Джейн Ан Кренц
Радост (7)

Седма глава

— Хранително натравяне. — Ако Вирджиния не беше така упоена, щеше да почувства възмущение. Два часа, след като излезе от спешното, тя лежеше в леглото на Райърсън с вероятната диагноза. — Не мога да повярвам. Ресторантът е добър!

— Лекарите не са абсолютно сигурни, че е хранително натравяне — напомни й той. — Може да е грип. Нали чу доктора, смущенията на храносмилателната система се диагностицират трудно. Те просто лекуват симптомите, а останалото оставят на природата.

— Хранително натравяне е — твърдо рече Вирджиния. — Вече се чувствам по-добре. Ако беше грип, състоянието ми щеше да се влоши. Ще ти кажа нещо: никога вече няма да отида в този ресторант.

— Може да е от обяда. Една от сестрите каза, че симптомите се появяват няколко часа по-късно. — Райърсън се движеше чевръсто из стаята, пооправяйки възглавниците и щорите. — Може да се случи и в най-добрите ресторанти. При положение, че е хранително натравяне.

— Залагам на хранително натравяне.

Райърсън се усмихна широко.

— Не само ти залагаш на хранително натравяне. Ако е грип, сигурно скоро и аз ще се тръшна в леглото до теб и тъй като извинението ми допада, предпочитам да не чувствам гадене, докато те любя.

Тя вдигна поглед към него, все още малко смутен заради ситуацията. Без съмнение Райърсън беше чудесен. Държеше се спокойно и грижовно, а в спешното се справи с всичко. Ни най-малко не се почувства неловко, когато му се наложи да влезе в ролята на медицинска сестра.

— Съжалявам, че ти създавам такива неприятности — измънка тя и придърпа чаршафа до брадичката си. Все още от време на време чувстваше пристъпи на хлад. Райърсън я погледна раздразнено.

— Спри най-после да се притесняваш и да се извиняваш. Ако кажеш още една дума, че ми създаваш проблеми, много е вероятно да изгубя търпение. Ще направя чай. Връщам се след няколко минути.

Вирджиния кимна, но не посмя да отговори. Затвори очи и се унесе. След малко отново почувства присъствието му до леглото.

— Благодаря — отвърна тя и седна като се подпря на възглавниците, за да поеме чашата с чай.

— Няма нищо. — Райърсън седна на леглото с голяма чаша в голямата си ръка. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да разговаряме?

— За какво искаш да разговаряме?

— Мисля, че знаеш отговора. Сега, когато кризата премина, бих искал да знам защо трябваше да се измъкваш оттук, когато се събуди толкова болна, че едва стоеше на краката си?

Вирджиния впери поглед в озареното от зората небе през прозореца.

— Не допусках, че болестта ми може така да ти въздейства — най-после призна тя. — Съпругът ми не понасяше болни хора. Ставаше много жесток. Веднъж бях настинала и той ми каза, че изглеждам с десет години постара. Настоя да остана при сестра си, докато оздравея.

— И ти реши, че и аз ще реагирам така, нали?

Вирджиния се сви от студенината и възмущението в гласа му.

— Нещо в мен не искаше да рискувам — открито рече тя. — Не желаех да ме виждаш в това състояние. Не исках да разваля всичко между нас.

— Искаш да кажеш, че не вярваше, че ще мога да понеса болестта ти. Джини, що за човек, мислиш, че съм аз? Та ние сме обвързани, тоест грижим се един за друг.

Тя въздъхна.

— Любовната връзка не е като брака. В основата й лежи най-вече въображение. На това ниво нещата при нас вървят добре. Стори ми се, че е по-разумно да не се намесва действителността.

— Кажи ми, ако снощи се бях разболял аз, щеше ли да се опиташ да ме изпратиш у дома, преди да се влоши състоянието ми?

Тя го стрелна с поглед.

— Разбира се, че не — тутакси отвърна Вирджиния. — Как изобщо може да си помислиш такова нещо?

— Познай какво ме наведе на тази мисъл — лаконично отвърна той.

— Но това е различно — опита се да обясни Вирджиния.

