Джейн Ан Кренц
Радост (5)

Пета глава

Водата беше сребриста, също толкова съблазнителна колкото и любенето на Райърсън. Плуването без дрехи морето въздействаше на сетивата й по същия начин. Тя лекота захвърли дрехите си и всички задръжки.

Вирджиния плуваше и лудуваше около Райърсън, като морска богиня на сребърната лунна светлина. Никога не беше се чувствала толкова свободна и дива. Сякаш беше различен женски вид сред живите същества. А Райърсън сякаш беше сътворен за нея, безпомощен мъжкар, върху когото тя изпробваше хитрините си.

С припламвания и гмуркания тя кръжеше около жертвата си, надсмиваше му се и го докосваше. Райърсън откликваше с примитивни страсти, които я влудяваха.

Той отвръщаше на сладките мъчения с измамна тромавост като я изкушаваше да се приближи все повече, докато най-накрая тя попадна в обхвата му. Когато стана прекалено дръзка и невнимателна, той я сграбчи.

— Хванах те, морска фейо. Сега какво ще правиш? — Той я държеше през кръста и току я издигаше над водата, та тя трябваше да се вкопчи в раменете му, за да не изгуби равновесие. В очите му триумфираше неговата победа.

Вирджиния му се усмихна игриво и чувствено.

— Добър въпрос — измърмори тя. — Ти какво би искал да направя? — Тя бавно изписваше кръгове по мокрите му рамене. — Ти спечели битката. Аз съм на твоите заповеди. — Водата нежно се полюшваше наоколо, образувайки лека пяна, всеки път, когато се удряше в бедрата им. Усмивката й изглеждаше древна, езическа и разкриваше всичките й чувства.

Райърсън забеляза това и затаи дъх. Бледият отблясък на тропическата лунна светлина разкриваше върху лицето му неистово желание.

— На моите заповеди?

— На твоите — тихо се съгласи тя и докосна едната му буза. — Какво бихте искали да направя, морски господарю? Искам единствено да ти доставя удоволствие.

— Никога не съм имал морска нимфа на мое разположение — унесе се в мечти Райърсън. — Ще трябва малко да експериментирам, за да открия най-добрия начин.

— Чувствай се свободен да експериментираш. — Вирджиния усети как вълнението й главоломно расте. — Мога ли да вметна няколко предложения?

— Разбира се. — Той дишаше тежко, а гласът му бързо придобиваше плътност. — Опитай всичко, което искаш. Ще те оставя да разбереш кой е най-добрият начин.

— Какво ще кажеш за това? — Тя прокара пръсти надолу до зърната си и откри, че вече се събуждат. Когато нежно го подразни с нокти, Райърсън потрепери.

— Това определено дава резултат — увери я той и лекичко я свали във водата. Тя стъпи на пясъчното дъно.

Усмивката на Вирджиния стана още по-тайнствена, докато продължаваше да експериментира. Тя прокара пръсти през гърдите му и бавно докосна кръста му, после притисна длани към силните му, мускулести бедра. Тя умишлено се търкаше в тялото му и го възбуждаше с твърдите си зърна.

— А това?

— Одобрявам предложенията ти — каза Райърсън с дрезгав глас. — Но мисля, че и аз имам някои идеи.

— Сподели ги — прошепна тя. — Ще направя всичко, което пожелаеш.

Той я погледна с изучаващ поглед.

— Нали говориш сериозно?

— Всяка моя дума е сериозна. Тази вечер искам да ти доставя удоволствие, Райърсън. Предавам се, морски господарю. Искам единствено да те направя щастлив.

— Докосни ме — дрезгаво рече той. — Това ще ме направи много щастлив.

— Къде? Тук ли?

— По-надолу. — Той се усмихна дяволито и предизвикателно и съвсем точно й обясни коя част от анатомията му да целуне.

Ако намерението му беше да я възбуди или смути, то щеше да се наложи той да го промени, помисли си Вирджиния. Тя дръзко го хвана и се заигра с него под повърхността на разпененото море. Лукавата усмивка на Райърсън бързо се стопи.

— О, точно така. Точно там искам да усещам ръцете ти. Имаш такива красиви ръце, скъпа. — Той си пое дъх, когато тя нежно го стисна. — Да, мила. Малко по-силно. Идеално. По-силно сега. По-бързо.

Вирджиния го дари с това, което той желаеше, и продължи да се наслаждава на откритието, че има власт да се справя със ситуацията. Тя целуна солените му гърди, подтиквайки твърдото му тяло към сексуално очакване.

