Метаданни
Данни
- Серия
- Дар (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Gift of Gold, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росен Рашков, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 58гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джейн Ан Кренц. Дар от злато
ИК „Слово“
История
- —Добавяне
Глава XIV
Късно следобед в понеделник посредникът на някой си Филип А. Хегърти се съгласи да даде исканата цена за комплекта пистолети. А във вторник сутринта Джонас предаде чека на Емерсън Еймс. Той гледа около минута недоумяващо лъскавата хартийка с написаните на нея шест цифри.
— Мили Боже! Аз съм ходил с толкова пари в куфарче? Джонас, спасяваш ми задника и ставаш мой приятел до края на живота ми. Вземи си бира и разказвай.
Двамата стояха в кухнята на „Ноу Бул“. Наближаваше единадесет и Верити беше заета с приготвянето на обяда и със сложни маниери ги заобикаляше.
— Татко, Джонас не може да си пие бирата сега. Трябва някой да ми помогне.
В този момент се чу характерно чукане от отваряща се кутийка с бира. Джонас отметна назад глава и отпи няколко големи глътки.
— Не й обръщай внимание, Еймс. Във вторник по обед идват най-малко хора. Нали я знаеш, че винаги има нужда да се оплаква. Между другото, мия еднакво добре чиниите, независимо дали съм пиян или трезвен.
Верити се обърна, за да вземе купата с картофи от хладилника и усети, че се изчервява. „Може би наистина се превръщам в злобна, опърничава стара мома.“
А може би често се спречкваха с Джонас, само защото част от нея отчаяно протестираше срещу несигурността на връзката им? Беше много по-лесно и безопасно да му крещи и да му се сърди, отколкото да се влюби в него. Вече твърде много се тревожеше и от факта, че тактиките й се проваляха една след друга. Мисълта, че може би вече е влюбена, я плашеше до смърт и допълнително изостряше езика й.
Джонас завърши разказа за тяхното пътуване до Сан Франциско, само възхвалявайки начина, по които беше провел преговорите.
— Това беше. Вдигнах цената с още три хиляди и този Хегърти се предаде. После отидохме в магазина, да си изберем костюми за пролетния ренесансов бал на Кейтлин Евинджър. Там вече дъщеря ти напълно се побърка. Само да знаеш каква рокля искаше да наеме[1]?
С огромно деколте, цялата обшита с дантели, златни нишки и плюс това, удивително къса.
— О, беше прекрасна и много автентична. Чела съм, че точно такива са били през Ренесанса.
— Ред мисля, че забравяш кой е експертът на тази епоха тук. Роклята, която си искала да наемеш, по би отивала на скъпа холивудска проститутка.
— Но аз исках точно това, да бъда като ренесансова куртизанка.
— Бъди благодарна, че не ти взех слугинската униформа.
— Татко той беше в ужасно настроение, когато влязохме в магазина, въпреки че вече бе продал изгодно пистолетите. Беше го яд на мен още от офиса на Кинкейд.
— И как няма да ме е яд, като през цялото време се хилеше на това надуто копеле.
— Глупости, през цялото време изпълнявах твоите заповеди, Джонас. Забрави ли, че ти ме посъветва през цялото време да се усмихвам невинно? Трябваше да изиграя ролята на „глупавичката ти червенокоса приятелка.“
— По дяволите, какви ги говориш, след като надхвърли границата на нормалното. Да съм те карал да се подпираш на ръката му? Не забеляза ли, че те гледаше, както акулата гледа краката на плувеца?
— Деца, деца, няма ли да престанете да се разправяте за дреболии. Денят е прекалено хубав, за да го разваляте с вашите кавги. Запазете си енергията за по-късно, когато останете сами.
— Чудесна идея, татко. Прекалено съм заета, за да се разправям с Джонас. Но не си чул цялата история за нашето малко пътешествие. Той отново изпробва способностите си с една кама в офиса на Кинкейд.
— Така ли? И какво се случи? Същото нещо като с пистолетите ли?
