Джейн Ан Кренц
Изборът (7)

Седма глава

Тази вечер Травис завъртя ключа във входната врата на Джулиана и се учуди на удоволствието, което изпита от този дребен земен акт. Мина още един ден и той се чувстваше като у дома си. Вярно е, че официално още не се беше нанесъл у Джулиана, но прекарваше толкова много нощи тук, че все едно, че беше. Долавяше миризмата на нещо вкусно във фурната и знаеше, че червенокосата дама ще го чака от другата страна на вратата с чаша вино в ръка.

Какво повече може да иска един мъж, зачуди се той, като пристъпи в облицования с бели плочки коридор и пусна на земята тежкото си дипломатическо куфарче. Само да не трябваше да се тревожи колко дълго ще може да се радва на тези малки, жизненоважни ценности.

— Прибрах се.

Травис внимателно се вслуша в думите, докато ги произнасяше. Не бяха съвсем верни и може би никога нямаше да станат, но все пак звученето им му хареса.

— Ела веднага тук — извика Джулиана от кухнята.

Травис премина през всекидневната, взе вечерния вестник, който лежеше на малката масичка. Прегледа заглавията и вдигна поглед към Джулиана, която се появи на вратата на кухнята. Той бавно се усмихна.

Тя държеше чаша вино в едната си ръка и лъжица в другата. Косата й беше прибрана във висока каскада от къдрици, върху настелените си джинси беше препасала престилка на „Каризма Еспресо“. Той забеляза, че е свалила ботушите от гущерова кожа, с които беше сутринта, и беше обула пухкави розови чехли. Те бяха с муцуна на зайче отпред и пухче от заешка опашка на глезените. Някога Джулиана внимателно му беше обяснила, че изглеждащите глупаво чехли имали нещо, което се наричало „очарователна духовитост“. Така или иначе на Травис продължаваха да му изглеждат като мъртви зайци.

— Имаш изтощен вид — обяви Джулиана.

Приближи се и тъй като не беше на токчета, трябваше да се вдигне на пръсти, за да го целуне, докато му подаваше чашата с вино, която държеше в ръка.

Травис усети докосването на езика й по долната си устна и изпъшка, тъй като тялото му реагира незабавно.

— Изтощен съм. Но съм човек на дълга и съм сигурен, че ако бъда стимулиран, както трябва, ще успеем набързо да си вземем една дозичка преди вечеря.

— В никакъв случай — отсече Джулиана с престорен ужас. — Женените двойки го оставят за след вечеря.

— Още не сме женени — оплака се той и я последва в топлата, приятно ухаеща кухня.

— Трябва да започнем да се упражняваме. Освен това не смея точно сега да оставя този сос от орехи и синьо сирене, а царевичният хляб сигурно ще изгори, ако се поддам на похотливите ти намерения.

— Отказвам се. Навярно съм твърде изтощен. Какъв ден!

Травис все още с вестника в ръка седна на уютната маса, на която закусваха, и отпи от виното.

— Нова среща с Дейвид, така ли?

— Ако можеш така да го наречеш. Трябва да ти кажа, Джулиана, вече виждам, че „Флейм Вали“ е на ръба на катастрофата. Дори и аз не си давах сметка колко лесно може да се лапне курорта. Къркуд се инати като магаре за някои неща. Нищо чудно, че е загазил.

— Той се инати за неща, които имат общо с Ели, а курортът има много общо с Ели.

— Да, започвам да разбирам проблема. Всеки мъж, който оставя решенията му за бизнеса да се диктуват от нуждата да се хареса на някоя жена, си търси бе…

Травис рязко се спря, като осъзна какво казва.

Джулиана заплашително започна да мига.

— Да, скъпи? Какво беше това да подчиняваш решенията си за бизнеса на нуждата да се харесаш на някоя жена?

Травис усети усмивка на разкаяние да разтяга устните му.

