Джейн Ан Кренц
Наследството (6)

Шеста глава

Ще й даде двайсет и четири часа, реши Кон. По дяволите, кого заблуждаваше той? На него му трябваше време толкова, колкото и на нея. Кон обърна поршето към хотела, остави го на паркинга и тръгна към бара в английски стил. Чак когато си поръча уиски, той осъзна до каква степен си личеше напрежението, което го бе обхванало. Барманът се държеше така, сякаш обслужваше акула, която случайно се е вмъкнала в удобния салон. От другата страна на помещението Кон позна няколко души, които имаха коне в „Санта Анита“. Те бяха отседнали в същия хотел, но никой не направи жест, с който да покани Кон да седне при тях. Явно мрачното му настроение личеше отдалеч.

Ландри погълна голяма глътка уиски, след като чашата внимателно бе поставена пред него, после седна и навъсено загледа отражението си в огледалото зад бара. Към него гледаше мъж с мрачно лице и с очи от вледенен метал.

Двайсет и четири часа. Това трябва да е достатъчно, помисли си той. Точно сега тя бе шокирана и разстроена, но след двайсет и четири часа ще се е успокоила достатъчно, за да се вслуша в гласа на разума. С малко късмет самият той щеше да я поуспокои.

Кон не бе очаквал нещата да се развият така, не бе допускал, че тя по свой път ще научи истината. Възнамеряваше внимателно да представи фактите на Онър, за да не изпадне тя в паника. Щеше да й каже всичко тогава, когато прецени, че моментът е подходящ и когато всичко си е изяснил.

Това беше най-сложно, помисли си той. Щеше да се наложи да прояви усилие, за да прецени всичко, което се бе случило. Когато бе изправен пред необходимостта да обясни странното си отношение към Онър в началото, той усети, че отчаяно търсеше думи. Изобщо не бе успял да успокои страховете й или да обясни нещо, което самият той едва разбираше. Щеше да е по-различно, ако имаше време да се подготви.

Но чувствата му към тази жена бяха кристализирали бавно и на части. Още не ги бе обединил така, че да бъдат разбрани. Все едно че бе започнал да подрежда парчета от счупено огледало. Някои неща вече бяха ясни, помисли си Кон. Съзнаваше без сянка съмнение, че я желае. Бе приел, че изпитва необходимост да я защитава. И вече не се бореше със странното си усещане за притежание.

Но някои други образи в огледалото все още бяха разкривени и без фокус. Не беше сигурен в чувствата на Онър, освен, че можеше да я накара великолепно да му партнира в леглото. Когато й бе казал, че прелъстяването й бе променило всичко, той не лъжеше. Така си беше. Може би Онър още не разбираше, че не само за него всичко се промени. Промени се и за нея.

Поне, призна си чистосърдечно Кон, много му се искаше да се бе променило за нея. При мисълта, че бе възможно любовният акт да не е бил толкова интензивен и от такова значение за Онър, както за него, стомахът му се сви от страх. Той пи още уиски, за да го прикрие.

Има още поводи за сигурност, окуражи се той. У нея бе усетил честност, каквато не очакваше да открие у дъщеря на Ник Мейфийлд. Когато беше с нея, той изпитваше чувство за справедливост, което не можеше да обясни. Обичаше израза на кестенявите й очи, хареса му как онази нощ изтича при него, когато се бе изплашила от мъжа с пикапа.

Кон установи, че му е приятно да бъде в ролята на герой и защитник. Той призна колко кураж й е бил необходим, за да се опита вместо сестра си да уреди проблема с Грейнджър. Толкова много неща у нея го привличаха.

Поради тези причини и още поради хиляди други, си беше казал, че му е необходимо време, за да направи преоценка на положението. Но днес се бе случило нещо, което му ограби този коз. Как, за Бога, тя бе разбрала, че той е син на Ричард Стоунър? За да бъде всичко наред, той трябваше да изясни това, веднага щом се срещнат. Може би го бе узнала от клюки из хиподрума.

Тъй като устата му опасно пресъхваше, Кон си поръча още едно уиски и мрачно си помисли за самотната вечеря, която му предстои. Може би трябваше да остане там, докато дойде време да се качи в стаята си, и да се изправи пред още по-самотното легло. Хубавото уиски бе много приятно.