— Нима? Защо? Защото ти си жена, а жените по природа са по-грижовни? Глупости. Аз настоявам за равни права, малка шовинистке. Очевидно тази твоя нагласа е наследство от мъртвия ти съпруг. Освободи се от нея. Ще се наложи да се научиш да ми се доверяваш.

— Но, Райърсън…

Той каза нещо остро под сурдинка.

— Джини, по-добре погледни открито някои очевидни факти. Не е възможно двама души като нас да имат любовна връзка и въпреки това да са свободни от задължения и обвързване. Дори да е възможно за някои хора, за нас не е възможно. Не сме типичен пример. По природа сме твърде практични. Възможно е там на Торалина всичко да е изглеждало някак нереално, но сега, когато сме у дома, това чувство не може да се запази. Рано или късно действителността се намесва, независимо колко упорито й се противопоставяш. Аз, например, нямам нищо против действителността. Истината е, че ме бива повече да се оправям с действителността, отколкото да се опитвам да ставам герой на измислен сюжет. Мисля, че и ти си такава.

Тя се поколеба, после се облегна на възглавницата и затвори очи. Спомни си колко зле се чувстваше през нощта и колко умело се беше справил той с положението. Точно по същия начин би действала и тя, ако ролите им бяха разменени. Двамата си приличаха в толкова много неща.

— Да — тихо се съгласи Вирджиния, — започвам да го съзнавам.

Настъпи дълга тишина. После Райърсън спокойно каза:

— Когато се почувстваш по-добре, ще поговорим за подробностите около преместването ти при мен.

В съзнанието си Вирджиния си представи как гостоприемно се отваря вратата на златна клетка. Може би ще се получи, помисли си тя за първи път. Райърсън беше различен. Вероятно, тя само допускаше, че може да поеме риска да живее с него.

В края на краищата, ако нещата не потръгнеха добре, и двамата бяха свободни. Може би сгреши като се противопостави на идеята му за съжителство. Може би съжителството съвсем не е едно и също с брака.

Или пък е?

Вирджиния заспа с този въпрос в мислите си. Райърсън дълго седя и я наблюдава със замислен поглед.

Все още беше шокиран от спомена за това как се почувства рано тази сутрин, когато внезапно се събуди и разбра, че тя се опитва да се измъкне от къщата. Ярост и болка се бореха в него в този момент. Несъмнено Вирджиния беше типичен пример за синдрома „колкото повече го биеш, толкова повече те слуша“. Но тя щеше да измине целия труден път.

Той тихо събра чаените чаши и понечи да излезе от спалнята. Беше стигнал до средата на стаята, когато видя, че дамската чантичка на Вирджиния лежеше отворена на нощното шкафче. Отвътре проблесна синият пламък със златни нишки и Райърсън се усмихна. Тези дни гривната беше неотлъчно с тях. Тя символизираше нереалния свят, който двамата откриха на Торалина.

За късмет, скоро щеше да стане символ и на действителността, която щяха да открият тук в Сиатъл. За късмет ли? По дяволите, късметът му работеше, откакто в онази нощ застана на прага на Вирджиния. Той беше набрал скорост вече. Нищо не можеше да го спре.

 

 

Вирджиния се събуди около обяд и й стана съвсем ясно, че ще живее и ще се храни в друг ресторант. Тя си пое дълбоко въздух няколко пъти и откри, че стомахът й почти е оздравял. Дори главоболието беше изчезнало. Помръдна пръстите на краката си и й се прииска да вземе душ. Тази мисъл беше достатъчна, за да я извади от леглото.

Като се изправи, откри, че не е толкова стабилна, колкото предполагаше, но ако не друго поне състоянието й беше се подобрило. Тя тръгна към коридора към банята, изхлузи нощницата си и се мушна под горещата струя.

След минута вратата към душа се отвори и Райърсън надникна любопитно. Плъзна поглед по пищните й мокри форми и в очите му се появи лека усмивка.

— А може би това означава, че си готова за сурови стриди и пържола тартюф?

Вирджиния се усмихна.

— Не съвсем. Не мисля, че ще се оправя за партито на семейство Андерсън утре вечер. А днес ще съм на супа и солени бисквити.

