Джейн Ан Кренц
Наследството (1)

Първа глава

Той нямаше намерение толкова бързо да се добере до нея, но Онър Мейфийлд така улесняваше нещата, че щеше да бъде глупак, ако пропусне възможността. Хвърлянето на мрежа бе деликатна задача и едно от най-важните неща при нея бе да се избере началният момент, макар че, както изглеждаше, Онър сама щеше да предостави благоприятната възможност.

Константайн Ландри седеше в частната ложа, която гледаше към пистата „Санта Анита“. Стъпил небрежно върху преградата с крак, обут с ботуш, оставил на празното място до себе си японски слънчеви очила, той приличаше на влиятелен запалянковец по конни надбягвания, наел самостоятелна ложа.

Но вниманието му не бе привлечено от резултатите от второто надбягване, изписани на светлинното табло. Той гледаше с пресметлив поглед как една жена със златисто кестенява коса бързо мина по пътеката на трибуната зад него. Тя беше с много сериозно изражение и очевидно си бе поставила за цел да проследи луксозно облечен мъж, който бе на няколко метра от нея.

Може да го направя и демонстративно, помисли си Ландри, като пъргаво се изправи на крака. Първата нишка от мрежата чакаше да бъде опъната и ако не се лъжеше, това щеше да бъде много здраво въже за котва. По всичко изглеждаше, че на Онър Мейфийлд й предстоеше неприятност. Предпазването от нея му предоставяше удобния случай, какъвто му беше необходим.

Ландри беше свикнал да чака и да дебне подходящия момент. Ловците или бързо научаваха тези умения, или губеха. Ландри бе постигнал много в професията си. Той дълго време се бе занимавал с двунога плячка. Една ярко облечена беззащитна жена, която нямаше представа, че я преследват, изобщо не представляваше проблем. Необичайното беше някакво внезапно странно бушуване на кръвта, което усети.

Това не беше хладнокръвното напрежение, което човек чувства при лов, съвсем естествено за случая. Беше дълбоко туптящо чувство на очакване. И напълно неуместно. Той инстинктивно съзнаваше, че за подобна работа не би трябвало да изпитва такова чувство, но не бе в състояние да го потисне.

Лъчите на южнокалифорнийското слънце приятно галеха Ландри и неговата плячка. Трудно е за вярване, че е едва януари, помисли си разсеяно той. Беше забравил, че в дни, в които смогът е паднал ниско и слънцето на Калифорния грее обещаващо, градовете, които се простираха от центъра на Лос Анжелис, напомняха колко красиво е било някога в провинцията. Планините Сан Гейбриъл бяха пленителен фон за живописната писта. Ако човек се съсредоточеше в пейзажа, можеше да не обърне внимание на огромния търговски център в типичен калифорнийски стил, който се издигаше наблизо. Жителите на Южна Калифорния никога не се чувстваха съвсем удобно, ако не живееха близо до някой от тези свръхлуксозни центрове.

Ландри дебнеше Онър Мейфийлд от дискретно разстояние. Като си проправяше път през тълпата, в главата му кръжаха въпроси без ясни отговори. Но вече не разбираше толкова въпросите, колкото изпитваше усещането за нещо неочаквано. Знаеше какво прави, внимателно бе планирал как да осъществи контакта. Тогава защо поставяше под въпрос мотивите си за тази закъсняла връзка? Хората около него бързаха да направят залаганията си за следващото надбягване, като се трупаха по пътеките към гишетата, където касиерите търпеливо чакаха да поемат безкрайния поток от пари.

Беше малко трудно да държи под око Онър, без да се приближи достатъчно до нея. Тя беше висока само около метър и шейсет и лесно се губеше сред тълпата. Но ярко розовата й блуза му помагаше да я съзре сред навалицата от залагащи. Едно от нещата, които Кон Ландри бе научил за нея през последните няколко месеца, беше, че тя много обича дрехи в ярки цветове.

Снабдил се бе с най-разнообразни пикантни дребни информации за нея и въпреки това не можеше да си обясни защо намираше всяка незначителна подробност толкова привлекателна.

Ландри ускори крачка, за да намали разстоянието до плячката, а тя забърза към мъжа, облечен в авангарден костюм за сафари. Той знаеше кой е преследваният. Казваше се Грейнджър и многобройните пръстени по ръцете му, както и облеклото му го превръщаха в личност, лесна за разпознаване. Ландри отново се зачуди защо Онър Мейфийлд проявяваше интерес към него. Грейнджър беше опасен.

Но в такъв случай това важеше и за Кон Ландри. А що се отнася до Онър Мейфийлд, реши обективно Ландри, тя трябваше да се страхува повече от него, отколкото от Грейнджър. Само дето още не го знаеше.