На няколко преки от хотела Онър заключи вратата на жилището си и свали на пода червения кожен куфар. Бе оставила съобщение на телефонния секретар на Адина. Сестра й можеше да се справи с всичко, ако нещо стане в дома й. Онър отнесе куфара в гаража и го пъхна в багажника на фиата. След това се намести на кормилото и пъхна ключа в стартера. Щеше да шофира продължително, но по пътя щеше да разполага с много време за размисъл.

Толкова бе потънала в мисли, че забеляза зад себе си черния пикап, едва когато премина на еднопосочната магистрала. Когато случайно го зърна в огледалцето за обратно виждане, стомахът й се сви от страх.

Не може да си сигурна, че това е същият пикап — каза си тя. Но не виждаше табелка с номер, а Кон бе споменал, че черният пикап, който я бе преследвал, е бил без табелка. Все пак беше тъмно и тя не можеше да е сигурна, че е видяла добре.

Онър още повече се притесни, когато си помисли, че я преследва някакъв ненормалник. Сигурно някой откачен бе решил да я следи и да я малтретира. Можеше да се опита да отиде до полицейски участък, помисли си Онър и юмруците й побеляха от стискане на кормилото.

Тъкмо решаваше по кой път ще стигне до някой участък и пикапът изостана толкова, че остави място да се вмъкнат няколко автомобила. Две коли запълниха празното пространство и Онър се поуспокои. Може би е било просто съвпадение или плод на въображението й. Потенциалните опасности по магистралата ангажираха вниманието й още няколко мили, при които отбивките се изпълваха с коли. По това време — в петък вечерта, магистралите около Лос Анжелис бяха претоварени. Тя напълно загуби от погледа си пикапа и си каза, че няма за какво да се тревожи. Тези дни по пътищата имаше много пикапи.

След като се успокои, умът й се върна към надигащите се емоции, заради които напускаше града. Болката, която изпита, когато откри, че Кон Ландри я бе лъгал, не намаляваше. Сега дори бе много по-силна, след като чу потвърждението лично от него. Не отричаше тайната си надежда, че за всичко ще се намери обяснение.

И, разбира се, имаше логично обяснение, помисли с горчивина тя. Итън Бейли й бе казал истината. Обясненията не можеха да бъдат по-логични.

Тя се бе влюбила в сина на Ричард Стоунър. Ландри я бе манипулирал от мига, в който я бе видял. Не, той я бе дебнал дълго преди това. Беше си признал, че месеци наред я бе преследвал.

Преследваше я опасен човек, но той не беше онзи с пикапа. Нейният отмъстител караше порше и имаше такъв нюх към отмъщение, който не можеше да бъде определен като старомоден. По-скоро — примитивен. Единственият й изход беше да избяга и да се опита да се окопити от болезнения обрат на събитията.

Онър препускаше по магистрала номер сто и едно така, сякаш я преследваха демони.

 

Кон имаше основателна причина да си спомня за решението си да пие предишната вечер, когато на другия ден в седем и половина сутринта телефонът му пронизително иззвъня. Простото усилие да вдигне слушалката предизвика пулсиращо главоболие, което очевидно бе изчаквало удобен момент.

— По дяволите! — изстена той, търсейки слушалката. — Не съм се обаждал за събуждане — изръмжа Кон, преди човекът от другата страна на линията да успее да го поздрави.

— Кон? Ти ли си, Ландри?

Кон се отпусна отново на възглавницата с ръка на туптящото си слепоочие. Усети, че стомахът му се бърка.

— Кой е? Итън? Защо, по дяволите, ми звъниш посред нощ?

— Извинявай, че те събудих. Аз съм в „Санта Анита“. Дойдох да гледам сутрешната тренировка на конете.

Настъпи пауза.

— Днес ще я пропусна — измърмори Кон, като затвори очи и внимателно пое дъх. — Предвидил съм други неща.

Помисли си, че ще успее да се справи със стомаха, но главата щеше да го довърши.

