Джейн Ан Кренц
Радост (3)

Трета глава

Тя беше доста по-нервна от всяка друга обикновена младоженка в първата брачна нощ. Но Вирджиния знаеше по-добре от всички младоженки какъв провал можеше да се окаже тази нощ. Налагаше се да си напомня, че това определено не беше брачна нощ, а просто първата нощ с Райърсън.

Обеща си да не се поддава на паника.

Въпреки това, докато се обличаше за вечеря с болезнена прецизност, усети вледеняващ трепет на несигурност по тялото си.

Думи като „младоженка“ и „брачна нощ“ й въздействаха по този начин. Някои хора изпадат в паника при мисълта за паяци и самолети, а тя при мисълта за брак.

Вирджиния съзнателно отблъсна това усещане. Последното нещо, което й трябваше сега, беше да се върне към спомена за твърде реалната си брачна нощ и кошмара на последвалия брак.

За хиляден път си каза, че е в пълна безопасност. В края на краищата, не се омъжваше за Райърсън, тя просто правеше опит да започне любовна връзка с него. А и Райърсън нямаше нищо общо с починалия й съпруг. Той беше неин приятел и я помоли да отидат заедно на острова. В суетнята около събирането на багажа и подготовката на пътуването тя се постара да убеди себе си, че всичко щеше да е наред. Но тази вечер на повърхността изплува някакво неспокойствие. Вечерта беше приятна и топла, но Вирджиния усещаше ледени тръпки по гърба си, а дланите й ставаха ту горещи, ту студени.

Та тя не се омъжваше за този мъж. Щеше просто да направи опит да легне с него. Райърсън не очакваше от нея прекалено много.

Или пък очакваше?

Истина бе, че той я смущаваше с мъжествеността си. Тя може и да не въплъщаваше самата страст, но това не означаваше, че инстинктите й бяха закърнели. Съвсем ясно Вирджиния усещаше силата на овладяната сексуалност, която тлееше в Райърсън. Именно затова се съгласи на пътуването. Беше й ясно, че рано или късно трябваше да решат сексуалния въпрос помежду си. И двамата трябваше да узнаят истината за тази страна на приятелството им.

Вирджиния вдигна ципа на жълтата копринена рокля на цветя, специално купена за пътуването до Торалина. Леко падащият плат на полата обгръщаше глезените й ефирно. Широките ръкави с широки маншети подчертаваха елегантните й ръце. Дискретното деколте откриваше мъничка част от шията и раменете. Деби беше настояла роклята да разкрива в по-голяма степен прекрасната пазва на сестра й, но Вирджиния си знаеше, че няма да се чувства удобно в нея. Не беше от жените, които носят дълбоки деколтета.

Тази вечер пусна косите си свободно. Те падаха тежко и плавно около лицето й и току докосваха раменете й.

Качи се на обувките с високи токове и отиде до прозореца, за да хвърли един поглед към прекрасната панорама. Отвъд градините пред луксозния апартамент, та чак до хоризонта се простираше безбрежна морска и небесна шир в тюркоазносиньо. Широка пясъчна ивица бележеше красивия плаж. Курортът беше потънал в тропическа зеленина. Елегантният хотел представляваше живописна гледка с ослепително бели стени и покриви от червени керемиди. Вирджиния с удивление си помисли, че това място никак не приличаше на Сиатъл. Беше като в приказка. И това си беше достойнство само по себе си.

Прекрасно място за току-що започнал любовен романс и без съмнение Райърсън я беше довел тук точно с тази цел.

Вирджиния се извърна от прозореца и си помисли, че има нужда от едно питие. Голямо питие.

Прекоси спалнята, обзаведена с плетени от ракита мебели, без да обръща внимание на широкото легло, което заемаше по-голямата част от пространството, и отвори вратата към всекидневната стая. Пое си дълбоко въздух, когато Райърсън свали „Уол Стрийт Джърнъл“, който четеше и стана прав. За миг тя се загледа в него с неясното усещане за копнеж.

Той изглежда толкова добре, помисли си Вирджиния замечтано. Мъж, демонстриращ спокойствие и самоувереност, които му придаваха страхотен вид в консервативния вечерен костюм в черно и бяло.

— Предполагам, че това е оригиналният костюм на бизнесмен от енергийния бранш — с лекота рече Вирджиния. — Изглеждаш фантастично.

За секунди Райърсън изучаваше лицето й и после бавно се усмихна.

— Ти изглеждаш фантастично тази вечер. — Той се приближи, изпиваше я с поглед. — Изключително екзотична и малко тайнствена.

— Днес сякаш не съм самата себе си — призна тя.

— Нито пък аз. Откакто сме тук, не съм си и помислял за дизелови двигатели — сребристосивите очи на Райърсън просветнаха. — Може би тропиците ни действат добре, Джини. Може би точно това е необходимо и на двама ни — той мушна огромната си длан под косите й и обгърна тила й. После наведе глава и целуна извивката на шията й.

Вирджиния затвори очи и за миг се поддаде на трепета на очакване, който я прониза. Още веднъж си каза, че всичко ще бъде наред. Когато отвори очи, Райърсън я наблюдаваше с изражение, в което се преплитаха безкрайно собственическо чувство и безкрайна нежност. Тя събра смелост и зададе въпроса, който не й даваше мира:

— Райърсън — прошепна Вирджиния, — трябва да те попитам нещо. Нещо много важно.

Той търпеливо кимна.

— Каквото и да е.

— Ще… тоест, ако тази вечер… нещата не… потръгнат. Искам да кажа, ако всичко е една голяма грешка и се провали, ще поискаш ли да си останем приятели?

— Джини — изстена той и лекичко целуна носа й. — Какво ти става, скъпа? Нищо няма да се провали. Ние сме приятели и ще станем любовници. Какво изобщо може да се случи?