Тя все още не знаеше много неща и Ландри взе решение. Нямаше да й казва всичко, докато сам не разбере защо изпитва такова странно чувство на раздвоение по отношение на това, което правеше. Плячката трябваше да бъде несигурна и неуравновесена, а не ловецът. Ще я заговоря като непознат, каза си той.

Приближи се до Онър и сложи край на преследването, продължило няколко месеца.

 

След като слезе от трибуната, Онър изпита толкова силно нервно напрежение, че едва не се разколеба.

— Приеми факта — каза си мрачно тя, — че не си съвсем наясно какво правиш.

Но това, че не беше наясно, не решаваше никакъв проблем. Онър нямаше друг избор, освен слепешката да гони целта, която си бе поставила.

Тълпата се разреждаше, докато тя следваше Грейнджър към конюшните. Коняри, успокояващи силно напрегнати породисти коне, и помощници, носещи инструменти и съоръжения, замениха залагащите ентусиасти. Скоро тя щеше да стигне до непроницаемата бариера на портите, които преграждаха достъпа до конюшните. Без пропуск нямаше да успее да мине покрай униформения пазач. Ако Грейнджър минеше зад тази граница, тя нямаше да има късмет.

Със смесени чувства го видя как се обърна и се насочи към паркинга, запазен за хора, пряко свързани с конните надбягвания. Собственици на коне, персонал, поддържащ пистата, треньори и други подобни имаха право да ползват паркинга, към който сега се насочваше Грейнджър. Знаеше, че той не бе паркирал там, защото преди един час го бе видяла да влиза през главния вход на хиподрума. Изведнъж осъзна, че едно бе да преследва Грейнджър през претъпканите трибуни, а друго — да остане без относителната безопасност, която й осигуряваше тълпата. Грейнджър се движеше в един различен свят, който съществуваше извън границите на конните състезания. Хората от този свят си създаваха собствени правила.

Онър пое дълбок успокоителен дъх и пръстите й се вкопчиха в дръжката на тюркоазеносинята чанта, която бе преметнала през рамо. Може би трябваше да наеме професионалист, каза си тя. Например частен детектив. Някой, който познаваше хората и правилата в света на Грейнджър. И как можеше човек да заговори един кредитор? Мисълта да се втурне към него и да го хване за ръкава на белезникавия костюм беше доста страховита. Онър се опитваше да се сети за други възможни начини да се обърне към него, когато нечия мъжка длан я сграбчи за ръката.

— Какво, по… Не! Пуснете ме!

Тя изговори тези думи уплашено на един дъх, когато се завъртя срещу непознатия, който я бе хванал за ръката. Но в същия миг се овладя. Паниката нямаше да я доведе доникъде. Все още имаше крещяща нужда от помощ.

— Дами, които преследват хора като Грейнджър, не бива да носят блузи с цвят на зряла диня — каза мъжът със студен мрачен дрезгав глас, който още повече обтегна и без това опънатите й нерви. — Така повече биете на очи, разбирате ли?

Онър с голямо усилие сдържаше гнева си, предизвикан от ужаса, който я обзе.

— Моля? — изсъска тя с леденостуден тон. — Нямам представа за какво говорите. Бъдете така добър да пуснете ръката ми, преди да се разкрещя за помощ.

Непознатият й отправи странна усмивка, която изобщо не бе достигнала върху куршуменосивите му очи.

— Вече получихте помощ. В мое лице.

Тя погледна нагоре към него, съзнавайки колко е уязвима, когато усети силата на хватката около ръката си. Мъжът нямаше и метър и осемдесет, но от студената му и строга осанка лъхаше смразяваща сила, която се усещаше на няколко нива.

Дали не е бодигард, премина бързо през ума й. Винаги си бе представяла професионалните бодигардове като големи и яки мъже, които всяват страх с масивните си като скала тела. Но този мъж я наведе на мисълта за фаталната заплаха, която се криеше в очертанията на навит камшик. Той бе много по-опасен.

— Вие… вие при господин Грейнджър ли работите? — Чу се как притеснено задава въпроса и чак тогава осъзна как се бе издала с признанието, че знае името на Грейнджър.

— Не. — Върху лицето му се появи странно безизразна усмивка. — Работя единствено за себе си.

Което бе напълно логично — осъзна внезапно Онър. Човек като този не получава заповеди от ловки кредитори като Грейнджър. Но това правеше ситуацията още по-объркваща.

— Тогава наистина не виждам какво можем да обсъждаме — започна смело тя. — Извинете, но трябва да тръгвам. Налага се да изпълня един ангажимент.