— Слушай, Кон. Не ти се обаждам за това. Има нещо друго. Струва ми се, че трябва да дойдеш.

— Кажи ми поне една основателна причина.

— Свързано е с Легаси — каза безизразно Итън.

Кон отвори очи и веднага съжали за рязкото движение.

— Легаси? Какво е станало с него? Той добре ли е?

— Е, да, но…

— Къде е Хъмфри? — Кон седна в леглото, като с огромно усилие на волята си наложи да не обръща внимание на главоболието. — Ако нещо не е наред, извикай Хъмфри да го види. Ще дойда веднага щом успея.

— Легаси е добре, Кон. Но има нещо, свързано с него, и откровено казано, не ми се иска да говоря за това по телефона.

Въпреки болките в слепоочието, Кон усети тревога в гласа на Итън.

— Хубаво, тръгвам веднага.

— Той е добре, Кон — обади се предпазливо Итън.

Ландри остави шумно слушалката и провеси крака към пода. Бе му необходима смелост, за да стане от леглото, а отиде и до банята. Като отвори ципа на тоалетната си чантичка, намери тубичка аспирин и глътна няколко таблетки. След това пусна душа и за няколко минути остана под водната струя, размишлявайки от колко отдавна не се бе напивал заради жена. Дори не си спомняше дали някога нарочно бе решавал да се гипсира заради жена. За първи път — за Онър.

Трябваше да й каже какво му бе причинила. Ще си направи списък на оплакванията, които бе решил да й представи, когато изтече срокът от двайсет и четири часа.

Главата му се бе поуспокоила, когато стигна до поршето си на паркинга на хотела и се отправи към „Санта Анита“, но все още се движеше внимателно, минавайки през паркинга на хиподрума към конюшните.

Итън Бейли го посрещна на пропуска. Само от един поглед към изражението на възрастния мъж Кон разбра, че го чакаше голяма неприятност. Тази сутрин Бейли не бе в обичайното си шеговито и непринудено настроение.

— По-добре ми кажи най-лошото и да приключваме — каза с въздишка Кон.

— Да отидем в моята кола — предложи внимателно Итън.

Той не дочака види дали Кон ще го последва, а тръгна към паркинга.

— Защо, за Бога, си толкова тайнствен тази сутрин? Днес не ми е до такива неща. Ако с Легаси се е случило нещо ужасно, кажи ми. — Кон крачеше до приятеля си, като едва сдържаше раздразнението си. Тази сутрин бе сърдит на целия свят. На миналото, на настоящето, на Онър Мейфийлд, на целия свят. А сега Бейли му правеше номера.

Не, това беше несправедливо. Бейли беше много загрижен. Той не правеше номера. Всъщност Кон познаваше Итън Бейли от години и никога не го бе виждал толкова загрижен.

— Изглеждаш по-зле, отколкото по времето, когато сделката с недвижими имоти в окръг Ориндж се провали — промърмори Кон.

— Онова беше бизнес. Сега става дума за нещо лично — отговори му разтревожено Итън. Той спря до големия си бял мерцедес, обърна се и погледна Ландри. — Дори прекалено лично. Може би съм объркал всичко. — Той отвори вратата, пресегна се в колата и извади вързопче, увито в зебло. — Кон, ти можеш да ми кажеш кога да се спра, ако оплета нещата. Но преди да направя нещо драстично, искам да видиш това.

— Какво е то?

Кон намръщено се взря в наглед безобидния вързоп.

— Намерих го тази сутрин в бокса на Легаси. Минах оттам, докато конят правеше утринния си галоп и случайно погледнах вътре.

Итън бавно разтвори вързопа и видя две зелени ябълки. Кон втренчи поглед към плодовете с добронамерена изненада.

— Две ябълки. И какво? Може би някой от конярите му ги е донесъл.

Итън поклати глава.

— Знаеш колко е стриктен Хъмфри по отношение на храната на конете. Никой от конярите му не би се осмелил да даде нещо на Легаси, нито пък на някой друг кон. Всички животни на Хъмфри са на научно комбинирана храна. Кон, някой е донесъл ябълките на Легаси и ги е сложил при храната му, докато той е бил на сутрешната си тренировка. Виж това. — Итън обърна едната ябълка и се видя, че сърцевината й е извадена.

