Джейн Ан Кренц
Радост (8)

Осма глава

— Как са посмели да ми сторят това? Нямат никакво право да влизат в къщата ми и да обръщат всичко с главата надолу. Ще заложа капани в двора. Ще си купя огромно куче. Ще си взема пушка. Да, точно това ще направя. Ще си купя пушка. Ако някога се върнат, аз ще съм готова. — Вирджиния беснееше из всекидневната като събираше списания и подреждаше нещата по местата им в чекмеджетата и наместваше яростно и енергично мебелите.

— Успокой се, Джини — не за първи път Райърсън се опита да я успокои. На всеки две минути, откакто си тръгнаха от полицията преди около повече от час, й казваше „Успокой се“ и „Не го взимай навътре“.

— Сериозно говоря, Райърсън. Наистина ще си намеря пушка.

— Няма да си намериш пушка, госпожо Амазонка — отвърна той. — Ще дойдеш да живееш при мен, нали помниш? Няма защо да се притесняваш, че някой може да се върне тук, тъй като няма да живееш тук. — Той огледа една разпорена с нож възглавница. Пълнежът беше разпръснат наоколо. Стисна юмруци в мълчалива ярост, но запази спокойния тон в гласа си.

Вирджиния го изгаряше с поглед.

— Сега не съм толкова сигурна дали трябва да дойда да живея при теб. Не искам този, който е причинил това, да си мисли, че ме е уплашил.

Изражението на Райърсън се вледени. Той хвърли настрана възглавницата и се приближи до Вирджиния, слагайки ръце върху раменете й.

— Джини, не си смелата вдовица, която се опитва да задържи фермата си срещу набезите на банда стрелци, изпратени от съседното ранчо. Местният бос не е хвърлил око на твоята собственост. Нали тази къща е под наем? Според полицаите, това е чиста проба акт на вандализъм. Знам, че си ядосана и защо. Но ще действаш с разум.

— Тоест, трябва да опаковам всичко и да се изнеса оттук? — Тя огледа неразборията наоколо. Изгаряше я желание за мъст. Мисълта, че може би никога нямаше да си отмъсти, я вбесяваше.

— Добре. — Райърсън я пусна и взе списанията от ръцете й. — Ще внесем някакъв ред в къщата, а после ще приготвим куфарите ти и ще се махнем оттук.

— Не знам, Райърсън — раздразнено рече тя, — може би трябва да остана тук една-две нощи. В края на краищата, който и да е бил, може да се върне.

— И ти искаш да си тук, когато онзи се върне? — с недоверие попита Райърсън. — Не ставай глупава, Джини. Нямаш пушка, нямаш голямо куче, а и капани за двора нямаш.

Вирджиния се замисли.

— Ти би могъл да останеш с мен.

— Бих могъл, но нямам намерение. Никой от нас няма да пренощува тук. Вече се споразумяхме, че ще се преместиш при мен и така ще бъде. Защо не започваш да опаковаш багажа?

Тя неохотно се обърна. Все още тръпнеше от гняв. Беше й ясно, че състоянието, в което се намираше й пречи да мисли нормално. Може би Райърсън имаше право, но на нея не й се искаше да го признае.

— Аз наистина ще си взема пушка — изсумтя тя и тръгна по коридора.

— Не, няма да си вземеш пушка.

— Така си мислиш ти. — Вирджиния му хвърли намусен поглед през рамо. — Ще си взема пушка и ще се науча да я използвам.

Райърсън въздъхна.

— Вирджиния, статистиката ти е позната толкова добре, колкото и на мен. Ако си вземеш пушка и ти се случи да я използваш, шансовете ти са или да те застрелят, или ти да убиеш някоя невинна жертва и да живееш с тази мисъл цял живот. Ами ако са деца? Ами ако влязат с взлом и намерят пушката, докато тършуват из къщата? Биха могли да я изпробват върху себе си или някое другарче. Това е много по-вероятно, отколкото ти да стреляш по злосторниците.

— Въпросът е принципен.

— Нима мислиш, че не ми е ясно? Но това не променя нещата. Няма да си вземеш пушка.

— Не можеш да ме спреш.

— Мога и ще го направя — отвърна той с ледено спокойствие.

— Имаш нещо против една жена да защити себе си ли? — яростно попита Вирджиния.

— Не. Но не с пушка ще се защитаваш.