Райърсън вплете пръсти в косите й и притвори очи от вълнението, връхлетяло сетивата му. Притисна бедра към нея в очакване на още.

Буйната му реакция засили чувството й за женска дързост. Райърсън откликна изцяло. Беше чудесно извисяване за нея. Вирджиния си пое дълбоко въздух и потъна под вълните.

Тя усети как пръстите на Райърсън се стегнаха неистово в разпилените й във водата коси, докато тя му помагаше да намери устните й. Сега цялото му тяло беше изопнато. Тя знаеше, че всеки момент той щеше да избухне.

— Джини. — Той внезапно я избута на повърхността. Сребристите му очи блестяха. — Ти си истинска морска вещица. Ти ме омагьоса, а сега ще ме отървеш от нещастието ми.

— Нещастие ли? — Тя тихо се изсмя. — Така ли го наричат? А аз само се опитвах да ти доставя удоволствие.

Той се усмихна грубо и съблазнително.

— Не знам кой е завоевателят и кой завоювания. Но едно нещо знам със сигурност.

— Какво?

— Ти ще довършиш това, което започна.

— Разбира се, господарю. Не мисля да те изоставя в това състояние.

Той обви лицето й и силно я целуна.

— Обгърни ме с крака — с плътен глас й нареди той.

Омаяна, но изпълнена с желание, Вирджиния му се подчини. Водата я полюшна и Райърсън я задържа с ръце. Вирджиния усети как пръстите му се прокраднаха в нея и в следващия миг той не се поколеба. Тя се задъха, когато той напълно проникна. Тя се притисна към него и зарови лице в шията му. Морето около тях се залюля в техния ритъм, безметежен ритъм, към който телата им тутакси се нагодиха.

Когато вълната на облекчение ги заля, Вирджиния извика. Някъде в далечината чуваше ехото на дрезгавия и гърлен вик на Райърсън. После останаха само морето и тишината.

— Мисля — проговори той най-после, — че е по-добре да се придвижим към брега.

— Защо? Тук се чувствам щастлива. — Без да отваря очи Вирджиния се сгуши в обятията му.

— Има малък проблем, който може да се задълбочи, ако останем тук — отвърна подигравателно Райърсън и внимателно се освободи от нея.

— Така ли? — Тя прояви известно любопитство. — Проблем, който може да се задълбочи ли? — тя сключи нозе около бедрата му.

— Не такъв проблем — обясни Райърсън с гримаса. — Проблем от друго естество. Приливът настъпва. Ако си забелязала, водата се покачва всяка минута.

Вирджиния ококори очи и стъпи на крака. Този път пенестата вода обля раменете й, а не кръста.

— Мили боже! Можехме да свършим много позорно. Помисли си само какво щяха да си кажат хората на погребението.

— Нова версия на старата диагноза „изгубен в морето“. Хайде, да мърдаме, жено — Райърсън я побутна.

Настъпващият прилив вече обливаше захвърлените на пясъка дрехи. Вирджиния се засмя, докато се опитваше да навлече мократа си рокля.

— Ако мислиш, че суха тази рокля е била малко дръзка, само почакай да видиш ефекта сега, когато е подгизнала.

Райърсън се намръщи като погледна висящата материя, която сега разкриваше много повече подробности. Дори в сянката той виждаше ясно очертанията на зърната й. Тя се обърна и той с лекота разпозна съблазнителната линия на разкошните й задни части.

— Бога ми, няма да те преведа през фоайето. Ще минем през градината. — Той затегна панталоните си и посегна към ризата.

Хванати за ръце, те се затичаха по плажа и се промъкнаха през градината на хотела като двама влюбени, за върнали се от тайна среща.

— Мисля, че сме създадени за такива приключения — въодушевено отбеляза Вирджиния, докато Райърсън й правеше път през някакви буйни папрати. — Гледай колко ни бива да се промъкваме през шубраците.

— Радвам се, че се забавляваш — рече Райърсън с леко раздразнение. — Лично на мен не ми допада да се мотая наоколо. Ако тази вечер не беше облякла това нелепо подобие на рокля, нямаше да се окажем тук… Шшш… — Той внезапно млъкна.

— Какво, по дяволите? — Вирджиния едва не се спъна в него.

Той я хвана и мълчаливо я задържа.