— Добре, аз и горкият човечец имаме нещо общо, освен факта, че и двамата сме ти направили предложение за женитба.

— По-добре да нямате много общо. Не бих искала да те заловя да бягаш с дребна блондинка.

— Никакъв шанс. Напоследък се интересувам само от червенокоси, високи червенокоси, които знаят как да готвят.

Травис се спря и замислено се загледа в нея, като си спомни как Къркуд се страхуваше, че може да загуби жена си, също и курорта.

— Много ли те заболя?

— Много да ме заболи какво? — попита Джулиана, като се съсредоточи върху соса.

— Когато Къркуд те изостави заради Ели?

— Е, не беше кулминацията на емоционалния ми живот, това мога да кажа. Но когато се случи, вече малко или повече бях подготвена. Усетих го, че идва, преди който и да е от двамата да го беше разбрал. Когато се случеха двамата в една стая, въздухът се зареждаше с електричество. Те просто миришеха. Завиждах на силата на привличането, но от самото начало знаех, с мен не може да се случи същото. Поне не с Дейвид.

— И просто го пусна и им пожела всичко най-хубаво?

— Такава съм. Великодушна дори когато търпя поражение — съгласи се тя оживено.

— Така ли е? Странно, никога не бих си помислил, че си великодушна, вечерта, когато целия ме заля с гуакамоли.

Травис се усмихна при спомена.

— Това беше различно — отвърна тя.

— Така ли?

— Точно така. Своевременно разбрах, че съм сгрешила, като съм си мислила, че Дейвид е мъжът за мен. Но се уча от грешките си и този път бях сигурна, че съм избрала мъжа, който ми трябва. Наистина се раздразних, когато установих, че и ти слепешката не си го осъзнал.

— О, бях го разбрал. В известен смисъл — замисли се Травис. — Но случаят с „Флейм Вали“ и миналото попречиха. Сляпото осъзнаване понякога се нуждае от време, за да се проясни. Джулиана?

— Хмм?

Тя се намръщи на соса от сирене и ожесточено го разбърка.

— Ако нещата между нас се влошат, би ли се била малко по-ожесточено, отколкото си се била за Къркуд? Не бих искала да бъдеш великодушна в случай на поражение в моя случай.

Тя не вдигна поглед от сгъстяващия се сос. Докато с едната ръка усилено бъркаше, с другата хвърли щедра шепа макарони във врящата вода.

— Ако някога те заловя да се въртиш около дребни блондинки, ще закова кожата ти на вратата на офиса. Това е. Какво ще кажеш за тази женска мъжественост?

— Много успокояващо — измърмори Травис и му се поиска положението с „Флейм Вали“ да бъде толкова просто и ясно като с дребните блондинки.

— Имате ли някакъв напредък ти и Дейвид днес? — попита Джулиана, променяйки темата, докато отместваше от котлона тенджерата със соса от сирене.

— Не много. Той е в по-лоша форма, отколкото мислех, и това ми даде идея. Реших да рискувам и се обадих на човек на име Бикърстаф. Предложих му чудесна възможност да плати на кредиторите на курорта и да налее един тон пари в него. В замяна му предложих да управлява преструктурирането на „Флейм Вали“ и лично да гарантира, че ще изправи сегашния собственик на крака.

Джулиана се усмихна, изглеждаше много доволна.

— Добра идея. Знаех си, че си изобретателен. Хвана ли се Бикърстаф?

— Каза, че ще си помисли и ще ми се обади.

— Какво значи това?

— Както познавам Бикърстаф, това значи, че ще си помисли и ще се обади.

— О. — Джулиана прехапа долната си устна, докато преливаше соса в купа.

— Звучи ми като добра идея. А ти можеш да бъдеш много убедителен. Обзалагам се, че ще се съгласи.

Травис поклати глава. Неугасващата вяра на Джулиана в находчивостта му, когато ставаше дума за бизнес, го накара тихичко да въздъхне.