— Но ако не се получи. Ако не станем любовници, ще си останем ли приятели? — тя трябваше да знае.

Райърсън я погледна твърдо и насърчително.

— Наистина те тревожи този проблем, нали?

— Малко. — Това беше фразата на века.

— Скъпа, още първата нощ станахме приятели. Нищо не може да промени това. А това, което ще се случи между нас в леглото, само ще задълбочи приятелството ни. Сега, какво ще кажеш да изведем тези двама души, които са добри приятели, на вечеря в рая? — той я прегърна с огромна ръка, в погледа му се четеше молба за нещо повече от вечеря заедно.

Вирджиния отстъпи от въпроса, който я тревожеше толкова много, и потърси спасение в шегата.

— Дори не се изразяваш като човек, който е важна клечка в бизнеса с дизелови двигатели.

Той прокара пръст по голото й рамо.

— Ти дори не си облечена като дама, направила кариера в събирането и разпространението на информация.

Вирджиния направи гримаса.

— Не ми напомняй. Не смяташ ли, че роклята е малко предизвикателна?

— Смятам, че е съвършена.

Те излязоха навън в топлата, уханна вечер и тръгнаха по една отдалечена алея, по чиито бордюри растяха много цветя. Основната сграда в курорта се намираше по-нататък, сгушена в гъста растителност, а това осигуряваше усамотение за самостоятелните апартаменти. Градините на хотела представляваха истински тропически гори — гъсти, буйни и диви. Докато вървяха, от време на време, Вирджиния забелязваше и други гости, които се бяха отправили към центъра на курорта.

— Мислех, че ще пийнем нещо на терасата и после ще отидем да вечеряме. Казиното отваря в девет — обясни Райърсън.

Вирджиния му хвърли странично любопитен поглед.

— Ти играеш ли хазартни игри?

— Много рядко. Понякога играя покер, но само това. Настоящото пътуване е най-големият хазарт, който съм играл от години. А ти?

Тя порозовя от директния тон на думите му и сухо призна:

— За мен също.

Райърсън се усмихна и я привлече към себе си.

— Мисли за мен като за сигурно нещо.

Вирджиния мимоходом си помисли: „Де да можех да му обещая същото и за себе си“.

Когато пристигнаха, барът на терасата вече беше пълен. Намериха малка маса в отдалечен ъгъл и Вирджиния си поръча голяма „Маргарита“ вместо обичайното бяло вино. Райърсън се придържаше към уискито.

Нервността у Вирджиния някак заглъхна, щом текилата й подейства. Преди питието разговорът с Райърсън вървеше някак сковано, но сега възвърна нормалното си, спокойно темпо. Островът изглеждаше като приказен свят.

Вирджиния вече се чувстваше малко по-добре, когато по-късно влязоха в откритата трапезария. Там се насладиха на задушени миди от раковини, крехки пържени банани и риба с лимонов сок. Тя се намираше на милиони мили от Сиатъл и от миналото си. За това усещане допринасяше и бутилката вино, която Райърсън поръча.

— Тази вечер имам късмет — обяви той след вечеря. — Да опитаме в казиното.

Хвана Вирджиния за ръка и я поведе към бляскавото казино, където крупиета, облечени в смокинги, раздаваха карти и колонки от сребърни жетони за автоматите весело звънтяха. Залата беше пълна с модерно облечени гости на хотела. Атмосферата беше пределно различна от действителността. Чувството на Вирджиния, че е влязла в един нов свят, се засили. Тя наблюдаваше как Райърсън играе, а после сама опита с жетоните. Първия път, когато натисна ръчката, в ръцете й изпадаха пулове на стойност десет долара. Тя ги добави към печалбите на Райърсън.

— Прав си — през смях му каза тя. — Днес е нашата щастлива нощ. — Когато една от собственичките й предложи питие в знак на комплимент, Вирджиния го пое. Не би понесла, ако вълшебното усещане за нереалност започнеше да заглъхва.

Но когато докосна с устни ръба на високата чаша, Райърсън нежно я хвана през кръста. Погледна я с изражение на удоволствие и загриженост.

— Внимателно — посъветва я той. — Лесно можеш да изпуснеш края, ако продължаваш да се забавляваш по този начин.

Тя леко се намръщи.

— Да изпусна края ли? О, имаш предвид шампанското. Не се тревожи, Райърсън. Чувствам се страхотно. Всъщност, никога не съм се чувствала по-добре. Обещавам да не умирам в ръцете ти.

— Не съм толкова сигурен. — Той умело измъкна чашата от ръката й. Тя запротестира и той постави пръст на устните й. — Довери ми се. Не си свикнала с този разюздан начин на живот. Не прекалявай, в противен случай ще си платиш с утрешния ден, а това ще бъде срамота. Тук сме само за няколко дни. Не желая да пропиляваме и един ден.

Той не разбира, с неприязън си помисли Вирджиния. Не я беше грижа колко зле ще се чувства утре, ако тази вечер се изложеше.

— Не се тревожа за утре. Защо ти ще го правиш? — попита тя.

— Не се тревожиш за утре ли? — подигравателно отвърна той. — Хайде, това не е моята Вирджиния-Елизабет.

— Може би не желая да бъда Вирджиния-Елизабет тази вечер — отвърна тя.

— Кого искаш да бъдеш?

Тя премигна на въпроса.

— Бих искала да съм жената, която ти желаеш да видиш в мен тази вечер.

Смехът в погледа му и сребристосивите му очи се стопи.

— Жената, която искам да си, е жената, която си, Джини. Не се налага да бъдеш някого другиго.

— Така си мислиш ти — измънка тя. После се усмихна, решена да не изпуска предимството, което беше спечелила. — Хайде да идем да погледаме играчите на покер за малко.

