Джейн Ан Кренц
Горещи следи (4)

3.

Минаваше два сутринта, когато той изкачи, куцукайки, стъпалата до втория етаж на старата двуетажна сграда. Бруно, кучето чудо, залая яростно, когато Лутър мина покрай апартамента на собственика. Бруно беше малък и пухкав и сигурно тежеше по-малко от три кила, но имаше инстинкт на куче пазач, все едно беше доберман. Никой не можеше да влезе, без животното да отбележи този факт с шумен лай.

В апартамент 2-В Лутър натисна ключа на лампата и освети протрития килим, вехтата боя на стените и мебелите, купени от разпродажба преди две години, когато се бе преместил да живее на островите. По онова време изплащаше втория си развод. Парите не му стигаха. Всъщност и сега не му бяха достатъчни.

Лутър използваше работата за „Джоунс и Джоунс“, за да спестява средства в банковата си сметка. Нещата тъкмо бяха започнали да потръгват. Той обмисляше да се премести в по-хубав апартамент, когато преди два месеца прие работата, която Фалън Джоунс му предложи. Това, че го простреляха, не само му донесе адски болки, но се оказа, че случката отново го затрудни финансово.

Уейн и Петра бяха прави. Трябваше да приеме предложението на Фалън. Гордостта му щеше да пострада от това, че трябваше да се прави на бодигард, но парите щяха да му свършат работа. „Джоунс и Джоунс“ плащаха добре.

Влезе в малката кухня и извади бутилката скъпо уиски, което Уейн и Петра му бяха подарили за рождения ден. Наля си щедро, отвори плъзгащите се врати и излезе на миниатюрната тераса.

Облегна се на парапета и отпи. Копринената нощ го обгърна като невидима любовница и успокои сетивата му. Сградата, в която беше апартаментът му, бе една от множеството, закътани в лабиринта от задни улички в Уайкики. Нямаше климатици или басейн. Имаше само едно огромно дърво, чиито клони хвърляха сянка и разхлаждаха малко в горещите летни месеци.

Съседите му бяха собственикът на сградата, един старец, за когото знаеше само, че се казва Бен, двама пенсионери, преместили се да живеят тук от Аляска, един застаряващ сърфист с неясни доходи и мъж, който твърдеше, че пише роман. Като цяло трудно можеха да се определят като общителни хора.

Уискито си вършеше работата. Чувстваше се ако не разчувстван, то поне по-философски настроен.

Сякаш по команда от мобилния му телефон се чуха вибрации и звън. Той го откопча от колана си и отвори, без да погледне кой го търси. Само трима души знаеха този номер и двама от тях — Петра и Уейн, със сигурност спяха дълбоко.

— Знаеш ли колко е часът тук, Фалън?

— Хаваите са с два часа напред спрямо Калифорния по това време на годината — отвърна Фалън леко раздразнен, което бе обичайното му състояние. — Какво значение има това?

Фалън Джоунс ръководеше „Джоунс и Джоунс“ — една тайна агенция за психични разследвания. Той имаше някои положителни качества — изключителен талант да открива модели и връзки там, където останалите виждаха само шанс и съвпадения. Обаче други добродетели, като добри маниери, загриженост и търпение, напълно му липсваха.

— Смятах да ти се обадя сутринта — каза Лутър.

— Тук е четири часа сутринта. Не мога да чакам повече дали ще приемеш работата, или не. Отговорът ти ми трябва веднага. Нямам време да се съобразявам с деликатната ти чувствителност.

— Преведено на разбираем език това означава, че нямаш друг агент наблизо.

— Да, и това. Ти си добър и си на удобно разстояние. Идеална комбинация от моя гледна точка. Какъв е проблемът? Обикновено решаваш бързо.

Лутър се зачуди защо е колебанието. Фалън беше прав. Това не бе типично за него. Поемаше най-различни задачи от „Джоунс и Джоунс“, откакто напусна сиатълската полиция преди две години. Работата му харесваше, освен когато го простреляха. Когато беше в такова настроение, копнееше да получи някоя задача от „Джоунс и Джоунс“.

Агенцията беше уникална. Беше създадена във Викторианската епоха и неин основен клиент бе Управителният съвет на Обществото „Аркейн“. Основният й приоритет беше да се защитават най-съкровените тайни на Обществото.