— Не, татко, този път коридорът изглеждаше по-различен. Някак си беше по-нов и пред нас много по-ясно, но и по-ужасно се разкри видение на умиращ човек. Беше паднал на кухненската маса и целият бе в кръв.
Джонас отпи от бирата си и се облегна на мивката.
— И аз имах същото впечатление. Сякаш това убийство се беше случило съвсем наскоро. Но преди никога не ми се е случвало да приемам психическа енергия от нов предмет.
— Искаш да кажеш, че камата на Кинкейд е била само съвременно копие на оригинала?
— Да, бях почти сигурен, че е фалшификат, още щом я видях на стената. Приближих се и по вида на стоманата разбрах, че е изработена около шестдесетте години. Докоснах я с мисълта, че нищо няма да се случи, но грешах. Тя излъчваше ужасни вибрации, но аз никога…
— Какво? — Верити прехапа устни, защото се досещаше какво е предположил.
— Освен ако твоето присъствие не ми въздейства по същия начин, както опитите във „Винсънт“.
— Талантът ти продължава да се усъвършенства, нали?
— Изглежда, че е така.
Всички в кухнята замълчаха, осмисляйки променилата се ситуация.
— Сега разбирам — обади се накрая Емерсън. — Това може да бъде голяма неприятност.
— Меко казано, така е. По дяволите, можеше да не се стига до това усложнение.
Верити почувства, че я побиват тръпки. Тя беше причината за това допълнително „усложнение“. Джонас бе привлечен от нейните умения да навлиза в психометричния тунел, но може би сега щеше да си тръгне. „Може би вече се е случило «нещото», което да го накара да изчезне завинаги?“
— Добре все пак, че психометричните ми способности са свързани само с отрицателните, а не с всички емоции от миналото.
— Какво мислиш, че си видял този път, Джонас?
— Нямам и представа, Емерсън. Все едно, че съм видял няколко кадъра от филм, а искам да разбера какво се е случило най-накрая. Предполагам, че виждам моментите, свързани с най-голямото насилие или жестокост. В някои обекти те са изключително чисто запечатани. Дори и себе си чувствам като част от видението. Знам и разбирам всичко, което се случва. Докато в други случаи, като този вчера, все едно че съм видял фотографска снимка с непознати за мен хора.
— Имаш ли някаква хипотеза каква е връзката между умиращия мъж и камата?
— Не знам, трудно е да се предположи. Може би е бил предишният собственик или просто човек, намушкан с това оръжие.
— Джонас, струва ми се, че грешиш. Аз останах с впечатлението, че мъжът е бил застрелян.
— Не споря, може и да си права.
Емерсън разтърси глава.
— Не знам какво да мисля. Всичко е толкова невероятно. Винаги съм смятал, че не страдам от предразсъдъци, но Господ ми е свидетел — това вече надхвърля границите. Разбираш ли колко странно е това?
— Беше ми зададен същият въпрос от мис Еймс.
— Едно е да мислиш, че имаш някакви психически заложби. Много хора вярват в телепатия, предчувствия или нещо подобно. Но и двамата да виждате едно и също в някакъв измислен коридор, е направо изумително. Бих се заклел, че лъжете, ако не познавах толкова добре дъщеря си — Верити никога не лъже. А и не мисля, че ще си фантазирате така дълго. Това е прекалено изморително, нали, Джонас?
— Най-после да чуя една добра дума — Джонас смачка празната бирена кутийка и уцели коша в ъгъла. — Помисли си какво съм чувствал. Предполагах толкова години, че съм единственият човек на тази планета, който вижда тези образи, когато държи вехтории. Изпитах ужасно облекчение, че има някой до мен. — Джонас обърна златистите си очи към Верити. — Най-малкото, ако постепенно полудявам, вече зная, че не съм сам.
— Смятам, че никой от двама ви няма да полудее. Ще трябва да свиквам с мисълта, че действително съществува някакъв психометричен тунел и вие пътувате в него. Сега ще ми разкажете ли нещо повече за това, което сте видели вчера. Как изглеждаше този човек, умиращ на масата?
