Джейн Ан Кренц
Дар от злато (3)

Глава III

В понеделник сутринта Джонас се надигна от леглото с чувство на приятно очакване. „Ноу Бул“ щеше да бъде затворен през деня и той бе решил да почисти и подреди новия си дом.

„Изглежда, че ще се наложи да поостана по-дълго време“ — помисли си, когато стъпи на хладния керамичен под на банята.

Първо трябваше да подреди книгите, разпилени навсякъде из помещението. Емерсън Еймс бе превърнал тази стая в малка библиотека. Двете етажерки, стигащи до тавана, бяха запълнени, а до прозореца и под леглото сигурно имаше още толкова книги.

Дори и малкото свободно пространство устройваше напълно Джонас. След толкова години странстване бе привикнал с всичко, а имаше и съвсем малко дрехи и лични вещи.

Изучаваше критично лицето си в счупеното огледало, докато чакаше водата да се затопли. „По дяволите, вече съм твърде стар.“ Наболата тъмна брада му придаваше още по-измъчен вид. „Дали да я обръсва, или да я оставя? Е, май е по-добре да не дразня господарката с огнените коси.“

Насапуниса се и прекара няколко пъти бръснача по бузите си. Опита се да се представи как изглежда Верити рано сутрин. „Сигурно е с разпуснати коси, замъглени от съня очи и понамалели задръжки…“

Спомни си как снощи бариерите между тях постепенно бяха изчезнали. „Ако имах малко повече време, със сигурност щях да й сваля банския. Верити не се съпротивляваше, по-скоро и тя като мен се наслаждаваше на мига.“

Съжаляваше, че Лора се бе появила в толкова неподходящ момент, но беше настроен философски. Имаше предостатъчно време, за да постигне целта си. След като трудната задача да я открие бе вече изпълнена, можеше да се поотпусне и да изчака търпеливо. Не се бе опитал да постигне нищо повече снощи, след като излязоха от басейна. Имаше добър усет, кога трябва да бъде търпелив и кога да настъпи педала.

Чувстваше, че има всичкото време на света и това бе твърде приятно чувство. Идеята да опознае бавно и постепенно Верити го изпълни с радостен трепет и възбуда. Големият проблем беше, дали ще успее да издържи и физически. След събитията от вечерта щеше да му е трудно да се забави естествения ход към леглото. Все пак си заслужаваше да опита.

„Верити заслужава истинско ухажване.“

Джонас се намръщи, когато тази мисъл изникна в съзнанието му. „Откъде пък ми хрумна това? Нима аз ухажвам Верити? Не, това не е възможно. Искам само да науча нейните тайни. Няма да се оженя за нея… Пази Боже!“ Приключи с бръсненето и си взе горещ душ. Направи си чаша нес кафе и си отбеляза наум, че трябва да вземе мерки за отоплението на тази барака. Нощите щяха да стават все по-студени, а разполагаше само с едно одеяло. Загледа се в разбития корпус на климатичната инсталация. Ако не я оправеше тези дни, очакваше го студена и дълга зима. „Не се знае, може и господарката да ме съжали и да ме прибере при себе си.“ Усмихна се доволно. „Всичко е възможно.“ Пръстите му докоснаха малкото златно бижу в джоба на дънките.

Забеляза, че завесите в бунгалото отсреща са вдигнати. „Ранобудна е както винаги!“ Усмивката му стана по-широка. Топлината и вибрациите на обецата бяха пълни с обещания. „Също както и Верити Еймс…“

Верити прекара сутринта в малкия офис на ресторанта. Провери какво е останало в хладилника и фризера и състави менюто за следващата седмица. Имаше нужда от доставка на ориз и още няколко по-маловажни продукти. Преди около месец бе купила малко количество елда^[1] и сега установи, че тя почти е на привършване. Палачинките от елда се бяха превърнали в хит.

Отпивайки от кафето си, попълни няколко формуляра за заявка и подписа необходимите чекове.

Работата й бе скучна и мислите й бяха съвсем в друга посока. Мислеше само за Джонас Куоръл. Все още не можеше добре да осъзнае какво точно се бе случило снощи в басейна. Фактът, че на 28 години бе все още девствена не значеше, че е съвсем неопитна. И преди беше целувана, но усещането се различаваше изключително много от това, което бе изпитала вечерта. Имаше нещо твърде странно, нещо, което се простираше извън границата на физическата сетивност. В един момент бе изпитала необходимост да спре Джонас, но после всичко се бе завъртяло пред очите й. „Какво ли щеше да се случи, ако Лора не бе влязла при нас?“

Усети как кожата й настръхва, защото много добре знаеше отговора на този въпрос. Беше се почувствала толкова добре, когато Джонас я бе прегърнал. След всичките тези години на очакване и нетърпение най-накрая бе изпитала тази наслада.

