Джейн Ан Кренц
Горещи следи (10)

9.

Той не виждаше ясно изражението й на лунната светлина, но не се и налагаше, за да разбере, че тя е по-различна. Той също, защото току-що я беше докоснал.

И двамата погледнаха към мястото, където пръстите му стискаха здраво ръката й над лакътя.

— По дяволите — каза той. — Съжалявам. Не мислех. Просто исках да те дръпна настрани от пътеката. Добре ли си?

— Добре съм — каза тя. Учудена, докосна ръката му с върховете на пръстите си. — Нямам болка. Никаква. Добре съм. Толкова време мина. Повече от година. Нямаш представа какво облекчение е да разбера, че отново съм обикновена жена.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да. — Прозвуча възторжено, почти приповдигнато. — Да, добре съм — тя спря и погледна дланите си, — когато съм с теб.

Това му харесваше, приятно му беше, че е специален за нея. Грейс дори не предполагаше, че току-що беше разтърсила неговия малко странен свят. Никой не би усетил, че той манипулира аурата му, или активно да се противопостави на това въздействие.

Ловецът беше отминал, без дори да забележи, че сетивата му са били временно приспани. Но Грейс беше реагирала бързо на опита му да успокои паниката й с такава лекота, сякаш бе затръшнала врата, отворена от полъха на вятъра. Защо му се струваше толкова забавно?

— Признай си, че Хаваите са виновни за това. Хайде да отидем някъде, където на спокойствие мога да говоря с Фалън.

Отдалечиха се от пътеката и плажа и навлязоха в пищната градина на най-близкия хотел. Лутър спря под надвисналите клони на едно голямо дърво. Грейс беше наблизо. Лутър отново напрегна сетивата си, за да се увери, че наоколо няма никой. Не долови ничие присъствие. Успокои се, че са сами, и набра номера на Фалън.

Докато чакаше да се свърже с него, наблюдаваше тъмния силует на Грейс. Тя стоеше притихнала, отново скръстила ръце под гърдите си. Той се запита за какво мисли.

Радваше се, че тя не бе осъзнала какво беше направил с аурата й. Струваше му се, че тя сама не беше осъзнала какво е направила. Вниманието й бе приковано върху ловеца.

Фалън вдигна на второто позвъняване. Това беше необичайно за него.

— Какво става, Малоун? — с недоволство каза той.

— Мислех си, че не си вкъщи. Обикновено вдигаш телефона веднага след първото позвъняване.

— Правех си кафе. Тежка нощ ме чака. Какво се е случило?

Лутър накратко му разказа за срещата и изчака търпеливо, докато Фалън обмисляше новия фактор в уравнението.

— Съгласен съм, че е възможно вие с госпожица Ренкуист да попаднете на ловец с изключително силен талант, и то съвсем близо до хотела ви — каза Фалън накрая. — Това е сигнал, но не е повод за паника. Хората с паранормални способности също ходят на Хаваите, както и всички останали. По дяволите, може дори да е бил някой Джоунс!

— Знам, че в твоето семейство има много ловци, но каква е вероятността някой от тях да е тук, когато ние с Грейс трябва да наблюдаваме един закоравял убиец?

— Вероятно някъде около дванайсет процента. Много хора от фамилията ни живеят на Западния бряг и доста от тях ходят за ваканциите си на Хаваите. Аз също съм ходил.

— Ти си имал ваканция?

— Беше много отдавна. Преди да поема тази работа. Сигурен ли си, че онзи беше ловец? Би ли могъл да е друг талант? Възможно ли е Юбанкс да е пристигнал по-рано?

— Разбрах, че Юбанкс е стратег девета степен. Този определено беше ловец. И двамата го определихме като такъв.

— Добре. В момента съм малко уморен — каза Фалън. — Не съм във форма. Нека обмисля всичко още малко. Междувременно вие се придържайте към първоначалния план. Ако Юбанкс се появи утре, както се очаква, можем да предположим, че присъствието на ловеца в курорта е съвпадение.

Умората в гласа на Фалън беше необичайна. За двете години, откакто Лутър работеше с него, никога не бе чувал шефът на „Джоунс и Джоунс“ да звучи толкова изтощително.