— Не разчитай много. Аз не разчитам. Бикърстаф обича добре премерените рискове и избягва големите рискове.

— Ще видим.

Джулиана отвори вратата на фурната и в кухнята се разнесе апетитен аромат. Тя се наведе, за да извади тавата със златистия царевичен хляб.

— Готов ли си за вечеря?

Травис отпи още една глътка вино и огледа пастелените джинси на Джулиана, плътно опънати по извивката на ханша й.

— Умирам от глад — рече той. — Кажи ми искаш ли аз да направя нещо.

— Не, не тази вечер. Напоследък и без това работиш толкова усилено.

Тя се изправи с димящата тава с царевичния хляб в ръка.

— Знаеш ли, Джулиана, ти наистина имаш страхотно правилен мускул в горната част на бедрото. Фактически от световна класа.

— Ами благодаря. Това само показва, че си в състояние да кажеш нещо хубаво за някого, ако се напрегнеш достатъчно. Честно казано, мисля, че и твоят е доста хубавичък.

Тя се зае да слага масата за вечеря.

— Казах ли ти, че имах много хубав разговор с дамата, която ще ми помогне да планирам годежното и сватбеното ни тържество?

Виното се разклати застрашително в чашата на Травис и стомахът му, който беше започнал приятно да се отпуска, отново изведнъж се сви.

— Не, не си ми казвала. Не избързваш ли малко? Съгласи се да се омъжиш за мен едва снощи.

— Какъв е смисълът да чакаме?

— Ами не. Мисля, че няма.

Беше като зашеметен. Какво ли щеше да стане, ако тя наистина се омъжи за него, преди да е открил как да спаси курорта? — зачуди се Травис.

— Трябва да се заемем да съставяме списък на гостите. Започни да нахвърляш имена, които намериш за добре, окей?

Травис за малко се замисли, опита се да я догони.

— Нямам имена за нахвърляне.

— Не ставай глупак. Разбира се, че имаш.

— Не мога да се сетя за никого, когото да поканим. Е, може би персонала от новия офис. Това е всичко.

— Само персонала ти?

Джулиана го изгледа със сериозен поглед, седна срещу него и започна да реже царевичния хляб.

— Ами родителите ти, за Бога?

Той сви рамене, вниманието му беше насочено към царевичния хляб, наблюдаваше я, докато подаваше комат в чинията му. Не е вкусвал домашно направен царевичен хляб от години.

— Не виждам защо трябва да си давам труд да каня родителите си. Те не се помръднаха да дойдат на предишната ми сватба.

Ръката на Джулиана замръзна над хляба. Погледът й се сблъска с неговия, топазените й очи се напълниха с настоятелните въпроси.

— Бил си женен? — произнесе тя с гърлен шепот.

— Беше много отдавна.

Травис разтърка тила си, съзнаваше, че не е направил съобщението, както трябва. Естествено, не е искал да го изтърси така. Тази вечер мисълта му не беше бистра. Вероятно е твърде изморен. Господи, колко е изтощен.

— Бях едва на двадесет и няколко години. Беше грешка. Не продължи дълго.

— Какво се случи? Коя е била тя? Къде е сега? Има ли деца? Точно колко време си бил женен? И защо родителите ти не са дошли на сватбата ти?

Травис се ядоса, задето не си държа устата затворена. Наистина никак не му се искаше да задълбава във всичко това тази вечер. Но вече беше много късно.

— Джийни и аз бяхме женени по-малко от година. Беше секретарка във фирмата, където получих първата си работа. Имаше известно неразбиране и от двете страни. Мислех, че тя иска да гради успешно бъдеще с мен. Тя мислеше, че мога да я накарам да забрави първия си съпруг.

— Какво се случи?

Травис лапна голяма хапка царевичен хляб.

