Джейн Ан Кренц
Наследството (5)

Пета глава

Това не може да бъде любов — каза си Онър поне петнайсет пъти няколко дни по-късно в петък, когато работеше в офиса си над един проект за пространствено оформление. Тя познаваше този мъж само от около две седмици и, откровено казано, знаеше съвсем малко за него.

Но Кон свикна да остава за закуска и тя съзнаваше, че желанието му бе да остане и на следващата сутрин.

Онър безцелно побутваше малките макети на различни по размери и форми мебели за обзавеждане на офис, но й беше трудно да съсредоточи вниманието си върху плана, разстлан пред нея на пода. Можеше да мисли единствено за крехката нова връзка, която бе започнала с Константайн Ландри.

Това не можеше да бъде любов — беше много отскоро и на много въпроси нямаше отговор, но все пак се опасяваше, че всъщност ставаше дума именно за това. Никога през живота си не се бе чувствала толкова уязвима. Само една влюбена жена на двайсет и осемгодишна възраст можеше да изпадне в такова състояние. Защо се бореше срещу него, чудеше се тя.

Но знаеше отговора. Кон Ландри не се вместваше в нито един образ или предварителна представа за мъжа, на когото един ден щеше изцяло да се отдаде. Например миналото му бе все още изключително неясно. Той бе загатнал за разни инвестиции и бе споменал, че допреди две години е прекарал много време в чужбина. Бил е нещо като посредник между корпорации. Каквото и да означаваше това. И бе й казал, че живее в Сан Франциско.

Онър въздъхна и се пресегна за друго макетче на маса, която би могла да бъде използвана при големи съвещания. Бе овална и щеше да стои много по-интересно в пространството на офиса, който проектираше, отколкото правоъгълната, която преди това бе решила да постави там. Сега си я представяше с голям сив плот и черни метални крака. Брокерската застрахователна къща, върху чието обзавеждане работеше, щеше да създава у клиентите впечатление на сигурност и надеждност.

Ако човек се замисли, каза си Онър, това, което знаеше за Кон, бяха повече впечатления от него като мъж, отколкото факти от живота му. Като мъж той силно въздействаше върху чувствата й. Бе наясно, че това е повече от физическо привличане. Така бе още от самото начало, дори още когато много се пазеше от него.

Трябваше да признае, че все още съществуваше част от първоначалната предпазливост, но тя всеки път я изтласкваше от съзнанието си. Сега Онър размишляваше как да премине бариерата на емоционален контрол, която обгръщаше Кон. Засега успехът й в тази област се ограничаваше единствено в леглото. Онър направи мрачна гримаса. Не й допадаше мисълта, че единственият начин, по който можеше да бъде близка с него, беше чрез секса.

Онър вдигна глава от бюрото, когато вратата се отвори. Итън Бейли приветливо се усмихна, когато влезе в приятно мебелираната стая. Огледа се с нескрит интерес.

— Тук е много хубаво — отбеляза той, докосвайки леко грапавата бежова кожа на стола до вратата. — Това истински мрамор ли е? — Той посочи писалището.

— Напълно. — Онър с усмивка го поведе към един от кожените столове. — Нищо не може да направи толкова силно впечатление на потенциалните клиенти, колкото един плот от черен мрамор. С какво мога да ви бъда полезна, Итън Бейли? Само не ми казвайте, че сте дошли, за да ви проектирам нещо!

Той се засмя, отпускайки се удобно на стола. Когато протегна крака, се показаха ръчно изработените му островърхи ботуши.

— Да ви кажа право, досега не бях се замислял много по въпроса. — Той се загледа в някои от снимките по стената. — Личи, че си разбирате от работата. Онази там ми харесва.

Онър проследи погледа му.

— А, снимката ми на дизайна в югозападен стил. Разбирам защо ви харесва. — Тя му се усмихна. — Каква е причината да се решите да се отбиете да ме видите, Итън? Мислех, че сте в „Санта Анита“.

— Вече гледах сутрешните тренировки на конете — каза приветливо той. — И Кон беше там.

Тя кимна сдържано.

— Да, той спомена, че иска да говори с Тоби Хънтър за бъдещето на Легаси.

— Е — каза Итън, сякаш не знаеше как да продължи. Говори. Поговори и за миналото на Легаси.

Онър го погледна изпитателно.

— Има ли нещо, Итън? — попита внимателно тя.

Възрастният мъж неудобно се помести.

— Да ви кажа право, не знам точно. Но аз отдавна съм на този свят, госпожице Мейфийлд. Може би прекалено отдавна. В залеза на живота си човек може да стане и циничен.

— Вие не сте в залеза на живота си. Струва ми се, че не сте от тези, които ще допуснат да залязат — усмихна се Онър.

Той отвърна на усмивката й, но обикновено веселите му очи останаха сериозни.