Внимателно изострените инстинкти от няколкото години работа в отдела за сигурност най-после заговориха. Кон взе една от ябълките и внимателно разгледа дупката в долната й част. Без да продума, той вдигна ръка към джоба на синята си дочена риза и извади един малък предмет с форма на звезда.

Итън повдигна вежди от изумление.

— Това пък какво е?

— Взех си я преди няколко години — обясни разсеяно Кон, използвайки един от острите краища на звездата, и разряза ябълката точно на половина. — Може да се каже, че ми е талисман.

— Не знаех, че си суеверен — отбеляза Итън.

Кон почисти звездата в джинсите си и я пусна в джоба, като цялото му внимание бе насочено да раздели ябълката на две.

— Човек придобива лоши навици, когато работи на такива места, на каквито аз съм работил. Какво ще кажеш? — заключи той с шепот, щом се показа голяма капсула, скрита в средата на ябълката.

Итън втренчи очи в капсулата, пълна с прашец.

— Струваше ми се, че няма да се намери правдоподобно обяснение защо ябълките са били в бокса на Легаси.

Ландри вдигна леден поглед и срещна мрачния взор на Итън.

— Чудя се дали Грейнджър не е решил, че не му е допаднало да му се казва да остави на мира Адина Мейфийлд.

Итън не откъсваше очи от него.

— Грейнджър е измет, но той е доста старомоден.

— Изплюй камъчето, Итън.

— При всички случаи, той е това, което от женското движение биха нарекли абсолютно консервативен шопар. Той не наема жени.

Кон замръзна.

— Какво, за Бога, говориш, Бейли?

Итън направи явно усилие да се овладее, за да разкрие новината докрай.

— Когато сутринта намерих ябълките, небрежно попитах пазача дали много непознати хора са влизали в конюшнята. Той каза „не“.

— Може Грейнджър да е подкупил човек, който работи тук — прекъсна го раздразнително Кон.

— Това си помислих и аз. — Итън въздъхна и погледна стената от планини, която се издигаше в далечината. — Но пазачът добави, че през входа за посетители е минал един човек. Жена. Дама със светлокестенява коса, облечена с жълт панталон и синьо яке. Не се е забавила вътре много.

Кон дълго време не помръдна, през натежалата му от болка глава премина представата за светлокестенявата коса на Онър и дрехите й със свежи цветове. Онър, която се смяташе за употребена, за жертва на мъж, търсещ отмъщение. Онър — дъщерята на човек, който бе предал и убил най-добрия си приятел.

— Какъвто бащата, такава дъщерята? Не… — прошепна той, останал без въздух.

— Добре ли си, Кон? — Итън разтревожено го погледна.

— Ще оцелея. — Може би. Изведнъж не бе сигурен. Усещаше някаква странна болезнена напрегнатост, гадене, което нямаше нищо общо с махмурлука му.

— Ще отидем ли с тези ябълки при управата на хиподрума?

Кон си наложи да се занимава с нещата едно по едно, макар че умът му препускаше на безброй безсмислени посоки.

— Не.

По дяволите, защо не може да мисли както трябва?

— Не знам — каза загрижено Итън — може би трябва да дадем съдържанието на капсулите на анализ, преди да вземеш някакво решение. В края на краищата, не знаем какво е то.

— Колко причини можеш да измислиш да се напъха капсула в ябълка, която да се даде на състезателен кон, струващ сто хиляди долара? — попита иронично Кон, увивайки отново ябълките. Той бе смаян колко усилие изискваше това незначително движение, но погледна ръцете си и видя, че треперят.

— Не мога да измисля никакви разумни причини. Освен ако Тоби Хъмфри не е искал да подмами Легаси да му даде някакво лекарство — добави той, изпълнен с надежда.

— Вчера разговарях продължително с Тоби за здравето и за бъдещето на Легаси. На жребеца не се дават никакви лекарства. — Кон говореше безизразно, без никакви емоции.

— Каквото и да има в тази капсула, то е предназначено да отрови Легаси.

