Джейн Ан Кренц
Дар от злато (20)

Глава XX

Верити видя колите, паркирани пред сивата къща, веднага щом излязоха от последния завой на криволичещия път. „Дано не е твърде късно!“

— Моля те, по-бързо, Джонас!

— Успокой се, закъде си се разбързала?

— Не можеш ли да разбереш? Никой не знае, а и не се интересува какво ще стане с Кейтлин, след като търгът завърши.

— Ако искаш моето мнение, тя ще оцелее. След като си е отмъстила, едва ли ще се самоубие, само заради една картина.

— Не говоря само за самоубийство, може да спре изобщо да рисува.

— Няма да е голяма загуба.

— Това не е истина. Евинджър е много талантлива художничка.

Макар че беше спала само два часа, Верити бе заредена с енергия и решителност. Още преди Джонас да изключи двигателя, отвори вратата и хукна към къщата. Натисна звънеца, но тъй като не получи отговор, настойчиво заудря с юмрук.

— Не чакай някой да ти отвори, всички са горе в ателието на третия етаж — Джонас се протегна и бутна навътре незаключената врата. — Хайде, напред, героиньо.

Верити нямаше нужда от нова покана и се втурна по стълбището. Къщата изглеждаше пуста и стъпките й отекнаха в тишината. Джонас я следваше по петите, но с безгрижие, на което можеше само да завиди. Стъпките му бяха елегантни и безшумни. „По дяволите, аз вече съм мокра, а той тича като професионален атлет. Добре, че в леглото не е толкова безгрижен“ — помисли си Верити.

Дишайки тежко, достигна до последния етаж. Вратата на ателието беше широко отворена. Трима мъже и две жени стояха пред откритото платно на „Кръвожадност“. Кейтлин беше на няколко крачки зад тях и бе отпуснала цялата тежест на тялото си върху ебонитовия бастун. Лицето й изглеждаше бледо и състарено.

Тави първа ги забеляза и в очите й проблесна надежда. След нея всички обърнаха очи към новодошлите.

— Не трябваше да се връщаш, Верити. Ние почти свършихме тук.

— Трябваше да се върна, Кейтлин. Забрави ли, че аз съм ти приятелка.

— Твърде късно. Всичко е твърде късно.

— Мисля, че последното наддаване е мое. Някой ще вдигне ли цената? — обади се мъж на средна възраст, облечен в елегантен сив костюм.

Джонас пристъпи малко по-напред.

— Не бързайте толкова, сър. Знам, че след събитията от снощи картината ви се струва още по-привлекателна, но ще трябва да почакате. Сега мис Еймс ръководи търга.

— Какво, по дяволите, става тук? — възмути се една по-възрастна жена. — Аз дошла да върша бизнес тук, а не да участвам в театър. Вдигам цената на мистър Росендър с още хиляда долара.

Верити обърна очи към нея.

— Можете да запазите парите си. Картината вече не се продава.

От всички страни последваха учудени въздишки. Тя не им обърна внимание, взе едно малко ножче от масата с инструменти и тръгна към картината.

— Хей, какво, по дяволите, мислите, че правите?

— Джонас, успокой господата.

— Съжалявам, приятели, но аз работя за тази дама. Ако имате възражения, обръщайте се към мен.

Други протести не последваха.

— Кейтлин, нали повече нямаш нужда от тази картина?

— Защо, какво мислиш да правиш с нея?

— Ще я махна от живота ти. Завинаги.

Верити замахна и направи широка рязка на платното. Чуха се няколко ужасени вика, но никой не се осмели да й „попречи“. Хубаво е да имаш някого като Джонас под ръка. Когато от „Кръвожадност“ бяха останали само купчина цветни ивици плат, тя се обърна към Тави.

— Изгори ги, нека нищо не остане.

Тави кимна мълчаливо, събра набързо остатъците от картината и излезе от ателието. Мъжът на име Росендър изглеждаше бесен.

— По дяволите! По дяволите, вие сте луда! Току-що унищожихте цяло състояние. Аз ще ви…

— Достатъчно, приятелю — укроти го Джонас, заставайки на пътя му.

— Искам да знаете, че това няма да е последната картина на Кейтлин Евинджър, нали така, Кейт? Миналото е вече зад теб. Сега можеш да изживееш своето настояще и бъдеще.

Изпънатото от напрежение лице на Кейтлин започна бавно да се отпуска. В очите й се появи влага. Верити пристъпи напред, прегърна я и също заплака. Тави безшумно се бе приближила и я докосна леко по рамото.

— Благодаря ти, Верити. Мисля, че всичко вече ще е наред.

— Търгът завърши — обяви Джонас. — Време е за тръгване.

Никой не се опита да му възрази.

 

Три дни по-късно Верити излезе от кухнята и тръгна да търси Джонас.