— Аз също, госпожо. Аз — също.

Хватката върху ръката й се стегна толкова, колкото да й напомни, че не можеше да я избегне, и Онър разбра, че я връщат към конюшните.

— Чакайте! Какво си въобразявате, че правите? Та аз дори не знам името ви!

— Константайн Ландри. Наричайте ме Кон.

— Господин Ландри, моля ви, пуснете ме. Имам работа, която трябва да свърша — каза Онър с внимателна настойчивост. Грейнджър дори вече изчезваше от погледа й зад една голяма сграда. Тя се бореше да се освободи от хватката на Ландри и наистина имаше намерение да извика за помощ. Наоколо минаваха много хора. Този мъж сигурно нищо нямаше да й направи пред толкова свидетели.

— Ако говорите за преследването на Грейнджър, опасявам се, че ще трябва да си помислите за по-приятен начин да прекарате следобеда.

— Вие работите при това копеле!

Той я погледна иронично отвисоко, докато я избутваше към охраняваната врата на конюшнята.

— Казах ви. Не работя за никого, освен за себе си. Вече не.

— Тогава защо ме притеснявате? И откъде знаете кой е Грейнджър? — попита рязко Онър.

— Тук много хора знаят кой е Грейнджър. Той е замесен във всичко — като се започне от кредитиране и се стигне до търговия с наркотици. Не мога да се въздържа да не полюбопитствам защо мила дама като вас толкова се интересува от него. Повярвайте ми, освен ако нямате мазохистични наклонности, не бихте искали да отидете там, накъдето в момента се е запътил Грейнджър.

Онър погледна втренчено грубо изсечения профил на Кон Ландри.

— Където отива той?

— Право в полицейски капан. Направена му е клопка. Грейнджър си мисли, че ще се свърже с един от доставчиците си на наркотици. В известен смисъл това ще стане. Но през последните шест месеца доставчик е полицай под прикритие. Днес ченгетата заложиха капана. Грейджър е достатъчно силен, за да наема други да поемат рисковете вместо него. Но този път го убедиха, че сделката е прекалено голяма, за да бъде оставена в ръцете на чиновници. — Ландри тъжно поклати глава. — Някои хора просто не могат да възлагат отговорност на други, когато това е необходимо.

Онър застана като закована на тюркоазеносините си кожени сандали с високи токове.

— Откъде знаете всичко това? Кой сте вие, Кон Ландри?

Той любезно й разреши да го спре, обърна се и се изправи точно пред питащите й светлокафяви очи.

— Много просто. Аз съм този, който спасява сладката ви кожа от доста неприятната изненада, която очаква Грейнджър. Как щяхте да обясните присъствието си на ченгетата, когато го заловят и видят как и вие се гърчите в мрежата?

— Нищо не разбирам.

— Очевидно. Ето защо трябва да бъдете разумна и да не се забърквате в това. Елате, госпожо с блуза с цвят на диня. Искам да ви представя на един свой приятел.

Объркана и предпазлива, Онър отново беше поведена към хиподрума. На входа Константайн Ландри показа пропуск на собственик и в следващия миг Онър се озова на мястото, където се пазеха скъпите животни. Наоколо се издигаха подредени една до друга конюшни, до тях — ремаркета за коне и къщички за конярите. Въздухът бе изпълнен с приятната, ухаеща на пръст миризма на добре гледани коне. По трибуните цареше оживление, нетърпение и отчаяние в зависимост от изхода от надбягването в момента. Усещаше се скрита делова суетня.

— Господин Ландри, това е смехотворно. Моля да пуснете ръката ми.

— Казах ви да ме наричате Кон. Според мен това е може би най-безопасното място за вас, докато изведат Грейнджър. Доколкото виждам, вие на всяка цена искахте да го последвате в бедата.

— Това какво ви интересува? — заяде се разярено тя.

Устните му за миг леко се извиха в ъгълчетата в странна и нищо не означаваща усмивка.

— Хубав въпрос.

Тя чакаше отговор и когато не го получи, продължи с аргументите си да бъде освободена.

— Вижте, ако сте полицейски агент под прикритие и съм ви попречила, съжалявам. Нямах намерение да се намесвам, в каквато и да е операция за прибиране на Грейнджър! Повярвайте ми, никой повече от мен не желае той да бъде в затвора!

Ландри поклати глава.

— Ще ми кажете ли защо?

— Струва ми се, че не е ваша работа. Не сте ми показали нито значка, нито някакъв документ. — Онър изведнъж стана предпазлива и отхвърли възможността да бъде принудена да дава обяснение. — Все още нямам представа кой сте в действителност, нали?

— Аз съм в същото положение. Вие също не сте се представили.

