Джейн Ан Кренц
Горещи следи (24)

23.

Седеше сгушена на канапето, а лаптопът беше отворен на масичката пред нея, когато Лутър пристигна. Той нахлу в стаята, сякаш беше господарят на подземния свят — един много ядосан Господар. Отправи се към нея, като удряше с бастуна си, за да подчертава всяка своя дума.

— Какво — троп, — по дяволите — троп, — си мислеше — троп, — че правиш? — троп.

— Не ме докосвай! — предупреди го тя. Скочи от канапето и бързо се дръпна към отворената врата на терасата, като прикриваше дланите си под скръстените си ръце. — Наистина. Моля те, не ме докосвай!

Той спря като поразен от гръм.

— Мислиш, че ще те нараня ли? — попита с недоверие. На лицето му се изписа болка.

— Не — отвърна тя с огорчение. — Разбира се, че не. Просто не трябва да ме докосваш. Още не, във всеки случай. Отново имам болка при допир.

— По дяволите! — Той не изглеждаше доволен, но поне засегнатото му изражение изчезна. — Добре, кажи ми какво стана.

Тя му разказа случилото се с най-големи подробности. Когато привърши разказа си, очакваше, че той веднага ще извади телефона си, за да се обади на Фалън Джоунс. Вместо това Лутър остана неподвижен и продължаваше да я гледа втренчено, сякаш никога преди не беше виждал нещо подобно.

— Това, което си направила с камериерката… — каза той накрая. — Правила си го и преди, нали?

— Няколко пъти. — Тя отпусна ръце и погледна дланите си. — След като майка ми почина, ме изпратиха в приемно семейство. Напуснах го след няколко месеца. После известно време живях на улицата. Там имаше много извратени хора.

— Нима? — с отвращение каза той.

Тя нямаше желание да говори за това.

— Някои от тях бяха хора с паранормални способности, които използваха таланта си, за да манипулират останалите. Имаше един сутеньор със странен харизматичен талант според мен. Умееше да съблазнява млади момичета, караше ги да се влюбват в него. После те бяха готови на всичко.

— И той ги е изпращал на улицата да печелят пари, които е прибирал — каза Лутър с мрачно изражение.

— Виждам, че си попадал на този тип помийни плъхове — каза тя тихо.

— Да — каза съвсем кратко той.

— Аз излизах с момичетата вечер. Използвах таланта си да им казвам кои мъже не са коварни и кои трябва да избягват. Един ден сутеньорът откри, че момичетата отказват на някои опасни типове. Побесня. Реши да пребие една-две от тях за назидание на останалите. Аз отгатнах какви са плановете му. Дори знаех с кое момиче смята да започне — най-новото, най-малкото. Бях там, когато дойде да я вземе онази вечер. Тя беше ужасена. Около него витаеше толкова насилие, че можеше да го срежеш с нож. Когато посегна към нея, аз хванах ръката й и напрегнах максимално сетивата си, за да защитя аурата й с моята собствена, като някаква бариера пред него. В момента, в който той я докосна, се изпържи.

— Уточни какво означава „изпържи“ — каза Лутър. — Умря ли?

— Не — отвърна тя ужасена. — Не, не го убих, кълна се.

— Изобщо не ме интересува, дори и да си го направила.

— О! — Тя се изкашля. — Все пак не го убих. Но нещо се случи, когато той влезе в контакт с аурата ми. Сякаш собственото му енергийно поле даде късо съединение за няколко секунди. Не мога да го обясня. Само знам, че той изгуби съзнание за известно време. Момичето също. Но когато тя се събуди, беше добре, просто бе изплашена.

— А сутеньорът?

— Той беше зле. Сякаш бе претърпял някакъв психичен срив. Той просто се разпадна. Мисля, че талантът му пострада завинаги. Бяха засегнати не само психичните му сетива, а и всичко останало. Той обезумя и изчезна от квартала. След известно време чухме, че бил убит при разпра, свързана с наркотици.

— Имало ли е и други такива случаи?

— Няколко — призна тя. — Действието е същото и спрямо хора, при които липсва паранормална чувствителност. В края на краищата всеки има аура. Но всеки път дланите ми стават свръхчувствителни и после не мога да докосвам никого.

— Хм.

Тя изчака, но той не каза нищо повече, просто стоеше и я гледаше замислен.

— Какво? — попита тя.

— Просто се чудех. Мислиш ли, че днес в аурата на певицата се е получило късо съединение?

— Не. Тя беше прекалено силна. За щастие, тя загуби самоконтрол и това й попречи. А после вратата на асансьора се отвори, тя се паникьоса и избяга.

Той я наблюдаваше съсредоточено.

— Какво щеше да стане, ако тя не беше избягала?