Райърсън не каза нищо, но се остави тя да го поведе към една платформа, обградена с въжета, където няколко мъже във вечерни костюми седяха и играеха покер. Един от играчите, млад червенокос мъж към тридесетте, изглеждаше по-напорист от останалите. От цигарата в пръстите му се виеше дим. Той печелеше с голяма преднина.

Докато Вирджиния и Райърсън наблюдаваха, играчите един по един отпадаха и накрая остана само червенокосият и джакпотът. Той вдигна поглед, докато събираше печалбите си, и Вирджиния се изуми от трескавите му светлосини очи. Очевидно мъжът се гордееше с победата си. Райърсън понечи да се извърне, за да тръгнат с Вирджиния, когато непознатият каза:

— Ей, ти с дамата в жълто. Интересуваш ли се от една игра? Имаш вид на дързък човек.

Райърсън го погледна през рамо и поклати глава учтиво.

— Не тази вечер, благодаря. Може би някой друг път.

— Друг път, но не днес? Впрочем, името ми е Бригман. Хари Бригман. Яхнал съм късмета и няма да го изпусна.

— Аз също — рече Райърсън с лека усмивка. Той стисна ръката на Вирджиния. — Аз също.

— Е, защо не се обединим с неколцина от тези господа и да видим какво ще се случи? — весело рече Бригман.

Вирджиния усети, че Райърсън се колебае. Тя го погледна.

— Ако желаеш да поиграеш малко, отивай. Не възразявам.

Той мислеше.

— Знаеш ли, смешно е, но аз наистина се чувствам късметлия тази вечер.

— Тогава отивай и играй. — Вирджиния знаеше, че съвсем съзнателно откупваше още малко време за себе си, но не обърна внимание на това. — Аз ще гледам играта.

Бригман ги изгледа сериозно.

— Приятелю, може би дамата е твоят щастлив коз.

— Може би — съгласи се Райърсън. Погледна Вирджиния и тутакси в погледа му си пролича решимостта му. Той леко я целуна по устните. После се качи на платформата и зае място на масата. Още веднъж извърна поглед назад, за да се увери, че Вирджиния е наблизо.

Тя облегна лакти на полирания дървен парапет, който обграждаше игралния терен и окуражително се усмихна. Играта на покер можеше да продължи с часове, припомни си тя. Достатъчно време, през което да събере още малко смелост.

За едно нещо беше права — играта на покер се проточи. Веднага след началото Райърсън, както и всички мъже около масата, бързо забравиха за Вирджиния. Тя наблюдаваше известно време, но повечето от триковете й убягваха. Нищо не разбираше от покер. След известно време отиде до бара за още едно питие.

Когато се върна, откри, че нямаше ни най-малък признак за скорошно привършване. Райърсън, подобно на останалите мъже около масата, беше свалил сакото си, и това сякаш беше единственото отстъпление пред напрежението. Вирджиния забеляза, че купчината чипове пред Райърсън расте. Това й се стори добър знак.

Облегна се отново на парапета с питие в ръка и започна да се наслаждава на спокойствието и безупречната техника на Райърсън. Сякаш нищо не бе в състояние да го засенчи. От друга страна, Бригман ставаше все по-напрегнат и по-възбуден. Очевидно, започваше да губи, а това усещане сякаш му беше чуждо. Не му обръщаше внимание.

Мина още един час. Вирджиния отиде да послуша оркестъра. Двама мъже я поканиха на танц, но тя любезно им отказа. Когато се върна, откри, че играта на покер е стигнала кризисен момент. Всички бяха отпаднали, с изключение на Райърсън и Бригман. По веждите на Бригман имаше капчици пот, които се търкулнаха по носа му. Ядосано и припряно той ги избърса с ръка, преди да каже нещо с нисък глас.

Той разположи картите си на масата, същото направи и Райърсън. От мястото, където стоеше, Вирджиния не виждаше „ръцете“, а и да ги виждаше нямаше да може да ги разпознае, но добре познаваше изражението на губещия човек. Хари Бригман тъкмо беше загубил голяма сума. Той се изправи припряно и измърмори нещо на Райърсън. После се обърна и излезе от казиното. Райърсън бавно се надигна и протегна рамене. Огледа се и видя Вирджиния.

— Връщам се след няколко минути.

— Къде отиваш?

— С Бригман ще говорим насаме. Остани тук — без да дочака отговор от нея, той последва Бригман навън.

Вирджиния чакаше, изпълнена с нетърпение, любопитство и безпокойство. Чудеше се какво ли се беше случило по време на играта, че Райърсън и Бригман трябваше да говорят насаме. Тя тъкмо се канеше да последва двамата мъже, когато неочаквано Райърсън се върна. Бригман не беше с него.

— Какво, по дяволите, става? — тихо попита Вирджиния и се спусна към Райърсън.

Очите му блестяха. От него струеше овладяно вълнение.

— Бригман просто покри загубите си, това е.

— Но как? Защо трябваше да излизаш? Какво става?

— Шшш. Ще ти разкажа всичко. Да се махаме оттук.

Той я хвана за ръка и я изведе в приятната нощ. Когато се отдалечиха достатъчно, той я накара да спре до една лампа в градината и бръкна в джоба на сакото си.

— Виж това.

Вирджиния огледа малката кутийка за бижута в ръката му. Беше стара, обшита в зелено кадифе. Обзе я странно оживление.

— Какво е това?

Райърсън мълчаливо отвори кутийката и показа съдържанието й. Вирджиния затаи дъх. За миг остана неподвижна. Не можеше да откъсне поглед от предмета в кадифената кутийка.

Беше гривна. Невероятна гривна! Вирджиния не беше виждала подобна. На меката светлина тлееха зелени пламъци, завинаги вледенени в ясните камъни. Златни нишки свързваха смарагдовите огньове с малки диамантчета. Украшението светеше с топлина, съвсем несвойствена за студените бижута.