— Нямам и намерение. Изглежда, знаете вече твърде много за мен.

Онър усети известно задоволство от това, че имаше възможност поне нещо да му откаже. Константайн Ландри беше едва ли не заплашително самоуверен в себе си. Сурово изсечените черти на лицето му не носеха и следа от благост и сърдечност.

— Аз мисля — каза Ландри прекалено тихо, — че е време да ми кажете коя сте.

— В качеството си на длъжностно лице ли се интересувате? — попита тя с демонстративно предизвикателство, което беше само за кураж.

Проблясък на интуиция й подсказа, че представянето й на този човек щеше бъде незначителна постъпка, но със съдбоносни последици. Сякаш той искаше от нея някак да се обвърже, да признае това необичайно запознанство, да направи потенциално опасната първа стъпка. Странно, но Онър можеше да се закълне, че в този момент той знаеше коя е и само й се щеше да поддържа някаква илюзия за анонимност. После отхвърли неприятната мисъл. Нямаше как той да знае коя е.

— Просто питам. Точка. Не служебно.

Онър почувства как волята му сякаш на вълни я обгръщаше и разбра, че огромната им сила вече бе преодоляна. Спряха под навеса на дълга конюшня и тя изпитателно вдигна поглед към него. Изведнъж осъзна, че в края на краищата той щеше да получи отговора на въпроса си. Имаше усещането, че вече бе получавал отговори от други хора. Беше такъв тип човек. Нямаше смисъл да се съпротивлява на любезната повелителност в гласа му.

— Както вече казах, струва ми се, че знаете твърде много — отбеляза тихо тя. — Но за сведение, името ми е Онър Мейфийлд.

— Да. — Той отново пое ръката й и я поведе в конюшнята. От тази единствена дума лъхаше задоволство.

Само „да“. Просто и уверено. Като че ли тя само потвърждаваше нещо, което той вече знаеше. Какво става тук, чудеше се Онър?

— Господин Ландри, отговорих на въпроса ви. Сега ми кажете каква е вашата роля. Дължите ми поне това.

— Дължа ли ви? — Той се беше спрял пред обширна ясла. Отвътре идваше лек шум и след няколко секунди се показа любопитна конска глава.

— Здравей, Легаси. Надявам се днес да ти се тича.

— Легаси? — Онър пристъпи напред и протегна ръка да докосне носа на коня, който я наблюдаваше с явен интерес. — Това ли е Легаси? — За миг Онър се загледа в красивия дорест жребец и напълно забрави и Грейнджър, и всички проблеми, свързани с него.

Студените очи на Ландри изучаваха реакцията й към коня.

— Той е мой.

— Разбирам. — Онър не можеше да измисли какво да каже. Тя гледаше към едно късче от своето минало и за момент ефектът беше объркващ.

— Нямах представа, че е ваш — продължи със слаб глас тя. — Исках да кажа, че видях името му в програмата. Той е пети в надбягването, нали?

— Точно така.

Онър отдръпна ръката си и загладеният породист кон опъна шия и с носа си последва движението й.

— Много е красив.

— Много.

— Днес той е един от фаворитите, нали? — Тя не можеше да откъсне очи от животното.

— Силно казано. Това е едва второто му надбягване и тепърва ще трябва да се доказва.

Онър отстъпи назад от душещата муцуна, която с интерес започваше да захапва ръкава на копринената й блуза.

— Сигурна съм, че ще се справи.

— С добро родословие е — отбеляза предпазливо Ландри.

— Един от потомците на Стайлиш Легаси.

Онър неусетно бе прошепнала тези думи и Ландри реагира.

— Изглежда, знаете нещо за родословието му.

Тя поклати глава.

— Не много. Не следя отблизо подробностите в конните състезания. От време на време, когато съм свободна, идвам на хиподрума. Като малка изпитвах обичайното за момичетата влечение към конете.

— Но знаете за Стайлиш Легаси.

Онър въздъхна. Нямаше нищо лошо в това да признае истината.

— Навремето беше собственост на баща ми. На него и на още един човек, това е. Стайлиш Легаси още ли е в конната база?

— Да. Сега е на осемнайсет години. Но продължава да създава победители.

Ландри погали топлия врат на жребеца и Легаси подуши гърдите му, вдъхвайки мъжката миризма през тъканта на ризата с цвят на кафе. На коня явно му бе приятно да бъде център на вниманието.

— Значи навремето баща ви е бил собственик на Стайлиш Легаси?

— Беше много отдавна. Притежаваше го заедно със своя съдружник. — Онър внезапно замълча. — Вижте, господин Ландри, струва ми се, че вече стана твърде много. Моля ви, кажете ми какво общо имате с Грейнджър. Той наистина ли попада в капан, като отива на паркинга?