„Но защо трябваше да ми се случи с мъж като него? Това не е честно. Та аз дори не го познавам!“ Любовта се оказваше игра, която нямаше правила и за всеки човек бе съвсем различна. „Все пак добре стана, че Лора ни прекъсна — рече си Верити, докато прибираше чековата си книжка. — Щях да направя нещо необмислено, за което после да съжалявам. Сега ще мога да обмисля всичко на спокойствие. Все пак нямам нужда от още един скитник в живота си.“

Намръщи се, питайки се, дали Джонас си е направил погрешни изводи от тази целувка. Всъщност, нямаше за какво толкова да се тревожи. „Нали той е мой подчинен! Ако нещата не вървят добре, винаги мога да го уволня.“

Леко трепна, когато телефонът звънна. Усмихна се, защото знаеше кой би могъл да я търси.

— Здрасти, Лора. Отговорите ми са „не знам“ и „не съм сигурна“!

От другата страна на слушалката се чу приятен женски смях.

— Виждам, че ме очакваш, но откъде знаеш какво ще те питам?

— Ами, предполагам, че въпросите ти ще са: „Откъде се появи Джонас?“ и „Вече любовници ли сте?“

— Съжалявам, ако съм ви прекъснала. Но отговорът „не съм сигурна“ засега ми дава известна надежда. Значи той наистина работи при теб? Мислех, че ме будалкаш.

— Да, появи се в петък следобед. Тъкмо си мислех да вдигам телефона, за да извикам: „Лора, помощ! Спасявай ме и този път.“

— Звучи ми доста интересно. Но все пак, ако между вас има нещо, предупреждавам те да бъдеш предпазлива. Ние жените сме лековерни и лесно уязвими. Провери ли го за препоръки?

— Познаваш ме, Лора, винаги го правя.

— Е, добре. Какво научи?

— Няма да повярваш! Той е доктор по ренесансова история. Преподавал е няколко години във „Винсънт Колидж“. После се е увлякъл в миенето на чинии, разливане на алкохол и изхвърляне на пияници. Повечето от времето си е прекарвал в пътувания по целия свят. Където и да позвъних, чух само добри отзиви.

— Ти нямаш бар, нямаш пияници, не си падаш по ренесансова история…

— Така е, но имам нужда от помощ в кухнята и от мияч на чинии. Той работи много усърдно и съвестно. Ще се убедиш, че не съм сгрешила.

— Аз бих казала също, че „работи“ и доста бързо. Не можах да повярвам на очите си, когато влязох в басейна и видях, че си се обвила около него.

Някъде се тракна врата. Джонас вероятно бе влязъл в кухнята. Верити стисна слушалката по-силно и снижи глас.

— Хей, недей да преувеличаваш. Не съм се увивала около него. Това беше само една целувка. Дори и да не бе влязла, нямаше нищо да се случи. Прекалено много се тревожиш за мен.

— Ти се шегуваш. От три години се опитвам да ти намеря подходящ съпруг — някой брокер или адвокат. Отхвърляш всичките ми предложения, за да увиснеш на врата на новия си мияч на чинии. Не мога да повярвам, че това е Верити Еймс.

— Трябва да си ми благодарна и да се чувстваш спокойна, защото от три години ми повтаряш, че съм прекалено придирчива.

— Знаеш ли какъв ти е най-големият проблем? Ти ще прекараш живота си, търсейки мъж, който има всички добри черти от характера на баща ти и нито една от неговите слабости.

— Лора…

— Здравият разум, а мисля, че ти имаш достатъчно от него, трябва да ти подскаже, че няма да откриеш подобна комбинация у нито един нормален мъж. Ти не си придирчива, а прекалено придирчива. Но от това не трябва да полудяваш и да се хвърляш в прегръдките на първия непознат. Хъм… Чакай малко, сега ще ти предложа нещо друго от „списъка“. Ето слушай — млад, 35-годишен, доктор. Пристига сам в петък, сигурно е разведен.

— Или хомосексуален?

— Не, не вярвам. Иначе щеше да дойде с друг мъж. Какво ще кажеш да опитаме с него?

— Слушай, Лора, приятно ми е да си бъбрим за моите проблеми, но трябва да вървя. Имам да върша хиляди неща и…

— И „господин Мияч“ току-що влезе при теб, нали?