— Май не сме единствените, които бродят из храсталаците тази вечер. Пред нас има някаква двойка — прошепна Райърсън. В гласа му нямаше и помен от насмешка. — Мисля, че идват насам. Да ги оставим да минат, после ще влезем в стаята.

Вирджиния послушно застана до него, без да мърда. Усещаше как мокрият ефирен плат изстива върху тялото й. Буйните папрати и цъфтящите храсти ги прикриваха от погледа на двамата мъже, които пъргаво крачеха в шубрака. Значи, и други се мотаеха в градината. Запита се каква ли е причината, за да не вървят по каменната алея.

Вирджиния успя да зърне само главите на двама мъже, допрени една до друга, заети със сериозен разговор, но тя разпозна гласовете. На Хари Бригман и Дан Ферис. Гласът на Ферис разряза като нож нежната нощ.

— По дяволите, Бригман, достатъчно дълго се мотаем тук. Ти вече се позабавлява. Започвам да се изнервям. Справихме се добре. Време е да се махаме от този остров.

— Няма защо да бързаме. За хиляден път ти го казвам. Трябва да се установим някъде. Защо не тук на Торалина? Освен това, мястото става за добра реколта. Мнозина богати туристи просто си търсят една приятелска игра на покер.

— Има и други острови с казина. По дяволите, дори не ти е необходимо казино. Можеш да играеш навсякъде, стига само да си дискретен.

— Тук ми харесва — настоя Бригман. — Откакто съм пристигнал, не спирам да печеля.

— Но загуби онази нощ, когато игра с Райърсън. Колко точно загуби, Бригман?

— Не толкова, че да те заинтересува — намусено отвърна Бригман. — Само временно отстъпление. Онзи имаше късмет. Понякога се случва. Но той не е истински професионалист. Ще го убедя да изиграем още една игра и ще си върна парите, преди да си тръгне. А сега, ако ме извиниш, няколко човека ме чакат в казиното. Време е да се залавяш с твоята работа, нали?

Отговорът на Ферис заглъхна, тъй като двамата мъже се скриха в храстите.

— Добре — тихо рече Райърсън след няколко секунди.

— Ето я там алеята. Да тръгваме, но не вдигай шум.

— Толкова е вълнуващо — щастливо каза Вирджиния.

— Чудя се дали ние… о, не! — Тя безпомощно извика, опитвайки се да запази равновесие, когато влажната й рокля се закачи за един издаден клон. — Боже, новата ми рокля! Съсипана е.

Райърсън изсумтя една приглушена ругатня и се обърна да освободи скъсаната рокля. Докато се обръщаше, за да й помогне, той механично хвърли поглед в посоката, в която изчезнаха двамата мъже.

— По дяволите. До тук беше разходката ни из храсталаците.

— Защо? Какво има? — Вирджиния проследи погледа му и забеляза Дан Ферис, който сигурно беше стъпил на алеята секунди преди тях. Ферис се спря за миг и погледна назад през рамо, когато дочу стъписания й вик. Погледът му беше насочен директно към нея.

— О, боже. Е, няма как. Пораженията не са кой знае какви. Не е като да съм гола — тя се усмихна и помаха с ръка към Ферис, който отривисто кимна и се скри зад един завой. Бригман вече беше изчезнал.

— Не е като да си гола. — Райърсън освободи плата. — Но е следващото най-хубаво нещо. Добре, че Ферис беше далеч, иначе щяха да му изтекат очите. Всеки мъж може да види едва ли не всичко под тази материя.

Вирджиния сбърчи вежди като разбра накъде гледаха очите на Райърсън.

— Само мъж с изключително силно нощно зрение би могъл да види всичко.

— Аз сигурно имам изключително силно нощно зрение.

— Или е това, или въображението ти е прекалено развинтено. Знаеш ли, не подозирах, че тези двамата се познават — отбеляза Вирджиния, когато Райърсън я избута от храстите.

— Аз също. — Гласът му звучеше замислено. — Чудя се защо се разкарваха в градината наоколо? — После тонът му се промени. — Хайде, да си вземем един горещ душ. Ще настинеш.

— Как така?

Райърсън се усмихна ехидно и нарочно сложи пръст върху твърдото й зърно.

— От моето страхотно нощно зрение.

 

 

Райърсън успешно отклоняваше предложението на Бригман за игра на покер до последния ден на ваканцията. За разлика от първата нощ не изпитваше никакво изкушение да играе. След като спечели гривната, Райърсън беше повече от доволен. Бригман имаше право. Райърсън не беше истински картоиграч. Просто онази нощ имаше късмет. Сега късметът му лежеше другаде.