— Не знам — призна Грейс. — Предполагам, че изходът щеше да зависи от това коя от нас двете щеше да се окаже по-силна. Нямахме възможност да завършим състезанието. Предполагам, че сме приключили наравно.

— Последното нещо, което искам да видя, е пак да се случи. Ясно?

Тя потрепери.

— Повярвай ми, и аз не желая подобно нещо. Добре, сега можеш да дадеш воля на емоциите си.

Последва дълго мълчание.

— Не крещиш — изтъкна тя.

— Не преиначавай нещата, наистина ми иде да се развикам.

— Но?

— Но ти си спасила живота на камериерката. Това би трябвало да направи един агент на „Джоунс и Джоунс“ в подобна ситуация.

Изведнъж тя почувства облекчение.

— Благодаря.

— Сигурна ли си, че не мога да те докосна? — попита Лутър.

Тя се напрегна.

— Беше доста болезнено преживяване. Сигурно ще ми трябват дни, а може би и седмици, за да се възстановя. — Мигът на професионална гордост приключи бързо. Тя едва сдържаше сълзите си. — Толкова е влудяващо, тъкмо скоро се оправих.

— Искаш ли да направим един експеримент, Грейс? Фактът, че и двамата сме със сходни таланти, може да има положителен ефект върху състоянието ти, помниш ли?

Тя се поколеба.

— Добре.

— Докосни ме. Така ще контролираш нещата.

Няколко секунди беше вцепенена.

— Ти си агент на „Джоунс и Джоунс“. Рискувай!

Грейс пристъпи бавно към Лутър и спря, когато беше само на няколко крачки. Той протегна ръка с дланта нагоре. Тя я докосна предпазливо с върховете на пръстите си. Не усети шок, нито болка, а облекчение. Тя съзнателно притисна дланта си към неговата.

— Това е удивително — каза тя, изпълнена със страхопочитание. — Никога не съм докосвала някого толкова скоро след инцидент като днешния. Явно през всичките тези години съм попадала на неподходящи мъже.

Той изстена, стисна ръката й, придърпа я към себе си и я целуна енергично. Когато я пусна, тя дишаше учестено.

— Не ме дразни така — предупреди я той. — Още се възстановявам от шока, когато прочетох есемеса ти. Мислех, че сърцето ми ще спре.

 

— Наричат се сирени, господин Джоунс — каза Грейс по телефона. — Този талант е изключително рядък. Затова и не сте чували за тях. Появяват се през различни периоди в историята на Обществото, дори мнозина в Бюрото по генеалогия смятахме, че те са само мит.

Тя отново седеше на канапето, толкова изтощена, че не можеше да повярва и да вникне в смисъла на данните, изписани на монитора пред нея, камо ли да ги докладва на шефа си. Още усещаше в тялото си прилива на адреналин. Щеше да е необходимо известно време, за да се успокои, за да може да заспи.

Най-хубавото беше, че можеше да докосва Лутър. Това чудо ободряваше духа й и нищо друго нямаше значение.

Той стоеше до прозореца, гледаше как искрят вълните на океана под лъчите на яркото следобедно слънце и слушаше разговора й с Фалън. Беше се върнал в първоначалното си състояние, което според нея беше професионалното му държане — хладно, строго, съсредоточено.

— Какво е сирена? — попита Фалън. — Някакъв талант за хипнотизиране?

— Прилича на хипнозата по това, че психичната енергия се предава чрез гласа, но изисква много високи, чисти тонове, каквито малко хора могат да изпеят. Макар че е имало известен брой сирени в историята, много малко от тях са притежавали способността наистина да възпроизвеждат убийствена енергия.

— А какво става с останалите? Защо не сме чували за сирени, които не убиват?

Тя се усмихна леко.

— Чували сте, сър, просто не сте знаели. Наричат се оперни певици.

— Оперни певици? — попита Фалън напълно объркан.

— Не всички са сирени, разбира се, а само най-великите колоратурни сопрани. Тези, които са сирени, вероятно не подозират, че имат паранормални способности. Всъщност вземам думите си назад. Оперните певици са известни с егото си. Някои от тях сигурно смятат таланта си за божествен.

— Какво означава това?

— Колко пъти сте чували да описват пеенето на някоя оперна певица като „хипнотично“? В историята са известни певици, за които се твърди, че могат да омагьосат публиката.

— Хм.

Тя се съсредоточи върху екрана на лаптопа и зачете бързо.

— Силният талант, необходим, за да се наруши неврологична система на човека, се проявява особено у жени, защото само истинско колоратурно сопрано може да достигне високите тонове, които убиват. Освен с гласовете им талантът е свързан и със сексуалността им и оттук идва названието сирени.