— Върна се при първия си мъж. Аз напуснах фирмата, за да заработя за собствена сметка. Оказа се, че и двамата сме взели правилното решение.

— Деца?

— Няма деца. Това е цялата история, Джулиана. Беше много отдавна.

— Защо родителите ти не са дошли на сватбата? Да не би да си избягал?

— Не.

— Да не би родителите ти да не са одобрявали бъдещата ти съпруга?

— Те никога не са я виждали. Не одобрението беше проблемът. Нито мама, нито татко дойдоха на сватбата, защото всеки знаеше, че съм поканил другия.

Джулиана се намръщи.

— Не разбирам.

Травис си взе още царевичен хляб.

— Разведоха се, когато бях на четиринадесет. Беше много тежка раздяла и нито един от тях не можа да каже една цивилизована дума на другия или за другия след приключването на съдебните процедури. Не че имаха много какво да си казват преди развода. Когато ги поканих, на сватбата, всеки искаше да знае дали и другият е поканен.

— О, Боже.

Очите на Джулиана се изпълниха със съчувствие.

— Когато каза „да“, майка ми даде ясно да се разбере, че няма да дойде, ако не обещая да отменя поканата на баща ми. Баща ми постави същото условие. Отказах да бъда по средата и двамата бяха квит, като не дойдоха на сватбата.

— О, Травис, това е ужасно. Поставили са те в ужасно положение. Не са ли си давали сметка как ще се почувстваш?

— Не мисля, че чувствата ми са имали някакво значение — каза Травис сухо. — И двамата се бяха вглъбили в собствените си емоции. Винаги са били такива. Мразех уикендите, които прекарвах с татко, защото винаги ми казваше колко противна майка съм имал, а когато се връщах при мама, тя непрекъснато ме разпитваше за това какво прави баща ми и с кого излиза.

Джулиана направи гримаса.

— Колко ужасно!

— Не нещо необичайно в днешно време и в нашата епоха, и двамата го знаем. Честно казано, за всички беше по-добре, че никой от родителите ми не дойде на първата ми сватба и мисля, че спокойно мога да обещая, че така ще стане и този път. Не си давай труд да каниш моите роднини, скъпа.

— Имаш ли сестри или братя?

— Двама природени братя и две природени сестри. Не ги познавам много добре. Мама и татко се ожениха малко след развода и създадоха нови семейства. Но аз постъпих в колеж три и половина години след раздялата и не съм прекарал много време с новите бебета — братя и сестри. Единствения път, когато ме поканиха да се намеся в живота им, беше когато родителите ми ме помолиха да направя вноска за колежанските им фондове.

Джулиана сбърчи нос.

— И се обзалагам, че си го направил.

— Разбира се. Защо не? Мога да си го позволя и те всички го знаят. Все още плащам сметките на трима от тях. Най-големият завърши миналата година и постъпи на работа в компания, където познавам някои хора.

— И всички просто ей така те оставят да го правиш? Оставят те да финансираш образованието на природените си братя и сестри и да им помагаш да си намират работа? А те не могат да си дадат труд да дойдат на сватбата ти?

— Вярвам, че плащането на разноските за колежите се приема като вноска за семейството. Всички определено са съгласни, че аз съм този, който е в състояние да решава финансовите проблеми. И по дяволите имат право. Виж какво, не се вживявай много в това, окей? Не си струва. Ще оставиш този сос от сирене да се втвърди или ще го сервираш върху макароните?

Джулиана въздъхна и скочи на крака.

— Господи, макароните. Не понасям преварени макарони. Не са хубави, ако не са ал денте.

— Сосът от сирене не е много лош и върху царевичния хляб — каза Травис, опитвайки го на чинията си.

— Травис — обади се Джулиана от мивката, където изсипваше макароните в цедка. — Искам да ми дадеш адресите на родителите си. Наистина мисля, че трябва да ги поканим независимо какво са направили последния път, когато си се женил. В края на краищата било е толкова отдавна. Вероятно вече са поомекнали.