През последната нощ на престоя им Вирджиния изпитваше угризения. Тя грижовно докосна гривната, когато двамата с Райърсън излязоха на дансинга. После погледна към казиното, където Бригман играеше карти.

— Смяташ ли, че гривната наистина е семейна реликва? — попита тя.

— Може да е реликва на някой от семейството, но залагам „Енергийни Системи Мидълбрук“, че не принадлежи на семейството на Бригман.

Убедителният му отговор накара Вирджиния да се успокои.

— Сигурен ли си?

— Защо ще кръстосва Карибите с такава ценност? Джини, този човек е професионална акула. Той е спечелил гривната от някого другиго. А сега е наша. Съдба.

Тя въздъхна с облекчение и погледна красивите камъни.

— А сега е наша — повтори тя.

Райърсън проследи погледа й и се усмихна.

— Мисли за нея като за сувенир, който бележи началото на нашата любовна връзка.

Вирджиния сведе поглед към скъпоценните камъни, които блестяха на ръката й. Когато вдигна глава, усмивката й не изглеждаше толкова сигурна.

— Чудя се дали нещата ще са същите, когато утре се приберем у дома.

Собственическото удоволствие, което тлееше в погледа на Райърсън, докато гледаше гривната, помръкна.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Тя неспокойно се размърда в обятията му.

— Не знам. По някакъв начин всичко тук на Торалина изглежда толкова различно. Ти сам каза, че сякаш сме двама различни човека в един различен свят. Чудя се дали ще продължи и след завръщането ни в Сиатъл.

Райърсън обви с ръце шията й и с пръсти повдигна лицето й, за да се срещнат погледите им. Неговият беше напрегнат и изпълнен с пулсираща енергия.

— Ние сме същите онези двама души, които бяхме, преди да напуснем Сиатъл. Единственото нещо, което се промени тук на Торалина, е, че започнахме да спим заедно. Бързам да ти кажа, че това няма да се промени, когато се върнем в Сиатъл.

 

 

Райърсън се събуди час преди изгрев-слънце. Не сиянието на небето прекъсна чувствения му сън, където се любеше с Вирджиния. А тихият шум от стъпки по пода във външната стая. Някой се беше вмъкнал в апартамента. Настъпи пълна тишина.

Бавно и тихо Райърсън се изправи в леглото. Вирджиния сигурно го усети, защото се размърда и започна да отваря очи. Той сложи длан върху устните й. Клепачите й тревожно премигнаха.

В стаята беше достатъчно светло и тя видя мълчаливото поклащане на главата му в знак на предупреждение. Стоеше неподвижна и само го гледаше напрегнато. Стана му ясно, че е разбрала знака му.

От другата стая отново се чу лек шум. Този път и Вирджиния го чу. Скова се, но нищо не каза, когато той отмести ръка от устата й.

Като й даде знак да не мърда Райърсън бавно се измъкна от леглото и стана. Както си беше гол, тръгна към открехнатата врата към другата стая. Надникна през процепа и видя лъч светлина от малко фенерче. Появи се фигурата на човек. Доколкото виждаше, натрапникът не беше въоръжен.

Райърсън протегна ръка към тоалетната масичка. Напипа туристическия сешоар на Вирджиния. Не беше кой знае какво, но само това имаше на разположение. Все някак щеше да успее да нанесе удар с твърдия пластмасов отвор на сешоара. Понечи да отвори вратата внимателно, когато чу, че в другата стая се затвори чекмедже.

Райърсън не беше забелязал оръжие, но като скочи от вратата, със закъснение си помисли какво ли щеше да прави, ако мародерът извадеше нож. Фактът, че предприемаше атака, без дори да е облякъл бельото си, пречеше на концентрацията му.

Мисълта, че човекът в другата стая можеше да го подмине и да нападне Вирджиния, силно го мотивираше.

Силуетът до писалището се извърна със свистене и изненада, когато Райърсън нахлу през вратата. Мародерът имаше чорап на лицето. Инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази от нападателя си, но после се втурна към вратата.

Райърсън го следваше по петите, но само за секунда го изпусна. Онзи се шмугна през вратата, и изчезна в тъмната градина.

Райърсън беше по средата на пътя към вратата, когато някакво движение на прага на спалнята го накара да се закове на място. Вирджиния стоеше там, а очите й тревожно се бяха разширили. В едната си ръка стискаше обувката си с висок ток. Тя също беше гола като се изключи гривната на китката й, която излъчваше отблясъци. Както обикновено, беше настояла да си легне с нея.

