Джейн Ан Кренц
Горещи следи (31)

30.

Дамарис се събуди с познатото чувство на безпокойство. Нещо не беше наред. Но това не беше вярно. Всичко отново беше наред. Мисията в Мауи беше приключила успешно. Юбанкс беше мъртъв, а Сирената се беше върнала в Сан Франциско. Ускореният пулс и задъхването бяха заради лекарството. Ужасяваше се от момента за следващата инжекция. Беше я планирала за девет часа сутринта.

Телефонът иззвъня. Тя се претърколи и го грабна от нощното шкафче. Щом видя познатия номер, кръвта й замръзна.

— Какво става? — попита веднага. — Какво не е наред?

— Всичко е наред — отвърна нетърпеливо Сирената. — Освен че бързам като луда да се приготвям за пътуването до Акейша Бей. Скъпият Нюлин ще изпрати частния си самолет за мен. — Гласът й стана по-тих, явно в момента говореше на някой друг. — Не, не тези обувки, тъпачке, сините. Синьото е моят цвят. Ще ми трябват за партито след премиерата.

Като луда — Дамарис потрепери и се запита дали сестра й имаше някаква представа колко точно беше това описание. Сигурно не. Лудите хора не се възприемаха като луди.

— Това е страхотно — каза тя, като въздъхна няколко пъти, за да успокои дишането си. — Ти ще ги възхитиш като Кралицата на нощта. С нетърпение очаквам представлението ти. Сигурна съм, че всички ценни критици ще бъдат там.

— Скъпият Нюлин ми обеща, че ще бъдат. Татко намери ли вече онази кучка?

Дамарис затвори очи.

— Вивиан, моля те, послушай ме. Камериерката не е важна.

— Казах ти, забрави за нея — сопна се Сирената. — Тя не ме интересува. Изобщо. Казах ти, че ми трябва другата жена, онази, която предпази камериерката и опита да устои на песента ми.

Дамарис се изправи, стиснала телефона с всичка сила.

— Другата жена не е от значение. Остави това, Вивиан. Съсредоточи се върху представлението в Акейша Бей. Отново ще жънеш успехи. Трябва да се съсредоточиш.

— Не изумрудите, тъпо същество, ще ми трябва комплектът от сапфири и диаманти, които скъпият Нюлин ми подари! Те си подхождат с обувките и роклята. — Гласът на Сирената стана по-силен, когато отново заговори. — Дамарис, това е най-малкото, което можеш да направиш за мен. Нека се изразя по друг начин. Това е най-малкото, което татко може да направи за мен. Дължи ми го.

— Важното е, че онази жена няма как да разбере коя си. Не може да те разпознае.

— Това няма нищо общо с това дали може да ме разпознае, или не. Тя устоя на песента ми. Сигурна съм, че е с парапсихични способности. Не ми казвай, че татко не може да я намери.

— Все още я търси — излъга Дамарис. — Ще ти се обадя веднага щом я намери.

— Обещаваш ли?

Дамарис въздъхна.

— Обещавам.

Връзката прекъсна. Дамарис се втренчи в мобилния си телефон, чудейки се защо той вибрира. След няколко секунди разбра, че се тресе, защото ръката й трепери.

Насили се да си поеме дълбоко въздух няколко пъти и отиде до прозореца. Дълго време стоя така, замислена и загледана в светлините на Лос Анджелис.

Две неща й бяха съвсем ясни. Страховете й, че използваха сестра й за премахването на Юбанкс, се бяха оказали правдоподобни. Сега Сирената беше вманиачена, че трябва да открие тайнствената жена, на която бе попаднала в Мауи. Възприемаше я като съперница. Като познаваше Вивиан, манията й нямаше да изчезне, докато не я погубеше.

Целият план можеше да се провали.

Върна се при нощното шкафче и отново взе телефона. Баща й вдигна на първото позвъняване.

— Буден си — каза тя тихо.

— Напоследък не спя много. Какво има?

— Мисля, че ще имаме проблем. Вивиан се е вманиачила по жената с необикновения талант, която я е видяла в стаята на Юбанкс в Мауи.

Последва кратко мълчание, после тих смях.

— Сестра ти може и да не е толкова обезумяла, колкото си мислиш.

— Защо?

— И аз доста мислих за тази жена.

— Не разбирам — прошепна Дамарис. — Защо?

— Защото беше голямо съвпадение човек с толкова силни паранормални способности, че да устои на песента на сестра ти, да се намира в този хотел, и то на същия етаж в този момент.

Дамарис потрепери, шокирана от новината.

— Да, разбира се. Трябваше да се досетя за това и сама.

— Да, трябваше да помислиш за вероятностите.

— Съжалявам. — Тя разтри потното си чело. — Заради лекарството е, татко. В последно време изобщо не мога да мисля пълноценно.

— Знам. Казах ти, първите няколко месеца са трудни. Отпусни се. Не се дразня от този малък пропуск. Ситуацията е под контрол.

— Намерил си жената?