— Няма много за разказване, стояхме само около минута. Той си лежеше на масата в столовата, а кръвта му течеше в чинията с макарони.
— Джонас, но той е бил свързан по някакъв начин с камата?
— Твърде е вероятно. Имам впечатление, че повечето хора, които срещам в коридора, са в директна връзка с предмета, който държа. За съжаление, почти никога не разбирам каква.
— Дрехите, с които беше облечен човекът, бяха старички, може би от седемдесетте.
— Ти си имала време да го разгледаш? Но защо не ми каза още вчера? Забеляза ли нещо друго?
— Не, но имах усещането, че умиращият мъж познаваше своя убиец. Горкият човек изглеждаше толкова изненадан и сякаш казваше: „Това не е възможно!“ Този, който го е убил, е бил негов познат или дори приятел.
— Да, май че си права. И аз усетих нещо подобно, но си помислих, че някой непознат е влязъл, докато старецът се е хранел. Това също би могло да го изненада.
— Ами Кинкейд? — прекъсна го нетърпеливо Емерсън. — Допускате ли, че той знае нещо за историята на камата?
Джонас вдигна рамене.
— Кой знае? Мислеше си, че оръжието е италиански уникат от XVI век. Направо побесня, когато му казах, че е копие. Предполагам, че е платил цяло състояние, за да го притежава. Почти всички колекционери не задават въпроси за миналото на даден предмет. Колкото по-малко знаят, толкова по-малки са и грижите им. Ако някой е застрелял собственика и е откраднал камата, за да я продаде после на фанатичен колекционер като Кинкейд, защо ще задаваш излишни въпроси. Точно както беше и в нашия случай. Хегърти се интересуваше само от едно — дали пистолетите са автентични. След като се убеди, че е така, само подписа чека.
— Започвам да разбирам начина им на мислене, макар че моят се различава съществено. Не бих спал спокойно, ако знам, че заради предмет, който току-що съм купил, е бил убит човек. Но както и да е, да предположим, че този Кинкейд не знае нищо.
— Но той дори не подозираше, че притежава фалшификат — заключи Верити и бутна в ръцете на Джонас една тенджера, изпускаща обилно пара. — Хайде, размърдай се, сложи го на масата.
— Какво, по дяволите, е това?
— Не виждаш ли, макарони. Мислех да ги приготвя с доматен сок, но не знам защо промених мнението си. Ще им направя един чудесен песто сос.
Късно вечерта, след като затвориха ресторанта, Верити реши да се върне към рутинното си развлечение. Остави Джонас и баща си да играят шах, грабна халата си и тръгна към спокойствието и уединението на минералните бани. Двамата мъже бяха толкова концентрирани върху играта си, че не й обърнаха никакво внимание, когато излезе от бунгалото.
Както и очакваше, огромната зала в син и бял теракот беше празна. Светна няколко лампи, колкото да намери пътя до любимия си басейн. Свали дънките и блузата си и навлезе гола в топлата вода. Когато се потопи до шията, отпусна се назад и затвори очи.
През главата й отново преминаха събитията, които се бяха случили напоследък. Първо, вече имаше любовник, после бе открила, че той притежава някакъв безсмислен и ужасяващ талант, а след това бе станала приятелка с известна художничка. „Колко много неща само за няколко дни.“ Тихият и спокоен живот, с който толкова беше свикнала, изглеждаше безнадеждно изгубен. „Или не? Може и всичко да свърши? Джонас ще охладнее скоро към мен и някоя сутрин ще е изчезнал. Същото се отнася и за Кейтлин, която се кани да завърши с фойерверки кариерата си. И какво ми остава? Ресторантчето и баща ми, който някога вече трябва да се умори да скита…“
Тази вечер не й се мислеше за странната психична връзка с Джонас. В нея имаше прекалено много неизвестности, а сега съзнанието й търсеше само доказани факти. Първият от тях беше, че и сама чувстваше превръщането си в опърничава, заядлива стара мома. Въпросът бе, колко време щеше да издържи нейният любовник, преди да сложи брезентова чанта на гърба си.