— Всеки от нас в даден момент от живота си попада в капан.

— Нямам настроение за загадъчни коментари.

Легаси реагира на острия тон на гласа й — чувствителните му уши трепнаха от раздразнение. Ландри го успокои.

— Спокойно, момче. Тя просто е малко нервна, нищо повече.

— Имам право да бъда нервна — промърмори Онър, поглеждайки към редиците боксове. Показаха се няколко любопитни муцуни и около дузина любопитни кафяви очи наблюдаваха с интерес това, което ставаше в отдалечения край на дългата сенчеста конюшня.

— Щяхте да имате много повече причини да бъдете нервна, ако бяхте отишли на паркинга и бяхте заловена заедно с Грейнджър — отвърна й Ландри.

Онър неспокойно се раздвижи.

— Ако това, което казвате, е вярно, би трябвало да ви бъда благодарна, че ме спряхте.

Ландри наклони глава.

— Да, би трябвало да бъдете. Благодарна ли сте, Онър?

— Още не съм сигурна. Главно защото не съм наясно какво общо имате с това.

— Аз съм случаен минувач. Но бях чул слухове около надбягването за това, което днес се готви на Грейджър. Хиподрумите гъмжат от слухове. Когато видях, че го следвате, реших да ви предпазя от това, което предстои. Нямате вид на жена, която е затънала в злоупотреба със заеми и в търговия с наркотици.

Онър потръпна от отвращение.

— Не съм.

— Но вие го преследвахте — изтъкна студено Ландри.

— Въпросът е личен, господин Ландри — отвърна сухо тя.

— Арестуването на Грейджър ще уреди ли този ваш малък проблем?

— С малко късмет, да — отговори прилежно Онър.

— Тогава имам основание да смятам, че трябва да ми бъдете благодарна, Онър Мейфийлд.

Тя втренчи поглед в него.

— Вие от този тип хора ли сте, които обичат да натякват?

Той я погледна напрегнато със сивите си непроницаеми очи.

— Следя какво дължа в този живот, Онър. И още по-зорко следя това, което ми дължат.

Доста време тя не можа да откъсне мисълта си от невидимите връзки, които Константайн Ландри използваше, за да прикове цялото й внимание. Никога не бе срещала такъв мъж. От една страна бе доста съобразителна и предпазлива. Но от друга, усещаше присъствието му с всичките си сетива и това я тревожеше дори повече от разбираемата бдителност, която я бе обхванала.

— Вярвам ви, господин Ландри. — И наистина бе така. Напълно. — Не сте ченге, нали?

— Не.

— И Легаси наистина е ваш кон?

— О, да — отвърна Ландри много уверено. — Аз го притежавам.

За миг в сивите очи проблесна едно истинско чувство. То бе смесица от гордост, удоволствие и ентусиазъм.

През ума на Онър много бързо преминаха сцени от миналото. Тя помнеше подобно изражение в очите на баща си, когато той говореше за Стайлиш Легаси. Хората, които притежаваха расови коне, бяха като заразени от някаква треска, дори когато се опитваха да представят конете като чисти капиталовложения или защита срещу данъци. Влизането на някого в света на конните надбягвания, почти винаги означаваше ангажиране и на емоционално ниво. Това не беше сфера на цифри и на големи финансови сделки. Беше арена, която обвързваше емоциите. На Онър й се стори странно, че Ландри проявява интерес към този свят. Той приличаше на човек, който строго контролира емоционалната страна на своята природа. Всъщност човек можеше да бъде извинен, ако поставяше под въпрос дали Кон Ландри изобщо беше способен на силен емоционален отклик, реши с безразличие Онър.

— Наистина ли сте чули за намеренията на полицията за Грейнджър и сте решили да ме спасите, когато сте видели, че се запътвам към засадата?

— Да.

— Просто защото не приличам на човек, който би имал нещо общо с Грейнджър? — настояваше Онър. Тя изви с една ръка кожената дръжка на чантата, която носеше през рамо, когато си спомни за усещането, че той знаеше името й, още преди да бе я помолил да се представи.

— Имах си причини. Тази беше една от тях.

Онър пое въздух.

— Е, в такъв случай съм ви благодарна. Да ви кажа право, не горях от желание да се срещам с него. Ако ченгетата са го заловили, това ще реши проблема ми.

За първи път откакто бе започнала тази неразбория, Онър си позволи да се отдаде на чувството си на облекчение. Огромно облекчение. Бегла усмивка озари очите й.