— Онър, бих ли могъл да бъда напълно откровен с вас?

— Разбира се.

— Това, което ще кажа, може би не е моя работа, но все пак се чувствам длъжен да го кажа. Вие сте толкова приятна млада дама. И откакто ви виждам с Кон на хиподрума, започнах да ви чувствам като приятелка.

По тялото на Онър премина предупредителна тръпка.

— Какво има, Итън? Защо сте дошли?

Той въздъхна, вдигайки поглед към снимката на офиса в югозападен стил.

— Фамилното ви име е Мейфийлд.

Тя премига от изненада.

— Да.

— Тази сутрин Кон каза, че баща ви на времето е притежавал бащата на Легаси — Стайлиш Легаси.

— Точно така.

Итън затвори за кратко време очи и когато ги отвори, погледът му беше много овладян.

— Значи името на баща ви трябва да е Ник Мейфийлд?

Усещането за някакво предупреждение сега бе още по-силно.

— Познавали ли сте го, Итън?

— Отдавна се занимавам с конни надбягвания, Онър. Светът е малък. Когато чух, че фамилното ви име е Мейфийлд, си помислих, че е някакво съвпадение. В края на краищата, толкова време мина…

— Изминаха петнайсет години от смъртта на баща ми, ако това имате предвид.

Итън се покашля.

— Не съвсем. Искам да кажа, че вестниците вдигнаха много голям шум.

— Да. — У нея още бушуваше гневът, който я бе обзел, когато бе тринайсетгодишна. — Напоследък всички се интересуват от неща, които са станали в далечното минало. — Познавали ли сте баща ми?

— Не много. Но знаех коня, който притежава. Преди петнайсет години Стайлиш Легаси беше най-обещаващият жребец по Западното крайбрежие. Откакто бе продаден на синдиката, той оправда очакванията. Легаси струва на Кон значително състояние.

— Итън, все още не разбирам какво се опитвате да ми кажете.

— Всичко обърках — промърмори той. — Онър, много ми е трудно. Бог знае, че не искам да се намесвам в личните ви отношения с Кон, но и не искам, и да пострадате. Кон може да се погрижи за себе си, но вие сте толкова крехка и не знаете какво става зад кулисите. Аз самият не знаех или по-скоро не исках да приема, че знам, до днес сутринта, когато Кон спомена, че баща ви е Мейфийлд, който е бил собственик на Стайлиш Легаси.

— Моля ви, Итън, говорете по същество — каза напрегнато Онър. — Очевидно искате да ми кажете нещо.

Той пое дълбоко въздух.

— Онър, вероятно знаете, че баща ви е имал партньор.

— Да, знам.

— Става въпрос за мъжа, за когото вестниците писаха, че е действал с баща ви в този гаден бизнес в Близкия изток — продължи упорито Итън. — Спомняте ли си името му?

— Смътно. Мисля, че започваше със „С“. Стон, Стантън или нещо подобно. Защо?

Онър усети, че потропва с върха на молива по чертежите си и оставя малки черни следи. Разтревожена, тя си наложи да спре движението на ръката си.

— Името му е Стоунър. Ричард Стоунър — каза направо Итън.

— Така ли? Не разбирам защо ми го споменавате.

— Добре. Нямам представа как да ви го кажа, освен направо. Ландри е второто име на Кон. Той го използва от години, защото е работил в чужбина в много изискани компании, на които може би няма да им е приятно да имат нещо общо със сина на Ричард Стоунър.

Моливът в ръката на Онър се счупи. Тя наведе невиждащ поглед към двете половини. След това бавно повдигна глава и срещна нещастното изражение на Итън.

— Кон Ландри е син на партньора на баща ми? — прошепна неразбиращо тя. — Но защо не ми е казал?

Итън нетърпеливо се наведе напред.

— Онър, когато баща ви и Стоунър са се убили един друг по време на кавгата, вие сте била малка. Кон е бил на двайсет и три, тъкмо е завършил колеж и е започнал да работи в петролната компания, в която са били баща му и вашият баща. Поне това си спомням. Доколкото знам, скандалът се е отразил много зле върху него. Той не говори по този въпрос, но чух слухове, когато писаха за случая във вестниците. Хората от хиподрума говорят. Понякога прекалено много.

— Слухове от хиподрума — повтори дрезгаво Онър.

— Казват — Итън рязко спря, сякаш търсеше точните думи, след това продължи. — Казват, че Кон е бил убеден, че баща ви е предал неговия баща. И че преди петнайсет години се е заклел да отмъсти на семейството ви.

— Отмъщение!

Този, който иска да изясни всичко. Този, който иска да поддържа везните в равновесие. Думите откъслечно минаваха през съзнанието й.

— Това може да каже един ядосан, огорчен двайсет и три годишен младеж — изтъкна внимателно Итън.

