Джейн Ан Кренц
Горещи следи (25)

24.

Когато се качиха в колата и потеглиха към летището, Грейс се беше съвзела от първоначалната травма и се беше примирила, че трябва да му разкаже всичко. Беше прекалено уморена, за да се съпротивлява. Не, реши тя, истината беше, че не искаше повече да лъже Лутър. Не беше сигурна какво става помежду им. Страхуваше се да използва думата „любов“. Беше прекалено рано, а тя имаше твърде малко опит с това чувство, за да го разпознае веднага. Но каквато и да бе причината, тя отчаяно искаше да му се довери.

Тя свали капака на чашата си.

— Мислиш ли, че господин Джоунс се досеща, че не съм му казала истината за това, което направих с аурата си днес?

— Кой знае? — Лутър следеше пътя. — Той умее да навързва привидно несвързани факти, така че приеми, че знае повече, отколкото показва.

— Защо не каза нищо?

— Сигурно защото това го устройва. Фалън не е човек, когото биха нарекли приказлив.

Тя се отпусна на седалката си.

— По дяволите!

— Въпросът е защо ти не му каза какво можеш да правиш с таланта си? В края на краищата нали искаш да бъдеш истински агент на „Джоунс и Джоунс“? Защо не опита да го впечатлиш?

Тя се загледа мрачно към полетата със захарна тръстика край пътя.

— Стар навик ми е да пазя тайните си. Знаеш как е. И ти не разказваш на всеки какво можеш да правиш.

— Какво се е случило преди година? Явно е било нещо много драматично. Нападнаха ли те?

— Той опита да ме убие с енергиен лъч — прошепна тя.

Лицето на Лутър се напрегна.

— Човекът, който те е нападнал, също е бил с паранормални способности?

— Да. Аз му отвърнах с моите. Когато усети, че не може да ме убие с психичната енергия, побесня и опита да ме удуши. Аз бях задействала максимално сетивата си, за да се защитя. Нещо се случи, когато той ме докосна. Сякаш енергията, която беше насочил към мен, отскочи обратно към него. В следващия момент мъжът беше мъртъв.

Лутър замълча. Тя знаеше какъв ще бъде следващият му въпрос.

— Използвал е някакво психично въздействие, нали?

— Да. Можеше да я фокусира. Беше невероятно болезнено. Усещах, че ме убива.

— Фалън ми беше разказвал, че един от хората му е попаднал на агент от „Нощните сенки“, който е можел да изпрати човек в безсъзнание с мощен заряд от енергия. Случило се е преди известно време в Стоун Кениън, Аризона. Това умение е било в резултат на лекарството. Агентът на „Нощните сенки“ си е инжектирал от формулата.

— Мъжът, който се опита да ме убие, също вземаше от него — каза тя и довърши останалата част от историята си. — Предупреди ме, че то му дава сили да убива, без да оставя следи.

Лутър подсвирна тихо.

— Дяволите да го вземат! Ти си убила Мартин Крокър, нали?

— Да.

— Нека отгатна. Ти не си била библиотекарка в компанията.

— Бях негова икономка.

— Шегуваш се.

— Това беше официалната ми длъжност — потвърди тя. — Знаеш, че никой не обръща внимание на помощния персонал. След това вестниците дори не споменаха факта, че аз съм загинала при същия инцидент. Сякаш никога не бях съществувала. Не че аз имах нещо против.

— Спомням си, че пишеше, че спасителните екипи открили лодката на Крокър да се носи в открито море. Как успя да се измъкнеш?

Тя потрепери при спомена за ужаса и решителността й да оцелее, която беше ръководила действията й в онази нощ.

— Спасителите не знаеха това, което само двамата знаехме — че Мартин държи надуваема лодка на острова за спешни случаи. Изчаках да се стъмни. После натоварих тялото му в моторната лодка и я отдалечих от острова. След това се качих на надуваемата лодка и се придвижих с нея.

Лутър не каза нищо, само протегна ръката си и стисна здраво нейната за няколко секунди, за да й покаже, че разбира и ужаса, който бе преживяла, и волята й да оцелее.

Докосването му я окуражи.