— Управата…

— Не! — Отказът беше малко прекалено рязък, прекалено силен. Кон се овладя с неимоверно усилие. Ако не внимаваше достатъчно, скоро гласът му щеше да се разтрепери като пръстите му. — Сам ще се справя. — Кон държеше увитите ябълки в ръка и гледаше приятеля си. — Ти си знаел, че ще поискам да се справя сам, нали? Затова се обади първо на мен, а не на управата на хиподрума.

Итън кимна мрачно.

— Когато пазачът каза нещо за някаква жена, аз… — Той не довърши изречението.

— Знаел си на кого прилича описанието.

— Кон, това е най-проклетата бъркотия, която съм виждал. Какво си причинил на тази госпожичка, че да иска да направи такова нещо?

Кон сведе поглед към вързопчето в ръката си.

— Сигурно съм я вбесил. — Той се обърна и тръгна към поршето. — Но то е нищо в сравнение с това, което тя сега ми причини.

Това бе вярно, добави мълчаливо той, когато влетя в поршето и захвърли вързопчето на пода на колата. Може би точно сега не биваше да шофира. Ако беше малко по-разумен, щеше да отиде някъде да се поуспокои, преди да се срещне с Онър.

Освен това, ако беше проявил малко повече интелигентност, нямаше да изпадне в такова положение. Всичко, което бе научил за човешката природа, докато работеше в отделите за сигурност на многонационални компании по света, сякаш се изпари, щом трябваше да бъде отнесено към Онър Мейфийлд. Какво, по дяволите, бе станало с неговия реалистичен подход към хората, чудеше се той.

Би трябвало да очаква подобно нещо — помисли си с отвращение той, поглеждайки към вързопа, предназначен за престъплението. Онър бе дъщеря на мъжа, предал и убил най-добрия си приятел. Тази наклонност наследствена ли е? На някои места по света хората вярват, че е така. Дори ако инстинктът не беше наследствен, имаше други фактори, които онази нощ той би трябвало да вземе под внимание като например, че той трудно можеше да бъде определен като неин най-добър приятел.

Вчера, когато узна истината, Онър бе вбесена. Кон знаеше, че тя е страстна. Бе разумно да се допусне, че тази черта на характера й може да се разпростре и върху други области от нейния живот, освен в леглото.

Разум. Цяла сутрин не можеше да разсъждава разумно и то не поради махмурлука. Трябваше да измине с автомобила почти цялото разстояние от хиподрума „Санта Анита“ до жилището на Онър, за да установи, че страстите му стигаха до опасната граница да излязат извън контрол. Туптящата болка в главата и пронизващата болка в стомаха му пречеха да се успокои.

Не разбираше напълно именно тази болка. Вместо нея трябваше да изпитва студено чувство на ярост. Но беше нещо друго — нещо, на което не би допуснал, че вече е способен. Болеше го, но не само физически, а на примитивно емоционално ниво, което не бе докосвано от деня, в който му казаха, че Ричард Стоунър е убит.

Когато рязко спря поршето до тротоара пред жилищния блок, тлеещите емоции бяха застрашително готови да избухнат. Трябваше да направи усилие да си наложи самоконтрол и осъзнаването на това още повече увеличаваше напрежението. Никога не бе имал такъв проблем. Винаги и при всяка ситуация се бе овладявал. Тази способност бе много необходима при неговата работа и той я бе придобил по естествен път. В продължение на години бе приемал хладния, уравновесен, резултатен и безпощаден подход към живота като нещо естествено. Фактът, че точно тази жена го бе извадила от тези граници, бе зашеметяващ.

Кон изкачи стълбите до втория етаж, като ги взимаше две по две и се спря пред вратата на Онър. Няколко пъти пое дълбоко въздух в напразно усилие да обуздае гнева си.

После заудря грубо по вратата.

След като удря няколко минути и видя намръщените любопитни физиономии на няколко съседи, Кон се убеди, че плячката бе избягала.

— Вижте, господине — обърна се към него един мъж, плувнал в пот от джогинг — идвам от гаража. Колата й не е там. Повярвайте ми. Заминала е за уикенда.

Като избърса потта от челото, мъжът изрови ключа за жилището си.