— Може да го каже двайсет и три годишният Кон Ландри — заяви Онър.

Итън замълча за момент, после мрачно продължи.

— Изминали са петнайсет години. Предполагам, че вече всички са забравили за това. Аз самият много отдавна не се бях сещал за случая. Когато Ландри купи Легаси и неговият, и моят кон бяха настанени в конюшнята за тренировки на Хъмфри, някой си спомни, че Ричард Стоунър има син, който се подвизава с името Ландри. Премълчах въпросите. В края на краищата, това не беше моя работа. Докато не се появихте вие.

— Разбирам. — Онър присви очи. — И тогава сте започнали да се чудите ли?

Той разсеяно кимна.

— Обезпокои ме съвпадението. Не изглеждаше странно, че след няколко години Кон се върна в Щатите и реши да си купи жребец — потомък на коня, който някога е бил собственост на баща му. Но когато онзи ден ви доведе в „Санта Анита“, започнах да си припомням всичко, което се говореше за клетвата му, че ще накара вашето семейство да плати за това, което баща ви е причинил на неговото.

— Баща ми нищо не е причинил на Ричард Стоунър! Той с положителност не го е предал — изсъска Онър, усещайки как гневът й от миналото се надига. — Винаги съм мислила, че по всяка вероятност именно Стоунър е превозвал нелегално оръжие и баща ми е имал нещастието да го разкрие.

Итън вдигна ръка с умиротворителен жест.

— Моля ви, Онър. Не знам нищо повече за злополучния край от всички, които по онова време са чели вестниците. От беглото ми лично познанство с баща ви трябва да ви кажа, че той винаги ми е изглеждал почтен човек. Никога не е оставал продължително време на хиподрума, така че наистина не успях да го опозная добре, но останах с впечатлението, че хората го уважават.

— Наистина ли?

В гласа й се появи неприятна нотка, когато си спомни униженията, които майка й бе принудена да понесе, когато така наречените негови приятели й обърнаха гръб, след като скандалът гръмна по вестниците. Фактът, че майка й бе подала документи за развод, не намали униженията, които трябваше да изтърпи госпожа Мейфийлд. А нищо не можеше да намали мъката, която изпита Онър.

— Знам, че днес не трябваше да идвам — изръмжа притеснено Итън. — Но просто не мога да гледам отстрани и да не ви кажа кой е Кон Ландри. Вие трябва сама да вземете решение за този човек, но мислех, че е редно да знаете, че интересът му към вас може да е предизвикан от нещо друго, освен… освен…

— Искате да кажете, че той може да има и други подбуди, освен любов от пръв поглед — отбеляза студено Онър.

— Онзи ден се опитвах да ви кажа точно това. Хора като Кон Ландри много не си падат по любовта, Онър. Но тогава бях в ролята само на един старец, който иска да даде съвет на млада жена, изправена пред опасността силно да се увлече. Тогава разбрах, че не сте от момичетата, с които обикновено се среща. Прецених обаче, че сте достатъчно голяма, за да правите свои преценки. Но тази сутрин, когато Ландри спомена, че баща ви е същият Мейфийлд, който е бил собственик на Стайлиш Легаси, много се разтревожих.

— Защо Кон е говорил за това?

Итън повдигна рамене.

— Не знам. Той няма представа, че съм наясно коя сте. Предполагам, не е допускал, че ще направя връзка. Или пък не го е интересувало дали аз ще се сетя.

— Никога ли не сте му казали, че знаете, че е син на Ричард Стоунър? — попита удивена тя.

Итън сви устни.

— Трябва да разберете какви са взаимоотношенията между хората в света на конните надбягвания, Онър — каза внимателно той. — В повечето случаи миналото на някого си е лично негова работа. Ако той е почтен в сделките си, грижи се конете му да са добре гледани, при победа плаща добре на жокеите, никой не пита за миналото му. Поне не го правят пред него. На хиподрума може да клюкарстват за това, но всичко стига дотам. Никой собственик не би допуснал да се конфронтира с друг собственик и да иска обяснения. Единствената ни връзка са конните състезания. Не си пъхам носа в неща, които не ме засягат.

Горкият Итън — мислеше си разсеяно Онър. Толкова се е разтревожил, че е поел отговорността да я предупреди. Виждаше, че той вече съжалява, че се е заел с това.

Онър усети, че самата тя бе обзета от несигурност. Честно казано, бе объркана, когато размисли за новите факти, които научи за самоличността на Ландри.

Но те даваха толкова много обяснения — помисли мрачно тя. Като мислено прехвърляше това, което стана преди няколко дни, Онър започна да вижда мотива на постъпките му, а той беше страшен. Кон я бе предпазил от клопката, предназначена за Грейнджър. След това бе уредил въпроса с дълговете на Адина към този мъж, за си да няма Онър работа с него. В резултат на това Онър бе започнала да изпитва странното чувство, че е длъжница на Кон Ландри. Кон нищо не бе направил, за да разсее това чувство.