— Мислех, че не вярваш на съвпадения, Фалън.

— Не вярвам — каза Фалън. — Така е. Не изпускайте онзи ловец. Ако се появи пак, ще искам да го идентифицирате.

— Очаквах да кажеш това. Ще се заема с него, след като Грейс се качи на самолета за Орегон.

Грейс се бе прикрила в сянката на дървото. Тя упорстваше.

— Тя ще ти трябва, за да разчете аурата му — каза Фалън.

— Не, няма. Току-що ти казах, аз веднага го разпознах, че е ловец.

— Само защото е бил с напрегнати сетива. Ако е бил в спокойно състояние, отпочиващ край някой басейн, мислиш ли, че щеше да го познаеш?

И двамата знаеха отговора на този въпрос.

— Вероятно не — призна той. — Но не искам Грейс да пострада.

— Тя е агент на „Джоунс и Джоунс“, също като теб. Има право сама да взема решения в подобни ситуации.

— Тя е специалист, не е обучен оперативен агент.

— По дяволите, Малоун…

— Ще ти се обадя по-късно.

Връзката прекъсна. Лутър затвори телефона и го сложи на колана си.

— Е? — попита Грейс. — Сега какво ще правим?

— Придържаме се към плана. Ще изчакаме нашият обект да пристигне и ще го идентифицираме.

— А после ще се опитаме да идентифицираме и ловеца — добави тя бързо.

— Фалън би искал да научи кой е той, при удобен случай аз мога да се справя с него и сам.

— По-лесно ще бъде, ако съм с теб, за да помагам.

— Грейс…

— Мога да се справя. Следващия път ще бъда подготвена. Обещавам ти, че няма да изпадам в паника.

— Забрави!

— Дочух част от разговора ти с Фалън — продължи тя. — Аз мога да остана и това е мое решение, нали?

— Има моменти, когато не обръщам внимание на казаното от Фалън Джоунс.

— Имаш нужда от мен — упорстваше тя. — Признай го.

— Искам да проявиш здрав разум. Не си подготвена за преследване на ловци, нали?

— Мислиш го, защото тази вечер се изплаших, когато се разминавахме с ловеца, нали? Не е справедливо!

Лутър беше нетърпелив.

— Изобщо не става въпрос кое е честно и кое — не. Ти не си обучена за агент. Ти си специалист по генеалогия, ангажирана за специфична консултация. Когато приключим тук, ти си заминаваш веднага щом успея да направя резервация за полет.

Тя не отстъпи.

— Господин Джоунс очевидно има други идеи. Аз работя за него, не за теб.

— Трябва да знаеш, че когато получаваш заповеди, ги изпълняваш.

— О, за Бога — прекъсна го тя. — Стига с тези глупости за това кой командва тук.

— Това не са глупости. Мисля, че е най-добре да обсъдим това сутринта, когато си по-спокойна.

— Сега пък ме покровителстваш.

— Така ли го наричаш? Според мен просто си върша работата. Да се връщаме в хотела! Имаше тежък ден.

Той машинално посегна към ръката й с намерението да я изведе от градината. Тя се оттегли назад, за да не я докосне. Лутър отпусна своята и опита да потисне мрачното си настроение.

— Само още нещо, преди да тръгнем — каза тя тихо.

— Какво е то?

— Имаш ли нещо против, ако отново те докосна?

Мрачното му настроение се изпари за секунда, изместено от тръпка, която разгорещи сетивата му. В следващия момент той се досети. Първоначалното му въодушевление намаля.

— Искаш да си направиш експеримент? — попита той. — Да видиш дали ще има разлика сега, когато мислите ти не са ангажирани с ловеца?

— Ами да — кимна тя. — Виж, ако предпочиташ да не те докосвам, ще те разбера. Дори по-добре от повечето хора. Наистина мога да разбера, когато някой не иска да го докосват.

— Не, нямам нищо против — възрази той. — Всичко е наред. Няма проблем да опиташ.

Той протегна ръката си с дланта нагоре. Няма що. Бяха го принизили до нивото на лабораторен плъх.

Тя предпазливо пристъпи напред, изплашена като дива птица, на която подхвърлят храна, и бавно протегна ръката си.