— Знаеш, че ще дойда, и затова се къпеш гола, нали?
Ниският, плътен глас на Джонас я извади от унеса й.
Отвори очи и почувства как се изчервява, осъзнавайки голотата си. „Колко съм глупава. След толкова нощи, прекарани заедно, аз все още изпитвам свян.“
— Мислех, че играеш шах с /баща ми.
— Играх, докато загубих, после тръгнах да те търся. Мислех, че си си сложила червения сутиен и ме очакваш в леглото.
— Никога не съм имала червен сутиен.
— Ти никога не ми даваш възможност да пофантазирам.
Джонас се приближи до ръба на басейна и започна да разкопчава копчетата на ризата си. Очите му не се отделяха от тялото й, което се открояваше чудесно в кристалночистата вода.
— Все пак, добре изглеждаш и без сутиен.
— Какво ще стане, ако Лора дойде отново?
— Съмнявам се, че ще се учуди така, както първия път.
Верити съща не можеше да свали погледа си от събличащия се пред нея Джонас. Изглежда той не бързаше и с лениви движения постепенно разкриваше мускулестите си рамене и широкия си гръден кош. Когато захвърли дънките на пода, вече беше почти максимално възбуден.
— Да не би да се подготвяш за стриптийзьор в някой дамски нощен клуб?
— Хм, аз не те измъчвам, „малка господарке“. Ти винаги получаваш това, което поискаш — Джонас слезе по стълбата на басейна и се отпусна по гръб във водата. — Ох, чудесно е. Защо си се намръщила така?
— Мислиш ли наистина, че аз съм една злобна, опърничава стара мома?
— Ей, казах само, че си малка господарка, но това…
— По дяволите, говоря сериозно.
— Добре, добре, дори да си такава, това е част от чара ти.
— Върви по дяволите, Джонас! Това са глупости. Ако е част от чара ми, защо непрекъснато ми го натякваш и си правиш груби шеги с мен. Сега съм виновна и, че талантът ти започва да се усъвършенства. Кажи ми истината. Не съм твой тип жена, нали?
— О, Господи! Имам чувството, че някой се опитва да развали чудесната вечер, и това май не съм аз.
— Виж какво, не искам да се карам с теб, само трябва да си изясним някои неща.
— Като например?
— Като например, защо се мотаеш наоколо?
— Мотая се, защото харесвам работата си и направих откритието, чеда спя с теб, е все едно да спя с кактус. Един път преодолееш ли бодлите, плодът е много сладък.
— И какво очакваш? Това, че ме сравняваш с кактус, да ме трогне?
— Верити, не разбирам защо е всичко това? И двамата сме достатъчно уморени, нека си починем.
— Искам да бъдем искрени един към друг, Джонас. Ако не можем постоянно, то поне за малко. Казваш, че съм била тиранин, господарка, стара мома, че не ти плащам добре, а изисквам много. Да продължавам ли? Ние с теб сме напълно противоположни, дори и по отношение на нещо съвсем обикновено, като например гастрономичните ни вкусове. Между нас няма нищо, освен секс и някаква налудничава психометрична способност.
— Скъпа, знаеш, че това не е така. Има твърде много други неща между нас. Повече, отколкото аз съм имал, с която и да е жена, и повече отколкото си имала ти с всеки друг мъж.
— Може би само се използваме взаимно. Ти се нуждаеш от мен, за да изследваш и овладееш таланта си, а аз от теб, за да запълня липсата си на сексуален живот.
— Дори и това да е всичко, смятам, че е напълно достатъчно, за да съществува връзката ни. Хайде да спрем дотук. Верити, защо се измъчваш сама? Престани да задълбаваш в подробностите, отпусни се, остави се по течението.
— Много добър съвет от някого, който е правил това с години, но аз съм съвсем различна, Джонас.