После — инцидентът онази нощ, когато присъствието му сплаши хлапака в пикапа. След това Кон я бе любил толкова страстно, че силно я привърза към себе си.

Онър бе ужасена, представяйки се като малко женско животно, което умело е било насочвано към някакъв капан. Какво ли възнамерява да предприеме Кон Ландри сега — чудеше се тя с вледеняваща болка. Каква бе целта на капана?

— Струва ми се, че трябва да ви благодаря, че ми казахте всичко това — успя да каже резервирано тя.

— Едва ли — избухна Итън, възмутен от себе си. — На ваше място такъв като мен щях да го изритам от офиса си. Не ми беше работа да идвам при вас по този повод. Но се кълна, Онър, че не знаех какво точно да правя. Ако бяхте някоя друга, а не дъщерята на мъжа, когото Кон обвини, че е предал баща му, повече нямаше да си отворя устата след онази сутрин, когато започнахте да задавате въпроси за неговите… инвестиции. Сигурно тогава съм превишил границите на допустимото. Сега вече наистина прекалих, нали?

— Знам, че го правите с добри намерения, Итън.

— Добри намерения! По дяволите, Ландри ми е приятел! Направо се разкъсвах, защото не бях наясно какъв точно е моят дълг. Един Бог знае какво ще направи, ако разбере, че съм ви казал кой всъщност е той.

Итън въздъхна.

— Не може да е очаквал, че това завинаги ще остане в тайна — изтъкна Онър.

— Вярно — съгласи се Итън. — Но ако съм объркал нещо? Ако той е съвсем невинен? Ако е случайно съвпадение? Среща ви случайно на „Санта Анита“, хлътва по вас и решава да не разкрива самоличността си, защото знае, че може би ще ви е безкрайно неприятно да се срещате с него, ако знаете кой е всъщност той.

— Вярвате ли в това, Итън? — попита сериозно Онър.

— Може би щях да повярвам, ако не беше един факт.

Тя се намръщи.

— Какъв по-точно?

— Това, че ви е казал, че онзи ден Грейнджър щял да попадне в полицейска засада.

— И какво?

— Размишлявах по въпроса. Не бях чул никакви слухове за засада. Попитах и някои познати. Грейнджър не е бил арестуван, Онър. Много хитро е измислено, но не е попаднал в полицейска клопка. Както и не е бил освободен под гаранция. Просто си е бил на свобода, както обикновено.

 

Минаха цели два часа след като Итън Бейли излезе от офиса, докато Онър се примири с факта, че този ден няма да свърши никаква работа. Заключи вратата и излезе на оживеното кръстовище пред сградата, в която се намираше. Денят беше от тези, с които се славеше Южна Калифорния — температурите бяха около деветнайсет градуса и нямаше смог. Хубав ден за плаж, помисли си тя. Водата все още ще бъде неприятно студена за всички останали, освен за сърфистите, но ще й подейства добре, ако си свали обувките и повърви по пясъка.

Не за първи път откакто Итън си бе тръгнал, Онър мислеше за плажа и за вилата, която баща и й бе завещал. Тя рядко я използваше, както бе казала на приятелката си онази вечер на празненството. Но изведнъж бе започнала да гледа на нея като на място, където може да избяга. Онър изпитваше остра нужда да поближе съвсем пресните си рани и искаше да направи това насаме.

Как можеше човек да се изправи срещу хора като Кон Ландри и да поиска обяснение, питаше се тя, когато седна на маса в едно кафене на открито. Менюто нямаше да дойде скоро, за да си поръча специалитета на деня, затова тя си взе обичайния сандвич от авокадо и брюкселско зеле.

Седеше с треперещи ръце под огромния чадър, който пазеше сянка на масата й, и се опитваше да си представи лицето на Кон. Толкова рязко изсечено лице с очи, чийто цвят й напомняше за смъртоносно оръжие.

Опасно. Още отначало знаеше, че е опасно. Бе й казал, че е човек, който иска сметките да са разчистени. Но тогава тя нямаше откъде да знае, че той има да урежда сметки с нейното семейство.

Онър не дояде сандвича си. Тя плати и отиде на паркинга, където бе нейният фият. Бавно потегли към дома си. Бе съвсем объркана. Когато Итън Бейли си тръгна, изпита съжаление към възрастния човек. Бе очевидно, че той бе срещнал огромно затруднение при мисълта дали да отиде при нея и да й каже това, което знае. Сега, без съмнение, бе обзет от чувство за вина, защото я бе предупредил за човек, когото смята за приятел.

