и концентрира цялата си енергия върху яростно пулсиращото енергийно поле на злодея.

Получи се ослепителен взрив от енергия на паранормално ниво. Лутър усети, че сетивата за момент намаляха.

Видя устата на Крейгмор да се отваря, може би, за да извика. Но се чу само странен стон, какъвто можеш да доловиш на гробищата в полунощ. Очите му се отвориха широко от уплаха. Крейгмор се дръпна, извъртя се и после застина в неестествена поза. Аурата му изгасна точно като фенерчето преди няколко минути. Пистолетът падна върху бетонната настилка.

Мина сякаш цяла вечност.

Сетивата на Лутър се възвърнаха. Той усещаше, че още стиска ръката на мъртвеца. Пусна я и се претърколи настрани от безжизненото му тяло. За момент остана легнал на пода, за да успокои дишането си и да стабилизира сетивата си.

Чу шептящ звук по стъпалата и после видя блясъка на една аура. Остана неподвижен.

— Уейн, тук съм — извика настойчиво.

Уейн се появи от стълбището. Държеше пистолет. Беше неестествено съсредоточен. Готов да убива.

— Добре ли си? — попита той монотонно.

— Да. — Лутър се отпусна леко. — Той ме чакаше. В засада. Какво правиш тук? Чакай, не говори. Петра е имала предчувствие, нали?

Уейн запази самообладание. Сви рамене и пъхна пистолета в кобура под панталона си.

— И двете имаха предчувствие.

— И двете?

— Грейс и Петра усетиха, че става нещо лошо. Грейс искаше да дойде с мен. Петра едва я възпря.

— Явно трябваше да се вслушам в предупреждението на Рей тази вечер.

— Защо? Рей е обезумял.