Джейн Ан Кренц
Горещи следи (18)

17.

Тя не се нуждаеше от акомпанимент, за да намери вярната нота. Тя беше Сирената. Изпя съвършено тона, сякаш го извлече от въздуха, и уверено запя втората ария от „Кралицата на нощта“.

Елегантната акустична зала за репетиции беше проектирана и построена от сегашния й любовник. Нюлин Гътри беше милиардер, натрупал състоянието си, като бе изобретил цяла камара скучни компютърни приспособления и сложен софтуер за сигурност. Той не беше пестил пари за този проект. Стаята беше на втория етаж на вилата в средиземноморски стил, която й беше купил малко след като тя го привлече с таланта си на сирена. Очарователният малък замък беше над залива в Сосалито и осигуряваше великолепна гледка към Сан Франциско.

Беше избрала сложната ария „Кралицата на нощта“ за частно представление в Мауи поради две причини. Първо — защото се упражняваше за ролята си в предстоящата постановка на „Вълшебната флейта“, и второ — тя пасваше идеално на нейния уникален талант. Заради предизвикателно високото „фа“ от четвърта октава — тона, който почти никое сопрано в света не можеше да изпълни — беше едно от малкото произведения, позволяващи й да фокусира специфичните дължини на вълните на психичната енергия, които използваше, за да попречи на критични неврологични функции на човешкия мозък. Случваше се, когато пее тази нота, край нея да се чупи стъкло, да умират хора.

Освен това, когато трябва да убиеш някого, не можеш да сбъркаш с песен, чието заглавие се превежда като „Отмъщението на готвачите от ада в сърцето ми“. Беше научила, че музиката, избрана за дадено представление — за някое от нейните уникални изпълнения — трябва да бъде подходяща. Изкуството е комуникацията между изпълнителя и публиката.

Не възнамеряваше да ходи в Мауи. След седмица й предстоеше да пее „Кралицата на нощта“ на откриването на новата опера в Акейша Бей. Ангажиментът, осигурен от скъпия Нюлин, беше от особено значение за съживяването на кариерата й. Нещата не бяха се развили добре след онази кошмарна нощ преди две години в „Ла Скала“, когато клакьорите бяха дръзнали да я освиркат.

Но когато сестра й се обади и я помоли за услуга, тя не можа да й откаже. Дамарис беше нейното семейство, единственото семейство, което имаше. Бащата не се броеше.

Въпреки това се дразнеше, че трябва да се приготви за пътуване до Мауи за толкова кратко време. Не можеше да се каже, че няма какво да прави до деня на премиерата. Още повече че единствената причина Дамарис да я помоли за това конкретно изпълнение беше баща им.

Лично тя презираше баща си, който се беше появил от нищото с твърдението, че те са негови дъщери. Изобщо не проумяваше как, за Бога, Дамарис можеше да се привърже към човек, чийто единствен принос беше, че е еякулирал в стъклена чашка и я е депозирал в банка за сперма. Не я беше грижа, каквото и да се случеше. Всъщност тя често си въобразяваше как прави едно от представленията си в негова чест. Проблемът с този коварен план беше, че Дамарис вероятно щеше да отгатне причината за смъртта му и да се ядоса. Имаше и още един проблем. Баща й имаше своя психичен талант и той беше смъртоносен.

Въпреки че пътуването до Мауи й създаваше неудобство, тя започваше да го очаква с нетърпение. Успешните изпълнения винаги я изпълваха с еуфория, което не можеше да постигне по никакъв друг начин.

В продължение на часове след това тя се чувстваше всемогъща. Но нямаше ослепителен прилив на еуфория, който идваше след някое от специалните й представления. След тези ангажименти тя знаеше какво е да си истинска богиня. Усещането за безсмъртие траеше с дни.

Тя беше на двайсет и три години, в начало на кариерата си, когато за пръв път откри висшата сила на таланта си. Пеенето винаги й беше слабост, разбира се. Майка й беше планирала кариерата й още преди раждането, избирайки много внимателно донора на сперма не заради конкретния му психичен талант, а заради силата на естествената му енергия.

Произхождаща от множество хора с парапсихични способности, майка й беше изучила сложните закони на психичната наследственост, обръщайки внимание на всяка подробност. Всички бяха надарени с някакъв талант, но в долния край на скалата — така наречената нормална степен — талантът обикновено се проявяваше под формата на някаква неосъзната интуиция, която изумително голям брой хора приемаха за даденост или пренебрегваха съзнателно.

Имаше и други хора, надарени със значителна психична сила, за да бъде потисната или пренебрегната. Когато този талант беше достатъчно силен, за да бъде регистриран като пета или по-висока степен по скалата на Джоунс, той се диференцираше в някакъв по-специфичен тип способности. Беше известно, че когато някой имаше много силен талант, той винаги беше само един. Майка й беше обяснила, че това е законът на еволюцията, че така природата със сигурност няма да създаде суперхищници.

Майка й беше разбрала и че определени таланти, включително почти митичният талант на сирените, доминират, обусловени от пола. Исторически погледнато всички сирени са били жени, вероятно защото само жени — и то жени с музикална подготовка — можеха да достигнат така наречените ноти на парите, невероятно високите „ре“, „ми“, „фа“ и дори „сол“ от четвърта октава — единствените, в които се фокусираше особеният тип психична енергия на сирените. Не всички колоратурни сопрани бяха сирени, разбира се, но истинските сирени, ако бяха с музикално образование, можеха да изпеят колоратурния репертоар.

Майка й беше разгадала и още един от сложните закони на психичната генетика: когато една доминантна характеристика, като например талантът на сирена, е допълнена от силата на друг талант, резултатът е една още по-силна сирена. Затова и майка й беше избрала точно по този начин донора на сперма.

Уроците по музика бяха започнали още преди Сирената да проходи.

— Ти ще бъдеш по-известна от Съдърланд, Силс или Калас — уверяваше я майка й. — Имаш силата да станеш най-великото сопрано на века, може би и на всички времена. Талантът е в кръвта ти.

Разбира се, тя беше избрала пътя към славата и величието, но не и без да преодолее някои препятствия. Първото сериозно препятствие беше една амбициозна млада конкурентка, която се беше появила на важно прослушване, когато Сирената беше на двайсет и три години. Проклетото създание получи главната роля в „Лучия ди Ламермур“. Беше очевидно, че тя едва успяваше да изпее „ми“-то в сцената с лудостта, камо ли да достигне „фа“ от четвърта октава, което Сирената пееше брилянтно. Слуховете, че бездарната кучка спи с най-богатия и влиятелен спонсор на операта, бързо се разпространиха. Това със сигурност обясняваше всичко.

Сирената знаеше от известно време, че теоретично е възможно да убие с гласа си. От майка си беше научила, че някои от жените в рода им можели да го правят. Въпреки това тя не го вярваше до онази нощ, когато остана насаме с нея в залата за репетиции и изпя сцената с лудостта така, както само тя можеше да го направи.

Аутопсията показа, че причината за смъртта е аневризъм. Каква трагедия — обещаваща млада певица, прекършена на прага на толкова блестяща кариера, дрън, дрън, дрън. Но шоуто трябваше да продължи. И то продължи, като ролята на Лучия беше изпълнена от великолепното колоратурно сопрано, известно като Сирената.

Тя си даваше сметка, че може би ангажиментът в Мауи не беше чак такова осуетяване на плановете в крайна сметка. Тя винаги пееше най-добре в дните и седмиците след някое от частните си представления. Гласът трябваше от време на време да се упражнява, за да остане безупречен.

Представлението в Акейша Бей трябваше да бъде съвършено.