Ландри долови настъпилото успокоение и смекчаване на отношението към него и мислено се поздрави. Първата нишка от мрежата беше попаднала на място. Онър Мейфийлд все още не бе разбрала, че за нея щеше да бъде по-добре да рискува да отиде на паркинга с Грейнджър. Щеше да е по-лесно и по-безопасно да обясни всичко на ченгетата, отколкото на него. Но нямаше избор.

 

Пипнах те, красива пеперудке.

В действителност, призна си Ландри, Онър не беше точно красива. Но у нея имаше някаква сила, която го очароваше. Кестенявите очи бяха изразителни и подчертано интелигентни. Тук, на сянката, едва забележимите проблясъци в косата й не се забелязваха, но фризурата й отиваше. Тя бе оформена в плавна небрежна линия и докосваше раменете й. Меки устни и леко агресивен нос приятно се съчетаваха с големите леко дръпнати очи, но поотделно чертите й не можеха да бъдат определени като красиви.

Въпреки това той изучаваше лицето й, търсейки това, което го бе заинтригувало. Може би едва загатнатата женска сила, излъчваща се от начина, по който се държеше. Или може би скритата топлина, която видя в очите й. Тя не беше повърхностна жена. Лъхаше на гордост, интелигентност и изтънченост. Ландри доста години се бе учил да прави преценки за хората. Понякога животът му зависеше от тази способност. Да, този, който успееше да се промъкне през бариерите й, щеше да бъде възнаграден.

И останалото се оказа неочаквано интересно. Панталоните й от плат с цвят каки, които се стесняваха към глезените, подчертаваха извивката на приятно оформени задни части. Блузата в динен цвят беше свободна, но не скриваше тънката й талия и малките гърди.

В леглото сигурно е гладка. И отзивчива — реши изведнъж Ландри. Той не знаеше по какво съдеше за това, но беше убеден, че е така. Цялото му тяло бе убедено. Смътно го изненада неочакван прилив на онова старо като света влечение. То постави на доста пикантна основа намеренията му към Онър Мейфийлд. Още веднъж бе принуден да се сблъска със смътните цели, които би трябвало да бъдат кристално ясни в главата му. Ландри решително отхвърли усещането си за раздвоение.

— Онър — промълви той, сякаш се вслушваше в звука на името й.

Тя го погледна с любопитство.

— Да?

— Интересно име.

— Баща ми го е избрал — осведоми го с безразличие тя.

— И вие отговаряте ли на него?

Онър не се интересуваше каква посока ще поеме разговорът.

— След като не играя на покер с вас, не виждам какво значение има това.

— Баща ви доволен ли е от усилията ви?

— Баща ми е починал, господин Ландри.

Тъжната й забележка бе посрещната с мълчание. Ландри не каза обичайното в такива случаи „Съжалявам“. Той прие информацията така, сякаш вече знаеше отговора. На нея не й харесваше начинът, по който я проучваше. Това я изнервяше. Вече бе достатъчно притеснена от случилото се през деня.

От друга страна, тя би се чувствала значително по-напрегната, ако Кон Ландри не се беше изпречил по пътя й към паркинга. Устните й се отпуснаха в топла усмивка.

— За какво си мислите, Онър?

— Че съм ви длъжница, ако наистина сте ме спасили от засадата, която е била готвена за Грейнджър.

— Съгласен съм.

Усмивката й язвително се изви.

— По-галантно щеше да бъде, ако бяхте свили рамене и ми кажехте, че помощта ви не е от значение и че не трябва да ви се чувствам длъжна заради нея.

Той мълчеше.

— Но няма да постъпите галантно, нали?

Тя с насмешка проучваше лицето му, което беше като изсечено.

— Не. Защо да го правя? Обичам да поддържам везните в равновесие.

Той изглеждаше малко озадачен от факта, че тя се осмели да му предложи да действа по начин, различен от неговия. В този момент Онър осъзна, че за него думите бяха като някаква догма, като доктрина, според която живееше.

В много отношения той би могъл да бъде груб — реши тя, — но си имаше собствен стил. Тук, в Южна Калифорния, където толкова много хора пренебрегват такива отживелици като личен стил на поведение за сметка на удобството и изгодата, имаше нещо дълбоко интригуващо в мъж, който живее по свои собствени правила.

— Тогава може би ще трябва да отпишете точно този дълг, господин Ландри. Не виждам как бих могла да ви се отплатя — каза хладно Онър.

— Като видите как Легаси ще спечели — отвърна внимателно той. — Използвам ложата на треньора. Бих искал да дойдете с мен. Особено след като имате някаква връзка с родословието му.

Обзе я облекчение, когато видя, че все пак той няма да иска твърде много.