— Знам това и изглежда, че не мога да те спра. Ти ще загубиш голямо количество енергия и време, само за да огледаш под микроскоп нашата връзка — отвън, отвътре, отвсякъде. Това ти е в характера — винаги всичко да е подредено, номерирано, сложено на точното му място.
— От този разговор започна да ми писва. Какво ще кажеш, да сменим темата. Кога ще плати татко дълга си към Реджиналд Ярингтън?
— След няколко дни, веднага щом от банката потвърдят чека на Хегърти.
— Надявам се, че баща ми няма да полудее от радост, като види толкова пари в брой и след това да хукне към първото казино.
— Не се тревожи за това. Сигурен съм, че Емерсън не е такъв човек. Нали го чу, сам твърди, че комарджийският дълг е „дълг на честта“, и плюс това е разбрал, че с този Ярингтън шега не бива. Явно е, че не му се иска следващите няколко години да ги прекара, надзъртайки през рамо.
— Татко и аз сме ти много задължени за помощта. Сами едва ли щяхме да се справим. Не знам как щях да се свържа с местните колекционери и, разбира се, каква цена да поискам за пистолетите.
— Верити, нека си изясним още нещо. Може би баща ти ми дължи услуга, но ти нямаш нищо общо с това. Не си ми длъжна за нищо, разбра ли?
— Не си прав, Джонас. Въпреки че ме иронизиращ непрекъснато, аз винаги играя честно и, каквото съм обещала, съм го изпълнила.
— Няма ли да спреш да се дразниш? Между нас не могат да съществуват дългове, само че е време да ми платиш моята минимална заплата, шефе… Ох, боли.
Верити бе успяла да го ръгне с пръст в корема.
— Всичките си приятелки ли наричаш така: „шефе“, „господарке“, „ваше величество“?
— Не, ти си първата, но последната. Достатъчна си ми за цял живот.
Верити усети, че настроението й се подобрява и отново се отпусна във водата.
— Какво мислиш да правиш, когато овладееш уменията си? Ще преподаваш или ще се върнеш в някой музей?
— Едва ли някога ще преподавам отново. Вече прекалено много съм се откъснал от това. И през последните пет години открих, че изобщо не ми липсват лудориите, лекциите и дългите изпитни сесии. Студентите все по-често посещават залите, за да развиват сексуалните си взаимоотношения, а не да увеличават познанията си по ренесансов хуманизъм или ренесансова военна стратегия. С две думи, да си даскал е тъпо. Да работиш за някой музей или частен колекционер е далеч по-добре. Отлично заплащане, неангажиращо работно време и е дяволски интересно. Всичко, което изкопаят археолозите, ще идва първо при мен.
— Спомена днес сутринта, че уменията ти се усъвършенстват. Мислиш ли, че някой ден вече няма да имаш нужда от мен в коридора?
— Не знам, скъпа. Просто не знам, има толкова неща, които и аз не мога да си обясня.
За няколко минути настъпи неловко мълчание. Верити прехвърли последните му думи в съзнанието си. „Той е прав. Аз прекалено много разчитам и завися от нашата връзка. Какво ли ще каже за това Кейтлин? Дали и тя е попадала в подобна ситуация някога?“
— За какво мислиш?
— Мислех си за Кейтлин, дали е имала своята голяма любов?
— Съмнявам се. Мислех, че нейната голяма любов е изкуството, но ето че тя ме опровергава и ще се раздели и с него.
— Но ти я познаваш съвсем отскоро, Джонас. Струва ми се, че тя е преживяла нещо, което силно я е разочаровало. Нямам предвид автомобилната катастрофа, а нещо, което я е наранило психически и емоционално. Никой не се откъсва така от света, освен ако няма основателна причина.
— Някои хора са родени със студена кръв, Верити.
Повярвай ми, видял съм повече от теб. Срещал съм мъже, които са в състояние да убият човек със същото безразличие, с което закусват или играят голф. Нашият познат, Кинкейд, е точно такава личност.
— Какво те кара да мислиш така?
— Нещо в очите му, когато те гледаше. Само не ми казвай, че ти се е сторил сърдечен, очарователен и секси.