— Ти си късметлийка. Специалист съм в тази област. Предполагам, че интересът ти към храната означава, че нямаш грип.

Вирджиния поклати бързо глава.

— Не. Сигурно е било хранително натравяне.

— Е, не бъди толкова доволна от себе си. Никъде няма да ходиш — мрачно я предупреди Райърсън.

Тя впери поглед в него.

— А това какво означава?

— Че ще останеш при мен още една нощ.

Звучеше изключително убедителен. Вирджиния си призна, че тази идея не я разстрои много. Пък и беше краят на седмицата.

— Защо? — предпазливо попита тя.

— За да те наблюдавам — с лукава усмивка отвърна той. — Отблизо.

Тя продължи да гледа към вратата към душа, докато той силно я затвори след себе си. Нещата се случваха, помисли си тя. Бавно, неизбежно, тя ставаше част от живота му, а той част от нейния. Това не беше измисленият свят на Торалина, където тя се чувстваше различно. Това беше действителността и Вирджиния трябваше да се изправи лице в лице с факта, че Райърсън е прав. Нямаше как любовната им връзка да остане безопасна и нереална. Той беше твърде реален, за да го счита за любовник от романите.

Този следобед Вирджиния откри, че е наистина приятно Райърсън да я обгрижва. Той отиде на пазар в „Пайк Плейс Маркет“ и й донесе цветя и хранителни продукти. Приготви супа и със замах й я поднесе. Играха шах, той я остави два пъти да спечели. През нощта не се опита да я люби. Разбираше, че тя се е възстановила, но все още чувстваше умора от изпитанието и само я прегърна в обятията си, докато тя заспа.

Цялата случка накара Вирджиния да осъзнае колко уютно може да е страстното приятелство. Сега за нея въпросът беше дали да рискува и да приеме съжителство. Част от нея все още се боеше да рискува всичко, което откриваше с Райърсън.

Следващият ден беше неделя и Вирджиния откри, че Райърсън притежаваше едва ли не нейните навици. Насладиха се на мързелива късна закуска, после четоха вестник на чаша чай, на фона на нежната музика на Моцарт. Чувстваха домашен уют. Вирджиния започна да си представя цяла поредица от подобни уикенди в бъдеще.

Може би щеше да се получи.

Райърсън предусети нишката на упоритите й мисли и се усмихна вътрешно. Късметът му работеше.

На партито на семейство Андерсън, което се състоя в дома им на остров Мърсър, присъстваха множество хора. Модерната двуетажна къща гледаше към Вашингтон Лейк.

Живописна градина свързваше терасата с брега, където беше частният им кей за лодки.

Къщата беше построена за забавление и тази вечер беше изпълнена с хора. Вирджиния познаваше мнозина от гостите, тъй като семейството доста дълго беше присъствало в бизнес обществото на Сиатъл. Тя ги представи на Райърсън, който беше добре приет.

Той откри също така, че връзката му с Вирджиния беше обект на догадки. Трябваше да очаква подобен интерес. Също и заобиколите въпроси относно Деби. Тъй като мислите му изцяло бяха заети с това как да накара Вирджиния да влезе в живота му, той буквално беше забравил за мимолетната си връзка с по-малката сестра Мидълбрук. Странно, как такава дреболия може да се изплъзне от мислите му.

— Чух, че излизате с една от сестрите Мидълбрук — поверително му рече един оплешивяващ мъж на средна възраст, когато Вирджиния се усмихна на някого в залата и тръгна нататък през тълпата. — Мислех, че е другата. По-малката. Сигурно съм се объркал. — Той се намръщи и се загледа след Вирджиния. — Каква е интригата? Вие двамата сериозно ли или…? Впрочем, казвам се Хидърингтън. Сам Хидърингтън. Познавам Джини от малка. Беше чудесно дете. Някой ден ще ощастливи някой мъж като негова достойна съпруга.

Райърсън стисна чашата с уиски. С поглед потърси Вирджиния, която изглеждаше стройна и царствена в синьо-зелената си копринена рокля, изкусно легнала на превъзходната й фигура. Беше ослепителна, оживена, изключително очарователна, лешниковите й очи кипяха от жизненост. Идеална съпруга за добър, почтен бизнесмен като него, помисли си той със задоволство. Дама на повърхността, а под тази маска се криеше страстна любовница.