Пръстите й потрепериха над неговите само няколко секунди, после тя ги придвижи леко върху дланта му, задържа ги така за миг и ги докосна. Той устоя на желанието да стисне ръката й и да я придърпа към себе си.

Тя бавно спусна дланта си върху неговата. Този път не я издърпа. Той усети, че цялото й тяло трепери.

— Добре ли си? — попита я.

— Да. Добре съм. — Гласът и прозвуча унесено. — Това е невероятно. Миналата седмица случайно докоснах ръката на една продавачка в магазина и усетих пареща болка, като от изгаряне. Мислех, че този път няма да се възстановя.

Искаше му се да знае колко пъти е изпитвала това в миналото, но усети, че сега не е моментът за такива въпроси.

— Усети ли нещо? — попита вместо това.

— Да, приятно беше.

— Знаеш ли, подобен комплимент може да главозамае някой мъж.

— Извинявай. През последната година не бях в състояние да докосна никого, без да изпитам силен шок. Дори ходенето на зъболекар беше непоносимо изпитание. Трябваше да пия успокоителни, преди да отида да ми почистят зъбния камък. Не можеш да си представиш как се чувствам сега, когато сетивата ми се връщат към нормалното си състояние.

Той леко докосна ръката й. Пръстите й бяха тънки и невероятно чувствени. Кожата й беше топла и мека. Тя не отмести ръката си.

— Възможно ли е да се случва, когато съм с теб — каза тя замислено. — Може би е така, защото и двамата имаме талант да виждаме аурите на хората. Може и да не съм излекувана.

Той стисна ръката й малко по-силно. Тя не чувстваше болка.

— Ако смяташ да хващаш за ръката всеки мъж, когото срещнем, възразявам — каза той.

Тя се засмя тихо, гърлено, изключително женствено и сетивата му се възбудиха от този звук. Той се наведе към нея, наслаждавайки се на горещата енергия, която я обгръщаше.

— Може би не всеки мъж — каза тя. — Но можем да опитаме.

— Ако имаш настроение за още експерименти, предлагам ти моите услуги.

— Много си щедър.

— Да, това ми е второто име — Щедър.

Тя докосна лицето му с пръстите на другата ръка.

— Пламнал си, усещам топлината ти.

— Имам седмо чувство, че така ще бъде по-забавно.

— Кое ще бъде по-забавно?

— Да те целуна, както съм пламнал.

Тя разбра за какво мислеше.

— Опитвал ли си някога? — попита тя. Е, поне не беше отказала веднага.

— Два-три пъти — призна той.

— И?

— Не се получи много добре. Най-вече защото изплаших жената. Като навлезеш със силната си аура в енергийното поле на друг човек, е изнервящо, дори и за хора без паранормална чувствителност.

— Значи тази целувка е експеримент и за теб?

— Разбира се.

Той се облегна на дънера с леко разкрачени крака и подпря бастуна отстрани. Протегна и двете си ръце към нея и я доближи към себе си. Тя не се съпротивляваше.

— Ти не ме плашиш — прошепна тя.

Това не беше предизвикателство, помисли си той. Грейс му казваше истината.

— Знам — отвърна й той. — И ти не ме плашиш.

— Сигурен ли си? — усмихна се закачливо тя.

Той докосна с пръст устните й.

— Изглеждам ли изплашен?

— Не.

Той я целуна — бавно, уверено, с мисълта, че каквото и да се случи, ще помни този миг до края на живота си. Грейс обви ръце около врата му и го прегърна силно. Тя отвръщаше на целувката му, притискаше се към него, отдаваше му се.

Светлината около нея засия като искряща зора. Вълни от неназовани цветове заприиждаха, заливаха и се смесваха с неговата енергия. Невероятно — интимното усещане беше като да запалиш огън в суха гора през август. Изведнъж нощта заблестя в пламъци.

Той беше възбуден. Дори повече от възбуден. Сетивата му бяха озарени от ослепителна светлина. Това беше толкова дезориентиращо. Единственото нещо, което го крепеше на крака, беше дървото, на което бе подпрян. Като се замислеше, той всъщност и не искаше да бъде на краката си. Предпочиташе да бъде легнал на земята, върху Грейс.