Невъзмутимостта му я вбеси.

— Така си мислиш ти — рече тя.

Той се извърна така внезапно, че Вирджиния се задави и отстъпи.

— Райърсън? — прошепна тя. Непонятна й беше студенината и суровостта в погледа му.

Той се приближи и застана срещу нея.

— Никакви пушки — точно и ясно отсече Райърсън. — Ясно ли е? Нищо не разбираш от пушки и за няколко дни не можеш да научиш достатъчно, че да можеш да се справиш с мародерите. По дяволите, дори професионалистите се дънят. Картината, която ти обрисувах, че застрелваш невинен човек, не съм си я измислил.

Очите й се разшириха, щом усети сериозния му тон.

— За какво става дума? — прошепна Вирджиния. — Какво е станало?

— Баща ми беше професионалист, Джини. Държеше пушки в къщата и научи мен и брат ми да си служим с тях. Казваше, че е безопасно да се държат пушки в къщата, при условие, че всички знаят как да ги използват. Той изпитваше уважение към тях. Една нощ по-малкият ми брат се връщаше от късна среща и се опита да се промъкне, без да събужда никой. Но не успя. Татко чул шум в коридора.

Вирджиния затвори очи, предусещайки продължението.

— О, Райърсън.

— Да, татко стреля по него, като си мислеше, че е крадец. Джеръми оживя като по чудо. Татко никога не можа да си прости. На следващия ден изхвърли всичкото оръжие, което беше колекционирал.

— Колко ужасно за семейството!

— Наистина. Никакви пушки, Вирджиния.

Нямаше смисъл да спори с него. Раздразнена, но поразена от мрачната история, която той току-що й разказа, тя тръгна обратно към коридора.

— Не разбирам защо не са откраднали нищо — измърмори тя. — Просто са тарашили къщата. И защо моята? Осъзнаваш ли, че за втори път някой се опитва да ограби място, където живея аз? Онзи мародер в Торалина в нощта, преди да отпътуваме от острова и сега това. Не е честно.

— Да, знам.

Нещо в приглушения му тон възпря Вирджиния. Последва дълга тишина, докато тя стоеше в коридора и размишляваше. Интуитивно усещаше, че и Райърсън е зает със същото. Тя бавно се обърна и закрачи към всекидневната. Райърсън стоеше със списанията в ръце там, където го беше оставила.

— Наистина смяташ ли, че не е възможно…? — Вирджиния не довърши изречението.

— Да има някаква връзка? Малко вероятно е. Твърде рисковано при това. Торалина е на няколко хиляди мили оттук. И онзи тип там не беше вандал. Той определено търсеше ценности. — Но Райърсън продължаваше да я наблюдава замислено и задълбочено.

Вирджиния облиза устни.

— И този тук може да е търсил ценности. Сигурно е причинил тази бъркотия, защото е мислел, че къщата е на негово разположение.

— Но нищо не е взето — отбеляза Райърсън.

— Вярно. Може би не е намерил това, което е търсил.

— Вирджиния, обуздай въображението си. Не е възможно да има връзка между двете случки. Това означава, че някой ни е проследил от Торалина. Съвсем неправдоподобно. Защо ще избере нас да следи? В курорта бяха отседнали много по-богати хора.

Вирджиния седна бавно на облегалката на дивана. Хвана ръце и ги сложи между коленете си.

— Гривната.

Райърсън не даде признаци на изненада и тя веднага се досети, че същата мисъл е занимавала и него. Той остави вестниците и седна върху претрупаното кресло. Протегна нозе и се загледа във върховете на обувките си.

— Доколкото ми е известно, единствено Хари Бригман знае, че гривната е у нас.

— Може би си я иска обратно. Може би наистина е семейна реликва, която той няма право да губи на покер. Може би е по-ценна, отколкото си представяме.

— Или може би той просто не обича да губи. — Райърсън положи лакти на облегалките на креслото и подпря брадичката си. Сребристосивите му очи се впиха в нея. — Инцидентът на Торалина е ясен: мародер в хотела. Непрекъснато се случва в най-добрите хотели.

Вирджиния мрачно кимна.

— Да ти кажа право, не ми се ще да мисля, че има връзка. Твърде страшничко е.

— Едно нещо ще успокои духовете — каза Райърсън след миг.

Вирджиния също вдигна поглед.

— Какво е то?