Вирджиния носеше гривната и на Райърсън му харесваше как бижуто проблясва върху ръката й. Беше склонен да възприема украшението като заместител на пръстен.

Винаги, когато я погледнеше, го пронизваше чувството за силна обвързаност с Вирджиния. Дразнеше го, че останалите тази вечер нямаха и понятие за тази силна връзка, а фактът, че нямаше как да им го обясни, го вбесяваше.

Райърсън осъзна, че желае да заяви намеренията си по традиционния начин, но досега нямаше официално обещание от Вирджиния. Нещо в него не му даваше мира. Не му харесваше да живее на границата между приятелството и брака. Той се обърна към Сам Хидърингтън.

— Съгласен съм с вас. Джини е чудесна. За протокола, двамата с нея имаме уговорка.

— О! Просто добри приятели? — Мъжът разбиращо премигна. — Не се тревожете, схващам.

— Така ли? — Райърсън хладно го погледна.

— Разбира се — рече Хидърингтън с аристократичен жест. — Не мога да кажа, че съм изненадан. Всички знаят, че Джини преживя лоши времена с онова копеле, за което се омъжи. Признавам, че онзи успя да надхитри всички за известно време. Но стана ясно, че целта му е „Енергийни Системи Мидълбрук“. — Той погледна привлекателната жена, която се приближи и застана до него. — Нали, скъпа? Райърсън, това е съпругата ми, Ан. Ан, това е Ей Си Райърсън, човекът, който купи „Мидълбрук“.

— Приятно ми е, господин Райърсън. — Ан Хидърингтън му се усмихна, но погледът й издаваше любопитство. — От години сме приятели със семейство Мидълбрук. Съпругът ми е прав. Единственото добро нещо, което Джак Уинтръп успя да стори на Вирджиния, е, че хвърли топа. Но преди да напусне сцената, той й причини много злини. На погребението казах, че се съмнявам Вирджиния да се омъжи отново. Радвам се, ако съм грешала.

Райърсън се изкашля. Разговорът започваше да го дразни. Но, по дяволите, по никакъв начин не можеше да претендира, че се жени за Джини. Дори не можеше да заяви, че тя живее с него.

— Тъкмо обяснявах на съпруга ви, че с Вирджиния сме… Да речем добри приятели. Между нас има уговорка. — Боже, що за израз. Искаше му се да разтърси Джини за това, че го остави в тази ситуация.

Ан сбърчи вежди.

— Вярно ли е? Уговорка? Какво мисли семейство Мидълбрук за това, че дъщеря им и мъжът, купил фамилната фирма, са „добри приятели“?

— Защо не зададете този въпрос на семейство Мидълбрук? — отвърна Райърсън през зъби. Беше му дошло до гуша. Обърна се и се скри в тълпата. Всеки миг можеше да изгуби търпение.

Никой друг не беше толкова прям като Ан Хидърингтън и съпругът й, но погледите на хората, които познаваха Вирджиния, бяха изпълнени с любопитство и въпросителни. С напредването на вечерта Райърсън беше обзет от нарастващо раздразнение и ярост. Вирджиния изглежда не се трогваше от любопитството, прецени Райърсън и това още повече го вбеси.

Той губеше търпение. Малко след осем часа той се огледа из залата и веднага откри Вирджиния. Стърчеше с половин глава над останалите гостенки и беше царствена като кралица. „И също толкова горда и упорита“, помисли си Райърсън мрачно. Той привърши уискито си и закрачи към нея, внезапно обзет от решителност.

Вирджиния го видя и щастливо му се усмихна. Помисли си с топлота колко добре изглежда той, висок, силен, мъжествен. Мъжът, на когото жената може да разчита, че винаги ще е до нея, когато нещата не потръгнат, прошепна един глас в съзнанието й.

— Здравей, Райърсън — поздрави го тя. — Забавляваш ли се?

— Не особено. Бях зает да разяснявам въпроси, свързани с нашето така наречено приятелство.