Вирджиния онемя, реалността сякаш отстъпваше пред нереалното. Обзе я напрежение. За части от секундата й мина смущаващата мисъл, че вижда пред себе си нещо, което не се вместваше в триизмерната действителност наоколо. Този предмет в кутийката принадлежеше сякаш едновременно на миналото, на настоящето и на бъдещето.

У нея се събуди непознатото собственическо чувство. Предметът в кутийката принадлежеше на нея и на Райърсън. Тя дълбоко осъзнаваше това.

Вирджиния се отърси от обзелото я смущаващо усещане. Най-накрая се осмели да каже:

— Това е гривна.

— Смарагди и диаманти, свързани със злато — обясни Райърсън. — Или поне така твърди Бригман.

— Вярваш ли му?

— Не съм сигурен. Не разбирам от бижута.

— Потресаваща е, Райърсън. Изключително красива. Дори и да е имитация, това е най-невероятното бижу, което някога съм виждала!

— Ако е имитация, е доста сполучлива. Виж, тук стои обичайната оценка на бижутерите за възрастта на предмета. — Райърсън посочи сгънат лист хартия под кадифената възглавничка. — Не споменават стойността, но твърдят, че датира от края на седемнадесети век.

— Невероятно.

Райърсън затвори кутийката със сияещ поглед.

— И аз така се почувствах, когато я видях — грубо рече той. — Веднага щом Бригман отвори кутийката и ми я показа, разбрах, че трябва да я притежавам. Казах му, че я приемам като компенсация за всичко, което изгуби срещу мен тази вечер.

— Толкова много ли изгуби той?

— В края на играта ми дължеше десет хиляди долара.

Вирджиния остана с отворени уста.

— Десет хиляди? — едва промълви тя. — Райърсън, толкова много пари ли залагаш?

— Казах ти, че се чувствам късметлия. — В бързата му усмивка се прокрадна дяволитост.

— Да, но десет хиляди долара! Не мога да повярвам. Ами ако гривната е имитация? Ако тези камъни не са истински, тя изобщо не струва десет хиляди долара.

Райърсън пусна кутийката обратно в джоба си.

— А ако камъните са истински, вероятно струва доста повече от десет хиляди. Бригман нямаше избор. Не носеше десет бона у себе си. Разполагаше само с това, за да покрие загубите си. Не знам, защо, но имам усещането, че съм реализирал парите си по най-добрия начин. — Той й се усмихна доволно. — Хайде, Вирджиния-Елизабет, да идем да пийнем. Аз лично ще пийна едно.

— Аз също — плахо се съгласи тя. Виеше й се свят, и то не само от питиетата, които беше изпила. Самата мисъл за игра на покер със залог десет хиляди долара можеше да стресне всеки. — Не е в твоя стил — измънка тя в унес.

— Кое?

— Да играеш с такива залози.

Райърсън отново се усмихна, арогантно и тържествуващо.

— Мадам, вечерта едва сега започва и аз все още се чувствам късметлия. Това е моята нощ.

Тя не знаеше как да разбира думите му и не отвърна нищо. Освен това, самата тя започваше да усеща триумфа на Райърсън. Никога в живота си не беше виждала по-красиво нещо от гривната със смарагди и диаманти.

— Може би аз наистина съм твоят щастлив коз — осмели се тя.

— Не съм се съмнявал в това нито за миг — увери я той.

За първи път Вирджиния усети желание да наближи краят на вечерта.

Танцуваха до един часа. Вирджиния се удивяваше на очакването, което таеше в себе си, макар и неголямо, но осезаемо. Вместо неспокойствието, което цял ден я терзаеше, сега тя беше изпълнена с нежно вълнение, което й беше напълно непознато.

Може би наистина тази нощ всичко ще бъде наред. Може би приятелството й с Райърсън ще прерасне в любовна връзка. На дансинга тя се сгуши до него и той стегна прегръдката си. Тя усещаше твърдите ръбове на кутийката с гривната в сакото му. Осъзна, че когато Райърсън я прегърна така плътно, тя почувства още една твърдина.

С Райърсън танцуваха бавен и чувствен танц, когато дойде решителният момент. Тя уютно се беше наместила в прегръдката му с глава, подпряна на широкото му рамо, с полузатворени очи, когато го чу да казва:

— Да се връщаме в стаята, скъпа. Времето ни за лягане отдавна мина. Мисля, че настъпи часът да се уверя какъв голям късметлия съм тази нощ.

Нежното, нереално усещане за щастливо очакване, което й доставяше удоволствие, леко се разколеба. Тя се опита да го задържи и вдигна глава. С тръпка на примесено нетърпение и любопитство осъзна, че не е съвсем готова. Демонстративно погледна ръчния си часовник.

— Едва един часът е. Нощта едва сега започва, както биха казали нощните птици — отбеляза тя с престорена веселост.

— Сигурен съм, че те ще ни извинят — измърмори Райърсън и я хвана за ръка, за да я изведе от дансинга.

Вирджиния си помисли, че вероятно още едно питие щеше да е добре дошло.

— Какво ще кажеш за едно преди лягане под звездите? — предложи засмяна тя.

— Добре, щом искаш.

Тя бързо кимна.

— Сигурна съм, че точно така постъпват истинските нощни птици.

— Най-малко аз бих развалил представата ти за това.

Райърсън я заведе до бара на терасата и я настани в един плетен стол. Поръча две брендита и се зае да отпие от своето.

— Красиво е, нали? — каза Вирджиния и отпи твърде голяма глътка. Гърлото й пламна и тя едва сподави кашлицата си.

— Морето е прекрасно. Но ти си най-красивото нещо на хоризонта — тихо рече той.

