Джейн Ан Кренц
Горещи следи (23)

22.

Камериерката си тананикаше. Тя мина с количката си покрай Грейс и продължи надолу по коридора. Мелодията й се стори смътно позната. Грейс се опитваше да си спомни. Колкото повече се напрягаше, толкова по-натрапчива й се струваше мелодията.

Песента със сигурност не беше от съвременния популярен репертоар. Не беше и класически рок. Беше много по-сложна и изтънчена, като ария от опера може би.

Грейс се зачуди колко камериерки можеха да пеят опера. Някоя определено си беше сбъркала призванието. Но беше възможно жената да се занимава професионално с музика, а камериерството да бе само източник на допълнителни доходи.

Тананикането отекна по коридора, все по-интригуващо и илюзорно.

Музиката беше форма на енергия. Тя въздействаше директно върху сетивата и върху целия спектър на аурата. Доказателства имаше навсякъде. Музиката можеше да събуди страсти, да вълнува, да предизвика прилив на адреналин. Някои религии се бояха от силата й до такава степен, че я забраняваха. Други използваха уникалната й енергия да екзалтира хората и възхвалява божествата. Музиката можеше да има опияняващо въздействие върху тълпите, можеше да накара човек да стане на крака и да го принуди да излее енергията си под формата на движения — танците.

Музиката можеше да накара човек да се съсредоточи върху нещо много важно. Как се казваше тази мелодия?

Грейс усети да я пронизва странна хладина. Важно беше да се досети коя е мелодията, която камериерката пееше. Беше ходила на опера няколко пъти преди години. Безкрайно силните емоции в представените сцени й харесваха най-вече защото тя винаги се стараеше да контролира страстите си. Невероятната способност на певците, на прекрасните им гласове да достигат и до най-далечните краища на огромните оперни зали без помощта на микрофони винаги я удивяваше. Грейс не беше почитател на операта. Липсваше й задълбочено познание за музиката. Обаче беше сигурна, че е чувала мелодията някъде на сцена.

Необяснимо силната нужда да си спомни името на мелодията изчезна почти толкова бързо, колкото се беше появила.

Усети ледено докосване по тила си. Пулсът й се ускори. Сякаш от нищото се появи тревога, близко до паника усещане, и завладя сетивата й. Познат й беше този синдром. Инстинктът й за оцеляване се беше пробудил рязко и настойчиво. Махни се оттук!

Музиката е форма на енергия.

Досети се, че макар да се бе разминала толкова близко с камериерката, не бе я запомнила, дори и цвета на косата й, камо ли дали е била слаба или пълна, млада или възрастна. Съвсем нищо, освен натрапчивото желание да се съсредоточи върху мелодията, която жената тананикаше.

Грейс спря и се обърна. Камериерката и количката й бяха изчезнали зад ъгъла на дългия коридор.

Тя се поколеба, беше несигурна и не знаеше какво да предприеме. Тази сутрин беше сама. Преди час петимата от „Нощните сенки“ и техните бодигардове се бяха отправили към игрището за голф. Лутър ги беше последвал, след като я беше инструктирал да стои или в стаята, или в хотела, където е оживено.

Тя смяташе да поседи край басейна, но се върна към стаята, за да вземе шапката, която беше забравила. Точно тогава се размина с пеещата камериерка. За момент беше толкова разсеяна, като се опитваше да разпознае песента, че дори забрави целта на връщането си.

Нещо не беше наред…

Трябваше да види жената още веднъж.

Бързо се върна обратно, в посоката, където се бе отправила камериерката. Когато стигна до ъгъла на коридора, отново дочу тананикането, този път съвсем слабо. Отново я завладя желанието да се съсредоточи върху музиката. Но този път тя беше подготвена за него. Отблъсна го с лекота и решителност. Желанието й се изпари.