— Честно да ти кажа, не знам какво да мисля за него.
— Ако имаше и съвсем малко шанс, след обяда щеше да те покани и в леглото си.
— Какво?! Що за идиотщини са това, аз изобщо не съм негов тип жена.
— Тук грешиш. Кинкейд има много типове жени и един от тях е чистият, искрен и недокоснат от други ръце. Не можеш да си представиш колко искрено и невинно изглеждаш. Това сякаш насърчава мъжете да те вкарат в леглото си. Сигурен съм, че ако беше отишла сама, Кинкейд щеше да се опита да те съблазни. Ако все още бе девствена, и той го знаеше, сигурно би се наложило да използвам камата, за да те защитя. Но не си мисли, че Кинкейд е толкова хлътнал по Верити Еймс. Просто той е мръсник и си умира да прелъстява девици. Видях камата, разбрах, че е фалшива и я използвах да отклоня вниманието му от теб. Забеляза ли? Той направо побесня, когато разбра, че някой го е прецакал.
Верити беше шокирана и се взираше в Джонас с леко отворена уста.
— Наистина ли мислиш, че Кинкейд ме е харесал?!
— Не ме гледай така учудено. Аз съм мъж и, повярвай ми, много добре познавам съществата от собствения си пол. Но разбери ме добре, той не е харесал лицето или фигурата ти, а твоето невинно излъчване. Това му се искаше да притежава.
— По дяволите, аз съвсем не изглеждам невинна.
Джонас докосна върха на носа й с пръст.
— Може би причина да изглеждаш така са точно тези две трапчинки, когато се усмихваш — той се наведе бързо и впи устните си в нейните. — Не виждам само, защо го преживяваш толкова. Шансовете да се срещнем отново с Кинкейд са минимални. Истината е, че съм доволен от Сикуънс Спрингс.
— Хм, Деймън Кинкейд… Кой би предположил, че…
— Ама ти какво? Да не си започнала да си фантазираш? Сега разбирам защо някой път казват, че мълчанието е злато. Сигурно съм вдигнал самочувствието ти поне с няколко пъти, за друг път ще знам, да не те дразня така. Всеки спор или разговор с теб е напълно безсмислен.
— Има и части от анатомията ми, които обичам да дразниш — засмя се Верити и обви ръце около врата му.
— Така ли? Само че трябва да ми кажеш кои са те и по възможност с повече подробности.
— Ти знаеш много добре кои са.
— Искам да чуя думите, обичам, когато говориш мръсотии.
— Ти си един гаден перверзник.
— Но това ти харесва, нали?
„Не само това — помисли си Верити. — Аз те обичам нещастно. Какво ще правя в това пусто място, когато си тръгнеш?“ Не го изрече гласно, а се притисна до гърдите му и прошепна думите, които той очакваше да чуе. Това бяха думи на болка, молба и отчаяние.
Джонас я целуна страстно и повдигна бедрата й с ръце. Верити се опита да се разположи така, че да може да проникне по-бързо в нея.
— Почакай малко, скъпа, все още е рано. — Дългите му пръсти нежно навлязоха в жадната й плът, карайки я да тръпне от удоволствие. — Толкова си гореща, гориш като огън… Толкова си стегната.
Верити продължаваше да се движи конвулсивно, а пръстите му проникваха все по-дълбоко. Бурята на оргазма й я връхлетя и я накара безсилна да се отпусне на раменете му.
— Сега ще се приберем в бунгалото и ще се погрижим и за мен.
Двамата излязоха от водата. Верити видя, че е максимално възбуден и не се стърпя да вземе в дланите си огромната му пулсираща мъжественост.
— Хей, какво правиш! Така никога няма да стигнем.
Тя само се усмихна мълчаливо и продължи с нежното си изтезание, докато най-накрая Джонас се предаде.
— Какво пък, закъде съм се разбързал толкова?
Разстлаха хавлиите си върху една от дървените пейки и той побърза да се отпусне между разтворените й бедра. Верити обви краката си около кръста му и потъна в страстта си.