В този момент Джонас застана на прага. Веждите му се бяха свили неодобрително. Верити го погледна и в главата й нахлуха спомени за бълбукащата минерална вода и мокри тела. А после — гореща и жадна целувка — по-интимна от всяка друга досега.

— Чао, Лора, трябва да тръгвам. Ще се чуем по-късно.

Затвори телефона и се обърна с усмивка към него.

— Добро утро, трябва ли ти нещо?

— Какво, по дяволите, правиш в тази дупка? Нали днес е почивен ден? Хайде да вървим при езерото. Имаме хляб, майонеза, ще взема от хладилника останалата от снощи леща, купил съм и бира. Хайде, ставай.

Верити се опита да се завърти на въртящия се стол, но болезнено си удари коляното в бюрото.

— Ох, по дяволите! Мислех, че днес щеше да оправяш бунгалото си.

— Смятай, че вече съм го оправил. Нямах много багаж за разопаковане. Най-големият ми проблем са тези книги. Няма къде дори четката си за зъби да оставя. Баща ти е с твърде еклектични^[2] вкусове. Притежава книги от Нанси Дрю до Уилям Шекспир.

Верити се разсмя искрено.

— Това е библиотеката, с която съм израснала, и с която ме е възпитавал. Книгите са неговата слабост. Всичко друго може да изхвърли, но не и книга. Когато се установих тук за постоянно, няколко месеца получавах колети, изпратени от различни точки на света, съдържащи само книги. Така се събра и тази библиотека. Джонас се усмихна лукаво.

— Видях копие на „Книгата на кавалера“ от Кастелани. Чела ли си я?

— Да, но това беше твърде отдавна — когато се интересувах от Ренесанса. Защо питаш?

— Не знаех още, че я имате в библиотеката, когато си мислех за една част от нея.

— Коя по-точно?

— Има разказ за един млад благородник — Гаспар. Негови са думите, че за да спечелиш душата и сърцето на една жена, трябва да притежаваш тялото й.

— Ако повярваш на това глупаво заключение, всички омъжени жени трябва да са вечно и лудо влюбени в своя съпруг. Но след като има толкова нещастни бракове по света, мога да твърдя, че твоят Гаспар е бил само страхливец.

Джонас скръсти ръце и я погледна замислено.

— Сигурно си изпитвала нещо повече от моментно увлечение по Ренесанса, щом си спомни за тези детайли, но ще говорим друг път за това. Хайде, шефе, ставай и да тръгваме към езерото. Ето виж, време е за обяд, а аз съм ужасно гладен.

Верити си помисли, дали още един път да не му се скара, че я нарича „шефе“, но си замълча. Идеята, да отидат на пикник й се стори неустоима. Не си спомняше вече кога за последен път бе излизала с мъж сред природата.

Приготвиха обяда и Джонас постави бирата в хладилната чанта. След около пет минути стигнаха до брега на езерото. Мястото бе чудесно за пикник, защото няколко борови дървета хвърляха сянка и горещината на обедното слънце не се усещаше толкова силно. Още докато разстилаше старото одеяло и изваждаше продуктите Верити осъзна, че също е изгладняла. Двамата седнаха един срещу друг и се нахвърлиха върху сандвичите и студената бира.

Джонас разказваше увлекателни и забавни истории от своите пътувания и тя с удоволствие се отпусна назад, за да го слуша. Гласът му беше много приятен. Мислеше си, че сигурно каквото и да кажеше, щеше да звучи добре. Остави го да завърши поредната екшън случка и с усмивка се обади:

— Обзалагам се, че лекциите ти във „Винсънт Колидж“ са били добре посещавани.

Джонас премигна лениво насреща й.

— Какво те кара да мислиш така?

Верити сви рамене и усети, че се изчервява.

— Ами, имаш много хубав глас. Има нещо в него.

— Какво?

— Нещо завладяващо, привлекателно. Удоволствие е да те слуша човек, каквото и да разказваш.

Тя побърза да пъхне остатъка от сандвича в устата си, за да прикрие смущението си. Сама не знаеше, защо се обърка толкова. Откри, че гласът му я караше да се чувства по особен начин. По същия начин, по който се чувстваше, когато ръцете му галеха бедрата й снощи в басейна.

— Благодаря ти, Верити — Джонас също се излегна назад и се загледа в безоблачното небе. — Ще приема това като комплимент.

— Моля — смотолеви Верити и се зарови в чантата за още кисели краставички. — Винаги съм смятала, че трябва да се поощряват добрите неща.