Но в един момент Съветът беше приел, че повечето полицейски управления не могат да се справят с някои социопати с парапсихични способности. Малко хора от работещите в правоохранителните органи бяха склонни да признаят, че мнозина от убийците бяха надарени със способности. Съветът смяташе, че така е по-добре. Медиите достатъчно раздухваха проявите на паранормалното, в повечето случаи с гръмки заглавия в таблоидите или с глупави телевизионни предавания. Но това беше безобидно. Никой не искаше полицията да прави изявления пред медиите, че има убийци с паранормални способности.

Още във Викторианската епоха Съветът неохотно беше поел отговорността да издирва и залавя опасни ренегати, преценявайки, че е по-добре да се справя с подобни проблеми, вместо да рискува да остави тези хора да вършат на воля престъпленията си.

Задачата в Мауи беше рутинна, но все беше нещо, а парите му трябваха. Пък и Петра имаше предчувствие за нея.

— Ще поема работата — каза Лутър.

— Крайно време беше да се вразумиш — изръмжа Фалън. — Този път ще работиш с партньор.

— Нима? Чакай малко. В съобщението, което ми беше оставил, твърдеше, че е работа като бодигард.

— По-скоро трябва да наглеждаш някого.

— Това какво означава?

— Човекът, за когото ще се грижиш, не е от моите агенти. Може да се каже, че тази жена има тясна специализация. Използвам я за консултант. За пръв път й възлагам оперативна задача. Ти отговаряш да не се забърка в неприятности. Изчакваш я да си свърши работата и после я измъкваш оттам. Просто е.

— Аз не ставам за ментор, Фалън.

— Не се противопоставяй, Малоун. Ти ще ръководиш операцията.

— И това трябва да ме успокои? От опит знам, че консултантите не са склонни да изпълняват заповеди.

— По дяволите, имаме реален шанс този път да заловим Юбанкс. Няма да позволя да го пропилеем, защото на теб не ти харесва да работиш със специалист.

Юбанкс беше заподозрян за неотдавнашното убийство на млада жена. Всичките й роднини бяха регистрирани членове на Обществото. Полицията беше заключила, че случаят е трагичен инцидент. След смъртта й родителите на жертвата се обърнаха към „Джоунс и Джоунс“ за ново разследване. Специалист по парапсихични профили беше посетил местопрестъплението и беше изготвил профил, който Фалън бе предал на една от библиотекарките в Генеалогичното бюро към Обществото. Тя беше пуснала данните в най-новата специализирана компютърна програма. Резултатът определи трима заподозрени. На първо място в списъка беше Юбанкс.

— Май е най-добре да си намериш друг за тази работа — каза Лутър.

— Няма друг. Двамата с Грейс Ренкуист трябва да бъдете на мястото утре. Очаква се Юбанкс да пристигне на следващия ден. Ако той се тревожи, че го следят, най-вероятно ще наблюдава пристигащите след себе си, а не хората, които вече са в хотела.

— Запознат съм с принципите на проследяване — каза Лутър търпеливо. — Коя е Грейс Ренкуист?

— Освен това тя има талант да чете аурата на хората също като теб, но с една малка особеност.

— Всеки талант си има особеност. Какъв е нейният?

— Талантът й да разгадава аурата на хората е по-силен от всеки, за който съм чувал. — В гласа на Фалън се долови искрено възхищение. — Когато се срещне с Юбанкс, тя ще може да каже дали той отговаря на психичния профил, изготвен от агента, който посети местопрестъплението. Нещо повече — тя ще прецени дали Юбанкс е извършил престъпление през последните няколко месеца. Дъщерята на нашите клиенти е била убита преди шест седмици.

— Не ме заблуждавай. Никой не може да види такива подробности в нечия аура.

— Грейс Ренкуист може. Нали знаеш старата поговорка, че убийството оставя петно? Тя казва, че наистина е така, в смисъл че аурата остава оцветена по особен начин.

— Аха. И как по-точно тя долавя всичко това?

— Избягвам да й задавам лични въпроси — каза Фалън.

— Виж, дори и да потвърди, нейното твърдение няма да ти помогне особено. Трябват ти значителни доказателства, които да предоставиш на полицията, за да възобнови разследването. Колкото и да не ти се вярва, няма да арестуват някого въз основа на прочетеното в аурата му.

— Което е наистина жалко — изсумтя Фалън. — Ще се тревожа за осигуряването на доказателства, след като се убедя дали той е убиецът, или не. Все още имам двама заподозрени.