— Гумената лодка нямаше надписи. Нищо не я свързваше с Мартин или с мен. Изоставих я край брега. На следващия ден взех самолет до Маями, като използвах фалшиви документи за самоличност.

— Вече си имала такива?

— В едно куфарче с най-необходимите ми вещи. От седмици го носех навсякъде със себе си. — Тя говореше сподавено. — Познавах Мартин по-добре, отколкото себе си. Не бях сигурна само кога, а не дали ще ми потрябват нови документи и един чифт дрехи.

— Не си била просто икономка на Крокър, нали? Какво всъщност работеше за него?

— Бях му личен асистент. Изготвях профили на всички хора, с които сключваше сделки, на любовниците му, на тези, с които контактуваше.

— Била си идеалният бодигард.

— Посочвах му силните и слабите страни на опонентите му. Казвах му на кого може да се довери и го предупреждавах, когато някой се опитваше да заговорничи срещу него.

— Колко дълго бяхте един екип?

— Дванайсет години.

— Бяхте ли любовници? — попита Лутър небрежно.

— Не. Никой от нас не изпитваше привличане към другия по този начин. Аз не бях негов тип. Накрая той ми каза, че винаги е намирал таланта ми за малко застрашителен. Аз знаех от самото начало, че Мартин не е способен на нищо дори смътно напомнящо на истинска любов. Ние бяхме партньори. Аз му вярвах, защото знаех, че той се нуждае от мен и че е наясно с това.

— Какво се случи?

— Всичко се промени, след като започна да взема лекарството.

— Защо се опита да те убие?

— Реши, че вече не съм му нужна. Аз знаех всичките му тайни. Той ми обясни, че това ме превръща в сериозно неудобство. — Тя поклати глава, все още изумена от предателството на Крокър. — Той наистина беше повярвал на всички лъжи, които „Нощните сенки“ му бяха разказали, включително и на мита, че лекарството ще удължи неимоверно живота му.

— Защо измисли историята, че си била библиотекарка в компанията му, когато се прикриваше? Защо не сътвори някаква различна самоличност, която изобщо не е свързана с „Крокър Уърлд“?

— Повярвах на старата теория, че най-добрите лъжи са тези, в които има известна истина. Освен това знаех всичко за „Крокър Уърлд“, включително и как да проникна в досиетата на персонала и да фалшифицирам някое, което да издържи на внимателна проверка. Получи се. Издържах на проверките на „Джоунс и Джоунс“.

Лутър се усмихна леко.

— Ако Фалън някога научи това, ще получи нервен пристъп.

Тя се обърна към него.

— Ще му кажеш ли?

— Не.

— Надявах се на това. Благодаря ти. — Тя отпи от кафето си.

— Какво се случи в онзи ден, когато Мартин Крокър и икономката му изчезнаха? — попита Лутър.

Тя му разказа всичко. Когато завърши историята си, Лутър стоеше безмълвен.

— Вярваш ли ми? — попита тя, когато вече не издържаше на напрежението.

— Да.

Тя надзърна за момент към аурата му и видя, че той й казва истината.

— Още един въпрос — каза той. — Ако си се тревожила, че някой ден ще се разбере, че си убила Мартин Крокър, защо кандидатства за работа в Обществото? Трябва да си била сигурна, че ще бъдеш заобиколена от хора, надарени с най-различни психични таланти, и тайната ти ще е изложена на риск всеки ден.

— Не бях сигурна дали хората, с които се беше забъркал Мартин, нямаше да заподозрат, че има нещо съмнително в смъртта му, и да тръгнат да ме издирват. От това, което научих от Мартин, знаех, че организацията, която вие наричате „Нощните сенки“, се състои от ренегати, но с парапсихични таланти. Предположих, че те няма да искат да си имат работа с „Аркейн“.

— Значи си решила да се скриеш в сърцето на Обществото — леко се усмихна Лутър. — Това ми харесва. Смел ход.

— Имаше още една причина да кандидатствам в Бюрото по генеалогия — добави тихо тя. — Винаги съм чувала, че когато имаш големи неприятности, търсиш спасение в семейството си.

— И?

— Обществото е най-близкото нещо до семейство, с което разполагам.