Зави зад ъгъла и я видя отново. Жената чакаше товарния асансьор. Косата й беше като водопад от тъмни къдрици, които отчасти прикриваха профила й. Тъмни очила с дебели рамки скриваха очите й. Движеше се енергично и грациозно. Край нея витаеше особен ентусиазъм, очевидно жената обичаше работата си. Тя не се бореше с тежко натоварената количка. Буташе я без усилие.

Грейс използва другите си сетива. Аурата на камериерката блесна ярко. Мощни вълни на психична енергия по необикновен начин пулсираха в нея. Останалата част от профила й бе сложна и объркана. В него имаше нещо нередно. Нямаше я тъмната енергия, която бе присъща на хората от „Нощните сенки“, но на места пулсиращите снопове изглеждаха неравни, а на други места бяха много хаотични.

Камериерката може и да харесваше работата си, но имаше сериозни проблеми с душевното си здраве.

Не че аз имам право да я съдя, помисли си Грейс. Тя самата беше прекарала една година, без да посмее да докосне, когото и да било.

Вратата на стаята от другата страна на коридора — точно срещу товарния асансьор, се отвори. Излязоха мъж и жена.

Камериерката спря да тананика и запя. Гласът й беше тих, но се понесе по коридора. Всяка нота беше кристалночиста. Грейс имаше чувството, че не тя е публиката, за която бе предназначено това изпълнение, но дори и да беше така, трябваше да се бори с всички сили, за да устои на желанието да улови прекрасните тонове, които се носеха във въздуха.

Двойката мина покрай камериерката, без да се впечатли. Много хора бяха безразлични към персонала в хотела, помисли си Грейс, но как можеха да не я забележат, като пееше по този начин. Лицата на мъжа и жената бяха напълно безизразни.

Вратата на асансьора се отвори. Светещата стрелка сочеше нагоре, което означаваше, че асансьорът ще се изкачва. Камериерката бутна количката вътре. Вратата се затвори и песента секна. Грейс забеляза, че мъжът и жената видимо се оживиха. Жената примигна няколко пъти, после погледна спътника си.

— Часът ми за масаж е в единайсет. Кога ще се върнеш от голф игрището?

— Не ме чакай преди пет.

— В такъв случай следобед ще отида по магазините.

Двамата кимнаха учтиво на Грейс и продължиха по коридора към асансьорите за гостите на хотела.

Грейс ги изчака да се качат, после отвори вратата към стълбището и излезе. Над етажа, на който се намираше, имаше още два — пети и шести.

Тя се втурна по бетонните стъпала и се ослуша напрегнато, преди да отвори вратата на петия етаж. Нищо не се чуваше. Предпазливо открехна вратата и надникна към коридора. Беше празен.

Бързо се изкачи до следващия етаж и отново спря до вратата към коридора. Долови леките пулсации на музиката, макар и слабо.

Отвори вратата точно когато камериерката влизаше в една стая в далечния край на коридора. Аурата на жената блестеше, сякаш бе нагорещена. Количката остана в коридора. Камериерката не спази правилото да остави вратата на стаята отворена, докато почиства. Вместо това я затвори плътно след себе си.

Грейс погледна номера на вратата от мястото, където се намираше, и после пресметна къде беше влязла пеещата камериерка. Адреналинът нахлу в тялото й. Ако беше преброила правилно, тя току-що бе изчезнала в номер 604, апартамента на Юбанкс.

Господин Джоунс, каква е вероятността това да се случи?

Каквото и да ставаше, то беше нещо важно. Беше сигурна. Въпросът бе как да постъпи в тази ситуация. Лутър щеше да знае, но той не беше наоколо. Един добър агент трябваше да умее да взема решения сам.

Нямаше какво толкова да се случи, ако минеше покрай стаята, в която бе влязла камериерката, за да се увери, че номерът наистина е 604. Нямаше да бъде добре за бъдещето й в „Джоунс и Джоунс“, ако се издънеше за нещо толкова важно.