— О, тези въпроси ли? — засмя се тя. — И на мен самата ми зададоха няколко такива. Всички са много любопитни. От една страна, хората не могат да разберат с мен или с Деби излизаш, от друга, искат да знаят доколко сме сериозни.

— Надявам се, че си им обяснила, че сме много сериозни — многозначително изсумтя Райърсън. Той посегна и взе чашата с вино от ръката й. — Да излезем навън. Искам да поговоря с теб.

— Сега? — Тя се изненада. — Нещо не е наред ли?

— Нищо, което може да се поправи. Да излизаме. — Той я хвана и я изведе от пълната зала на терасата. После пое към градината. Юнската вечер беше хладна, но не студена. Вирджиния охотно последва Райърсън. Приятно й беше малко да си отдъхне от партито.

— Виж светлините на града — оживено рече тя, докато слизаха към брега. — Не са ли прекрасни тази вечер? Толкова ясни и ослепителни. Отдавна не съм идвала в градината на семейство Андерсън. Бях забравила колко е живописна. Знаеш ли, тя се превърна в хоби за Бил Андерсън и запълни цялото му време. Той непрекъснато прави малки езерца или сади екзотични рози.

Райърсън не чуваше думите й, които се лееха като поток.

— Искам да поговорим за нас, Вирджиния.

Тя се стегна. Ето пак, помисли си. Търпението на Райърсън се беше изчерпало. Имаше намерение да я постави до стената и да измъкне отговор от нея.

— Райърсън, смяташ ли, че това е подходящото място и момент? — тихо попита тя и разбра, че инстинктивно се опитва да печели време.

— Имах намерение да изчакам, но мисля, че няма да мога — рязко отвърна той. Пусна ръката й и пръстите му погалиха гривната. Лунната светлина се отразяваше в очите му. — Всички в тази къща искат да знаят дали ще се женим. Аз не ти задавам този въпрос. Просто искам отговор на въпроса, който ти зададох онази нощ. Ще дойдеш ли да живееш при мен?

Вирджиния се поколеба за миг, после се извърна и направи няколко крачки надолу по чакълестата алея. В дъното имаше езерце. Тя протегна ръка и докосна една роза, позлатена от лунната светлина.

— Сигурен ли си, че точно това искаш, Райърсън?

— Искам теб — отвърна той. — Не на половин работен ден с пътуване с ферибота, нито със съвместни уикенди от време на време. Искам те през цялото време.

Вирджиния си пое дълбоко въздух.

— Мислила съм за това — внимателно започна тя.

— По дяволите. — Райърсън не прикри неприязънта си. — Будалкаш ли се с мен, Джини? Наистина ли смяташ, че можеш до безкрай да я караш с мен така като любовници? Смяташ ли, че аз ще те оставя да се отнасяш с мен по този начин?

Тя се намръщи и се обърна към него.

— Райърсън, чуй ме. Казах ти, че съм мислила сериозно за този проблем и продължавам да мисля.

— Не е проблем, по дяволите! Проблем е само в твоето съзнание. — Той застрашително направи две крачки към нея… В мрака чертите му изглеждаха сурови. — Това е следващата логична стъпка в отношенията ни! Вирджиния-Елизабет, писна ми от твоите игрички!

— Не ми викай. Опитвам се да водя разумен разговор с теб. В края на краищата и за двама ни решението е съдбоносно.

— Разумен. Наричаш доводите си разумни? Доводите ти против съвместното ни съжителство не струват и пукната пара, както и мъртвият ти съпруг. Зарови ги, госпожо, и доводите, и него.

Неговата настъпателност я разтревожи. Тя направи още една крачка назад.

— Моля те, Райърсън, за мен това е важно решение. Бих се радвала, ако…

— Ако аз какво…? Ти дам още малко време ли? Забрави. Искам отговор, и то веднага. — Той направи още една крачка към нея.

Вирджиния изгуби търпение.

— Какво, по дяволите, ти дава право да ме притискаш по този начин?

— Тази вечер не ме интересуват никакви права. Ще те притискам, колкото се налага, докато не получа отговор. Хайде, малка страхливке, кажи ми, че ще дойдеш да живееш при мен.