— Оперните певици секси ли изглеждат? — попита Фалън съвсем озадачен.

— Сър, не ми е приятно, че аз трябва да ви говоря за това, но оперните певци — както мъже, така и жени, са известни със сексуалния си апетит. Богати, влиятелни мъже са намирали сопраните за особено привлекателни. Спомнете си Мария Калас и Аристотел Онасис.

Като чу това, Лутър се обърна и се зачуди. Грейс се престори, че не го забелязва.

— Вярно ли е, че певицата е била обезумяла? — продължи Фалън.

— Е, зависи какво имате предвид. Излъчваше нестабилност, но очевидно беше в състояние да осъществи сложен и добре обмислен план. Сигурна съм, че тя влезе в апартамент номер 604 с намерението да упражни насилие върху някого, вероятно Юбанкс.

— Смяташ, че е имало план?

— Сигурна съм в това.

— Ами бодигардът му?

— Може би не е подозирала, че Юбанкс има бодигард. Или е смятала, че може да се справи и с двамата. Във всички случаи камериерката осуети плана й. Сирената побесня — Грейс потрепери, като си спомни сцената. — Кълна се, тя се държеше като истинска примадона, която са прекъснали насред представлението й.

— Опитът да убие камериерката ми се струва малко пресилен при дадените обстоятелства — каза Фалън. — Би могла да излезе от ситуацията, като каже, че е нова или че са я изпратили да почисти специално този апартамент.

— Тя е оперна певица и е душевно нестабилна. Със сигурност преиграва.

— Наистина ли смяташ, че е професионална певица?

— Няма съмнение. Обзалагам се, че е пяла на сцена. Може би още пее.

— Каза, че е обвинила камериерката и теб, защото сте прекъснали изпълнението й? Как мислиш?

— Знам, че това е странно. Сирената може и да е с умопомрачение, но се възприема като звезда. Повярвайте ми, видях го в профила й.

— Какво стана с камериерката? — попита Фалън. — Спомняше ли си какво се е случило?

Лутър я наблюдаваше. Грейс се съсредоточи в екрана. Лъжите винаги бяха толкова коварни, а в сегашното си състояние трябваше да бъде още по-внимателна. Както обикновено, тя се стараеше да се придържа към истината.

— Съвсем малко — каза тя. Наистина. — Както ви обясних, тя припадна, когато сирената запя. — Не е съвсем вярно. Аз я накарах да припадне, не сирената. — Когато се свести, се чувстваше добре. Проверих аурата й. Всичко изглеждаше нормално. Спомняше си, че е вървяла по коридора, за да провери защо друга камериерка почиства 604-та стая, но не помнеше нищо друго.

— Ти какво й каза? — попита Фалън.

— Само че е припаднала и съм отишла да проверя какво става.

— Което е било самата истина. Добре. Харесват ми такива лъжи. Имаш талант за тази работа, Грейс.

Въпреки умората похвалата отново повдигна духа и самочувствието й.

— Благодаря, сър.

— Значи никой не е повикал охраната на хотела? — попита Фалън.

— Точно така. Предположиха, че е станало някакво объркване при разпределението на камериерките.

— Значи Юбанкс няма да научи нищо за случилото се — обобщи Фалън с нарастващо задоволство.

— Не, сър — потвърди Грейс. — Лутър се увери в това преди малко. Юбанкс се е върнал от голф игрището заедно с останалите от компанията и е отишъл в стаята си. Очевидно нищо не го е разтревожило, защото в момента е на масаж в SPA центъра.

— Което означава, че неговият бодигард не е доловил следи от насилие в стаята му и около нея.

— Обясних ви, че профилът на ловец е незавършен и у петимата.

— Несъмнено е заради лекарството — заключи Фалън. — По дяволите, нямам търпение да разбера какво ще последва.

Нещо в гласа му напомни на Грейс, че Фалън Джоунс произхожда от род, пълен с ловци. Вярно, че неговият талант беше по-особен, но приливът на адреналин, свързан с преследването, лесно изплуваше на повърхността.

— Да, сър.

— Можеш ли да опишеш певицата?

— Не, сър. Много съжалявам за това. Когато тя изтича навън, видях, че е с перука, с огромни слънчеви очила и с много тежък грим. Мисля, че е към трийсет и пет годишна, висока и слаба, и че горната част на тялото й е много впечатляваща, но това е всичко.

— Слаба? Мислех, че всички оперни певици са като танкове.

— Това е много общо казано, сър. Вярно е, че има някои доста обемисти. Повечето жени, които пеят Вагнер, вероятно отговарят на вашето сравнение. Но има различни певици. Някои сопрани са слаби като вейки.