— Мога да се свържа с полицията в Торалина и да разбера дали са заловили мародера. Ако случайно са хванали някого и той е бил в затвора през цялото време, ще сме сигурни, че крадецът тук е друг човек.

Вирджиния се оживи.

— Чудесна идея. Да го направим.

Райърсън се надигна от креслото.

— Добре. Ще се погрижа за това утре. Междувременно, да пооправим къщата. Става късно, а трябва да хващаме ферибота.

— Райърсън, ако има някаква връзка между случилото се тук и на Торалина, може би трябва сериозно да се замисля за пушка — промълви Вирджиния.

Райърсън изгуби търпение. Сложи ръце на тила й и я подкани да тръгне към спалнята.

— За последен път, пушка няма да вземаш. Пушките са опасни. Убиват невинни хора. Забрави за тази идея. А сега се заемай да опаковаш.

— Райърсън, ако говориш сериозно за съжителство с мен през цялото време, трябва да те предупредя, че съм живяла сама доста дълго време и не обичам заповедите.

— А ако говориш сериозно за съжителство с мен през цялото време, трябва да знаеш, че не обичам завоалираните заплахи и сподавените предупреждения — весело й обясни той. — Иди да опаковаш багажа си.

 

 

Два дни по-късно Вирджиния седеше на бюрото си, когато позвъни сестра й да я покани на обяд.

— Това е искрена покана — увери я Деби. — Мислех, че ще празнуваме, че най-после си склонила.

— Че какво?

Деби се засмя от другия край на линията.

— Снощи говорих с мама. Каза, че тъкмо си била звънила да й дадеш новия си адрес.

Вирджиния почука с молива по бюрото.

— Как се приема новината? Мама звучеше леко изненадана по телефона, но не каза нищо повече от „О, разбирам“.

— Разкъсва се между удоволствието, че най-после си решила да дадеш шанс на друг мъж, и шока, че вместо да се омъжиш за него, се местиш да живееш при него. Обясних й, че доколкото те познавам, на нея ще й се наложи да възприеме Райърсън едва ли не като зет. Все още ми е сърдита, че не успях да го прикоткам.

— Е, силно вярвам, че не храни никакви надежди за моя случай. Райърсън и аз няма да се женим.

— Всички така казват в началото — мрачно я предупреди Деби. — А сега за обяда?

— Ще приема, ако обещаеш, че няма да има никакви тостове за това, че съм била склонила.

— Добре, но ще ми развалиш удоволствието.

Вирджиния затвори телефона смутено. Но думата „брак“ винаги я смущаваше. Двамата с Райърсън щяха да живеят заедно, не да се женят. За брак изобщо не бяха споменавали. Това беше уговорка между двама равнопоставени, които имат доста общи неща помежду си, в това число и взаимна страст. Нито тя, нито Райърсън бяха в капан. Смущението й се разсея и Вирджиния се върна към доклада пред себе си.

Два часа по-късно се настани срещу Деби в един шикозен ресторант в „Пайк Плейс Маркет“, пълен с бизнесмени и офис служители. Денят беше топъл и слънчев и на фона на ослепително синьото небе се очертаваше начупения силует на Олимпийските планини.

— Само си представи какво може да излезе от подобна история изпод перото на някой писач на лъскави романи — весело каза Деби. — Ето ни, две сестри, които си поделят един мъж. Би трябвало да има напрежение и висша драма. Налице са всички изисквания за бестселър.

Вирджиния се усмихна, но внимателно се вгледа в красивите очи на сестра си.

— А има ли причина за такова напрежение и драма, Деби?

— Не. Радвам се, че съм извън играта. Радвам се, че ти я играеш сега. Според мен двамата с Райърсън сте идеална двойка. Между другото, в случай, че се интересуваш, не сме си поделяли Райърсън в прекия смисъл на думата.

Вирджиния зарови нос в голямото меню.

— Знам — измънка тя.

— О, така ли? — ехидно рече Деби. — Обзалагам се, че Райърсън ти е дал да разбереш за това от самото начало.

— Всъщност, да.