— Всъщност никога не съм наблюдавала Стайлиш Легаси да се надбягва… По това време родителите ми се развеждаха и имаше много неприятни сцени между мама и татко. Не успях да прекарам много време с баща си. Това беше доста отдавна. — Което не означаваше, че не бе поласкана от факта, че баща й бе притежавал състезателен кон, спомни си Онър.

— Ще дойдете ли с мен в ложата на Хъмфри?

— Щом настоявате… — съгласи се колебливо тя, опитвайки се да потисне нарастващото вълнение.

— След като току-що отървахте кожата от дългата ръка на закона, да ме удостоите с благоволението си е най-малкото, което можете да направите, нали? — отбеляза лаконично Кон.

— Представяте нещата по забележително недипломатичен начин, Кон. — В думите й се прокрадваше известна строгост. По дяволите! Наистина му дължеше някаква отплата за случайната намеса. Но не й допадаше начинът, по който той използваше това задължение в своя полза. Кон Ландри — реши Онър — беше доста коравосърдечен. Част от първоначалното й вълнение помръкна. — Не виждам защо бихте желали точно моята компания, за да гледате как бяга Легаси, но…

— Желая я. Това решава въпроса.

— Господин Ландри — започна разярено тя, но бе прекъсната от непознат глас. Той беше на мъж със силно провлачен южняшки говор.

Тя се обърна и видя да приближава едър плешив мъж с шкембе и с приветлива усмивка. Носеше бежова широкопола шапка от филц с лента като че от истинска змийска кожа. Останалото му облекло — от ризата стил „уестърн“ и широките му панталони до ръчно изработените ботуши беше в хармония с шапката. Мъжът беше около шейсетте, прецени тя. Бръчиците около очите, предизвикани от усмивката му, я накараха да му отговори също с усмивка.

— Имайте милост, госпожице. Кон е в града само заради надбягванията. Той е съвсем сам и ми се струва напълно логично, че иска да наблюдава голямото надбягване на Легаси заедно с толкова миловидно създание като вас.

Ландри кимна на новодошлия.

— Онър, това е Итън Бейли. Той има няколко коня при моя треньор, Тоби Хъмфри. Итън, запознай се с Онър Мейфийлд.

— Здравейте, как сте? — попита любезно тя, протягайки ръка. Пръстите й веднага бяха силно стиснати от мека длан.

— Съвсем добре, госпожице Онър. Госпожица сте, нали? — Той демонстративно разгледа безименния й пръст. — Тук, в Калифорния, човек невинаги може да бъде сигурен. Вие имате доста странен подход към живота.

— Не се оставяй Итън да те будалка — посъветва я сдържано Кон. — Може и да е роден в Тексас, но прекарва ужасно много време в Калифорния.

— Само защото Тоби Хъмфри е най-добрият треньор и работи в Калифорния — въздъхна Итън Бейли. — А аз обичам да съм колкото може по-близо до конете си.

— Момче от ранчо по природа — каза Кон, но в тона му имаше приветливост, която подсказа на Онър, че другият мъж му допада. — Никога не би предположила, че се занимава с недвижими имоти по Западния бряг, нали?

— Ландри, стари приятелю, много добре знаеш, че призванието ми е точно толкова законно и вълнуващо, колкото твоето. Някои обективно настроени хора биха казали дори повече. — Итън Бейли протегна ръка и потупа Легаси по врата. — Днес изглежда добре, нали, Легаси? Ще оставиш онези дървеняци да ти дишат праха.

В отдалечения край на обора се чу шум от движение и един дребен жилав мъж, който изглеждаше около шейсет и пет годишен, се приближи към тях с бърза крачка. Придружаваха го двама млади коняри.

— Добър ден, госпожице. — Дребният мъж любезно поздрави Онър, като докосна крайчеца на вехтото си кепе, и спря пред бокса на Легаси. — Здравейте, Кон, Итън. Време е да заведа Легаси да го оседлаят.

Той отстъпи назад, както и останалите, докато една млада жена тръгна напред, за да поеме Легаси.

— Тоби, запознай се с една приятелка на Ландри.

Итън Бейли представи треньора, чието внимание беше раздвоено между Легаси и мъжа, който му плащаше, за да тренира животното.

— Той е в добра форма, Кон — обяви Хъмфри. — В много добра форма.

Конят излезе от бокса с енергична походка, която говореше за потеклото и доброто му физическо състояние. Онър усети, че се захласва по красиво сложеното създание. Мускулите по хълбоците на Легаси плавно се движеха под кожата, която конярите бяха лъскали часове наред. Много добре съзнавайки, че е в центъра на вниманието, той разтърси грива и се изправи на задните крака.

— Да тръгваме — предложи вежливо Ландри.