— Знаете ли къде?

Острият като бръснач тон на гласа му накара мъжа да вдигне глава веднага щом отключи.

— Съжалявам — каза отсечено той. — Не знам.

Доста бързо се прибра и тръшна вратата след себе си. Кон чу как щракна ключът в ключалката.

Като ужасяваше съседите на Онър, нямаше да постигне много. Беше време да открие Адина. Имаше адреса на младата жена в информацията, която бе събрал през последните няколко месеца. Връщането в хотела и ровенето сред книжата отне време и направо го разяде отвътре, но нямаше друг начин. Тъкмо се канеше да излезе от стаята с листчето в ръка, когато се сети за аспирина. Можеше да изпие още няколко таблетки. Главата му изобщо не се оправяше. Поне стомахът му бе в ред. Кон спря да погълне още няколко таблетки и реши да не губи повече време. След десет минути вече удряше по вратата на Адина Мейфийлд. Този път му отвориха.

— Боже мой! Какво искаш? Едва осем и половина е и е събота. Ако си дошъл да ми изнасяш още една лекция за Грейнджър, зарежи. Имам отлична памет.

Адина втренчи поглед в посетителя си, стискайки червено — пурпурната си хавлия в стил кимоно, която бе наметнала, за да отвори вратата. Още не бе направила със сешоар стилната си прическа с клинообразен профил и русата й коса бе разрошена. Без обичайния си много силен грим, тя изглеждаше много по-млада, забеляза Кон.

— Търся сестра ти — отсече той.

— Онър? — Адина премига недоумяващо. — Откъде да знам къде е тя? Напоследък само ти прекарваш толкова много време с нея. Може би по-добре ще знаеш къде е.

— Не си е у тях.

Струваше му неимоверно усилие да запази гласа си равен и безразличен.

— Не ме обвинявай, ако си успял да я накараш да изчезне — промърмори Адина. — Хей, какво правиш? — добави задъхано тя, когато Кон изведнъж бутна вратата и нахълта в коридора. — Виж какво, тя не е тук, ако това си мислиш. — Най-после спящият й мозък започна да схваща какво е настроението му. — Какво има, Кон? Онър добре ли е?

— Трябва да я намеря.

— Защо?

Изведнъж в гласа й прозвуча загриженост.

Кон долови промяната в тона й и си наложи да сдържи яростта си. Ако разтревожеше прекалено много Адина, трудно можеше да получи информация от нея.

— Снощи се скарахме. Явно е заминала извън града. Опитвам се да я намеря.

— А — възкликна Адина и лицето й просветна. — Искаш да й се подмилкваш, така ли?

Кон я погледна от упор.

— Нямам точно такова намерение.

— Е, не се безпокой. Онър много лесно прощава, тя е толерантна душа. Само Бог знае колко се е напатила с мен през последните няколко години. Чакай да видя дали не е оставила някакво съобщение на телефонния ми секретар. Обикновено ми казва, когато заминава.

Потискайки прозявката си, Адина изшляпа в кухнята и включи телефонния си секретар.

Кон изслуша две обаждания на млади мъже, които молеха Адина да отиде с тях на един и същи пънк рок концерт, и едно от млада жена, която искаше да знае дали Адина искаше да отскочат до магазина, за да разгледат най-новите модни стоки, когато се чу напрегнатият глас на Онър. Кон сви несъзнателно юмруци толкова силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Адина? Онър е. Заминавам за няколко дни. Мисля малко да отида на вилата на татко, преди да започне сезонът. Когато реша да се върна, ще ти се обадя. Моля те, не казвай… — Настъпи известна пауза, след която Онър продължи. — Ще съм ти благодарна, ако не казваш на никого къде съм. Искам за известно време да остана сама.

— Оох! — Адина иронично се изсмя, когато изключи телефонния секретар. — Май трябваше да изтрия това обаждане, преди да те пусна да слушаш, а? И все пак, според мен Онър ще е готова да чуе твоите жалки и скромни извинения. На вилата ли отиваш?

— Трябва да ми обясниш къде е.

— Разбира се. — Адина бързо му изпя упътването и после загледа проницателно посетителя си. — За какво се скарахте с Онър?

