Джейн Ан Кренц
Горещи следи (7)

6.

Наетата кола, която бе запазена за Андрю Карстеърс, ги чакаше след краткия полет до Мауи. „Джоунс и Джоунс“ определено се бяха погрижили за всичко, помисли си Грейс.

— Да пусна ли климатика? — попита Лутър, като се настани зад волана.

— Не, благодаря. Не обичам климатиците, освен в краен случай. Предпочитам да отворим прозорците.

— Аз също. — Той включи на скорост и излезе от паркинга.

Тя се замисли за впечатленията си от Лутър Малоун. Можеха да се обобщят съвсем накратко: силен, овладян, привлекателен. Можеше да се добави и вълнуващ. В атмосферата имаше някакво осезаемо напрежение. В различни моменти от живота си тя бе срещала мъже, които я привличаха, но никога не бе изпитвала такъв прилив на вълнение, което въздействаше на сетивата й по необикновен и опияняващ начин.

Силата, която Лутър владееше с изключителен контрол, беше особено интригуваща, поне за нея. Едно вглеждане към аурата му й подсказваше, че той не е осма степен, а по-скоро десета или дори повече. Очевидно той бе успял да направи така, че този факт да не бъде документиран. Не го упрекваше. И тя беше занижила степента на дарбата си. В Обществото често причисляваха силните таланти към „екзотични“, без да имаше възхищение или уважение. В най-добрия случай другите членове на Обществото се отнасяха към талантите с висока степен с известна предпазливост. В най-лошия случай направо ги избягваха. Силата можеше да бъде интригуваща, но можеше да бъде и опасна.

Фотографията върху новата шофьорска книжка на Лутър не беше излъгала очакванията й. Видът му бе суров, също като на снимката. Очите му също бяха кафяви, според данните. Наподобяваха кехлибар. Те я караха да си мисли за тъмни джунгли и забранени страсти. Не че тя имаше опит, с което и да е от тези неща.

— Въздухът тук е фантастичен — каза тя и вдиша дълбоко. — Направо опияняващ. Иска ми се да провеся глава през прозореца.

— Хаваите въздействат така на много хора. — Той я погледна за момент. Очите му оставаха скрити и непроницаеми зад тъмните очила. — Как се чувстваш без ръкавиците?

Въпросът я подразни. Тя погледна ръцете си, свити в скута, и после вдигна брадичката си.

— Казах ти, мога да се справя с това.

— Сигурна ли си? Забелязах, че държа ръцете си под шлифера през по-голямата част от пътуването.

— Не бих поела тази задача, ако не можех да се справя.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш. — Тя се намръщи. — Нервничиш. А това изнервя и мен.

— А може би съм любопитен.

— Нервничиш — настоя тя. — Аз не те виня за липсата на увереност, но погледни тази ситуация от моя гледна точка.

— Която е?

Тя повдигна вежди.

— Имам бодигард, който предпочита да не използва оръжия, а се нуждае от бастун, за да ходи.

— Фалън ти е казал за оръжията?

— Да.

Той се замисли за момент, после кимна веднъж.

— Знаеш ли, права си. От твоя гледна точка на пръв поглед тези факти не са успокоителни.

— За мой късмет — каза тя хладно. — Вгледах се още веднъж.

— Към аурата ми — поясни Лутър. Това не беше въпрос.

— Това е талантът ми, да чета аурата на хората.

За нейна изненада той се усмихна.

— И какво успокояващо видя?

Тя се облегна на седалката си и се съсредоточи върху това да се наслаждава на свежия въздух.

— Видях непоколебима решителност — каза тя.

— А непоколебимостта добро качество ли е?

— Това означава, че ще направиш всичко необходимо, за да завършиш тази мисия. Нещо повече — ти добре познаваш възможностите си и умееш да се контролираш. Ти си уверен в своя талант, а аз — в моя.

Тя беше видяла много повече, но не желаеше да навлиза в подробности. За някои неща просто не се говори на първа среща. Тази мисъл я накара да се усмихне.

Лутър мълча известно време, мислейки върху чутото. Ръцете му здраво държаха кормилото.

— Можеш да видиш тези неща в нечия аура? — попита той с любопитство и недоверие.

Тя се обърна и го погледна.

— Господин Джоунс не ти ли обясни какви са особеностите на таланта ми?

— Каза ми, че можеш да разчетеш психичния профил на човек. Сигурно не съм разбрал точно какво е имал предвид. Изненадан съм, че не работиш като психолог.

— Не съм учила психология.

— Как се озова в Генеалогията?

— Кандидатствах за работа в бюрото. Генеалогията ми е интересна. Отдава ми се. А ти как се озова като барман в Уайкики?

— Случайно.

Тя разбра, че той иска да прекрати разговора.

— Добре. Като става дума за таланта ти, как смяташ да открием престъпника? — попита тя. Колко време ще ни е необходимо?

Той се усмихна.

— Ще опитаме да бъдем малко по-съобразителни.

— Дори и да сме находчиви, сигурно ще трябва време да открием Юбанкс. Силните таланти се срещат рядко. Каква е възможността в курорта да има повече от един човек с девета степен?

— И Фалън Джоунс каза това.

— Ако някой разбира от вероятности, това е господин Джоунс.

— Ще ти кажа една тайна за него.

— Каква?

— В повечето случаи той е прав, но от време на време се проваля и когато това стане, никога не е безобидно.

Тя се замисли.

— Случва се така, защото той е толкова сигурен в себе си и таланта си, че не търси други възможности. Или защото е преуморен. Останала съм с впечатлението, че напоследък е под огромно напрежение.

— Нали си даваш сметка, че той е специалист по теории на конспирациите, който има висок процент на успешни прогнози?

— Разбира се. — Тя се изкашля. — Но признавам, че е малко обезпокоително да възприемам господин Джоунс по този начин.

— Обаче заплащането е добро — намеси се Лутър.

Тя се усмихна.