Улови Онър за ръка и я поведе след малката процесия, образувана от треньора, конярите и танцуващия кон.

— Колко е красив! — въздъхна Онър, на която вече и през ум не й минаваше да се измъкне от обещанието си да гледа конните надбягвания. Усещаше как я завладява треската, обхванала организаторите на надбягванията.

— Имате финансови интереси спрямо него — изтъкна Ландри, като наблюдаваше как изражението й се променя. — Семейна връзка.

— Може би ще си направя удоволствието да заложа няколко долара за него — реши Онър. Тя пренебрегна едва доловимото ударение, с което бяха произнесени думите „семейна връзка“.

— Ще отидем да заложим, след като го видим оседлан.

Те последваха Легаси и придружаващите го до яслите при трибуните, където конете бяха оседлани и жокеите се качиха на тях.

— Днес кой ще язди Легаси? — попита Итън Бейли свойски, когато всички гледаха как оседлават жребеца с малкото седло.

Ландри вдигна единия си крак на най-долното стъпало на металната преграда и се облегна напред на лакти, за да наблюдава приготовленията за надбягването.

— Хъмфри избра Милтън. Каза, че като му дойде времето, ще бъде достатъчно разумен, за да остави Легаси да действа както знае.

Бейли кимна.

— Определил е Милтън да язди Кавалиър на осмата обиколка. Не мога да се оплача от момчето. Последния път при мен, когато яздеше Кавалиър, се представи много добре.

Онър слушаше разговора за надбягвания и усети как пулсът й се ускорява. Поне възбудата, която я обземаше, не е от страх — помисли си тя в изблик на благодарност към мълчаливия мъж до себе си. Искрено надявайки се, че каквото и да се бе случило на паркинга, щеше завинаги да я освободи от тревогите й относно Грейнджър, тя си позволи отново да я завладее възбудата от това, че има нещо общо, макар и косвено, с надбягвания на коне на живо.

Онър едва успяваше да се овладее, когато наблюдаваше как извеждат Легаси и конкурентите му от мястото за оседлаване. Милтън, жокеят, се метна на коня и след това неспокойните животни се насочиха към тунела, който водеше към пистата.

— Хайде, Онър. Нека да направим залаганията. Доскоро, Бейли.

Ландри кимна към другия мъж, водейки отзивчивата си пленничка към трибуните.

— Той ще победи — заяви Онър, нареждайки се на опашката за залаганията. — Сигурна съм.

— Щом си сигурна, защо залагаш толкова малко?

В очите на Кон за миг проблесна заядливо пламъче.

— Ако ме познаваше по-добре, щеше да разбереш, че за мен това е много голям риск — отвърна тя.

— Ти пое доста голям риск днес следобед, като преследваше Грейнджър.

Следата от угодническия му хумор изчезна.

Част от надигналото се у Онър добро настроение се изпари.

— Това е друго.

Тя бе спасена от обяснения, защото дойде редът й да застане пред гишето. Бързо остави два долара и взе билета.

Залог от двеста долара за собствен кон не е прекалено демонстративно — реши Онър след малко, когато видя Ландри да плаща на друго гише. Разбира се, истинските пари за собственика ще дойдат при победа да не говорим за престижа. Ландри отново здраво я хвана за ръка и я поведе към трибуните.

Настанил се в самостоятелната ложа, която Тоби Хъмфри държеше за клиентите си, Ландри наблюдаваше Онър, която бе притисната в ъгъла. С крайчеца на окото си той забеляза вълнението, изписано по лицето й.

Ландри много добре знаеше, че Онър беше благодарна за намесата му. Знаеше още, че бе почти толкова предпазлива към него, колкото и към Грейнджър. Но беше до него — точно където той искаше да бъде.

Всичко стана като по ноти. Първата нишка от паяжината бе поставена на място. Онър Мейфийлд нямаше как да избяга. Той бе заложил на Легаси като примамка и номерът му мина. Бе допуснал, че тя ще прояви интерес към коня, тъй като навремето бащата й е бил собственик на бащата на Легаси. Това, че я предпази от Грейнджър, бе допълнително преимущество и тя бе длъжна да му бъде благодарна. Кон съзнаваше, че първата нишка от паяжината бе добре закрепена. Отсега нататък той щеше все повече да навлиза в нейния живот, възползвайки се от всяка благоприятна възможност да стане по-близък с жената, която бе връзката със загадката от миналото. Искаше нейната благодарност, вяра, доверие, както и да е наясно, че той владее положението.

Да запазя контрол върху положението е рисковано, помисли си Кон. Той никак не искаше да рискува да бъде натикан заедно с жертвата в центъра на паяжината.