— Казва се Грейс Ренкуист. Оказва се, че е библиотекарка в Бюрото по генеалогия. Има силен талант да разчита аури. Фалън Джоунс я е изпратил в Мауи заедно с един бодигард, за да може да разпознае Юбанкс. Това означава, че тя умее да извлича информация от аурата.

— Какво знаят „Джоунс и Джоунс“?

— В момента — нищо. Както си мислех, Джоунс е наблюдавал Юбанкс като част от рутинно разследване на смъртта на една от убитите от него жени, последната му жертва. Роднините на жената са наели агенцията да провери причината за смъртта й. Фалън Джоунс е сметнал, че Юбанкс е поредният член на Обществото, който е започнал да извършва престъпления. Но сега Юбанкс е мъртъв в резултат на сърдечен удар. Що се отнася до агенцията, случаят е приключен.

— Ами Грейс Ренкуист? Ти спомена, че има силен талант за разчитане на аури. Трябва да е видяла аурата на Вивиан. Хора с такъв талант разпознават индивидуалните енергийни полета. Ако не друго, поне трябва да е усетила, че Вивиан е със силна парапсихична енергия. А „Джоунс и Джоунс“ няма да пренебрегнат тази информация.

— Сега вече мислиш като бъдещия директор на „Нощните сенки“. — Одобрението му се усещаше във всяка дума. — Права си. Госпожица Ренкуист наистина е проблем. Както се развиват нещата, тя е единственият човек, който може да идентифицира Сирената. А ако Сирената бъде разкрита и разпозната, нещата може да станат неудобни.

Дамарис потрепери изплашена. Трябваше да прави усилие, за да диша.

— Ако „Джоунс и Джоунс“ открият Вивиан… — Тя замълча, без да довърши изречението си.

— Да, точно така — потвърди той. — Разбира се, малко вероятно е да се случи, но ако „Джоунс и Джоунс“ успеят да проследят Вивиан и ако Грейс Ренкуист я идентифицира като певицата от стаята на Юбанкс, е възможно да разберат за теб, а после за мен.

Устните й пресъхна.

— Не смяташ да… да навредиш на Вивиан, нали?

— Разбира се, че не. Тя ми е дъщеря. Човекът, който трябва да изчезне, е Грейс Ренкуист. Ако това се случи, никой не би могъл да разпознае Сирената. Всички ние отново ще бъдем в безопасност.

Тя притисна мобилния до ухото си. Опитваше се да мисли като него, като бъдещия директор на „Нощните сенки“.

— Ще трябва да изглежда като инцидент или в краен случай — като дело на „Нощните сенки“.

— Много добре. Но не се тревожи. Изкарвал съм си хляба с това още преди ти да се родиш. Аз ще се погрижа за всичко.

Телефонът замлъкна.

Тя стана и отново отиде до прозореца. Аз ще се погрижа за всичко. Така правеха бащите. Тогава защо се чувстваше така ужасена? Сигурно заради проклетото лекарство.

Тя погледна часовника. Още два часа до следващата доза.

 

Уилям Крейгмор затвори телефона, остави книгата си и се надигна от креслото. Усмихна се, когато осъзна, че очаква с нетърпение предстоящата задача. Много време беше минало, откакто бе изпитвал прилива на адреналин с участието си в някоя операция. Ръководенето на „Нощните сенки“ беше фантастично предизвикателство, но понякога му липсваха отминалите дни, когато бяха само той и партньорът му, напълно сериозни и отдадени на работата си.

Погледна отражението си в огледалото, докато вървеше по коридора. Беше на седемдесет и все още се радваше на добро здраве и отлично телосложение. Беше прекалено рано да се каже дали лекарството ще му осигури няколко десетилетия живот, но според Силвестър Джоунс, алхимика, който пръв беше открил формулата през седемнайсети век, дълголетието беше един от страничните ефекти от веществото. Надяваше се да е така, особено сега, след като беше открил дъщерите си. Той имаше генетичен залог за бъдещето. Искаше да доживее да види внуците си пораснали. С допълнителните способности, получени благодарение на лекарството, неговите потомци щяха да бъдат най-могъщите хора на планетата.

Той набра кода, с който се отваряше вратата към подземието, и влезе в галерията. Лампите светнаха автоматично и откриха експонатите в стъклените кутии. Всеки беше спомен от успешно изпълнена мисия. Бюрократите от правителствената агенция, за която работеше някога, биха умрели от ужас, ако знаеха, че той има сувенири от всяка операция. Със сигурност мислеха, че са заличили следите от съществуването си, бяха убедени, че всички агенти са мъртви. Глупаци! Един от агентите беше достатъчно умен, за да разбере каква съдба са му отредили.

Това, което му трябваше в момента, не беше на показ в никоя от кутиите. Отиде в дъното на стаята и въведе кода за сейфа на стената. Вратата се отвори. Пъхна ръката си и извади нещо.

Само като го държеше, усети тръпката и вълнението от това, което му предстоеше да направи.

Като едно време.