— Съмнявам се, но прави каквото искаш.

— Срещаш ли се някога с родителите си?

— От време на време. Обаждам се на рождените им дни, те се обаждат на моя, направил съм им няколко кратки посещения. Достатъчно за всички.

— Защо казваш това?

Травис си взе още царевичен хляб и продължи експеримента със соса от сирене.

— След като отново се ожениха, родителите ми съсредоточиха цялото си внимание върху новите си семейства. Мисля, че и двамата искаха да започнат отначало.

На Джулиана й хрумна нещо и широко отвори очи.

— Но нали ти непрекъснато си им напомнял за миналото? Ти си бил живото свидетелство за техния провал. Вероятно са се чувствали виновни за начина, по който са разрушили твоя свят и са те накарали да бъдеш свидетел на битките им в продължение на толкова години. По-лесно е да не се срещаш с хората, които те карат да се чувстваш виновен.

— Мисля, че беше облекчение за всички, когато постъпих в колежа. Интересното нещо — каза Травис и наля още сос от сирене върху царевичния си хляб, — беше, че те се оказаха доста добри родители втория път поне доколко аз мога да преценя. Природените ми братя и сестри изглеждаха щастливи и добре устроени. И вторите бракове на родителите ми, изглежда, са сполучливи.

— Уф. По дяволите.

Джулиана завъртя крана на студената вода и постави пръста си под струята.

Травис тревожно я погледна.

— Какво стана? Изгори ли се?

— Малко. Няма нищо — побърза да отговори Джулиана. — За миг ще мине. Мисля, че все пак имаме малко късмет. Макароните не са се разкашкали напълно.

 

„След като отново се ожениха, те съсредоточиха цялото си внимание върху новите си семейства.“

Вечерта лаконичното обяснение на Травис, задето не е бил много близък с родителите си, ечеше в мисълта на Джулиана, докато седеше в леглото и го чакаше да излезе от банята. Беше ясно, че след развода и повторния брак на родителите му Травис е бил оставен сам на себе си. Той не е станал част от нито едно от новите семейства.

Няколко години по-късно първият му брак завършил с развод, след като жена му се върнала при първия си съпруг. Преди пет години годежът му приключил, след като годеницата му го използвала да помогне на семейството й и след това развалила годежа.

Като се вземе всичко това предвид, реши Джулиана, Травис не е имал особено добър опит със семейния живот. Той винаги е бил изоставеният. Никога не е бил избраникът, когато е трябвало да се прави избор — никога не е бил истински член на семейство. Но хората с готовност са го използвали, когато това е отговаряло на целите им.

Вратата на банята се отвори и Травис се появи с пешкир около кръста. Той се прозя и Джулиана реши, че е страшно секси дори когато се прозява. Изглеждаше като голямо, лъскаво, диво животно, което някак е влязло в много цивилизованата й спалня в бяло върху бяло.

Травис забеляза, че тя го гледа. Очите му заблестяха.

— Все още ли мислиш, че съм твърде нисък?

— Има компенсации — обяви Джулиана благородно. — Днес се обадих на Мелвин.

— Човекът, който ти доставя кафето?

— Точно така. Попитах го дали може да снабдява заведението и с чай. Каза, че може.

— Аха.

Травис не изглеждаше много заинтересован от разговора. Разтърка тила си и се запъти към леглото. Джулиана въодушевено продължи.

— Смятам сериозно да се захвана с чая. Травис, не си ли забелязал, че безброй кафенета се отварят по крайбрежието чак до щата Вашингтон, но никакви чайни?

— За това си има добра причина — обясни Травис и хвърли пешкира на стол. — Парите са в кафето, не в чая. Никой не пие чай.

— Не е вярно. Много хора пият чай.

Джулиана веднага беше отвлечена от гледката на голото тяло на Травис.