Гласът на Джонас промодулира в тихо мъркане, когато изрецитира:

Захвърля мойта дама даровете ми безценни,

без дори да знае, колко ги ценя.

На вятъра пилее всичко със широки пръсти,

нехае тя за моята душа.

Но алчен съм и искам повече

от усмивката й сребърна и

поглед от кристал.

Въздишам аз по тялото й,

любовта на нейното сърце.

Подаръци жадувам да получа

от бели пламъци

и златен прах.

Верити бързо вдигна глава, за да срещне блестящите му, впити в нея очи. Вече знаеше, че е омагьосана. Никога не бе попадала в сладката мрежа на страстта и прелъстяването, но сега все повече се убеждаваше, че добре се е заплела.

Мълчаливо се взираха един в друг. Верити постепенно осъзнаваше, че това е истинският мъж в живота й, мъжът, който ще я дари с „подарък от злато“. Разтърси глава, опитвайки се да се отърве от мъгляви образи, нахлуващи в съзнанието й. Търсеше отчаяно освобождение от тънките нишки, които все повече се затягаха около нея.

— Искаш ли още краставички? — насили се да се усмихне и пъхна една в отворената му длан.

Направи се, че не забелязва учуденото му изражение и започна да разказва за икономическите и социални проблеми на Сикуънс Спрингс.

Въпреки че отклони разговора към по-безопасни теми, Верити знаеше, че просто бяга от реалността. Джонас Куоръл я беше хипнотизирал, бе я очаровал с нещо. Желаеше го с цялото си същество. За първи път в живота си разбираше какво означава пълната сила на това привличане и не знаеше да се радва ли или да се страхува. „Защо, защо точно него? Това ли е мъжът, когото съм чакала толкова години?“ Въпросите й оставаха без отговори, затова ги игнорира и се изтегна по гръб, наслаждавайки се на късния следобед.

Свечеряваше се, когато се прибраха, за да се преоблекат и след това отново се срещнаха, защото Джонас предложи да отидат на кино.

— Не съм била на кино от 5–6 години.

— Работиш твърде много.

Верити не му остана длъжна.

— И това ми го казва човек, който мие чиниите на различни ресторанти по света.

Твърде късно беше, за да върне тези думи, които можеха да провалят вечерта им.

Джонас се обърна намръщен.

— Какво ти стана, господарке? Не си доволна от работата ми или мислиш, че ми плащаш твърде много?

Ядосана на себе си, че му развали настроението, тя се опита да поизглади нещата.

— Нямах това предвид и ти го знаеш. Имаме различни разбирания относно същността на работата. Пропиляваш живота си, обикаляйки света, без да използваш своите умения. Не мога да остана безразлична, ако някой пилее по този начин таланта си.

— Повярвай ми, светът няма нужда от още един доктор по ренесансова история. Ще продължи да се развива и без мен, дори по-добре. И престани да се тревожиш за липсата на перспективи в живота ми. По-добре си изяж пуканките, имаш нужда от напълняване.

Верити напълни шепите си със солените, мазни пуканки, само за да му достави удоволствие. Чудеше се, дали отново ще се опита да я целуне, и доста време обмисля своята реакция, ако това се случеше. Радваше я фактът, че най-сетне бе станала участник в истинска любовна авантюра. Остана разочарована, след като не получи дори и намек за целувка. Джонас я изпрати до входната врата, пожела й лека нощ и с бързи стъпки тръгна към бунгалото си.

Проследи го с поглед как изчезва между дърветата. Опита се да си внуши, че така е по-добре, отколкото ако беше останал, но нещо в нея крещеше, че го желае истински. Чувстваше се раздвоена и объркана. Още не можеше да си прости за глупавите заключения, които бе направила, относно начина му на живот.

„Ако си бях държала устата затворена, можеше след киното да пийнем в бара, а после да получа целувка.“ Вместо това сега от около час четеше книга и се опитваше да заспи.

Във вторник „Ноу Бул“ беше отново отворен за малобройните си, но постоянни клиенти. През седмицата това бяха предимно местни хора и по-рядко туристи, които, преминавайки през Сикуънс Спрингс, откриваха ресторанта в своите пътеводители. Освен това, поне по няколко души от управлението на курортния комплекс идваха за обяд или вечеря.