Вирджиния рязко извърна глава и срещна погледа му, отправен към нея. Очите му имаха цвета на сребристото море. В тях не откри и следа от закачка или флирт. Райърсън я желаеше, това силно желание беше явно изписано по лицето му. Вирджиния вдигна чашата с бренди към устните си. Но Райърсън се протегна и спря ръката й.

— Нима е необходимо да пиеш още алкохол, за да ти стане интересно да легнеш с мен? Запомни, Вирджиния, аз съм твой приятел. Можеш да ми кажеш истината. Ако не желаеш да легнеш с мен, просто ми кажи.

Вирджиния тутакси бе обзета от отчаяние. Той нямаше вина. Тя се опита да се усмихне плахо и насърчително.

— Предполагам, че съм малко нервна.

Той отвърна на усмивката й с почти незабележима извивка на твърдите си устни. Но очите му бяха изпълнени с разбиране.

— Ако това може да те утеши, аз също съм малко нервен. При създалите се обстоятелства, смятам, че не е толкова странно. Започва да заприличва на първа брачна нощ от меден месец, нали?

Вирджиния се скова, после се опита да се отпусне. Напомни сама на себе си, че това не беше първата нощ от меден месец. Райърсън не искаше да каже точно това. Просто не подбра сполучливо думите си.

— И ти ли си нервен?

— Да.

Този отговор й подейства изключително успокоително.

— Имаме много общи неща, нали? — замислено рече тя. — Дори това, че ставаме нервни от нещо такова.

— Мисля, че и двамата ще се почувстваме по-добре, веднъж щом започнем — тихо отвърна Райърсън. В очите му като в бездънни езера се отразяваше сребристата лунна светлина.

Вирджиния навлажни сухите си устни. Щеше да й е по-лесно като знаеше, че и Райърсън е малко несигурен. Тя изпи остатъка от брендито със замах. Настъпи време за действие.

— Ами, ако мислиш, че и двамата ще се оправим, когато започнем, тогава нека не чакаме. Да приключваме цялата тази работа и да видим какво ще стане — рече тя решително. Скочи на крака и царствено протегна ръка към Райърсън. — Прав си. Време е да се впускаме. Без труд няма сполука. Напред и нагоре. Готова съм, а ти?

За миг Райърсън се вгледа в зовящите го ръце, а после насочи странен поглед към лицето й.

— Това не ти е казарма. Ако предпочиташ да изчакаш…

— Не, съвсем не. Никога не отлагай таз вечерната работа за утре — обяви тя звънливо. Беше взела решение. Всъщност, още от момента, в който прие билета за Торалина. Смелостта й достигна връхна точка. — Сега или никога. Няма да чакаме вече. Ти ме покани на това пътешествие с една цел и аз знаех тази цел. Писна ми да съм страхливка. Време е и двамата да разберем истината веднъж завинаги. — Тя сграбчи ръката му и го дръпна да се изправи.

— Истината за какво? — попита Райърсън, докато тя го теглеше. Той бавно се вдигна на крака.

— Няма значение — отвърна Вирджиния и го поведе към вратата, надолу по каменната алея към техния апартамент. — Най-важното е да не изпускаме момента. Да яхнем вълната. Да тръгнем по течението. Направи го или умри. Сега или никога.

— Не бях прав. В края на краищата започва да прилича на казарма — отбеляза Райърсън вяло, докато послушно се влачеше по алеята. — Не мога да си обясня защо. Скъпа, има ли нещо, за което трябва да поговорим преди това? Там в полето да няма скрити мини, за които не подозирам?

— Не е време за разговори. Време е за действие — строго отвърна тя.

— Както кажеш. Но, Джини, няма нужда да прибързваме. Сама каза, че е още рано. Пред нас е цялата нощ.

Тя изведнъж се спря и се извърна с лице към него.

— Идеята беше твоя. Да не си променил решението си?

Райърсън едва не се блъсна в нея. Той се вгледа в свирепото й изражение.

— Не, скъпа, не съм променил решението си. Но признавам, че не разбирам поведението ти.

— Няма нищо за разбиране — грубо отвърна тя. — Аз съм готова. Ти си готов. Да го направим тогава.

— Добре — съгласи се стой. — Не възразявам на логиката ти. — Той извади ключа от джоба си и го мушна в ключалката. Учтиво отстъпи встрани и Вирджиния се втурна в стаята, повличайки и него след себе си.

Веднага щом прекрачиха прага, тя затръшна вратата и я заключи. После се обърна с лице към него. Трепереше, дали от вълнение или от ужас. В този миг съвсем не знаеше кое чувство предизвиква ускорения й пулс.

Без да сваля очи от настойчивия поглед на Райърсън, тя бързо разкопча маншетите на жълтата си копринена рокля. Райърсън мълчеше. Само наблюдаваше с изражение, което не издаваше чувствата му. Тя посегна към гърба си за ципа.

Когато горната част на роклята й започна да се свлича към талията, тя стана някак нервна. Припряно сграбчи мекия плат с две ръце и го притисна към заоблените си гърди.

— Искаш ли помощ? — попита Райърсън със сериозен и любезен тон.

Вирджиния бързо поклати глава.

— Не, не. Извинявай, моля те. — Тя се втурна в спалнята и затръшна вратата зад себе си. Трескаво взе да търси новата роба, която беше купила за пътуването. Там някъде беше. Съвсем ясно си спомняше, че я разопакова. Като придържаше роклята на гърдите си, се наведе да провери дали робата не беше паднала на пода във вградения гардероб. Вратата зад нея се отвори.

Вирджиния тревожно въздъхна и се изправи толкова бързо, че удари глава в дръжката на гардероба.