Като си помислеше за случилото се, на Онър й призляваше от това, че така лесно бе допуснала Кон Ландри до себе си. Каква глупачка бе, че се влюби в мъж, обзет от криворазбрано чувство за отмъщение.

Мотивът за неговите действия наистина бе отмъщение — помисли си безнадеждно Онър. Тя знаеше, че няма начин това да бъде някакво ужасно съвпадение, а факт беше и че я бе излъгал за Грейнджър. Ами ако имаше някакво меродавно обяснение за всичко, питаше се тя отново и отново, когато паркираше колата пред дома си.

Единственото, което можеше да предприеме, бе да попита направо Кон. Трябваше да знае истината и трябваше да я чуе от него. Нищо друго нямаше да убие любовта, която бе започнала да назрява у нея.

Докато чакаше Кон, Онър бе неспособна да се съсредоточи върху каквото и да било. Сутринта той й бе казал, че ще отиде при нея в шест вечерта. Докато денят се изнизваше, Онър осъзна колко много започваше да се надява, че Кон ще има обяснение за всичко.

Беше нелепо да допуска тази мисъл. Онър се подготвяше за провал. Но нямаше истинска алтернатива. Нищо не можеше напълно да я убеди, че е манипулирана заради някакво странно отмъщение, докато не чуеше неприятните думи от самия Кон. Лошото, естествено, беше, че той по всяка вероятност щеше да я излъже.

— Разбира се, че ще разбера, ако ме лъже. През последните няколко дни станахме толкова близки — си каза полугласно Онър, крачейки по белия килим. Още една илюзия. Какво я караше да си мисли, че ще бъде наясно дали й казва истината, помисли си тя. В края на краищата, ако всичко досега е било лъжа, на която е повярвала, нямаше причина тази вечер да бъде по-различно.

Близост. Това бе още една илюзия. Единствената истинска близост, която постигнаха, беше в леглото и явно тази близост е била едностранна. Нямаше причина да вярва, че взаимната им страст, за него е била нещо повече от една хубава авантюра.

Онър се спря до прозореца, взирайки се с невиждащ поглед в палмата, и се чудеше какво отмъщение можеше Кон Ландри да търси за една жена. Тя не беше богата. Не беше омъжена, така че той нямаше да разруши връзка, като подхвърля някакви намеци или отправя заплахи. Нищо не бе наследила от партньорството на уважаваните им бащи, така че от нея не можеше да се вземе нищо ценно, поне нищо, за което тя знаеше, освен вилата на брега. Доколкото й бе известно, тази вила принадлежеше единствено на баща й. Тя никога не е била част от тяхното партньорство. Стайлиш Легаси, най-ценният спомен от тази сделка, отдавна бе продаден, и печалбата бе равномерно разпределена между вдовицата на Ник Мейфийлд и наследника на Ричард Стоунър.

Но нямаше съмнение, че по някакъв начин Кон щеше поиска да разчисти сметките. Тя трябваше да приеме факта, че Кон я бе избрал тя да плати за предателството преди петнайсет години.

У нея се надигна познатото негодувание. Като малка, обичайки баща си, Онър не искаше да повярва, че той е предал своя приятел. Доказателството за тази кървава нощ щеше завинаги да бъде неясно и несигурно. Убийството бе станало в далечна страна и тези, които се занимаваха с разследването, повече бяха загрижени да се справят с проблемите, които то причини в една голяма нефтена корпорация, отколкото да стигнат до истината. Основната цел на компанията, в която работеха Ричард Стоунър и Ник Мейфийлд, беше да потули цялата заплетена история. И двамата работеха в компанията до момента, в който се разкри, че се занимават с незаконна търговия с оръжие. Стоунър и Мейфийлд създадоха собствена фирма, но все още имаха връзки и контакти в голямата корпорация, която току-що бяха напуснали. Огромният конгломерат трябваше да се грижи за репутацията си.

Всъщност, каза си отчаяно Онър, тя имаше повод да търси отмъщение точно толкова, колкото и Константайн Ландри Стоунър. Трябваше да намери начин да разменят ролите си.

Но този следобед можеше само да мисли как бе допуснала да се влюби в мъж, който явно търсеше единствено отмъщение.

Когато в шест часа отиде да отвори вратата, Онър бе с джинси и смарагдовозелен блузон с широки ръкави. Бе прибрала косата си на тила в стегнат кок. Веднага се познаваше, че не е облечена за излизане. Кон погледна сериозното й лице и влезе.

— Доколкото разбирам, тази вечер оставаме тук? — каза хладно той, смъквайки безупречно скроеното си тъмно ленено сако.

— Трябва да поговорим, Кон. — Онър изпита леко удоволствие от това, че гласът й бе спокоен. Тя го гледаше как хвърли сакото си на един стол и се възхити от свойското му поведение в жилището й. Не се бе поколебал веднага да навлезе в личното й пространство — осъзна тя.