— Не съм малка страхливка! — извика тя точно, когато сандалът й с висок ток се подхлъзна на един обрасъл с мъх камък на ръба на езерото. — Освен това, не сме… О, не. — Тя изгуби равновесие и ужасена се хвана за близкия храст, който тутакси изпращя в ръката й. В следващата секунда цамбурна в езерото.

— Вирджиния. — Райърсън скочи във водата и нагази след нея, без да го е грижа за обувките и скъпия костюм. — По дяволите, добре ли си?

Вирджиния изплю едно листо от лилия и яростно го погледна.

— Не, не съм добре. Водата е ледена. — Тя не пое протегната му ръка и се опита да стъпи на дъното. Роклята й беше подгизнала. — Виж какво направи!

— Какво направих аз? — Той стоеше до колене във водата и гневно я наблюдаваше. — Не съм виновен аз. Ако толкова не настояваше да отговарям на въпроса ти, това нямаше да се случи.

— Така ли? Е, нека ти изложа моята гледна точка — изсъска тя. — Ако не беше толкова напорист и настоятелен, нямаше да сме тук целите вир-вода. Дори не ми даде възможност да отговоря на въпроса ти, както се полага.

— Е, какъв е отговорът ти? — изрева той.

— Отговорът е да.

В продължение на трийсет секунди Райърсън се взираше в нея безмълвно. Най-после проговори:

— Сериозно ли говориш? Без повече спорове? Ще живееш с мен?

— Ако преди това не умра от пневмония — тросна се тя.

— Джини! — Той прегърна мокрото й тяло и я целуна горещо и яростно. — Джини, скъпа, кълна се, че няма да съжаляваш. Ще се получи, ще видиш.

Тя се разтопи в обятията му и обви с ръце шията му.

— Както кажеш, Райърсън.

— Това е думата ми. — Той отново я целуна настървено, а после отстъпи и й се усмихна чаровно, секси и някак лукаво. — Хайде, да се прибираме у дома. Имаме идеално извинение да си тръгнем. Цялата си вир-вода. — Той съблече сакото си и го метна на треперещите й рамене.

Тя бързо кимна.

— Така си е. Умирам от студ. Можем да се промъкнем около къщата, за да не ни види някой.

— Никъде няма да се промъкваме — заяви Райърсън. — Ще се върнем в къщата и ще кажем довиждане на домакините, както подобава.

— Райърсън? Сериозно ли говориш? Погледни ме, на нищо не приличам. А ти си мокър до колене. Какво ще си помислят хората?

— Че сме двойка страстни любовници, които се опитаха да избягат в градината за бърз сеанс, но вместо това паднаха в езерото.

Вирджиния тихо се засмя.

— Не бъди глупав, Райърсън. Никой няма да повярва. Ние не сме от тези хора.

— Така си мислиш ти. Веднъж завинаги ще отговорим на въпросите, които цяла вечер задават. След този случай никой няма да има съмнение, че сме сериозни един към друг. Така ще разберат.

 

 

Час по-късно Вирджиния се беше свила в леглото на Райърсън. Той изключи осветлението и се мушна до нея. Тя го погледна с обвинение.

— Накара ги да си мислят най-лошото, Райърсън. Нарочно го направи. Чух те как разказваш на госпожа Андерсън за нашата малка баня в езерото. Накара я да повярва, че толкова съм била отдадена на страстта, че съм повлякла и теб.

— А не е ли доста близо до истината? — Той се усмихна доволно и се доближи до нея.

— Никак даже. Паднах, защото спорехме, не защото се любехме.

— В известен смисъл правехме любов — информира я той.

— Как така?

Той се наклони към нея и с крак заклещи нейния. После прегърна лицето й.

— Казваш, че ще поемеш риска да живееш с мен. Приемам това за любовен акт.

— Любовен акт. — Думите увиснаха помежду им. Вирджиния ги вкуси с езика си и беше сигурна, че Райърсън ги чува как ехтят в стаята.

Любовен акт. Колко много неща означаваха тези думи. Например, евфемизъм за правене на секс. Но означаваха още и истински и взаимни чувства. До този момент двамата с Райърсън внимателно избягваха да използват думата „любов“ дори и двусмислено. Сега тези две думи горяха помежду им.

