Джейн Ан Кренц
Горещи следи (8)

7.

Минаваше четири часът, когато се регистрираха в хотела в курорта Уейлеа. Апартаментът им беше на четвъртия етаж, с изглед към басейна, градините и океана. И пред спалнята, и пред дневната имаше големи тераси със сенници. Идеално място за меден месец, помрачиха се мислите на Лутър. Не че имаше опит в тези неща. Предишните два пъти той беше ходил във Вегас.

Той влезе в свободната баня и сложи малкия кожен несесер на плота до мивката. Чуваше, че Грейс разопакова багажа си в спалнята. За момент се отдаде на приятна еротична фантазия, в която наистина беше господин Карстеърс, който е на меден месец със съпругата си.

Не се отдавай на такива фантазии. Тя не ти е съпруга, тя е партньорът, когото ти изобщо не искаше, партньорът без никакъв оперативен опит. Това не е добре.

Но тя беше единствената жена от месеци, която разгорещяваше сетивата му и го възбуждаше. Не мислеше, че е лошо, но го разсейваше. Трябваше да се концентрира.

Кракът го болеше. Комбинацията от полета и шофирането от летището оказваше влияние. Подразнен, извади шишенцето с успокоителни хапчета и изтръска четири в дланта си. Устоя на силното изкушение да запрати шишенцето към срещуположната стена. Проклетият крак никога нямаше да бъде същият. Трябваше да се примири.

Той прибра шишенцето в несесера си, стисна бастуна и излезе от банята. Грейс го чакаше. Беше се преоблякла в лек панталон и друга риза с дълъг ръкав. Поне не носеше тренчкота.

Помисли си, че тя не изглежда особено впечатлена от апартамента. А той беше. Лутър бе служил в армията, после бе работил няколко години в полицията, а сега беше барман и изпълняваше задачи на хонорар за „Джоунс и Джоунс“. Никое от тези занимания не бе така добре платено, че да отсяда в скъпи хотели. Грейс сякаш не забелязваше луксозната обстановка. Може би и той трябваше да си потърси работа в Бюрото по генеалогия.

— Къде отиваш? — попита той.

— Мислех да се разходя по плажа — каза тя. — Прекарах почти цял ден в пътуване. Искам да се освежа преди вечеря.

„Трябва да й обясня някои неща“, каза си той.

— В тази работа има едно правило. Наричаме го Правило номер едно.

Тя се намръщи.

— И какво е то?

— Аз издавам заповедите, а първата заповед е, че не излизаш от тази стая сама. Никакви разходки, ако аз не разреша.

Тя сведе глава.

— Предполагам тогава, че ще дойдеш на плажа с мен.

— Разбира се. Трябва да огледам терена. — Той отвори вратата и й направи път. — Но заповедта си остава. Не излизаш от тази стая сама. Ясно?

Тя мина покрай него, като избегна всякакъв допир.

— Фалън Джоунс каза, че ти отговаряш за тази мисия.

— Приемам.

Той я последва в коридора и затвори вратата, после изчака секунда да чуе щракването на ключалката. Доволен, тръгна с Грейс към асансьора, като устояваше на изкушението да навлезе в невидимата зона, която я обграждаше като друг вид аура и чието предназначение бе да не допусне допир. Забеляза, че тя е скръстила ръце под гърдите си съвсем небрежно. Ако човек се вгледаше обаче, щеше да забележи, че пръстите й са свити така, че изобщо не се виждаха.

Искаше му се да знае какво се е случило на тази жена, за да се ужасява от докосването до друго живо същество. Беше обезпокоително, че допирът на неговата кожа до нейната може да й причини физическа болка. Просто му се струваше нередно тя да не може да понася докосването му дори и когато беше сигурен, че докосването до нея ще му донесе единствено удоволствие.

— Започвам да се чувствам виновен, че упорствах за ръкавиците — каза той.

— И би трябвало.

— По дяволите…

— Не се тревожи, разбирам — каза тя с мрачна усмивка. — Щеше да бъде много непрофесионално да ги нося на тази мисия.

Лутър потърси друг начин към нейната неприкосновеност.

— От колко време работиш в Генеалогията?

— От една година.

— Толкова малко? Фалън сподели, че си много ценен служител на бюрото.

Лицето й засия в усмивка.

— Много се радвам да го чуя. Господин Джоунс не е човек, който раздава щедри похвали.

— Със сигурност никога няма да спечели отличието „Началник на годината“. Но повярвай ми, не би използвал професионалните ти услуги повече от веднъж, ако не беше доволен от работата ти.

— Полезно е да науча това.

— С какво се занимаваше, преди да започнеш работа в Обществото?

— Господин Джоунс не ти ли каза?

— Фалън никога не коментира подробности, които не са важни.

— Работех в една голяма фирма, „Крокър Уърлд“.

Той спря пред асансьорите и натисна бутона.

— Компанията на Мартин Крокър?

— Да. — Тя изглеждаше приятно изненадана. — Чувал ли си за тази компания?

— Смъртта на Крокър беше разтърсваща новина. Вдигна се доста шум и в Обществото. Той беше член. Финансираше много изследователски проекти.

— Да, знам.

— Какво работеше в „Крокър Уърлд“?

— Бях в отдела за корпоративни проучвания. След смъртта на господин Крокър стана ясно, че фирмата има проблеми. Всички разбраха, че компанията ще се разпадне без ръководителя си. Видях какво ще се случи и веднага си потърсих друга работа.

Тя каза всичко съвсем спокойно и небрежно, но в думите й имаше нещо, което беше нередно. Лутър напрегна сетивата си, докато не видя добре аурата й. Не беше в състояние да види подробности по начина, по който го правеше тя, но можеше да различи силни емоции. Имаше някакво напрежение в енергийното поле, което искреше около нея, напрежение, което Малоун като опитен полицай свързваше с внимателно обмислена лъжа.

— От колко време си член на Обществото? — попита той.

— Майка ми ме е регистрирала при раждането ми. — Тя замълча за миг. — А ти?

— Родителите ми бяха членове. Вписали са ме, като съм се родил.

Вратата на асансьора се отвори. Беше пълен с хора. Лутър прецени ситуацията. Ако влезеха в асансьора, Грейс рискуваше някой да се докосне до нея. Веднага усети напрежението й.

Лутър се усмихна дружелюбно на хората вътре.

— Ще изчакаме следващия асансьор — каза той. Вратата на асансьора се затвори.

— Благодаря — каза Грейс тихо.

— Няма проблем — отвърна той. — Бих предложил да слезем пеша, но… — Той замълча и изгледа с отвращение бастуна си. Не й каза, че кракът го боли и че слизането от четвъртия етаж би влошило положението. — Мога да сляза, но няма да съм най-приятната гледка — каза с неохота той.

— Няма проблем — промълви Грейс. — Не бързаме за никъде.

Двамата чакаха мълчаливо, загледани в светещите цифри над трите асансьора. Изражението на Грейс беше спокойно и овладяно. Лутър не можеше да отгатне мислите й. Но използва времето, за да помисли защо тя бе излъгала за работата си в „Крокър Уърлд“.