— Не би допуснал. Много е безцеремонен, нали? Е, това си е истина. Честно казано, намирах го за много отегчителен в това отношение и предполагам, че чувствата ни са били взаимни. О, в началото си беше достатъчно атрактивен. Различен от другите мъже, с които излизах. По някакъв начин по-голям, по-силен, по-корав. Не само на размери, но и в други аспекти, които не мога да обясня. Освен това, в някои случаи го намирах за заплашителен. А когато ставаше такъв, боя се, че беше малко скучен. Винаги изглеждаше солиден, важен. Като недвижим обект, ако се сещаш какво имам предвид. Е, така и не открих начин да го трогна. Така и не го видях да се въодушевява от нещо. Когато осъзнах, че дори идеята да заминем за уикенда не го развълнува, разбрах, че имаме проблем. Може би разликата във възрастта ни е твърде голяма.

— Деби, не съм сигурна, че се налага да обсъждаме тази тема толкова подробно. За мен е достатъчно да знам, че не ридаеш за него.

— О, хайде, Джини — отвърна Деби, — ние сме сестри. Обожавам да правя дисекция на мъжете. Страхотно забавление.

— Да изберем друг мъж за дисекция. С кого се срещаш напоследък?

— Том Кантер — тутакси отвърна Деби. — Борсов агент. Миналата година от комисионни заработил двеста и петдесет бона. Бива си го. Обича „Слийз Трейн“.

Вирджиния вдигна поглед от менюто.

— „Слийз Трейн“? О, да, онази банда, която свири хард рок и от чиято музика ушите на Райърсън бучаха два дни.

Деби се усмихна.

— Намирам вкусът към музиката и на двама ви за скучен. Какво ще обядваш?

— Спагети с люти чушки и пушена сьомга.

— Звучи добре. Мисля да опитам риба кажун. С малко салата, може би.

Преди Вирджиния да отговори между нея и прозореца се мушна някаква голяма фигура и един познат мъжки глас попита:

— Мога ли да седна при вас?

— Райърсън! — Вирджиния се засмя срещу него, усещайки тръпки на удоволствие от неочакваната среща. Той се наведе и я целуна собственически. — Сядай! Деби, нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не. Вече приключихме разговора за теб, Райърсън. Сега говорим за друг мъж. Сядай. Какво правиш в града? Виждам, че си пазарувал. Нещо вълнуващо ли си купил? — Тя забеляза, че в едната си ръка Райърсън носи книжна торба, на която личеше логото на голям универсален магазин в центъра. Райърсън мушна покупките под стола си.

— Нищо важно. Просто нещо малко, което отдавна се канех да купя. — Той посегна към менюто. — Реших, че тъй като съм в центъра, мога да изведа Джини на обяд. — Той вдигна поглед. — Но когато се обадих в офиса ти, секретарката ми каза, че обядваш тук със сестра си.

— Тъкмо ще поръчваме — щастливо рече Вирджиния. — Радвам се, че ни намери. Имаме късмет. Деби плаща.

Деби мрачно ахна от изненада.

— Ей, чакай малко. Поканих един човек на обяд, а не двама.

— Помисли си колко пари потроших за онези билети за „Слийз Трейн“ — отбеляза Райърсън невъзмутимо. — Дължиш ми го.

— Нека ти обясня, че с този обяд празнуваме новото квартирно положение на Джини — приповдигнато рече Деби.

Райърсън се ухили самодоволно.

— Е, трябва да призная, че вече няколко пъти празнувах този повод насаме с Джини. Добре, добре, ще си платя обяда.

Вирджиния се намеси преди разговорът да тръгне в смущаваща посока.

— Ако не престанете да се заяждате, можем да дадем поръчката си и да се върнем на работа преди края на работното време. — Вътрешно тя чувстваше, че може да е спокойна. Каквито и да са били чувствата на сестра й към Райърсън някога, вече бяха се изпарили. Деби се отнасяше към него като към по-голям брат. Райърсън й отвръщаше по същия начин.

Бяха към края на обяда, когато Райърсън забеляза един колега в залата.

— Ще помолиш ли келнера да ми налее още една чаша кафе, Джини? Ще отида да поздравя Ролинс. Секретарят ми каза, че се опитва да се свърже с мен цял ден.

Пакетът под стола му се помръдна, когато той се изправи. Вирджиния с любопитство го изгледа. Преди да тръгне сутринта той не беше споменал нищо за пазаруване. Тя работеше в сърцето на града. За нея щеше да е по-лесно да купи всичко, което му трябва. Недоумяваше защо не беше я помолил за тази малка услуга.