— По дяволите! — простена тя и разтърка нараненото място. Копринената рокля се свлече до бедрата й и откри памучен сутиен и колана на също толкова съблазнителни памучни бикини. Със закъснение Вирджиния сграбчи корсажа на роклята си.

— Добре ли си? — Райърсън бавно влезе в стаята, разхлабвайки вратовръзката си. Беше съблякъл сакото. Държеше кутийката за бижута.

— Добре съм — увери го тя, останала без дъх.

— Джини, сигурна ли си, че всичко е наред? — Райърсън захвърли вратовръзката върху облегалката на някакъв стол.

— Разбира се, всичко е наред. Кое би могло да не е? Много директна ситуация, нали? Искам да кажа, ти и аз заедно тук. Ние сме просто добри приятели, които възнамеряват да… да си легнат заедно. Много приятелска постъпка. Все щеше да се случи някой ден, нали?

Той се приближи, разкопчавайки бялата си риза.

— Да, някой ден щеше да се случи. — Той погледна широко отворените й очи, изпълнени с любопитство. — Желая те от първата нощ, когато те срещнах.

Тя преглътна.

— Сигурен ли си?

Райърсън присви замислено очи, докато изучаваше напрегнатото й лице.

— Абсолютно сигурен. Но това няма значение, освен ако и ти не изпитваш същото. Желаеш ли ме, Джини?

— Да — задъха се тя. — Да, желая те.

Тя осъзна с вътрешното си чувство, че това е самата истина. За първи път призна пред себе си, че наистина го желае. Не го правеше просто, за да му достави удоволствие, тя действително искаше да спи с Райърсън. Но да го желае и да съумее да го задоволи бяха съвършено различни неща.

— Тогава не виждам проблем.

— Късметлия — под сурдинка измърмори тя.

— Скъпа, това съм аз. Твоят приятел. Помниш ли? — Ризата му се разтвори. Джини се взря в широките му гърди.

— Никой от приятелите ми не прилича на теб. — Тя чу плахия си глас. С поглед проследи тъмната къдрава следа, която водеше към стомаха му и изчезваше под колана. Красноречиво доказателство за думите й беше силният, агресивен силует на тялото му под колана. Определено никой от нейните приятели не изглеждаше така. Райърсън беше огромен мъж и апетитите му щяха да са огромни. Тя трябваше да го задоволи. Просто трябваше. Тази нощ нямаше да понесе провал, както се беше провалила със съпруга си.

— Джини, скъпа, уверявам те, че и от моите приятелки никоя не е приличала на теб. Никоя от тях не ме е провокирала, както ти го правиш.

— О, Райърсън — тихо извика тя и без да се замисля пусна горната част на роклята и се спусна в обятията му.

Райърсън тихичко се засмя с облекчение и задоволство. Той я притисна към себе си.

— Всичко ще е наред — каза в косите й. — Всичко ще е наред.

Той отвори кутийката за бижута зад гърба й, извади гривната и внимателно я сложи на китката й. Хвърли празната кутийка върху тоалетката.

— За теб е сътворена.

Вирджиния сведе поглед към гривната. Тя знаеше, че е прав. Беше направена точно за нея, да я носи. С Райърсън.

Гривната излъчваше неочаквана топлина върху ръката й. Вирджиния беше изненадана. Очакваше да е студена при допир.

— Искаш да я сложа ли? Сега? В леглото? — несигурно попита тя.

— Да не би да ти се струва твърде ексцентрично?

— Не, не, съвсем не. Малко екзотично, може би, но не съвсем ексцентрично. Просто никога преди не съм лягала с подобно нещо.

— Квит сме. Аз никога не съм лягал с жена, която носи смарагди и диаманти — нежно я прекъсна Райърсън. — Тази нощ е много специална и за двама ни — той леко докосна рамото й, пръстите му изглеждаха малко груби на фона на меката й кожа.

Вирджиния го прегърна през кръста. Всичко щеше да е наред, ако вървеше напред и не се поддаваше на нервността, рече си тя. Докосването до Райърсън беше приятно. Топло, тежко, на място. Точно както гривната прилепна на ръката й. Обзе я искрено вълнение, не страх. За първи път се отдаде на реални надежди. Започна да си мисли, че може и да успее да се справи, в края на краищата.

Най-важното нещо беше да не губи самообладание.

При никакви обстоятелства не трябва да си позволи да се поддаде на нервността. Напред.

Нетърпелива, Вирджиния посегна и отметна ризата от раменете на Райърсън, после бързо се зае с ципа на панталоните му. Наполовина ги беше свалила, когато се сети за обувките. Нещата започват да изглеждат странно, помисли си тя смутено, докато коленичеше в краката му и се бореше с връзките на обувките му. Райърсън посегна и вплете ръце в косите й. В докосването му тя усети сексуално напрежение, което предизвика в тялото й ответна вълна.

Райърсън търпеливо я остави да го съблече, докато не остана само по боксерки. В погледа му, докато я наблюдаваше, се четеше удоволствие и пълна възбуда. Когато приключи, тя се отдръпна леко намръщена, за да провери дали не е забравила нещо. Той беше огромен и мъжествен, стоеше пред нея, облечен единствено в боксерки. Вирджиния прехапа долната си устна.

— Ей, това съм аз — тихо рече Райърсън. Той пристъпи напред и обърна лицето й към себе си, за да срещне желанието в очите й. — Нека сега аз те съблека — рече с плътен глас Райърсън и нежно я обгърна с ръце.

Вирджиния усети безпогрешно твърдината на тялото му, когато той я притисна към себе си. Целият беше като скала, помисли си тя с почуда. Раменете му, бедрата му, гладкият мускулест гръб, всяка част на тялото му изглеждаше силна, здрава и твърда. Тя пое уханието му и осъзна колко възбуждащо е то. В цялото й същество вибрираше нещо непознато.