— Сигурна ли си, че тази певица беше сопрано?

Грейс си спомни за счупената чаша.

— Категорично. Тя е от типа, който определят като колоратурно сопрано. Това са певиците, които могат да изпеят най-високите тонове. Не съм експерт, но дори и аз успях да забележа, че изпълняваше невероятно високи тонове с голяма прецизност. Поне успяваше, докато яростта й не надделя над всичко останало.

— Ти си видяла аурата й. Искам пълния й профил.

— Да, сър. Ще ви го изпратя при първа възможност. Но ако нямате нищо против, бих искала да го обмисля, без да бързам. Искам да направя и някои генеалогични проучвания. Става въпрос за много рядък талант.

— Нямаме повече време за губене! — Нетърпението на Фалън беше осезаемо.

— Разбирам, сър, но искам да бъда точна. Не съм в най-добрата си форма в момента.

— Добре. Поспи и после ми се обади отново.

— Да, сър.

— Кажи на Малоун, че новият от агентите, които ще поемат наблюдението, току-що е пристигнал на острова. Те ще се заемат с петимата от „Нощните сенки“. А вие двамата можете да си приготвяте багажа.

Грейс изпита прилив на разочарование. Голямото й приключение като агент на „Джоунс и Джоунс“ приключваше.

— Какво следва, сър?

— Освен че ще следим групата от „Нощните сенки“, аз ще се свържа с Хари Суитуотър.

— Защо?

— Сирената, на която си попаднала, явно се занимава професионално с това.

— С опера ли? Да, така мисля.

— Не, с убийства — обясни Фалън нетърпеливо. — Някой я е наел да премахне човек от „Нощните сенки“. Това означава, че тя поема опасни ангажименти срещу заплащане. Суитуотър познава конкуренцията си. С повече късмет той ще ме насочи към нея. Не може да има много наемни убийци с талант на сирена. По дяволите, как не съм чул за нея досега!

— Не съм толкова сигурна, сър. Мисля, че наемните убийци са, хм, хладнокръвни, поне когато им възложат работа. — Не можеше да му каже, че преди наистина се е срещала с доста убийци заради участието на Мартин в търговията с оръжие. — Сирената беше истинска примадона. Казах ви, тя направо обезумя, че някой е прекъснал представлението й. Не мога да си представя, че избухливият темперамент и липсата на контрол са присъщи за човек, който е наемен убиец.

— Всякакви ги има — отбеляза Фалън. — Дай да говоря с Малоун.

Тя послушно подаде телефона на Лутър. Той го грабна от ръката й като човек, готвещ се за битка.

— Какво има? — попита сърдито. Замълча една минута. — Не, тя няма да се връща в Еклипс Бей. Още не, за всеки случай. Ще я взема със себе си.

Грейс усети как й става по-леко.

— Защо ли? — продължи Лутър. — Защото проклетата сирена е умопомрачена. Тя се е разгневила на Грейс днес. Кой може да бъде сигурен, че тя няма да я премахне? Не, не казвам, че ще тръгне да търси Грейс, но не възнамерявам да рискувам. Грейс ще остане с мен, докато ти не откриеш певицата и не я премахнеш.

Доброто настроение на Грейс се изпари. Лутър щеше да я вземе със себе си само защото се тревожеше за безопасността й. Е, нямаше да е толкова взискателна. Съгласна бе на всичко, само да остане още време с него.

— Обади ми се веднага щом научиш нещо — каза Лутър. Той затвори и погледна Грейс.

— Знам, че трябва да поспиш — каза той. — Но ще трябва да издържиш будна още известно време. Искам да те изведа от острова по най-бързия начин.

— Добре, отивам да си събирам багажа — Тя се надигна с мъка от канапето. — Малко кафе ще ми е от полза.

— Ще поръчам на румсървиса да донесат кафе в чаши за еднократна употреба. Ще го изпиеш, докато пътуваме към летището.

— Добре.

— И докато си пиеш кафето, ще ми разкажеш какво се е случило преди година — добави той с глас, който беше привидно спокоен.

Тя застина на вратата на спалнята.

— Моля?

— Цяла година си била в състояние на висока чувствителност при докосване. Обзалагам се, че инцидентът, който е предизвикал това състояние, е бил по-драматичен от случилото се днес. Ти си мислеше, че ще ти трябват седмици, за да се възстановиш от днешното преживяване. Предполагам, че каквото и да се е случило миналата година, е било доста по-лошо от това, което е станало днес.

Тя въздъхна.

— Държиш се като ченге.

— Да, понякога го правя. Виж, нямам нищо против, че излъга Фалън. Но аз трябва да зная истината. Животът ти може да е в опасност. Ще трябва да ми се довериш.