Тръгна по коридора престорено спокойно, с ключ в ръка, сякаш отиваше към собствената си стая. Нямаше хора наоколо.

В далечния край на коридора се появи друга камериерка, която буташе натоварена количка. Тя спря пред една стая и почука леко.

— Камериерката е — извика.

И това беше нещо важно, което предишната бе пропуснала да направи, спомни си Грейс. Тя беше влязла в стаята, без да почука и да предупреди за присъствието си, сякаш знаеше, че там няма никого.

Грейс стигна до количката на пеещата камериерка. Погледна затворената врата: беше 604. Вървеше и се чудеше как да постъпи. Предположи, че един опитен агент на „Джоунс и Джоунс“ би наблюдавал пеещата камериерка и би я проследил, след като тя излезеше от апартамента на Юбанкс. Трябваше да види какво ще стане — нали това беше целта на мисията й тук!

Беше много важно да извести Лутър, че една непозната с много силен психичен талант току-що бе влязла в стаята на Юбанкс — един от членовете на „Нощните сенки“.

Извади телефона си и бързо набра кратко съобщение:

Талант в ст. на Ю. Наблюдавам.

Пусна телефона в чантата си и се огледа къде да се скрие, докато чакаше певицата да се появи отново. Видя само стаи в две редици. Коридорът достигаше до място, където се пресичаше с друг коридор. Грейс можеше да избира или да се върне назад — там, откъдето беше дошла, и да се скрие на стълбището, или да се скрие зад ъгъла, в дъното на коридора, и да чака, докато вратата на 604 се отвори.

Избра стълбището. То беше по-близо. Бързо се отправи натам и почти стигна до вратата, когато долови някакво движение зад гърба си. Обърна се да погледне през рамо и видя, че втора камериерка се приближава решително към номер 604.

Грейс превключи на другите си сетива и огледа аурата на жената. Беше съвсем обикновена, без паранормална чувствителност, но й личеше, че е раздразнена. Поради някаква причина видът на другата количка в коридора я смущаваше — може би тук беше нейната територия.

Изведнъж Грейс разбра, че не е добра идея камериерката да спори с жената, която бе влязла в номер 604.

Импулсивно тръгна назад към апартамента, но камериерката вече тропаше отривисто на вратата. Без да изчака отговор, тя си отключи и отвори. Огледа стаята, тялото й се напрегна, а аурата й отрази нарастващата й тревога.

— Коя си ти? — попита камериерката. — Това е моят етаж и не се нуждая от помощници днес. Сигурно отскоро работиш тук.

Песента в стаята продължаваше — силно и толкова завладяващо, че Грейс почувства, че я заплашва огромна тежест. Силата на злото се преплиташе в чистия хипнотизиращ глас на колоратурното сопрано.

Аурата на втората камериерка пулсираше, изпълнена с ужас. Жената направи крачка назад, обърна се леко, сякаш се канеше да побегне. Но вместо това се вцепени. Сякаш някаква невидима сила я теглеше и тя тръгна към тъмния праг на апартамент 604.

Енергията на песента трептеше в паранормалния спектър. Грейс усещаше неумолимото й притегляне, макар да чувстваше, че то е насочено към камериерката, а не към нея.

Жената беше като омагьосана от музиката. Тя направи още една крачка към вратата. Скоро щеше да се озове вътре.

— Чакай! — извика Грейс, надявайки се да разсее необикновеното въздействие със силата на тази заповед. — Спри! Не влизай вътре!

Камериерката не реагира на предупреждението й. Аурата й вече не пулсираше нормално. Грейс виждаше ужасена как тя ставаше все по-нестабилна и объркана. Паниката продължаваше да пулсира в нея. Жената знаеше, че я теглят към стаята, но не можеше да спре.

Грейс се втурна към нея, напрягайки цялата си енергия. В коридора музиката не се чуваше силно, но властната й сила го изпълваше.