— Обзалагам се, че има хиляди хора като мен.

— Домашни пиячи на чай? Съмнявам се.

Той издърпа назад завивките и се вмъкна в леглото до нея.

— Не сме домашни пиячи на чай, просто не пием много чай на публични места, защото в ресторантите обикновено не го приготвят, както трябва. Някакви жалки торбички, натопени в хладка вода едва ли могат да съблазнят любителя на чай. Повечето хора, които пият чай, предпочитат в заведение да пият кафе, вместо да си дават парите за лош чай.

— Какво искаш да кажеш?

Травис изправи възглавниците и се облегна на тях. Посегна към купчината документи, които беше оставил на нощното шкафче.

— Искам да кажа, че ако любителите на чай знаеха, че могат на някъде да получат добре приготвен чай, ще отидат там и ще си поръчат. Тонове. Ще купуват големи количества, за да ги отнесат по домовете си. Ще опитват различни чайове от целия свят и ще им се наслаждават така, както любителите на кафе се наслаждават на кафето.

Травис прегледа цифрите пред него и силно се намръщи.

— Искаш да предложиш и чай в „Каризма“? Никакъв проблем. Направи го.

— Травис, не разбираш. Не искам просто да започна да предлагам и чай. Искам чайни. От много месеци го мисля. Реших да отворя заведение, посветено изцяло на чая. Първото във веригата.

— Не, няма.

Травис дори не си даде труд да вдигне поглед от документите.

— Хайде, Травис, сериозна съм. Чайните ще бъдат първите тук.

— И последните, защото тук всички пият кафе. Ще загубиш парите си, а точно сега, Джулиана, не можеш да си позволиш да загубиш и един цент. Вярвай ми, в състояние съм да го знам.

— Ще се насочим към изисканата публика по начина, по който го правим в „Каризма“. Ще направим пиенето на чай модно. Ще сервираме силни чайове на бизнесмените и клиентите и ще предложим опаковки на цяла гама чайове с наш собствен етикет.

Травис изсумтя и накрая вдигна поглед, тъй като въодушевлението и решимостта в гласа й най-после дадоха резултат. Загледа се в нейното нощно шкафче.

— Пак ли четеш тази книга?

Джулиана невинно го погледна.

— Коя книга?

— Книгата за бостънската наследница на чай, чиято предшественичка била гадателка. Листа от това или онова от Линда еди-коя си. Виждал съм я на нощното ти шкафче и друг път.

— „Листа на Късмета“ от Линда Барлоу — автоматично го поправи Джулиана. — Чудесна книга, какви ли не идеи са ми хрумнали благодарение на нея, Травис.

— Измамни илюзии за величие. Късметът ти не е в чая, Джулиана. Търси си късмета в кафето и с „Каризма“ си в идеална позиция да се възползваш от него. Като твой консултант и партньор няма да ти позволя да си пилееш парите и енергията в преследване на нереалистични цели.

— Много съм мислила по този въпрос — настоя Джулиана. Прекъсна, когато Травис започна отново да разтрива врата си отзад. — Какво има?

— Нищо. Малко съм скован и ме боли, дето съм стоял наведен цял ден над декларациите за подоходния данък на Къркуд за четири години.

Травис промени малко позата си на възглавниците.

Джулиана отхвърли завивките.

— Легни по корем, ще масажирам гърба ти.

Той се поколеба, след това сви рамене.

— Съгласен.

Травис се обърна по корем и тежко въздъхна, когато Джулиана го възседна през ханша. Дългата й френска нощница от ефирна материя се развя около стройните му бедра.

Мускулите на гърба му са гладки, силни и добре очертани, помисли си тя, докато се навеждаше напред, за да започне да обработва раменете му. Много секси, много мъжествен. Усещаше грубата окосменост на краката му отвътре по меките си бедра. Размърда се, за да заеме по-удобна позиция.

— Какво е това гърчене — гласът на Травис прозвуча глухо във възглавницата.