Верити успя да създаде работа на себе си и на Джонас, така че моментите, в които всеки от тях можеше да отвори дума за тяхната връзка, бяха сполучливо избегнати. „Връзка?“ Значението на тази дума я дразнеше и тревожеше. Опитваше се отчаяно да отклони мислите си в друга посока, но те бързо се връщаха към случката в басейна, към прекрасния ден, който бяха прекарали на открито заедно. Като типичен представител на мъжкото съсловие, Джонас сякаш изобщо не се тревожеше от въпросите, които раздираха душата й. Неговото спокойствие и безгрижие още повече я изнервяха.

„Щом той е толкова безчувствен, връзката ни едва ли има някакво бъдеще.“ Добре, че беше достатъчно интелигентна, за да гледа трезво на нещата.

Беше късен следобед, когато телефонът в офиса иззвъня. Обаждаше се Лора.

— Верити? Здрасти. Искам да запазя три места за тази вечер. Имаме специален гост и Рик предложи да вечеряме заедно при теб. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. Седем часа, добре ли е?

— Чудесно. Няма да повярваш с кого ще дойдем.

— С кого?

— Кейтлин Евинджър.

Лора замълча, за да изчака въздействието на думите си.

— О! Кейтлин Евинджър, художничката?!

— Да, самата тя.

— Но какво прави тук. Чувала съм, че живеела като отшелник.

— Да, така е, но има причина за това. Претърпяла е тежка автомобилна катастрофа и е останала инвалид за цял живот. Дошла е в Сикуънс, за да види как ще й се отрази минералната вода.

— Вълнувам се много, че ще ни посети.

— Само недей се престарава. Тя не обича прекаленото внимание.

— Не се тревожи за това, Лора. Нали знаеш, че не обичам да се подмазвам. Чао, ще ви чакам в седем часа.

Верити затвори апарата и се обърна усмихната към Джонас.

— Какво ще кажеш. Довечера при нас ще вечеря известна художничка. Чувал ли си за Кейтлин Евинджър?

— Мисля, че да — отговори й той, като продължи грижливо да сгъва салфетки, без дори да вдигне глава. — Името ми е познато, но едва ли съм виждал нейна картина.

— А аз съм — обяви възторжено Верити. — Преди няколко месеца имаше изложба в Сан Франциско. Картините й бяха направо завладяващи. Първото ти впечатление е, че са студени и безжизнени, но вникнеш ли по-дълбоко, виждаш енергията и жизнеността, бликаща от тях. Можеш да усетиш страстта, която е скрита под тяхната повърхност. Имаш чувството, че те грози опасност от тази страст, но всичко е добре контролирано… Разбираш ли ме?

Едната вежда на Джонас беше леко повдигната.

— Да, мисля, че разбирам.

Верити почувства, че се изчервява. Не бе сигурна как да тълкува многозначителния му поглед и предпочете да промени темата на разговора.

— Боже Господи! Сигурно ще трябва да променя менюто за вечеря. Мога да направя салата от портокали. Морковите със сос от копър ми се виждат твърде обикновени.

— По начина, по който приготвяш моркови, те са всичко друго, но не и обикновени. Не се тревожи за менюто. Сигурен съм, че нашата знаменитост ще намери нещо подходящо за себе си.

Верити замислено прехапа долната си устна.

— Така ли мислиш наистина?

— Виж какво, ако не хареса нищо от специалитетите, винаги мога да изтичам до града, за да й купя хамбургер.

— Ох, Джонас, чувството ти за хумор понякога е отвратително.

Точно в седем часа и пет минути Джонас посрещна Ник, Лора Грисуолд и тяхната гостенка Кейтлин Евинджър. Вече познаваше Рик. Той бе почти на неговата възраст, с пооредяла коса и широка усмивка, която дори бе леко пресилена тази вечер. Поддържаше добра спортна форма и изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда един мениджър на курортен комплекс. Очевидно бе, че Рик и Лора са горди да придружават знаменитата си клиентка, но и на двамата им личеше, че не се забавляват в нейната компания.

Джонас трябваше да си признае, че беше впечатлен от външността на Кейтлин Евинджър. Със сигурност тя бе от този тип жени, които щом един път си видял, не можеш да ги забравиш. Имаше някакво драматично излъчване, което се долавяше почти мигновено.

Беше висока, дори малко по-висока от него. Русата й коса бе изпъната назад и откриваше високото й чело. Изглеждаше около тридесетте, но нещо в лицето й, в мрачния й презрителен поглед накара Джонас да предположи, че е доста по-възрастна. Прическата й фокусира вниманието му върху артистичните й скули и перфектно оформената й уста. „Дали тези тънки устни някога са се извивали в истинска усмивка? Малко е вероятно.“

Първоначално не забеляза големия белег, преминаващ през цялата й лява буза. Едва когато Кейтлин извърна глава, видя огромния контраст между класическия профил на едната й страна и разкъсаната плът на другата. Впечатли го мрачният безизразен поглед на известната художничка. Това бяха очи, които пронизваха всеки мъж до костите. Те открито казваха „нищо на този свят не ми е интересно и не ме интересува“.