После усети ръцете му върху копринената рокля, които се опитваха да я смъкнат надолу покрай бедрата й. Тя падна на пода до панталоните и ризата му и Вирджиния си даде сметка, че е съвсем гола. Нетърпеливо потърси знак на разочарование в лицето на Райърсън.

— Красива си — рече той с плътен глас, вибриращ от желание. — Ти си всичко, което един мъж иска. — Ръцете му се плъзнаха надолу по заоблените й гърди. Той разкопча обикновения, практичен сутиен, хвърли го на пода и пое тежестта на гърдите й в топлите си длани. Палците на ръцете му бавно се движеха по зърната. Вирджиния потрепери и за миг затвори очи. Усещането за ръцете му върху тялото й беше толкова приятно.

Преди напълно да свикне с усещането от допира върху гърдите й, силните и чувствени ръце на Райърсън се плъзнаха надолу и се спряха в извивката на бедрата й. Той вкопчи пръсти в плътта й и простена. После, в непреодолим порив наведе глава и страстно я целуна.

Уверена, че все още всичко е наред, Вирджиния възобнови опитите си да стигне до леглото. Тя не успя да отвърне на целувката на Райърсън. Реши, че няма смисъл да се залисват с тази част. Вече знаеше, че на него му харесва да я целува. Най-лошото все още й предстоеше и тя искаше да приключи с него, за да излезе наяве истината.

Вирджиния се освободи от прегръдката му, обърна се и се втурна към вградения гардероб. Измъкна робата, която по благоволение на съдбата, този път откри веднага — беше паднала на пода. Беше нова, но толкова много приличаше на останалото й бельо. Ушита от обикновена, практична памучна тъкан, с дълги ръкави и високо деколте.

Под прикритието на меката тъкан тя изхлузи бельото си. После се отправи към леглото и отметна завивките. Хвърли се върху дюшека, примъкна чаршафа пред гърдите си и застина с подканяща усмивка.

— Може би трябваше да пийнеш още малко бренди — замислено отбеляза Райърсън, докато бавно крачеше към леглото.

— Ела при мен, Райърсън. Да не губим повече време.

— Ако си сигурна, че точно така ти се иска — измърмори той, — кой съм аз, че да се оплаквам? По дяволите, аз съм готов. А и по-късно ще има достатъчно време да го правим бавно. Толкова те желая, сладка Джини.

Той събу боксерките си и откри твърдото доказателство за мъжествеността си. Вирджиния затаи дъх и решителността й отново бе разколебана. Райърсън определено беше достоен за модел на скулптор.

Е, и тя не беше от най-крехките, смело си помисли Вирджиния. На теория, двамата с Райърсън трябваше да си паснат много добре.

Преди да има време, за каквито и да е подобни мисли, Райърсън вече беше до нея и очертаваше дълбока гънка в дюшека, докато се опитваше да я достигне. Тя трепереше в прегръдката му, но повече от всякога беше решена да приключи това, което беше започнала.

Когато с ръка обгърна раменете му, смарагдите на ръката й отразиха лунната светлина. Вирджиния забеляза ослепителния проблясък и по някакъв странен начин се почувства по-сигурна. Каза си, че прави каквото трябва.

Райърсън мина над нея, обгърна я с масивните си рамене и гладките си твърди мускули. Тя усети как с крак той разтвори нозете й и въпреки решимостта си да не се поддава на паника, почувства лека несигурност. Но тутакси потуши пламъчето.

Та това е Райърсън, не преставаше да си казва тя. Всичко щеше да бъде наред. Мили боже, трябваше да е наред. Нямаше да понесе, ако той не останеше доволен.

Райърсън зарови глава да целуне гърдите й и Вирджиния затаи дъх. Харесваше й усещането, когато езикът му докосваше зърната й, но не можеше да се отдаде на сладкото чувство, което то предизвикваше у нея. Беше заета с притеснения за това, което следваше. Стегна се, когато ръката му се плъзна отстрани и достигна бедрото й.

— Джини?

— Да? — Тя се притисна към него и с нокти се зае да бразди раменете му.

— Много по-добре ще се почувстваш, ако се отпуснеш.

— Не мога — изплака тя. — Казах ти, малко съм нервна. Как очакваш да се успокоя?

— Може би по-рано бях прав, като казах, че ми прилича на началото на меден месец. Съвсем започва да прилича на първа брачна нощ. От Викторианската епоха. Какво ще правиш? Ще легнеш и ще си мислиш за Англия ли?

Вирджиния се вкамени. Ако той станеше нетърпелив, или загубеше търпение, тя нямаше никакъв шанс да се справи.

— Няма защо да се ядосваш. Полагам максимални усилия. — Гласът й едва-едва прозвуча.

Райърсън нетърпеливо се размърда и обви с ръце лицето й. По изражението му се четеше загриженост и желание.

— Ти не ме ядосваш. Просто се опитвам да разбера какво, по дяволите, става тук.

— Ние двамата правим любов — припомни му тя през зъби. — Защо не се захващаш със съществената част?

Той я погледна с присвити очи.

— Ще го направя — най-после отвърна той. — Но мисля, че ще стане както аз реша, не ти.

На Вирджиния й се прииска да изкрещи.

— Какво лошо има ако жената е водеща? — предизвика го тя с неестествено писклив глас. — Мислех, че мъжете обичат бързо да свършват.

Той поклати глава и се усмихна едва-едва.

— Повярвай ми, нямам нищо против да си водеща. Но първо трябва да си поговорим.

— Как така да си поговорим? — попита тя в пълно недоумение. — Райърсън, какво правиш?

— Ще ти дам малък урок.

Той хвана двете й ръце и нежно ги вдигна над главата й.

— Чакай. Какво правиш? — В гласа й прозираше тревога.