— Въпросът е личен — каза неприветливо Кон, тръгвайки към вратата.

— Е, както казах, сигурна съм, че Онър пак ще те приеме — увери го ведро Адина. — Никога не бях я виждала да хлътва така по някой мъж. Разбира се, не бях я виждала и с мъж като теб. Ти не си като тези, с които излиза.

Кон спря посред коридора.

— Защото не съм с фамозни мокасини и не нося бледоморави вратовръзки ли?

— Имам чувството — отбеляза резервирано Адина, — че не е само това. Довиждане, Кон. Не забравяй да репетираш подмилкването, докато шофираш. Струва ми се, че трябва да се работи по въпроса.

Кон излезе, преди да се поддаде на моментната си реакция да обяснява на Адина, че не точно така възнамерява да постъпи, когато открие Онър.

Той мина още веднъж през хотела, за да вземе принадлежностите си за бръснене и няколко други дреболии и отново се качи на поршето. След един час шофиране по магистралата, той все още не можеше да забележи някаква промяна в обърканото си настроение. Може би трябваше да хапне нещо. Толкова много аспирин на гладен стомах може би не бе много разумно. От друга страна, мисълта за ядене също не допринесе за уталожване на раздразнението му. Само един поглед към пода на колата му стигаше, за да разпали у него разяждащата го болка и яростта, която го обземаше.

Не би трябвало толкова много да боли от предателство, реши той. Защо една такава постъпка от страна на жена може да нарани мъжа до мозъка на костите му? Образът беше подходящ. Той се чувстваше така, сякаш действително кървеше.

 

Когато пристигна късно предишната вечер, Онър изпита чувство на тревога и на някакво смътно негодувание, каквото винаги я обземаше, когато отваряше вратата на вилата с изглед към плажа. С времето чувствата бяха поотслабнали. Те не бяха така силни, както някога, но все пак през годините се бяха запазили толкова, че да я карат да сведе посещенията си до минимум.

В събота сутринта тя стана след неспокоен сън и си приготви закуска от овесени ядки и кафе. Докато ядеше, огледа стените, като разсеяно забеляза снимките в рамки на Стайлиш Легаси от различни награждавания на състезания. Онър рядко се бе вглеждала в тези снимки. Изпитваше болка при вида на усмивката, която баща й бе отправил към света, сякаш го очакваше розово бъдеще.

Из стаята имаше и други предмети, които напомняха за интереса на баща й към конните надбягвания. Една юзда висеше на стената до малко седло за състезание, което бе останало, след като продадоха Стайлиш Легаси. В единия й ъгъл имаше стар сандък от дърво и желязо, в който бяха събрани най-различни реликви. Най-отгоре бе сгънато едно одеяло на Стайлиш Легаси. В чекмедже в спалнята бяха заключени броеве на „Дейли Рейсинг Форм“ от петнайсет години, в които бяха публикувани блестящи данни за обещаващия жребец. Имаше и няколко копия на родословното му дърво и други материали, които на времето са били ценни за баща й. И Онър ги държеше под ключ.

Може би сгреши, че дойде, помисли си Онър. Вилата я потискаше. Но тя бе избягала така, както бяга ранено животно, и инстинктивно потегли натам. Другата възможност бе да отиде в някой анонимен мотел. Тази алтернатива някак й изглеждаше още по-потискаща. Може би една разходка на плажа щеше да й подейства ободряващо.

Онър се преоблече с джинси, обу маратонките си и извади от куфара дебело велурено горнище с цвят на праскова. Ставаше много хладно. До вечерта мъглата от крайбрежието несъмнено щеше да се разпространи и да покрие плажа. Този ден обещаващата топлина в Пасадина не се отнасяше за райони толкова далеч на север.

Пустият пясъчен плаж не се оказа с такова терапевтично действие, каквото тя се надяваше. Той се простираше на няколкостотин ярда и свършваше на скалист бряг. В основата на скалите водата застрашително се пенеше, тласкана от течение, поради което там бе опасно да се плува. Добре беше да се върви и студеният въздух действаше ободряващо, но нищо не можеше да облекчи болката на Онър. Тя отново и отново прехвърляше през ума си събитията около връзката й с Кон Ландри и търсеше момента, в който би трябвало да разбере какво й бе причинил той. Ужасяваше я мисълта, че е била толкова неимоверно уязвима.