— Е — каза Деби, когато Райърсън се отдалечи и не можеше да чуе, — кажи ми истината. Има ли шанс вие двамата евентуално да се ожените?

Удоволствието на Вирджиния от неочаквания обяд се стопи.

— Точно тази тема е забранена за дискусия, Деби. Сама знаеш.

— Съгласяваш се да живееш с него, но няма да се ожениш?

— Не става въпрос за това. Райърсън и аз се разбираме. Да спрем дотук.

— Както кажеш, но какво мисли той по въпроса? Мисля, че не се вижда като модерен, забавляващ се ерген, защото в тази си роля се провали вече. Той е от хората, които желаят да се гмурнат в уюта на домашното блаженство.

— Казах ти вече, Райърсън разбира. Той е доста доволен от положението в момента, както и аз. Да говорим за нещо друго.

— Опа. Големите сестри изобщо не дават възможност на малките да се позабавляват. Ако ме питаш, олеле! Внимавай!

Деби възкликна, когато келнерът, който носеше кафето, се опита да избегне сблъсък със сервитьорка с поднос с цвъртяща риба. Стъклената кана с кафе в ръката му се разклати и се разплиска.

— Пакетът! — извика Вирджиния в момента, в който кафето се разля върху стола и заплашваше да оплиска покупката на Райърсън.

— Хванах го — съобщи Деби. Тя бързо се наведе и грабна чантата. За нещастие я хвана не откъдето трябва и чантата се отвори. На пода грациозно падна едно секси боди с цвят на червено ферари. Вирджиния шокирано гледаше коприненото бельо. Тя не беше единствена. И келнерът, и Деби също се взираха в него. Деби стрелна с поглед стъписаното лице на сестра си и избухна в смях.

— И през ум не би ми минало, че Ей Си Райърсън би купил на възлюбената си такова секси мини боди. О, боже, Джини, това няма цена. Безценно е.

Келнерът забърса стола и отстъпи с припряно извинение, а Вирджиния се наведе да прибере бодито. Страхуваше се да не би лицето й да е придобило същия червен цвят. Освен това се стараеше да прикрие смеха си.

Без предупреждение огромната ръка на Райърсън сграбчи бодито секунда, преди Вирджиния да го достигне. Червената коприна изглеждаше деликатна и изключително крехка върху силните му пръсти. Тази гледка накара Вирджиния да си спомни колко нежно използваше Райърсън силата си в леглото и цялата почервеня като домат. Погледите им се срещнаха и той й се усмихна секси.

После Райърсън се изправи и спокойно мушна бельото в чантата. Провери дали столът му е избърсан от кафето и седна със същия замах сякаш се настаняваше на годишното събрание на борда на директорите на „Мидълбрук“.

— Когато вие двете спрете да се кикотите, можем да изпием кафето и да тръгваме. — Той погледна елегантния часовник на китката си. — Става късно.

Вирджиния почувства сестринска благодарност, когато Деби за първи път в живота си демонстрира, че може да си държи езика зад зъбите. Никой не каза нищо повече за червеното боди. Райърсън целуна Вирджиния за довиждане пред входа на сградата, където тя работеше.

— Купих го за теб да го облечеш довечера. Днес е нашата годишнина — прошепна той в ухото й.

— Каква годишнина?

— Преди седмица и половина ние се прелъстихме един друг на Торалина.

— О! — Вирджиния сграбчи хартиената чанта от ръката му. — Тази ли годишнина? Тъй като ще се прибера преди теб, по-добре да го взема аз.

— Ще го облечеш, за да приготвиш „маргаритите“ ли?

Тя се усмихна ослепително.

— „Маргаритите“ биха били чудесно допълнение. Доста подходящо. — Тя припряно кимна и се обърна към стъклените врати.

Райърсън я наблюдаваше, усещайки, че се възбужда от самата мисъл, че му се иска да види Джини, облечена в червената дреха от коприна и дантели. Щеше да изглежда дяволски секси. А гривната щеше изящно да допълва тоалета. Той се почувства най-големият късметлия на земята.

Като си свирукаше тихичко той се отправи към мерцедеса.

 

 

Когато вечерта се прибра след работа, вече не си свирукаше. Беше сериозен, а щом разбра, че Вирджиния още не се е прибрала, загрижеността му се превърна в тревога.