Отдавна не й се беше налагало да върши това, което щеше да направи сега. Но не беше забравила безвъзвратната реакция на сетивата си. Щеше да я заболи.

Напрегна се да посрещне шока от физическия контакт, сграбчи рамото на камериерката и едновременно с това отблъсна енергията на ужасяващата музика, опитвайки се да предпази като с щит омагьосаната жена със собствената си аура.

Болката я прониза. Тънката материя на униформата й не я предпазваше. Грейс се напрегна и опита да не изпуска рамото на жената.

Инерцията ги отведе на няколко крачки встрани от вратата, след което двете се олюляха и паднаха на пода. Грейс трескаво се изтърколи настрани, за да се освободи от неподвижното тяло на жената.

Надигна се с мъка на колене и погледна към отворената врата.

Завесата вътре беше спусната плътно и стаята тънеше в полумрак. Певицата стоеше близо до леглото, все още с уста, отворена за последните ноти на ужасната си песен. Съчетанието от огромните й слънчеви очила, тежката перука и сенките в стаята правеше невъзможно разпознаването й. Но Грейс продължаваше да е нащрек. Тя виждаше вихрещата се като спирала ярост в аурата на жената.

Певицата отправи нова огнена каскада от звуци. Всяка следваща нота поразяваше Грейс със силата на ударна вълна, сякаш от невидима експлозия. Сетивата й се поддадоха на това нападение. Не можеше да диша. Сърцето й биеше до пръсване. Коридорът се завъртя пред очите й.

Инстинктивно Грейс насочи цялата си енергия срещу мелодията. Коридорът престана да се върти. Главата й се проясни.

Яростта в аурата на певицата стана още по-силна, но въздействието на музиката й намаля. Кристалночистата нота, която звучеше, изведнъж се начупи.

— Коя си ти? — изпищя певицата. — Как смееш да прекъсваш представлението ми?

Грейс успя да се изправи. Застана до падналата камериерка.

— Ти щеше да я убиеш!

— Глупачката заслужаваше да умре. Тя ми пречеше.

— И аз ти преча — каза Грейс. — И мен ли ще убиеш?

— Да.

Тази единствена дума прозвуча като писък. Тя се понесе през сенките върху облак от тъмна контролирана енергия, която трябваше да привлече Грейс в стаята. Тонът беше толкова интензивен, че причиняваше болка. Грейс усети, че сърцето й отново затуптя непоносимо бързо.

Устоя на въздействието с енергията си, отблъсна я, влагайки цялата си сила. Усети, че има видим ефект от усилието. Певицата запя още по-високи тонове, очевидно в стремежа си да компенсира съпротивата на Грейс. Рано или късно, щеше да привлече нечие внимание. Трябваше да има някого в съседните стаи. Не можеше всички гости да са на плажа, на SPA процедури или на игрището за голф.

Но нито една врата по дългия коридор не се отвори, никой не се появи да попита каква е тази силна музика. На Грейс й хрумна ужасно предположение. Може би тези, които я чуваха, си мислеха, че тя звучи от уредбата на хотела.

Съвършенството на музиката буквално остави Грейс без дъх. Тя усети, че е спряла да диша. Гърдите и главата й бяха в агония. Сякаш се давеше в някакво бездънно море.

Дишай — заповяда си тя. — Ако не дишаш, ще умреш.

Сякаш от нищото успя да намери искрица енергия. Убийствената песен отново отслабна.

Грейс още беше замаяна, но успя да използва паузата, за да си поеме дъх, и пак, и пак. Нямаше сила да извика за помощ. Можеше само да си поема въздух. Кислородът, който навлизаше в кръвта й, подхранваше волята й за живот. Не беше преживяла смъртта на майка си, приемното семейство, живота на улицата и Мартин Крокър, за да умре в ръцете на някаква оперна певица.