— Съжалявам, скъпа, но както я караш, ще стигнем до кръв.

Унизена, тя затвори очи, осъзнавайки колко дълбоко е забила нокти в раменете му. Горкият мъж сигурно ужасно е страдал.

— Съжалявам — успя да каже тя.

— Не трябва. — Той внимателно разтвори краката й със свободната си ръка като мушна коляно между бедрата й. — За всичко се намира място и време. Ще стигнем и дотам, когато ноктите ти в гърба ми няма да са проблем. Но първо, трябва да покрием още малко територия.

— Не разбирам.

— Започвам да схващам, че е така. Просто се отпусни, скъпа, и си представи, че правиш проучване за разпространение на информация на служебния си компютър.

— Проучване! — Тя се засмя леко и пресилено.

— Така е по-добре — с одобрение рече Райърсън. Все още държеше ръцете й над главата й. Наведе се да я целуне отново.

Той не бързаше, подканяше я да си припомни целувките, които си бяха разменили. На нея й харесваха, защото бяха безопасни и защото знаеше, че той няма да иска от нея повече, отколкото тя можеше да му предложи.

Вирджиния колебливо въздъхна. Познаваше и обичаше целувките на Райърсън. Наслаждаваше им се без страх. Бавно се поддаде на познатата прегръдка и жадно разтвори устни, когато езикът му се прокрадна в устата й.

Още известно време той не предприемаше друго. Изглеждаше така, сякаш ако продължаваше да я целува цяла нощ щеше да остане съвършено доволен. Вирджиния изстена тихичко и престана да мисли за непосредственото бъдеще. Усещанията се потопиха в море от приятно очакване. Едно дълбоко неспокойствие започна да я овладява.

— Ето това е, скъпа. Това е моята красива, секси Джини. Скъпа, не знаеш какво правиш с мен. Усещам те прекрасно. От седмици мечтая да те имам по този начин.

Той не спираше да й говори така с тих, дрезгав, топъл глас. Тя чу окуражителни и насърчителни думи, но най-много я порази тонът му. Гласът му беше станал плътен от страст. Той отново и отново повтаряше колко много я желае и съвсем подробно й описваше какво щеше да й стори. За своя изненада Вирджиния откликна на обещанието за страст в думите му.

Беше нещо, което никога не беше изпитвала. Отначало колебливо тя остави да избликнат чувствата, които я изпълваха.

В началото просто се остави на течението. Райърсън продължаваше да движи ръце по тялото й и тя усети в себе си нещо горещо и живо. Бавно се потопи в дълбините на тайнствения водовъртеж. Несъзнателно извиваше тяло, несъзнателно търсеща още и още.

— Точно така, Джини. Точно така искам да се чувстваш. — С ръка погали корема й и стигна до мекото гнездо по-долу. Вирджиния припряно понечи да се върне към реалността. Знаеше какво ще последва. Беше готова. Отново се напрегна и отвори очи, докато се опитваше да освободи ръцете си.

Райърсън я държеше да не мърда и внимателно я успокояваше.

— Просто ще те докосна. Сега искам да направя само това.

— Това не е всичко, което искаш — с болка отвърна тя. — Не съм глупачка. И аз искам това, което ти искаш, Райърсън. Искам да ме любиш. Сега съм готова.

Той прокара пръст в топлината и влагата между нозете й. Вирджиния потрепери стъписана.

— Доста по-готова си, отколкото преди няколко минути — съгласи се той със задоволство. — Но все още не си ме настигнала. Нали си спомняш, че искаше да си водеща?

— Да, но…

— Тихо, любов моя. — Той мълчаливо целуна гърба й. — Пред нас е цялата нощ. Кълна се, че сега искам единствено да те докосвам.

Вирджиния потърси сребристите му очи и реши, че той говори истината. Нямаше от какво да се тревожи сега. Просто щеше да я докосва. Тя отново се отпусна и не се съпротивляваше, докато Райърсън разтваряше нозете й още малко.

Той започна да я възбужда с ръце като правеше нежни опити и предизвикваше реакцията й. Вирджиния се задъха. Никога преди не беше изпитвала подобни еротични усещания. Инстинктивно започна да се движи, подтиквайки го към по-интимна близост и почувства безсилие, когато той продължи да я дразни и измъчва.

Тя отново се опита да освободи ръцете си, не защото искаше да го отблъсне, а защото трябваше да го убеди да изпълни интимните обещания, които й даваше.

Райърсън отпусна китките й и изстена от удоволствие, когато тя тутакси сграбчи ръката му и я притисна към тялото си.

— О, бейби, покажи ми какво искаш. Покажи ми точно колко дълбоко и колко силно го искаш.

Вирджиния не можеше вече да сдържа непознатото усещане, което клокочеше в нея. Тя се огъна като дъга и притисна тяло към ръката на Райърсън, чувствайки колко дълбоко се придвижиха пръстите му. Тя извика и стисна Райърсън.

Тогава той мина отгоре й и проникна в нея, точно когато настъпи нейната кулминация, тя отново извика, а тялото й се опитваше да влезе в унисон с мъжкия ритъм. Тя тържествуваше от близкия допир до здравото му тяло и през цялото й същество премина още една вълна на облекчение. Притискаше се до Райърсън и обвиваше нозе около тялото му. Шепнеше името му, докато той проникваше дълбоко в мекотата на лоното й.

После Райърсън стана по-груб. Изкрещя името й, задъхвайки се от последната атака в тялото й. Той остана долепен до нея, докато бурята в тялото му утихне. После и двамата изпаднаха в топло забвение.

През прозореца проникна лунна светлина, която диреше смарагди, диаманти и злато. В кристално зелените камъни се гонеха пламъчета. На ръката на Вирджиния гривната изглеждаше топла, както никога дотогава.