Той и Емерсън седяха пред бунгалото и преглеждаха местната преса. Никой не вдигна очи към нея, макар че чуха стъпките й.

— Е, добре, какво виждам тук? Да не би да сте се пенсионирали вече? Знаете, че имам достатъчно работа и за двама ви. Татко, ти ми обеща още миналата седмица, че ще почистиш фризера. Какво стана, да не измръзнеш ли се страхуваш? А ти, Джонас? Защо се измъкна, когато трябваше да изчистим шкафовете?

— Забравих.

— Не ме занасяй. За писмата до музеите също ли забрави?

— Ще ги напиша тези дни, защо да бързам. Имам толкова добра работа, защо да я напускам заради някакви си музеи.

— Но консултантската работа е твоя специалност и е много добре заплатена.

— Сега моята специалност е миенето на чинии, а парите, които получавам, са ми напълно достатъчно.

— Не ставай смешен.

Това беше първият им спор, откакто се бяха върнали от къщата на Кейтлин Евинджър. Отношенията им бяха много обтегнати и дълбоко в сърцето си Верити знаеше, че тя е причината. Но какво можеше да направи? Искаше да разбере какво ще се случи с тях двамата. Какви са плановете на Джонас. Щеше ли да си тръгне толкова неочаквано, както бе и пристигнал.

— Ред, остави човека на мира. Не виждаш ли, че още се възстановява.

Верити прехапа виновно устни.

— Боли ли те ръката, Джонас?

— Боли ме, но аз героически понасям страданието.

— Видя ли? Казах ти да го оставиш, на спокойствие.

— Ако наистина имаш силни болки, ще трябва да отидеш на лекар.

— Имам час за утре следобед, тогава ще ми махнат и конците. Не се тревожи толкова.

— Ако те боли, и сега можеш да отидеш на преглед. Ти си мой работник и аз ти плащам осигуровките.

— Ред, стига си говорила глупости. И как ще докажеш, че е бил ранен в ресторанта? Да не би някой ядосан от храната клиент да го е промушил с рапира?

— Е, добре. Джонас, ако нямаш намерение да ходиш на лекар, ела да ми помогнеш в почистването. А след това ще напишеш и писмата до музеите. Или…

— Какво „или“?

Верити беше достатъчно ядосана и не се стърпя:

— Или ще те уволня още сега и ще си взема друг работник, който си гледа съвестно работата.

Тя се завъртя рязко на пети и тръгна към бунгалото си.

— Това вече е прекалено.

Думите му бяха тихо изречени, но я накараха да се спре. Джонас захвърли настрани вестника и се изправи.

— Какво каза, Джонас?

— Казах, че това е прекалено. От твоите заплахи ми дойде до гуша и трябва да им сложа край. Прекалено много съм внимателен към теб, „малка ми господарке“. Наслушах се на твоето мъмрене, на забележките и лекциите ти, на всичките ти глупости за начина ми на хранене. Оставих се, да ме въвлечеш в неприятности, където и двамата едва не загинахме. Смятам, че съм бил прекалено толерантен с теб, така ли е, Емерсън.

— Напълно си прав, Джонас.

— Но това вече е много. Писна ми от заядливия ти, опърничав характер. Опитвах се да не ти обръщам внимание, но последните три дни си направо непоносима. Единственото време, когато мълчиш, е като правим секс. Но за съжаление, не мога да те държа 24 часа в леглото. Сега разбирам някои мъже, които казват: „Една жена или трябва да е с вирнати крака, или бременна.“

— Татко, чуваш ли го? Как му позволяваш да ми говори така?!

Емерсън разпери широко ръце.

— Не ми се сърди. Аз съм само случаен свидетел.

Джонас заплашително направи няколко крачки към нея.

— Отиваш твърде далече, заплашвайки ме постоянно с това уволнение. Работил съм усърдно и не си загубила и цент от мен. Кой друг ще дойде в противния ти ресторант за минимална заплата.

Верити отстъпваше бавно назад. Никога не го беше виждала в подобно настроение и инстинктите й я съветваха: „Бягай, Верити! Бягай!“

— Джонас, какво правиш? Да не си посмял да ме докоснеш. Работиш за мен и ще изпълняваш заповедите ми или…

„Това е бунт“ — помисли си Верити и побягна по пътеката, следвана по петите от Джонас.

Той се движеше бързо и безшумно и, преди да разбере какво става, вече я беше вдигнал на рамото си.

— Джонас, ах ти, гадно копеле, пусни, ме! Тъпкано ще ти го върна, пусни ме ти казвам!

— Първото нещо, на което ще те науча е, че щом отправиш някакви заплахи, трябва да си в състояние да ги изпълняваш. Ако не ми вярваш, прочети Макиавели.

Той седна на най-близкия стол и я преметна през коляното си.