Наближаваше три часа сутринта, когато Джонас се надигна от спалнята и нахлузи дънките си. Метна ризата на рамото си и хвърли поглед на Верити, която само се усмихна сънено.
— Лека нощ, Джонас, до утре.
— Лека нощ, Верити.
Той излезе навън и веднага настръхна от пронизващия го студен вятър. Облече ризата си, но не я закопча, а само ускори крачките си.
Спомни си какво беше казал Емерсън, когато преди няколко нощи отново се бе опитал да влезе безшумно в бунгалото:
„По дяволите, Джонас, това е безобразие. Будиш ме посред нощ. Защо не се преместиш да спиш при нея?“
„Не съм получил покана“ — бе му отвърнал.
Нейната упоритост вече го дразнеше. Чувстваше, че като го отпраща, Верити се опитваше да запази своята независимост, да му покаже, че той само е „временен интимен приятел“, който не значи толкова много за нея.
Вървеше с широка крачка по пътеката между дърветата. Клоните над главата му правеха тъмнината почти непрогледна. Само езерото отразяваше бледата лунна светлина като огромно огледало. Емерсън беше оставил заради него светната слабата крушка на верандата и сега тя му служеше като ориентир.
Мислите му тъкмо щяха да се върнат към Верити и техните отношения, когато изведнъж забеляза някакво раздвижване, а после и една сянка в храстите, отдясно на бунгалото. „Твърде висока е, за да е на куче, тършуващо из боклуците. Това ще е само човек, притаил се в тъмнината.“
Джонас не забави крачките си и се направи, че все едно нищо не е забелязал. Знаеше, че Емерсън е оставил отключена входната врата, но така рискуваше да се окаже с гръб към нощния си гостенин. Продължи да се движи напред, но щом достигна до ъгъла на верандата, рязко кривна наляво. Реши, че е много по-разумно да влезе през прозореца. Коленичи зад храстите и пропълзя между своя джип и стария буик на Емерсън. Стигна до лявата страна незабелязано и предпазливо надникна зад ъгъла на бунгалото. „Ако това е бил случаен крадец, вече ще тича надолу по пътеката.“ В храстите отсреща не се забелязваше нищо. Бутна леко прозореца, но той изскърца и шумът разкъса нощната тишина. Бързо се вдигна на ръце и скочи в стаята.
Емерсън се размърда в леглото.
— Е, това вече е нещо ново. Не съм ли ти казвал, че влизайки през прозореца, рискуваш някой да ти резне гърлото. Знам го от личен опит.
— Шшт, Емерсън, вън нима някой.
— Мамка му, стига майтапи, виж колко е…
— Тихо, говоря сериозно.
Емерсън скочи и разтърка очи.
— Къде е? Кога го видя?
— Вън, в храсталаците е. Ако мисли да влиза, ще го направи през прозореца.
— Това улеснява нещата, ние сме двама, а той е сам.
Емерсън се придвижи до прозореца с учудваща за неговите години и размери пъргавина. Джонас се наведе да вземе брезентовата си торба и измъкна ножа. Изправяше се вече, когато входната врата с трясък излетя от пантите си. Почти веднага светна и електрическата крушка, защото мъжът, който влезе, натисна бутона за осветлението. Беше огромен около метър и деветдесет, и облечен в камуфлажни дрехи. Деветмилиметровият „Магнум“ в ръцете му показваше, че не е дошъл да се обади по телефона. Очевидно и знаеше как да го използва, защото веднага го насочи към гърдите на Емерсън. Старият човек само вдигна нагоре треперещите си ръце. В този миг вратата на гардероба изскърца и неканеният гост установи, че в стаята има и втори мъж. На лицето му се изписа недоумение, което после се замени с ужас. Той се опита да извърти ръката си, държаща пистолета, но беше твърде късно. Ножът на Джонас вече летеше във въздуха и със свистене намери гърдите му. Мъжът махна смешно с ръце, отпусна се на пода и инстинктивно дръпна спусъка.