Опита се да се концентрира. Определено имаше признаци за нестабилност в пулсациите на енергията, която блестеше в аурата насреща й. Жената беше не просто ядосана, тя беше на ръба на необуздания гняв. Съпротивата на Грейс я вбесяваше.

Отблъсни я малко по-силно — помисли си Грейс. — Иначе ще умреш в този коридор.

Засилената й съпротива доведе до незабавен ефект. Аурата на певица потъмня и Грейс видя пулсациите на яростта. Жената губеше контрол над емоциите си. Това със сигурност щеше да повлияе на гласа й. Грейс беше чела някъде, че за професионалните оперни певци е фатално да се отдават прекалено на емоциите, когато пеят. Имаше логика. Беше трудно, ако не и невъзможно да се поддържа пълен контрол над гласа, ако гърдите и гърлото ти са изпълнени с ярост, сълзи или страх.

Грейс осъзна, че има същия проблем. Ако не се отървеше от паниката, щеше да загуби контрол над своите емоции. Трябваше да мисли за нещо друго, а не за надвисналата смърт.

Лутър!

В името се криеше сила, ако човекът, който го носеше, имаше здрава връзка с теб. Силата, която почерпи от името на Лутър, й показа колко е важен той за нея.

Певицата пищеше. Нямаше друга дума, която да опише звука, но не беше писък от страх. В него беше концентрирана пулсацията на дивата ярост. Невероятно високият тон беше напълно погрешен.

Грейс откри, че отново може да се движи. Инстинктивно запуши ушите си с пръсти. Музиката и болката отслабнаха леко.

Точно тогава в коридора отекна друг звук — звънчето на асансьора.

Явно и певицата го чу и разбра, че всеки момент ще се появят други хора. Хаос изпълни аурата й. Обзета от лудост и ярост, тя се хвърли към Грейс, протегнала пръсти като нокти на граблива птица.

Грейс се дръпна от нея, така че количката остана помежду им. Потърси нещо, което да й послужи за самозащита. Хвана дръжката на четка за прах.

Певицата опита да заобиколи количката, но се спъна в камериерката, която лежеше в безсъзнание на пода, и се просна по очи. Грейс блъсна количката срещу нея, но не я достигна.

Певицата се изправи. Устата й се отвори. Гърлото й се напрегна. Но единственият звук, който излезе, беше някакво задавено ахване.

Тя погледна към асансьора. Вратата му започна да се отваря. Логиката или може би инстинктът за самосъхранение надделя над яростта й. Тя побягна покрай Грейс и изчезна зад ъгъла.

Грейс изчака, стиснала четката за прах, но повече не се чу мелодия.

Тя въздъхна дълбоко и отиде при припадналата камериерка, която тъкмо се свестяваше. Нещо изхрущя под краката й. Грейс се огледа и видя парчета стъкло по мокета. Една от чашите в количката се беше строшила.

Хрумна й, че вратата на номер 604 още беше отворена. Тя я затвори. Нещо й подсказа, че Фалън би искал този инцидент да не се разчува.

Тя се наведе до замаяната жена.

— Добре ли сте? — попита загрижено.

— Мисля, че да — Камериерката я погледна с недоумение. — Припаднах ли?

— Да. Не се опитвайте да ставате. Има сервизен телефон до асансьора, сега ще повикам помощ.

— Добре съм, наистина. Просто съм малко уморена, това е всичко. Имах тежък ден.

— Определено.

Камериерката щеше да се оправи. Аурата й се връщаше към естественото си състояние. Грейс машинално протегна ръка да я успокои. В последния момент усети парене върху дланта си, когато се опитваше да избута жената от вратата. Болката беше изчезнала, но Грейс не посмя да докосне камериерката. Щяха да й трябват дни или седмици да се възстанови. Да се върне към естествения начин на живот.

— По дяволите — прошепна тя. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Тя се изправи и се отправи към телефона до асансьорите.