— Ти каза, че Грейс Ренкуист не е от твоите агенти. Всъщност какво работи тя?

— Библиотекарка е в Генеалогичното бюро на Обществото.

— Библиотекарка?

— Специалист по семейните модели на генетично наследените парапсихични особености.

Обществото „Аркейн“ имаше подробни генеалогични досиета за своите членове още от създаването си през седемнайсети век. Основателят на Обществото — Силвестър Джоунс, беше гениален алхимик. Не му убягваше фактът, че психичните таланти могат да се предават по наследство в едно семейство. През последните няколко години Генеалогичното бюро беше прехвърлило съдържанието на прашните томове с родословни дървета в компютърна база данни.

— Не мога да повярвам — каза Лутър. — Искаш да сме екип с някаква побеляла бабичка от Генеалогията? Ти шегуваш ли се?

— Сега разбираш ли проблема? Не мога да изпратя възрастна библиотекарка да се справи с подобна ситуация сама. Тя няма да знае как да постъпи. За мой късмет най-много да се издаде пред Юбанкс и той да я погуби. И после Стария клюн ще мърмори, че заради мен един от хората му е бил убит.

Харли Бийкман беше влиятелен човек, известен с трудния си характер, и шеф на Бюрото по генеалогия. Прякорът Стария клюн му беше даден още преди десетилетия заради приликата му със злобен петел.

— Добре, не драматизирай. Разбрах — отвърна с уморен глас Лутър.

— Разчитам на генеалозите за много от разследванията ми. Нуждая се от сътрудничеството на Стария клюн и хората му. Ако с един от тях се случи нещо по моя вина, ще съм в затруднено положение.

— Винаги се възхищавам на загрижеността ти за околните, Фалън.

— Слушай, задачата е съвсем проста. Максимум два дни. Двамата отивате в курорта в Мауи. Разхождате се насам-натам, докато тя разпознае Юбанкс и определи дали е убиецът. После я качваш на самолета, за да не ми провали разследването. Не е сложно, нали?

— Чакай да позная. Аз ще се представям за загрижен син, който придружава старата си майка на Хаваите, така ли? Моля те, спести ми това. Аз не съм от онези четирийсетгодишни мъже, които още живеят с майките си.

— Всички документи, свързани с разследването, са изпратени по куриер на Ренкуист — каза Фалън прекалено бързо. — Тя ще ги носи със себе си, когато пристигне в Хонолулу утре.

— Сигурен ли си, че ще пристигне утре, а не тази сутрин?

— Никога не правя подобни грешки. Тя има резервация за полет от Портланд, Орегон, утре сутрин в осем. Имаш ли химикалка?

Лутър влезе в апартамента си. Намери лист и химикалка на кухненския плот.

— Слушам те.

Фалън бързо му продиктува номера на полета и повтори датата.

— Тя каца в Хонолулу в единайсет и трийсет и пет. Двамата ще отпътувате за Мауи с нови самоличности и ще се настаните в хотела.

— Тя живее в Портланд? — попита Лутър. Нямаше значение къде живее тази Ренкуист.

— Не, в малко крайбрежно градче в Орегон — уточни Фалън. — Казва се Еклипс Бей.

— Никога не съм го чувал.

— Останал съм с впечатлението, че госпожица Ренкуист го е избрала именно заради това.

— На летището ще пристигат доста възрастни хора. Как ще я позная?

— Тя ще има ръкавици.

— Ръкавици? В Хаваи? Утре ще бъде двайсет и осем градуса.

— Госпожица Ренкуист предпочита да носи ръкавици — настойчиво отговори Фалън. — В това отношение е малко ексцентрична.

— Определено ще се откроява в тълпата. Кажи й, че ще бъда с бежов панталон и тъмнокафява риза.

— Ризата на цветя ли е, или без?

— Без.

— Сигурен съм, че двамата ще се разпознаете. — Той завърши изречението със странно сумтене и затвори телефона.

Лутър остави листа с информацията за Грейс Ренкуист върху плота и се върна на малкия балкон. Щеше да поспи няколко часа и да се обади на Петра и Уейн, за да им каже, че е приел ангажимента в Мауи. Поне те щяха да бъдат доволни.

Той допи уискито си и се замисли за странните звуци, които Фалън беше издал точно преди да затвори.

Ако беше друг човек, а не Фалън Джоунс, Лутър можеше да се закълне, че сумтенето беше смях.