„Студена жена — заключи Джонас. — Да не ти се случва да прекарваш зимната нощ, прегръщайки жена като Кейтлин.“ Верити също имаше „бодли“, на които можеш да се убодеш, притежаваше остър и арогантен език, но в душата й грееше огън. А Кейтлин си оставаше до мозъка на костите студена като айсберг. Художничката имаше метална скоба на единия си крак, която се показваше през многобройните тънки, черни подгъвки на полата й. Използваше абаносов бастун, за да пази равновесие, но все пак куцаше доста силно.

Джонас настани гостите на грижливо избраната маса близо до камината. Въпреки недъга си, Кейтлин елегантно зае мястото си. Вече всички клиенти бяха насочили погледите си към нея и тихо си шушнеха.

— Ще съобщя на мис Еймс, че сте пристигнали.

Лора му отвърна с широка усмивка, въпреки че очите й бяха угрижени.

— Благодаря ти, Джонас.

Джонас тръгна към кухнята, усещайки ледения поглед на Евинджър забит в гърба му. Това го накара за момент да потрепери.

Откри Верити в стихията си. Цялата бе зачервена от горещината на газовата печка. Още щом видя свободно падащите й огнени къдрици, в душата му нахлу топлина и спокойствие. Тя беше се концентрирала върху приготвянето на салатата от цикория, настъргано сирене и печени орехи.

— Шефе, твоята „звезда“ пристигна.

Верити бързо вдигна глава. Очите й светеха от вълнение.

— Къде е тя? Кога дойдоха? Къде точно я настани?

— На малката масичка близо до тоалетните.

— Джонас, какво…

— Не се тревожи, седнали са близо до камината, където ти искаше да бъдат.

— Благодаря ти, Господи! И престани да си правиш гадни шеги. Знаеш, че много държа да се запозная с нея. Как изглежда?

— Няма начин да я сбъркаш. Носи месингов сутиен и се подпира на дълго копие.

Верити пъхна чинията с готовата салата в ръцете му.

— Много смешно. Занеси това на маса № 3, аз отивам да поздравя гостите.

— Както кажеш, шефе.

Тя не обърна внимание на последните му думи, захвърли престилката и се втурна в залата. Джонас поклати възмутено глава и сервира салатата. Вече можеше спокойно да наблюдава поведението на новопристигналите гости. Леденото излъчване на Кейтлин бързо отми лъчезарната усмивка от лицето на Верити. Но за негово най-голямо учудване, двете явно намериха обща тема и завързаха разговор. Лора и Рик изглеждаха доволни, че някой бе снел от плещите им отговорността да забавляват известната художничка.

Наложи се Джонас да обслужи и други маси, но при всеки удобен случай очите му се насочваха към двете жени.

„Странно, никога не съм предполагал, че Верити боготвори хората на изкуството“ — рече си мислено.

Учудването му някъде около девет часа се превърна в раздразнение. Като че ли Евинджър представляваше по-голям интерес за Верити, отколкото той самия. Беше го оставила да се справя сам с клиентите, кухнята и миенето на чинии. „Все пак добре е, че във вторник няма толкова много хора. Ако всяка вечер бе така, тя ще е фалирала отдавна.“

Около десет часа в ресторанта нямаше други клиенти, освен разбира се Рик, Лора и Кейтлин. Верити седеше на тяхната маса вече повече от час и сякаш бе забравила какво става наоколо. Джонас започна да почиства кухнята, но по едно време нервите му не издържаха и запрати един тиган с прегорели фетучини на пода. От залата се дочу кристалният смях на Верити.

— Джонас? Джонас, ела за малко. Няма да повярваш, но Кейтлин те познава.

По гърба му пробягнаха ледени тръпки и той погледна подозрително към светлосините очи на художничката.

— Наистина ли е така?

Можеше да се закълне, че не е срещал този айсберг преди. Трудно можеше да се забрави жена като нея.

Кейтлин отпи от чашата си с вино и вдигна поглед към него. Гласът й се оказа толкова студен, колкото и цялата й външност.