Кон й хвърли изпитателен поглед и се настани удобно на един стол.

— Какво има?

Тя пое дълбоко въздух, отново отиде към прозореца и се взря в тъмнината.

— Точно това искам да те попитам, Кон.

— Сега ти си потайната.

Онър долови в гласа му силна загриженост и се учуди. Кон достатъчно я познаваше, за да е наясно, че работата е сериозна, помисли си мрачно тя.

— Не си направи труда да споменеш, че фамилното ти име е Стоунър — каза тихо тя.

Зад нея настана мъртвешка тишина. Онър се страхуваше да помръдне.

— Никога фамилното ми име не е било Стоунър.

Онър стреснато се завъртя, обзета от необуздана надежда, въпреки усилията си да я потисне.

— Ти не си син на Ричард Стоунър?

— Син съм му.

Надеждата умря.

— Разбирам.

— Според общоприетите норми, Ричард Стоунър ми беше баща. Бях дванайсетгодишен, когато майка ми се омъжи за него. Истинският ми баща е бил убит, когато съм бил много малък, но майка ми никога не ме е карала да забравя, че е съществувал. Стоунър се съгласи с нея, така че никога не съм бил официално осиновяван. Но израснах с мисълта, че искам да стана като Ричард Стоунър.

Онър се взря в каменното изражение на мъжа, когото обичаше, и знаеше, че за тази любов вече няма никаква надежда. Нещо извратено в нейната природа я караше да си каже всичко и тя се чу да задава следващия въпрос.

— Ти беше ли наясно коя съм аз, преди да се запознаем?

Той облегна глава на стола, гледайки я с притворени очи.

— Днес си особена.

— Просто ми отговори на въпроса — помоли тя.

— Знаех. Знам от няколко месеца.

Тя за кратко време затвори очи и се обърна към прозореца със скръстени ръце на гърдите.

— Освен че си искал да ме направиш на глупачка, какво друго си целял, Кон? — попита твърдо тя.

Той стана от стола, без да издава звук. Онър не знаеше, че Кон бе толкова близо, докато не чу гласа му само на няколко сантиметра от себе си.

— Простата истина е, че всъщност отначало аз не бях наясно какво точно искам от теб. Само знаех, че трябва нещо да се уреди между моето и твоето семейство.

— Искал си отмъщение. Убеден си, че моят баща е предал твоя — прошепна твърдо тя.

— Заключението на официалното разследване за случилото се през онази нощ е, че между двамата партньори е възникнала кавга, че Ник Мейфийлд е имал намерение да убие баща ми и сам да приключи сделката с оръжието. Но нещо се объркало. Преди да умре, Ричард Стоунър успял да изстреля няколко куршуми и нито един от двамата не е останал жив. Лично аз мисля, че моят баща е разкрил, че твоят е използвал длъжността си на уважаван изпълнителен директор, за да пренесе тайно това оръжие, и му го е казал в очите.

— И в последвалата схватка са се убили един друг — довърши резервирано Онър.

— Нещо такова.

— Каквото и да е станало, ти си убеден, че баща ми е предал твоя баща.

— В продължение на петнайсет години нямам причина да мисля нещо друго — каза Кон с безизразен глас. — Добре познавах Ричард Стоунър. Той никога не би се забъркал в търговия с оръжие.

— Боже мой! — въздъхна тя. — Петнайсет години. Петнайсет години си мислил за отмъщение. Сигурно душата ти направо е почерняла.

Тя усети леко движение, после пръстите му докоснаха рамото й. Онър замръзна.

— Не беше така, Онър. В противен случай, отдавна щях да направя нещо драстично. Ще ме изслушаш ли?

— Нямам голям избор.

— Да — съгласи се мрачно той — нямаш. Ти повдигна този въпрос.

Искаше й се той да свали ръката си от рамото й. Докосването му я изпълваше с желание да се обърне, да зарови лице в гърдите му и да изплаче всичкия си гняв и цялата си болка.

— Колко време щеше да ти бъде необходимо, за да си направиш труда да изложиш истинската причина за това, че спиш в леглото ми, Кон?

Пръстите му опасно се свиха и тя усети обзелото го напрежение.

— Слушай, Онър, и ме чуй добре. Няма да е лесно да ти обясня. На самия мен ми беше много трудно да го осъзная.

— На мен ми изглежда много лесно.

— Защото не знаеш за какво става въпрос! За Бога, не съм се крил в някаква тъмна дупка в продължение на петнайсет години, за да подготвям престъпление! Както ти казах, бях в чужбина. Работата беше хубава, постът — високо платен. Бях зает, непрекъснато бях в движение. Още повече, бях много добър в работата си.

— И досега не се накани да обясниш какво точно върши един посредник, Кон — изтъкна сухо тя.