— А сега е време да си получиш заслуженото.

— Джонас, само да си посмял.

Ръката му се издигна, а после тежко се стовари върху дупето й. Дънките й не се оказаха никаква преграда за удара. Верити зарита с крака, но дланта му отново попадна в целта.

— Проклет да си, ще те убия, пусни ме!

— Кажи ми с какво съм заслужил това отношение и ще те пусна.

— Знам, че ще си заминеш. Само въпрос на време е, кога ще си тръгнеш.

— И ти какво реши, да ускориш заминаването ми.

— Да, тъпчо! — ноктите й се забиха дълбоко в глезена му.

— Ох, дяволите да те вземат, малка… Значи се опитваш да ме разкараш?

— Искам да знам какво си намислил, не мога просто да стоя и да чакам.

— Защо толкова си се загрижила кога си тръгвам? Страхуваш се, че няма кой да ти мие чиниите?

— Не е това, голямо, тъпо, отвратително копеле! Искам да знам колко време ще бъдем заедно. Не виждаш ли, че те обичам.

— Я повтори това.

— Глух ли си, обичам те! — Верити се освободи от ръцете му и се изправи. — Знам, че това не говори твърде добре за моята интелигентност, но не мога повече, не мога да крия чувствата си. Не искам да живея в страх всеки ден. Трябва да знам кога мислиш да си тръгнеш. Може и да съм се държала лошо с теб, може и да съм се карала излишно, но трябва да ме разбереш.

— Не ти ли хрумна, че можеш просто да ме попиташ какви са сега плановете ми?

— Не, защото не знаех как да те попитам. Не съм толкова опитна в тези работи, а това щеше да е много труден въпрос. Страхувах се какъв ще е отговорът му.

— За интелигентна жена като теб понякога вършиш невероятно глупави неща. Не мисля да ходя никъде, харесва ми тук, в Сикуънс Спрингс. Кой знае защо, но е така. Условията ми за работа са тежки, заплатата ниска, шефката истински тиранин… Хъм, значи ме обичаш?

— Казах ти „да“, макар че не заслужаваш подобна искреност.

— Това означава ли, че вече не ме смяташ за мързелив, безотговорен нехранимайко?

Верити почувства как се изчервява.

— Познавам те много по-добре от деня, когато се появи на вратата ми. Мога да ти вярвам. Спаси и живота ми, но това не означава, че не ме дразниш. Не мога да се съглася с факта, че вечно отлагаш възможността да направиш кариера. Щом веднъж си казал, че ще се заемеш с консултантска дейност, направи го, не се отказвай от думите си.

— Значи затова е било всичко, само за да научиш кога ще си тръгна?

— Да, но какво получих вместо това.

— Знаеш, че ми се беше насъбрало от бала на Кейтлин Евинджър. А сега от цялата работа отново пострадах аз, осакати крака ми и ме остави инвалид за цял живот.

— Напълно си го заслужи.

— Нали не те изплаших? Не съм искал да ти направя нищо лошо.

— Не се страхувам от теб, Джонас. Знам, че веднъж си ми спасил живота, само че така никой не ме е шляпал, дори и баща ми.

— Няма да се махна никога оттук, Верити. За да ме изхвърлиш от околността, ще ти е необходима атомна бомба. Не виждаш ли, че съм хлътнал по теб още от първия ден?

— О, Джонас, това значи ли, че ме обичаш?

— Мисля, че точно това казах.

— Не ме лъжеш, нали? Наистина ли го мислиш?

— Не бих могъл да те лъжа. Ние сме свързани по много специален начин с теб — не само физически, но и психически. Може би и затова те последвах в Мексико, а след това и тук, в Калифорния.

— Мислиш ли, че връзката ни може да се гради само на това, че и двамата имаме сходни способности.

— Верити, забрави думата „връзка“, ние се обичаме.

— Но дали това наистина е любов? Може би между нас съществува само онова взаимодействие в тунела, а оттам се поражда и сексуалното ни желание. Така че думата „любов“ може да не е…

Лекцията на тема „Какво наистина е любов“ беше прекъсната от целувката на Джонас. За дълго време той не освободи устните й, но най-накрая го направи, когато почувства, че тялото й се отпуска в прегръдката му. После зашепна в ухото й:

Мойта дама твърде дълго се кълнеше,

че нивга няма мъжка воля да я покори.

Но аз успях бодлите й да махна

и моята победа драгоценна

е сладостта на нейната любов.

— Откъде намираш тази ужасна поезия, която непрекъснато ми рецитираш?

Джонас се засмя, вдигна я на ръце и я понесе към спалнята.

— Съчинявам я в момента.

— Господи, точно от това се страхувах.

Верити притегли главата му, зарови пръсти в косата му и го целуна с нежност, която той заслужаваше.