— Не изпадай в паника — нежно рече Райърсън. — Ние двамата, ти и аз, ще се справим чудесно.

— Мислиш ли? — Райърсън не вярваше в любовта, припомни си тя. Беше прекалено прагматичен, неромантичен и земен, за да се поддаде на това чувство.

— Залагам главата си. Както заложих пари и спечелих гривната.

Вирджиния плахо се усмихна.

— Толкова много промени за толкова кратко време. Малко изнервящо е.

— Ще свикнем.

— Много си уверен.

Той се усмихна.

— Сега, когато си под моя покрив, мога да си позволя да съм уверен. — Той наведе глава и целуна шията й, устните му затоплиха кожата й.

— Не мога да повярвам, че сме същите онези хора, които някога спокойно обсъждаха едно приятно, неангажиращо, малко приятелство, не обвързващо ги по никакъв начин. — Вирджиния деликатно потрепери от страст, когато Райърсън с устни откри гърдите й. Тя вплете пръсти в косата му и го притисна към себе си.

— Ако това ще те утеши — каза Райърсън, — според мен, не сме същите онези хора.

— Какво се случи с нас?

— Не съм сигурен. Хрумвало ли ти е, че се променяме по някакъв начин, Джини? И че Торалина не е била само един измислен свят, в който живяхме за кратко и после напуснахме. Може би не сме съвсем същите двама души, които бяхме, преди да идем там.

Тя затаи дъх, когато пръстите му подканващо се плъзнаха между бедрата й.

— Да — прошепна тя, — хрумвало ми е. — После се изкикоти от удоволствие. — И ако съдя по изражението по лицата на гостите на семейство Андерсън тази вечер, когато се върнахме от градината, според мен същото нещо е минавало през ума и на още няколко човека.

Райърсън тихичко се засмя и започна да я гали нежно. Той умишлено търсеше топлите, влажни, скрити кътчета на тялото й, които познаваше от по-рано. Вирджиния се изви и с крак обви силното му бедро. Тя го докосна също толкова интимно, изпитвайки блаженство от бурята, която предизвикваше у него.

Райърсън нажежи атмосферата като продължи да възбужда и измъчва страстната си жертва, докато тя не извика от облекчение.

— Ей сега — не спираше да обещава той, — ей сега.

— Веднага — умоляваше Вирджиния, вкопчила се в него. — Толкова те желая. Толкова си ми нужен.

— Кажи ми точно какво ти е нужно.

Вирджиния се притисна до раменете му и обви с нозе кръста му като непрекъснато шептеше в ушите му. С нежен и съблазнителен глас тя отправи молбата си възможно най-ясно. Ясно й беше, че приглушеното обяснение на желанията й едва не взривиха Райърсън. Той потрепери.

— О, Джини — дрезгаво простена, — сладка Джини. Ти ще ме побъркаш. Кажи ми как точно искаш да го направя.

Райърсън изпълни точно желанието й.

На следващия ден след работа те се качиха на ферибота и отидоха на острова в къщата на Вирджиния. Както обикновено, Райърсън всичко беше планирал. Докато паркираше мерцедеса на автомобилната алея, той й обясни всичко.

— Ще опаковаме дрехите ти и онова, което можем да натоварим в твоята кола, а аз ще се разпоредя останалото да го свършат хамалите. Някои от нещата ти можем да изпратим в къщата ми на острова. Там ще ги разположим в част от шкафовете. Винаги съм имал доста изчистен интериор. — Той завъртя ключа в ключалката на вратата.

— Може би не трябва да се отказвам от лизинга за тази къща — несигурно вметна Вирджиния. Все още й беше трудно да повярва в дългосрочното бъдеще.

— Скоро няма да се местим тук — строго отвърна Райърсън, докато отваряше вратата. — Така, че не се тревожи за лизинга. Да го оставим непогасен.

Вирджиния понечи да каже нещо, но изгуби ума и дума, щом пристъпи през прага на входната врата и се сблъска с безпорядъка вътре.

— О, господи — задъха се тя, докато оглеждаше хаоса в антрето. — Обрали са ме.