Той прехапа устни, за да не възкликне от нетърпение.

— Дейността ми беше нещо като на „Бърза помощ“. Изпращаха ме в командировка, когато компанията имаше проблеми в някое свое представителство в чужбина.

— Какви проблеми? — настоя мрачно тя. — Само не ми казвай, че си уреждал трудови спорове.

— Не — процеди той. — Бях специалист по проблеми на сигурността. Онър, предишната ми работа няма нищо общо с това. Споменах я само защото се опитвах да ти покажа, че през последните петнайсет години не съм се подготвял за отмъщение.

— Но не си забравил нощта, когато бащите ни са се застреляли, нали? — стрелна го тя.

— Нито пък ти.

Онър наведе глава, резервирано признавайки истината.

— Нито аз.

Той натисна рамото й и с лекота я обърна със силната си ръка. Тя бе принудена да се изправи срещу цялата мощ на куршуменосивите му очи. Неумолимата му твърдост бе непреодолима.

— Онър, аз вярвам, че мога да поставя везните в равновесие. Казах ти го.

— Да.

— Когато преди две години реших да се оттегля и да се прибера в Щатите, нещо в мен започна да ме подсеща за недовършения проблем между моето и твоето семейство. Спомням си, че баща ми се интересуваше от конни надбягвания и реших да разбера какво е станало със Стайлиш Легаси. Ако откриех какво бе станало с него, щях да започна да търся истината за това, което се бе случило онази нощ между нашите бащи. Знаех, че веднага ще купя един от жребците. Изглежда така трябваше да направя. Може би бях възприел малко от увлечението на Ричард Стоунър по чистокръвните коне. Или може би за мен този кон бе връзка с миналото. Макар че това, че купих Легаси, в известно отношение се оказа грешка.

— Защото винаги когато го поглеждаш, се сещаш за предците му и за партньорството на бащите ни — предположи съкрушено Онър.

— Онър, не понасям предателството. Може би съм го виждал прекалено много в работата си. Може би всичко идва от начина, по който загина вторият ми баща. Не знам. Може би това просто ми е вродено. Каквато и да е причината, щом купих Легаси, за мен стана все по-важно да уредя проблема от миналото. Реших поне да открия какво е станало с децата на Ник Мейфийлд. Не беше трудно да те проследя. Щом те издирих, реших да продължа нататък. Нещо ме караше да го правя.

— Жаждата за отмъщение.

Тя срещна погледа му с втренчен взор, без да отбягва строгия му вид.

— Добре — отвърна Кон. — Може и така да е било. Наречи го както искаш. Но според мен беше нещо друго. Имах чувството, че ако разбера каква е по-голямата дъщеря на Ник Мейфийлд, може би ще науча нещо повече за това какъв е бил самият той. Може би щях да успея да реша веднъж завинаги дали е бил човек, способен хладнокръвно да убие партньора си. Щях да бъда в състояние да оставя миналото на мира. А щом купих Легаси, не можех да се спра да търся истината. Едното водеше до друго. През последните три месеца разбрах къде живееш, къде работиш, с кого се срещаш и че от време на време отиваш на хиподрума.

— Ти си ме следил!

Онър бе изумена.

— Само в продължение на една седмица. Достатъчно време, за да открия най-важните подробности. След това се заех сам. Имам опит в подобни неща.

Той сви устни.

— Сигурно много ме мразиш, Кон Ландри — прошепна тя.

— Не, по дяволите! Не те мразя. Точно това се опитвам да ти обясня — отсече яростно той. — След като купих Легаси, трябваше да продължа. Не разбираш ли? Едното водеше до друго. След като открих къде живее по-голямата дъщеря на Мейфийлд, трябваше да разбера каква е тя.

— Защо? — извика Онър. — Заради някаква средновековна теория, според която склонността към предателство е семейна черта ли?

— Може би просто съм искал да видя дали тя е като баща си. Не знам защо е трябвало да те проследя и да се запозная с теб. Ти си връзка с миналото — също като Легаси. Само знаех, че това е важно.

— Защото е трябвало да уредиш нещо недовършено — заключи с ярост тя. — А защо ми каза за клопката, Кон?

— Каква клопка?

По погледа му разбра, че се притесни.

— Хайде, няма нужда да се преструваш. Веднага щом се запознахме, ти веднага ме натика в нещо като клетка. Например с инцидента с Грейнджър.

Отговорът му бе произнесен със стоманена острота.

— Истината ли искаш да чуеш? Ще ти я кажа. Преди всичко, когато се запознахме, трябваше да съм сигурен, че аз ще владея положението. Реших, че най-добрият начин за това ще бъде да оплета около теб мрежа. Исках още отначало да си ми длъжница, а след това…

Той изведнъж млъкна.

Онър знаеше какво ще каже.