— „Винсънт Колидж“. Преди около пет години. Изнесохте лекция по военна тактика и въоръжение по време на Ренесанса. Показахте много интересни диапозитиви и репродукции. По това време аз посещавах курсове по графика, но бях чула за вас и дойдох на тази лекция.

Джонас не й отговори веднага. Стомахът му се сви, сякаш че някой бе сложил рапира в ръката му и го бе призовал на смъртен дуел. Това беше последното нещо, от което се нуждаеше сега. „Колко и какво знае за мен тази жена? Защо се е озовала тук, в този ресторант?“ — тревожно се питаше.

— Имате чудесна памет, мис Евинджър.

Тя кимна със задоволство.

— Още щом ви видях, ми се сторихте познат. А всичко си дойде на мястото, когато Верити спомена, че сте завършил ренесансова история — студените й очи го пронизваха. — Не мога да си обясня как сте се озовал тук? Вие бяхте особено популярно име в академичните и музейни среди.

Преди още Джонас да намери отговор на този неудобен въпрос, Верити побърза да я запита:

— С какво е бил толкова популярен?

— Както ви казах, по времето на моето обучение във „Винсънт Колидж“, мистър Куоръл бе един от най-известните млади преподаватели. Като оставим настрана многобройните му публикации, точно тогава той разкри, че една златна огърлица не е оригинал от шестнадесети век, а добре изработено копие от 1955. По този начин спести на един музей в Ню Йорк огромна сума. Мистър Куоръл бе един от най-добрите оценители и познавачи на антични предмети. Вашата специалност са оръжията, а не бижутата, нали така беше?

— Времената се променят, мис Евинджър. Сега моята специалност е миенето на чинии. Имате ли нещо против, ако събера празните чаши и почистя масата?

— О, не се тревожи за това, Джонас — намеси се Верити. — Защо не седнеш при нас? Кейтлин тъкмо ни разказваше клюки за различни художници. Сядай, толкова е интересно.

— Съжалявам, но става твърде късно. По-добре да привърша с чистенето. Не искам после да ми натякваш, че не си върша добре работата.

Джонас събра набързо празните чинии и чаши и влезе в кухнята. Нямаше никакво желание да говори повече с тази знаменита художничка. Не му харесваше излъчването й, държанието й, не харесваше отличната й памет, а можеше да се обзаложи, че нямаше да хареса и нейното изкуство.

Мислите му се върнаха обратно във времето, когато все още преподаваше във „Винсънт Колидж“. Беше облечен като ренесансов благородник, а в ръката му имаше старинен меч. Секунда по-късно един от лаборантите се строполи на пода, облян в кръв. Мислеше, че се е отървал от този кошмар, но появата на Кейтлин отново го извика в съзнанието му.

Чувството му, че нещо не е наред, се усилваше.

След около половин час малката групичка най-накрая се надигна от масата. Джонас знаеше, че му предстои разправия с Верити, защото й бе отказал да седне при тях. Но това не го тревожеше. Вече свикваше с кратките им словесни битки.

След безкрайните: „Лека нощ“, „Довиждане, пак заповядайте“, вратата се захлопна и ключалката щракна.

Верити влезе в кухнята, облегна се на вратата и скръсти демонстративно ръце.

— Е, надявам се, че си доволен, Джонас. Винаги ли си толкова груб с хора като Кейтлин или си я нарочил заради нещо? Какъвто и да е отговорът ти, искам да знаеш, че съм много ядосана и обидена от поведението ти.

— Съжалявам — Джонас захвърли кърпата, с която бършеше последните няколко чаши. — Хайде да си вървим, готова ли си?

— И ти ми казваш само „съжалявам“? Какво ти става тази вечер?

— Няма нищо. Късно е, уморен съм, искам да спя.

— Ами какво чакаш? Не те спирам, тръгвай!

— Чудесно. Хайде, ще изгася осветлението.

Лампите бяха изгасени, но Верити не се помръдваше и Джонас я хвана за ръката, за да я изведе навън. Тръгнаха по пътеката към бунгалата.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш, защо се държа толкова отвратително? Приличаш на малко момченце, което капризничи, защото нещата не са станали така, както то е искало.

— Това е по-добре, отколкото да се държа като бояджия с размекнат мозък и да твърдя, че съм голям художник.

— Джонас, писна ми! Това е най-голямата глупост, която съм чувала. Та ти дори не си виждал нейна картина.