Още по-ужасяващо беше това, че се опитваше да се справи с кипящите емоции, които я разтърсиха из основи. Тя се бе влюбила в този мъж. Бе се влюбила! Като си спомни всички първоначални опасения относно Кон, се чудеше как е могла да бъде толкова глупава.

След около четирийсет минути се отказа от терапията на разходката и с неохота се прибра във вилата. Ставаше доста студено и мъглата щеше да падне по-рано, отколкото се очакваше. Тя я усещаше във въздуха.

Вилата на баща й се издигаше изолирана и самотна на отвесния бряг към плажа. Наблизо имаше и други вили, но и те бяха празни по това време на годината. Районът остана неразработен, тъй като се намираше доста далеч от Санта Барбара, за да се заемат да го направят луксозен. Един ден, каза си Онър, когато и тук се развие туризмът, нейното наследство ще се превърне в златна мина. Тя прибягваше до тези разсъждения винаги когато логиката я подтикваше да продаде вилата.

Истината беше, че донякъде не й се искаше да предприеме подобна стъпка. Въпреки че вилата я потискаше и я правеше странно неспокойна, Онър не можеше да се освободи от нея. Сякаш прекалено много въпроси от миналото бяха останали без отговор — въпроси, които трябваше да бъдат решени преди петнайсет години. Онър нито бе способна да ги реши, нито да се лиши от предметите във вилата, които ги повдигаха.

Тя разсъждаваше върху прищевките на собствената си природа, когато чу рева на поршето при навлизането на лъскавата черно — сребристата кола в отбивката за вилата. Онър рязко се спря. Емоциите, които бушуваха в нея, застрашаваха да я погълнат.

Кон Ландри я бе открил.

Тя изумена го наблюдаваше как отваря със замах вратата на колата и тръгва към вилата. Онър бе застанала в сянката на вилата на няколко метра от него, но можеше да види неумолимия израз на суровото му лице. Тя изчака Кон да вдигне ръка и да заблъска по вратата, след това излезе иззад ъгъла с високо вдигната глава и с ръце в джобовете на велуреното си яке. Бризът разпиляваше косата й, която плющеше по раменете.

— Здравей, Кон. Все още ли търсиш отмъщение? Трябваше да се сетя, че няма да се откажеш.

Той се завъртя и се обърна към нея, като гъвкавото му силно тяло бе в опасно нестабилно равновесие. Студените сиви очи я пронизваха с бушуваща емоция, която тя не можеше да определи. Не може да е болка — помисли си Онър.

— Госпожице, трябваше да ми дадеш няколко урока по отмъщение — отвърна тихо той. — Изненада ме, знаеш ли? Никога не бих допуснал, че ще искаш да си отмъстиш чрез коня. Кой знае защо, но бях готов да заложа живота си, че не си такава.

— За какво говориш?

— За коварния ти номер да отровиш Легаси.

— Да не би да си се побъркал? — попита задъхано тя.

Той наведе глава с груба подигравателност.

— Може и така да е. Последните няколко часа и аз си задавах същия въпрос. Било е лудост да допусна, че си по-различна от баща си.

— Само не намесвай баща ми! — пламна ожесточено тя.

— Защо? Всичко е започнало от него. Но тук ще свърши, Онър Мейфийлд. Кълна се, че всичко между теб и мен приключва тук!

— Не ме докосвай — каза задъхано тя, силно изплашена. Същевременно яростта, която я бе обзела, я сковаваше и тя не можеше да се обърне и да избяга както я подтикваше инстинктът.

— Трябва — каза грубо той и тръгна към нея. — Трябва да се отърва от теб. Ти ме извади от равновесие така, както не съм бил от нощта, когато ми казаха, че Ричард Стоунър е убит. Тогава за последен път се почувствах толкова бесен, Онър. Но преди петнайсет години нямаше кой да плати за случилото се. Сега е различно. Сега ти си ми в ръцете!