— Съжалявам.

Джулиана се зае с масажа, освобождавайки напрежението от раменете и врата на Травис с гладки, дълбоки движения.

— Господи, приятно е. Ако ми беше казала, че можеш така да масажираш, вероятно щях да ти предложа да се омъжиш за мен още първия път, когато те срещнах.

— Исках да оцениш интелекта ми, не мускулатурата ми. А сега за идеята ми за чайната. Напоследък обмислях проекта от най-различни ъгли и вече имам основен план. Когато ти остане малко време, ще ти го представя. Добре, Травис. Знам.

Травис не каза нищо. Насърчена от липсата на отговор, Джулиана продължи да говори, докато го масажираше. Постепенно стегнатите мускули под дланите й се отпуснаха. Докато галеше силния гръб на Травис, тя започна да мисли и за други неща, освен за бъдещето на чайните си. Тя все повече усещаше втвърдяването на хълбоците му под себе си и се зачуди колко ли е изморен. Може би масажът ще му подейства ободряващо, както и релаксиращо. А междувременно продължи да говори за чай.

Петнадесет минути по-късно, когато накрая тя се спря за малко в разгара на монолога си, установи, че Травис е заспал. Тя изпъшка.

Със съжаление си даде сметка, че докато усилията й очевидно са подействали напълно релаксиращо на Травис, върху нея са имали точно обратен ефект. С кисела усмивка, слезе от спящия си жребец и пропълзя в собствената част на леглото си.

— Не мисли, че толкова лесно ще можеш да се измъкнеш от плановете ми за чайна — прошепна тя, докато загасваше лампата.

Травис не отговори.

 

Два дни по-късно Санди надникна в офиса на Джулиана.

— Не забравяй за дегустацията на кафе по обяд — каза тя.

След това се намръщи, като видя разпръснатите измачкани хартии по пода.

— Ей, какво става тук? Да не би да си пишеш оставката или нещо такова? Ще прехвърлиш „Каризма“ на мен и на Мат? Знаех, че някой от тези дни ще ти просветне. Вече имаме планове за салон за сладолед отпред.

Джулиана не вдигна поглед от поредната версия на писмото, което цяла сутрин се опитваше да напише.

— Проблемът с това, че си собственик на собствения си бизнес, е, че не можеш да си подадеш оставката. Забрави за сладоледената империя. Всъщност пиша на родителите на Травис.

— Представяш се?

— Да, и ги каня на сватбата.

Санди огледа всички провалени опити.

— Какво му е толкова трудното да напишеш просто съобщение, че Травис вдига блестяща сватба с теб?

— Искам да намеря верния тон. Те не са отишли на първата му сватба и той мисли, че и на тази няма да дойдат. Разведени са и отново женени. Очевидно има натрупана много горчивина помежду им след раздялата. Не се понасят заедно на едно място, не дори на сватбата на сина си.

— Хмм. Объркано положение, искам да кажа от светска гледна точка.

Джулиана въздъхна и се облегна назад на стола. Тя потропа с върха на писалката по бюрото.

— Такова детинско поведение при възрастни. Невероятно. Отвратително.

— Но е нещо доста обичайно напоследък. Всъщност почти няма какво да се направи.

— Родителите на Травис са разведени от години и са създали второ семейство. Време им е да си спомнят за първородния си син.

Санди сви рамене.

— Навярно ще си спомнят достатъчно скоро за него, ако и когато им даде внук. Според моите наблюдения колкото повече хората остаряват, толкова повече се интересуват от потомците си.

Джулиана се загледа в нея.

— Знаеш ли, Санди, току-що направи блестящо изказване.

— Откакто си ме назначила, ти повтарям, че съм блестяща.

Санди скръсти ръце и се облегна отстрани на вратата.

— Как ще накараш родителите на Травис да дойдат на сватбата?