— И после реши, че ако ме прелъстиш, ще засилиш чувството си за контрол над мен. Много си проницателен.

— Това е причината за преуспяващата ми работа в чужбина. Затова и капиталовложенията ми през последните две години са много добри. Прозорливостта е част от характера ми, Онър.

— Все още не разбирам какво искаш от мен — процеди с леден глас тя, след като вече я напусна всякаква надежда. — Ти ме прелъсти. Повярвай ми, друго не мога да ти дам. Може би имам малко пари…

— Не искам парите ти, по дяволите!

— Баща ми ми остави една вила на брега — продължи упорито Онър, без да мигне. — Тя все пак струва нещо. Запозна се с Адина. Наясно си, че няма какво толкова да вземеш от нея. В много отношения тя е просто дете. Предполагам, че ако решиш, можеш успешно да прелъстиш и нея, но е малко гадничко, нали?

— Ще млъкнеш ли? Дори не се опитваш да разбереш!

— Какво точно не мога да схвана?

Кон я пусна, като така бързо махна ръката си, че Онър се почуди дали той не губи контрол над себе си и не иска да я нарани. Трудно можеше да си представи, че Кон ще загуби контрол, при каквато и да е ситуация. Като мина покрай нея, той протегна ръка в червеното барче и намери бутилка уиски. Онър гледаше как си наля в чашата малко от кехлибарения алкохол. Разклати течността и отпи една глътка.

— Трудно мога да обясня какво точно преживях през последните няколко месеца, а да не говоря за последните няколко дни. Само знаех, че чувствата ми към теб са противоречиви. Ти си по-голямата дъщеря на човека, предал баща ми. Нещо ме караше да оставя на мира това, което се е случило между родителите ни преди петнайсет години. Тогава нищо не можех да направя. Бях само на двайсет и три и никой от „лъвовете“ в корпорацията нямаше желание да ми помогне да разбера, какво точно се бе случило през онази нощ. Трябваше сам да сглобя мозайката от това, което знаех за Ричард Стоунър и това, което пишеше по вестниците. Никога нямах усещането, че всичко е точно, никога — че е приключено.

Той нервно прокара пръсти през косата си.

— С прелъстяването ми постави ли точка на това? — попита с леден тон Онър.

Кон я погледна.

— Прелъстяването ти промени всичко.

Тя затаи дъх.

— Сега ли ще ми кажеш, че лудо си се влюбил в мен? Че след като си ме срещнал, си се отказал от мисълта за отмъщение? Че миналото вече няма значение?

Куршуменосивите очи бяха по-студени от лунен пейзаж.

— Онър, опитвам се да бъда напълно честен към теб.

— Това е нещо ново.

— Ти малка… — Той направи крачка напред и рязко спря, явно се въздържа. Свръхнапрежението му беше очевидно.

— Онър, не разбирам много от любов. Това е неясно смътно усещане, което, доколкото имам впечатления, не се задържа дълго. И няма да ти кажа, че напълно съм забравил случилото се преди петнайсет години между Ричард Стоунър и Ник Мейфийлд. Но в това уравнение се промени нещо много основно и то се отнася до теб. Аз те желая. И имам непосредствени впечатления, че и ти ме желаеш. На тази основа съм готов да започнем отначало.

— Да започнем отначало! — Тя не вярваше на ушите си. — Да не би да си се побъркал?

Лицето му бе като маска.

— И аз се питах същото през последните няколко дни. Не, не съм се побъркал. Поне така ми се струва — добави сухо той. — Ние сме свързани, Онър и подозирам, че ти съзнаваш това толкова, колкото и аз. Има връзки, има неща, които ни свързват. Фактори, които ни събраха и които не могат толкова лесно да бъдат пренебрегнати. Каквато и да е първоначалната причина, резултатът съществува. Сега ние с теб сме заедно.

— Никога не бих допуснала, че вярваш в съдбата — разяри се тя.

Той потръпна.

— Може би съм прекарал твърде много време в такива части на света, в които хората вярват в неща като предопределение и съдба.

— Аз съм от Южна Калифорния — нахвърли се с ожесточение Онър. — А тук ние ковем съдбата си. Бях глупачка, че се забърках с теб, Кон Ландри. Моля те, напусни жилището ми! Веднага!

Той остави полуизпитата чаша с уиски.

— Знаеш, че това няма да приключи така лесно.

— Махай се!

— Ще се върна. Ще поговорим отново, когато се успокоиш. Ние сме здраво свързани. Устните му се повдигнаха в лека цинична усмивка. — Убийство и предателство преди петнайсет години между нашите бащи, страст и задължение между теб и мен. Не забравяй последното, скъпа. Ти си ми длъжница. И двамата сме затънали до гуша в това.

Той се обърна и излезе, преди Онър да успее да намери отговор.