Искаше първата целувка да бъде нежна, безопасна. В края на краищата жената не беше докосвала никого цяла година, без да изпита шок от това. Истинският джентълмен не би прибързвал в такава ситуация. Вместо това той се бореше със себе си да запази самоконтрол. Завладяваше го усещането, че не можеше да чака повече.

Грейс беше завладяна от същите усещания. Ръцете й го прегръщаха неудържимо. Устните й бяха меки и отзивчиви. Може би нейното желание беше дошло като облекчение след цяла година нещастие. Той щеше да се тревожи за това по-късно. Точно сега единственото, което имаше значение, беше, че тя го желае също толкова силно, колкото той нея.

Изгарящата целувка прониза сетивата му, по-гореща от всеки друг път, когато беше правил секс през живота си.

— Мога да свърша още сега — прошепна й той. — Дори само да те целувам.

— Това е невероятно — каза тя, като се отдръпна леко назад, за да го погледне. — Никога не съм се чувствала така, дори и преди да се разбунтуват сетивата ми. Има нещо общо с това, че талантите ни са сродни. Нямам друго обяснение.

— Направи ми услуга, спри да анализираш това, което става.

— Извинявай. Просто е толкова странно…

Той притисна устни към нейните, за да замълчи. В отговор тя обви десния си крак около прасеца му, сякаш смяташе да се покатери върху него.

Той насочи пръсти към ципа й и го отвори. Тя издаде тих сподавен звук, когато ръката му се озова в бикините й, между бедрата й. Беше гореща и влажна. Той намери с палец напрегнатото топче от нервни окончания. Тя ахна от вълнение.

Пръстът му се плъзна в нея. Тя реагира така, сякаш винаги го беше чакала.

— Да — ръцете й обвиха раменете му. — Да.

Той я галеше, изучаваше я. Беше почти невъзможно да се концентрира, но наблюдаваше аурата й, вглеждаше се в горещите искри, които му подсказваха, че докосва, където трябва и както трябва.

— Лутър!

Беше замаяна. Нямаше подходяща дума, с която да се опише възбуденото й задъхано дишане. За един ужасяващ миг той си помисли, че сетивата й отново са възроптали. Вероятността да й причинява болка, а не удоволствие, беше прекалено неприятна.

Но тя не се отдръпна. Вместо това зарови лице във врата му и се вкопчи в него. Той усети контракциите на нейния оргазъм, усети как заливат на вълни аурата й.

Когато всичко свърши, той бе почти толкова облекчен, колкото и тя.

— Хей! Друг път не ме плаши така. За миг си помислих, че ти причинявам болка.

Тя издаде тих, приглушен звук, заровила лице в ризата му. Отне му малко време да осъзнае, че тя се смее. Тялото й си почиваше. Дишането й бе на плувец, който е излязъл на повърхността, след като за малко не се е удавил.

Той я прегръщаше силно, като се опитваше да овладее собственото си накъсано дишане и бушуващия в тялото му копнеж.

След известно време той разбра, че тя вече не се смее. Ризата му отпред бе измокрена от сълзи.

— Грейс?

— Не се тревожи. — Тя остана притисната до гърдите му. — Добре съм. Никога преди не съм изпитвала подобно нещо.

Той се усмихна доволен.

— Нито пък аз.

Тя застина неподвижна, после го погледна.

— Но ти не…

— Няма нищо. — Той приглади косата й зад ушите. — Мисля, че ти е нужно време, за да осмислиш това.

— Май си прав. Чувствам се, сякаш цял ден съм се возила на скоростно влакче.

— Не си единствената…

— Съжалявам — каза тя смутено. — Изобщо не очаквах това да се случи. Смятам, че не е професионално.

Той покри устните й с пръсти и я накара да замълчи.

— Каквото и да правиш — каза с дрезгав глас той, — не ми казвай, че съжаляваш за това, което се случи току-що. Това е единственото, което не искам да чувам. Ясно ли е?

Тя се поколеба, после кимна веднъж.

Той отмести ръката си от устните й, пусна я да се отдръпне леко от него и взе бастуна си. Тръгнаха към хотела по пътеката, осветена от лунната светлина. Мълчаха и не се докосваха.