— Ами работя върху любезен, помирителен подход. — Джулиана махна с ръка към измачканите бележки по пода. — Нещо като каква страхотна снаха ще бъда и как искам да се запозная с родителите на съпруга си и т.н. и т.н. Но след като разговарях с теб, вероятно ще опитам различна тактика.

— Каква?

— Заплахи.

Санди вдигна вежди.

— Какви заплахи?

— Още не знам. Ще помисля. — Джулиана се изправи. — Готово ли е всичко за дегустацията?

— Да. Нали искаше днес да се сравнят индонезийското, хавайското и мексиканското кафе?

Джулиана сбърчи нос.

— Точно така.

Санди се изсмя.

— Ентусиазмът ти е поразителен. Трябва да се приготвиш и да се появиш навън след няколко минути. Серията сравнителни дегустации, които организира през последния месец, наистина помогнаха да се увеличат продажбите. Заведението вече е препълнено.

— Проблемът с дните за дегустации е, че всъщност и аз трябва да пия кафе — изохка Джулиана. — Жертвата, която правя за бизнеса си.

Телефонът иззвъня точно когато Джулиана се канеше да последва Санди навън от офиса. Тя се пресегна и сграбчи слушалката, надявайки се, че от другия край на линията е Травис.

— О, здравей, Мелвин.

— Звучиш разочарована. След всичко, което направих за теб.

Джулиана се изсмя.

— Хвана ме на път за обедната дегустация на кафе.

— Няма да те бавя. Искам само да ти кажа, че се снабдих с отлежало „Суматра“ за теб. Ще ти го доставя днес следобед.

— Чудесно. Чакат на опашка за него. Клиентите, изглежда, много си падат по думата „отлежало“.

— Мислят си за хубаво вино, предполагам — каза Мелвин разсеяно. — Макар че никакво сравнение не може да се прави между отлежало кафе и отлежало вино. В повечето случаи отлежалото кафе има блудкав вкус. Но „Суматра“ не е лошо. Хубаво, тежко зърно. Сигурно добре ще се смесва. Как вървят плановете ти за чайните?

— Все още обсъждам концепцията с партньора си.

— Което с други думи означава, че все още не си го убедила? Учудваш ме, Джулиана. Що за човек е този твой годеник? Сигурно има желязна воля, след като още не си успяла да го вкараш в пътя. Не мога да си представя някой мъж толкова дълго да ти се опъва, когато спорите.

— Ние не спорим, ние обсъждаме възможностите — отряза го Джулиана раздразнено. — Представяш ме като някаква опърничава жена, Мелвин. Като една от тези жилави, заядливи, агресивни делови жени, които винаги отблъскват мъжете.

— Ей, не ме обвинявай в неща, които не съм казал — побърза да отговори Мелвин. — Искам просто да кажа, че си много напориста жена и когато искаш нещо, обикновено го получаваш, това е всичко. Само се чудя, как този човек, за когото си сгодена, все още не е вдигнал бялото знаме и не е признал колко велика е концепцията ти за чайната, това е всичко.

— Довиждане, Мелвин — измърмори Джулиана. — Погрижи се „Суматра“ да бъде тук до три часа или ще си намеря друг доставчик.

Тя хвърли слушалката на мястото й и се втренчи в Санди.

— Нещо не е наред? — попита Санди любезно.

— Кажи ми истината. Намираш ли ме за напориста? Дори агресивна може би? От тези жени, които обикновено получават това, което искат, независимо колко злощастни мъже се изпречват на пътя им?

Санди се усмихна.

— Определено. И искам да знаеш, че страшно ти се възхищавам. Смятам те за мой наставник. Когато порасна, искам да бъда точно като теб.

Джулиана лъчезарно се усмихна.

— Добре. Радвам се, че не губя стила си. Известно време се тревожех, че от годежа мозъкът ми малко се е размекнал. Хайде, да вървим да пием кафе.