— Обади се на рецепцията — лаконично заповяда Райърсън. — Накарай ги да извикат полиция. — Той не дочака отговор.

След малко Райърсън се отказа да гони мародера в градина. Изгуби жертвата си почти веднага. Онзи бързо потъна в гъстите шубраци, които растяха около хотела. Но суматохата бе забелязана от млад мъж в бяла хотелска униформа, който явно се прибираше след изпълнение на късна нощна поръчка на рум сървис.

— Нещо против да ми дадеш една салфетка? — мрачно попита Райърсън, когато младият мъж зяпна стъписано.

— Разбира се, господине — младежът тутакси възвърна самообладанието си. Очевидно се занимаваше с курортен бизнес достатъчно дълго и знаеше, че от гостите може да се очаква всичко. Той усърдно измъкна една голяма розова кърпа от подноса и я предложи на Райърсън с подходящ жест.

— Благодаря. Апартамент 36. Предай на рецепцията да добавят няколко долара към сметката ми за твоя бакшиш. — Райърсън се обърна и се върна в стаята като дискретно придържаше кърпата отпред, а сешоарът висеше на една страна. Най-важното нещо сега, помисли си той, беше да се държи нормално и невъзмутимо.

 

 

От полицията на Торалина изразиха искрено съжаление за инцидента, но не успяха да направят нищо. Такива неща се случвали от време на време, обясниха те с прискърбие, съвсем скоро имали неприятности с цяла тумба мародери в хотела. Вероятно се касаело за безработен рибар или работник от фермите, пийнали си малко повече ром или текила, преди да съберат кураж да тръгнат из хотелските стаи, където нощували богатите хора от щатите. Разбира се, полицията щяла да ги държи под око, но тъй като нямали никакво или почти никакво описание на мародерите, те не можели да направят кой знае какво и т.н. и т.н.

— Нещо ми подсказва, че са приключили случая в мига, в който се качихме в самолета — през зъби рече Райърсън няколко часа по-късно, докато закопчаваше колана в самолета.

— Не се притеснявай за това вече — успокои го Вирджиния. — Не успя да открадне нищо, благодарение на теб. — Тя го дари с искрена усмивка. — Моят герой. Ако доживея сто години, никога няма да забравя как се спусна гол да преследваш злосторника и се завърна с розова кърпа.

Но Райърсън не беше в настроение за шеги. Той гледаше през прозореца как разкошният островен пейзаж остава назад, докато реактивният самолет се издигаше над пистата.

— Чудя се какво е търсел онзи.

— Портфейли, бижута или нещо друго, което гостите на хотела държат в стаите си — отвърна Вирджиния. — Нека бъдем честни, Райърсън. Хората от острова живеят в свят, различен от този на хора като нас, които прекарват ваканцията си тук. На Карибските острови се шири бедност.

— Бижута — тихо повтори Райърсън. — Чудя се дали мародерът е знаел за гривната.

— Как би могъл? Не сме показвали гривната на никого. Единственият човек, който знаеше, че си спечелил гривната от Бригман, беше самият Бригман.

— Точно така — многозначително рече Райърсън.

— Нали не мислиш, че Бригман се е опитвал да си върне гривната?

— Допускам го. Той не остана доволен, когато я изгуби в онази игра на покер с мен, а и когато непрекъснато му отказвах да изиграем реванш, му беше много неприятно.

— Но нали Бригман сам настоя да изиграете онази игра първия път? И не е било нужно да залага гривната. Ти си я спечели честно и почтено и сега е наша — заяви Вирджиния със собственически тон. Тя стисна дамската си чантичка. Беше сложила смарагдовата гривна в един вътрешен джоб. Райърсън я погледна и после енигматично изкриви устни. Протегна ръка и я хвана.

— Права си — тихо се съгласи той. — Сега е наша.

— Сигурен ли си, че няма да имаме неприятности да я пренесем през граница?

— Не, няма, проверих. Всичко, което е на възраст над сто години, влиза без мито в САЩ. А и оценката на бижутера, която открихме в кутийката, доказва, че гривната е твърде стара, за да заинтригува митничарите.

— Наистина е наша — отговори Вирджиния. — Трудно ми е да повярвам. — Но истината беше, че още по-трудно можеше да повярва в това, което откри с Райърсън. Ето истинското съкровище, което внасяше от Торалина.