— Не искам и да видя. И няма ли най-после да спрем да говорим за тази жена. Никога не съм мислил, че можеш да се лигавиш така пред някаква си знаменитост. Та ти се правеше на глупачка пред нея, Верити. Нали те слушах, докато почиствах масите: „О, бях впечатлена от тази картина, Кейтлин“, „Не можах да не мисля постоянно за нея, Кейтлин“, „Ох, колко са интересни мъжете във вашето общество, Кейтлин“, „Господи, каква артистична натура си ти, Кейтлин“…

Верити се отскубна от ръката му и побягна нагоре по алеята. След няколко метра се обърна назад.

— Вече разбрах, защо си такъв, Джонас. Перата ти са разрошени, защото те върнаха там, където не обичаш да се връщаш, нали? Кейтлин ти припомни времето, когато си имал успешна кариера. Върна те там, където си значел нещо в академичния свят. Работил си усърдно и си бил „някой“. А после мързелът ти е провалил всичко.

Джонас потрепери от гнева, който се събираше в душата му. Допреди малко се чувстваше само раздразнен, но сега беше бесен. Кейтлин бе му припомнила за миналото му, което не се състоеше само от академични успехи, а и от ужас, кръв и насилие. Верити пък бе до наляла масло в огъня.

— Не се чуваш какво говориш, Верити Еймс. Съветвам те да си затвориш устата. Миналото ми си е мой личен проблем.

— Сигурна съм, че има и нещо друго, за което си ядосан. Ти ревнуваш.

— Ревнувам ли? От Кейтлин? Посочи ми поне една причина.

— Сляп ли си? Тя е преодоляла всички трудности. Успяла е. Имала е талант и го е използвала, въпреки че е знаела, че остава инвалид за цял живот. Работила е усилено, за да достигне дотам, където е сега в момента. Не е успяла само заради упоритостта, таланта или късмета си. Кейтлин е работила за този успех. Не виждаш ли разликата между вас двамата. Трябва да си вземеш поука от нея. Тя се наслаждава на плодовете на своя труд и се стреми към по-големи и по-красиви неща. А ти… ти миеш чинии в ресторанта ми.

— Достатъчно, млъкни!

— Ти си също като баща ми. И двамата скитосвате, мислите само за себе си и не сте способни да постигнете каквото и да било. Дори не си представям как можете да се установите на едно място за повече от няколко месеца. Предпочитате да пропилявате живота и способностите си, обикаляйки земното кълбо, вместо да се сирете и да направите нещо добро. И двамата сте еднакво безотговорни. Джонас Куоръл — малкото момченце, което не иска да порасне, страхува се от живота, от отговорността и таланта си. Днес — тук, утре — там. Докога така, а?

— Казах ти, стига!

— Не ми викай, затваряй си устата и върви! Не искам изобщо да те слушам тази вечер. Най-малкото, което можеше да направиш, бе да покажеш поне капчица уважение към човек, постигнал нещо в живота. Лора се оказа нрава. Глупачка съм била, щом съм си мислила, че между нас може да се получи нещо. Но сега ми просветна. Ще трябва да обръщам повече внимание на почтените доктори и адвокати.

Верити рязко ускори крачките си.

— По дяволите! Ти за каква се мислиш?

Джонас я настигна и стисна болезнено рамото й. Тя никога не го беше виждала толкова ядосан.

— Пусни ме!

— Значи мислиш, че аз нямам проблеми? Е, нека да ти кажа нещо, скъпа ми господарке. По-добре се погледни в огледалото. Погледни на какво си заприличала. Превръщаш се в злобна стара мома, не поглеждаш мъжете, защото те не отговарят на твоите високи стандарти. Не се учудвам, че нямаш приятел, да не говорим за съпруг. Кой би се съгласил да му свалиш кожата с острия си език. Само някой кръгъл глупак ще се остави да го поучаваш как да живее живота си. Кой ти дава това право да осъждаш хората? Познаваш ме от вчера, а вече ми изнасяш лекции, какво съм бил направил в миналото и как съм пропилял живота си. Кой ти даде това право?!

Джонас усети как тя потрепери конвулсивно. Очите й бяха разширени от ужас.

— Пусни ме, Джонас!

Все още мърморейки, той я пусна и Верити изчезна сред дърветата. Джонас явно сви юмруци. „Тази жена ще ме подлуди.“ Усети нежните вибрации на златната обеца в джоба си и я докосна. Секунда по-късно вече беше спокоен, все едно нищо не беше се случило.

Бе очаквал, че Верити ще е недоволна, но дори не подозираше, че ще го атакува по този начин. Не бе очаквал и че точно тук ще се сблъска с някаква си студенокръвна художничка, която го познаваше отпреди.

Животът, както винаги, се оказваше пълен с изненади…