— Джини? — Викаше името й, докато обикаляше къщата. Тя винаги се прибираше преди него. Офисът й не беше много далеч. За десет минути изминаваше разстоянието. Той грабна телефона и набра офиса й. Никой не се обади. Райърсън затвори с трясък слушалката и отиде до прозорците. Загледа се в залива Елиът и си наложи да се успокои. Може да се е отбила в магазина да купи съставките за коктейла „Маргарита“ или се е сетила, че трябва да направи нещо, за което беше забравила, когато му обеща, че ще се прибере преди него.

Той даде още петнайсет минути толеранс.

А после какво? Не можеше просто да се обади в полицията, защото Джини беше закъсняла от работа с двайсет минути.

Райърсън включи телефонния секретар, за да чуе дали Джини не беше оставила съобщение. Нямаше такова. Погледна ръчния си часовник и отново вдигна слушалката, за да позвъни на Деби. Набра припряно номера. Никой не се обади.

В къщата на родителите й.

Тъкмо набираше номера на семейство Мидълбрук, когато чу завъртване на ключ в ключалката. Пусна телефонната слушалка в гнездото й и се спусна към вратата.

— Къде беше, по дяволите? — процеди той, когато Вирджиния влезе в коридора с купища пакети. В едната от чантите беше червеното боди. Тя го погледна изумена.

— Отбих се да прибера дрехите от химическо чистене. Ти си се прибрал малко по-рано. Какво става, Райърсън?

— Закъсняваш почти с половин час. Трябваше да си тук, преди да се върна аз.

— Щях, но в последната минута се сетих за химическото чистене. Не разбирам защо си толкова разстроен. Има достатъчно време за бодито и „маргаритите“.

— Забрави за проклетото боди — изсумтя той. — От сега нататък ме уведомявай, когато имаш намерение да закъсняваш. Искам да знам къде си във всяка минута, ясно ли е? Остави съобщение на телефонния секретар или предай в офиса. Още по-добре ще е да ми даваш програмата си за деня, към която трябва да се придържаш. Без отклонения.

— Програма! — наежи се Вирджиния. Тя остави пакетите и се обърна с лице към него. — Мисля, че е най-добре да си изясним нещо с теб, Райърсън. Казах ти, че не съм свикнала да изпълнявам заповеди. Освен това, нямам навика да докладвам какво правя във всяка една минута. Ако така си представяш съжителството, то тогава ти си в голямо заблуждение. За кого се мислиш, че да изпадаш в гняв само, защото съм закъсняла няколко минути от работа?

Той прокара ръка през косата си и се опита да овладее нервността си. Тя все още не знаеше това, което знаеше той.

— Добре, успокой се.

— Не аз имам нужда да се успокоя, а ти. Ако знаех, че ще се държиш по този начин при това малко закъснение, никога нямаше да се съглася да се преместя при теб. Ние не сме женени, Райърсън. Спомняш ли си? Дори и да бяхме, не бих позволила поведението ти. Съпругът ми ми остави достатъчно разочарование, което ще ми стигне за цял живот. Няма никога да позволя на никой мъж да ме тъпче.

Той си помисли, че тя изпада в истерия и то по негова вина. Райърсън наистина беше потъпкал достойнството й. Вдигна ръка.

— Спокойно! Нека ти обясня.

— Не мога да съм спокойна. Ядосана съм. Нямаш никакво право да ми крещиш така. Няма да ти се размине. Няма да ти позволя да ми причиниш подобно нещо. Нямаш никакво право.

— Имам това право — отвърна той. — Изкарах си ангелите, докато те чаках.

— Защото закъснях няколко минути ли? — гневно и недоверчиво попита тя.

— Не, не защото закъсня с няколко минути — изрева той. — Полудях, защото когато се прибрах в офиса си днес след обяд, имах съобщение от полицията в Торалина. Най-накрая си надигнаха задниците и ми се обадиха.

Тя се закова на място. Погледна го с отворени уста.

— От Торалина? Съобщение за онзи мародер?

— Не съвсем — рязко отвърна Райърсън. — Полицията в Торалина не се интересувала много-много от нашия мародер след заминаването ни. Били заети с убийство в уединен от другите апартаменти.

— Някой е бил убит? Там в хотела?

— Някой, когото познавахме, Джини. Хари Бригман. Онзи, дето загуби гривната на покер. Има вероятност мародерът, който влезе по-късно през нощта в нашата стая да е бил убиецът.