Джейн Ан Кренц
Дар от злато (13)

Глава XIII

В понеделник сутринта Верити и Джонас стояха на оживен булевард в Сан Франциско и очакваха зеления сигнал на светофара. Насреща им се намираше входът на сградата, в която отиваха. Верити вдигна очи нагоре към гигантската кула от бетон, стъкло и стомана.

— Какво ще кажеш, Джонас, в щат с такава висока сеизмичност няма дори закон, забраняващ строежа на небостъргачи.

— Не съм чувал някой в Калифорния да се е разтревожил от земетресенията. Това е проблем само на туристите. Хайде да вървим при този Кинкейд. Може би той ще е човекът, който ще спаси баща ти от лихваря Ярингтън.

— И след като свършим тук, ще отидем да си избера рокля за бала, нали?

— Хей, стига толкова. Нали се разбрахме вече, че ще отидем за костюм. Какво искаш повече?

— Нищо, харесва ми да хленча, а ти да ме успокояваш.

— Ти никога не хленчиш, Верити, а досаждаш — Джонас се спря пред асансьорите и разгледа рекламите на различните фирми. — Ето го. „Кинкейд“ — последен етаж. Този човек явно наистина няма проблеми с парите.

— Знаеш ли, може би татко трябваше да дойде. Нали все пак пистолетите са негови.

— Имай ми доверие. Собственикът никога не води сам преговорите, а търси услугите на специалист. Баща ти знае това и ме помоли да свърша работата. А сега спри да ми демонстрираш своя скептицизъм към моите бизнес способности и се приготви да се усмихваш — сладко и невинно.

— Сладко, а? — Верити разтегна устните си в широка, изкуствена усмивка. — Това ли ще е моята роля?

— Ти, скъпа, ще бъдеш моята празноглава, червенокоса приятелка, която е настояла да дойде с мен. Всичко, което трябва да правиш, е да се усмихваш.

— Колко вълнуващо.

— Повярвай ми, когато Кинкейд види усмивката ти, ще повярва на всяка дума, която му кажа. Няма изобщо да се усъмни, че има нещо нередно в тази сделка. Само като те погледне, и ще подпише чека.

— Винаги ли си падаш по „глупавички, червенокоси приятелки“ със сладки усмивки.

— Не, ти си ми първата.

— Колко е хубаво да ти се възхищават.

Влязоха в асансьора и вратата се затвори. Верити хвърли скришом поглед към отражението си в огледалото. Носеше най-хубавия си костюм с впечатляваща кройка в бяло и черно и с тясна къса пола. Отдавна не беше обувала високи обувки и краката вече я наболяваха.

Джонас се бе нагиздил в изстрадал чер костюм, който бе извадил като фокусник от дълбините на брезентовата си чанта.

— Джонас, откога имаш този костюм?

— Ами, още от „Винсънт“. От преди пет-шест години, защо?

— Знаеш ли, не изглежда толкова стар. Мъжката мода се е променила толкова малко.

— Запазих го, защото все пак трябва да облека нещо по-прилично, когато ходя на погребение.

— Или на сватби?

— Не си спомням кога за последен път някои ме е канил на сватба.

Верити потъна в мълчание, репетирайки „невинна“ усмивка. Словесните битки с Джонас бяха обичайни през последните няколко дни. Отношенията им бяха най-близки, когато и двамата излизаха от тунела и страстта ги изгаряше. Бяха направили още два опита с пистолети, защото вече бяха намерили купувач. Пътуванията им бяха кратки, но Джонас твърдо бе решен да изследва таланта си. Нейната роля в тези опити силно я безпокоеше. Страстта и сексът в тяхната връзка ставаха все по-бурни и почти неуправляеми. Все пак Джонас й бе доказал, че за да се люби с нея, не бе необходимо задължително да е посещавал тунела.

Верити се намръщи, спомняйки си по какъв начин бяха прекарали последните нощи. Изглежда, че не нейният намек го беше ентусиазирал да й докаже, че е независим от психометричните си способности. Тази нощ, след като бяха правили любов, тя се бе унесла в сън. Бе я събудило някакво странно усещане. Джонас бавно навлизаше отстрани в нея. Бе се опитала да протестира, но тревогата и бе веднага заменена от неземно удоволствие.

Когато свършиха, той си бе тръгнал. Беше около три сутринта, когато бе напуснал къщата й. Верити не го бе помолила да остане. Не знаеше защо не го бе направила. Изглежда, че имаше нещо общо с несигурността на тяхната връзка. Ако му позволеше да остане до сутринта, някак си скъсяваше прекалено много разстоянието помежду им.

Досега никога не бяха обсъждали бъдещето на техните отношения. Всичко си течеше нормално в ресторанта, само дето Емерсън ги наблюдаваше с по-голям интерес. Старецът никога не бе попитал Джонас, защо се връща толкова късно през нощта. Явно се бе примирил с факта, че Верити си има любовник. Навярно най-сетне се беше и поуспокоил, че има нормална дъщеря, а не лесбийка.

 

Вратите на асансьора се отвориха пред приемната на Кинкейд. Правеше веднага впечатление скъпата италианска мебелировка и секретарката, която приличаше на филмова звезда. Тя ги посрещна с ослепителна усмивка и впи очите си в Джонас.

— Добър ден, с какво мога да ви помогна?

— Аз съм Джонас Куоръл, а това е мис Верити Еймс. Искаме да говорим с мистър Кинкейд, имаме уговорена среща.

— Разбира се, мистър Куоръл. Влезте през тази врата вдясно, секретарката ще ви покаже офиса му.

В съседната стая ги очакваше друга очарователна жена, но този път тя беше руса.

— Добър ден, мис Еймс, мистър Куоръл. След малко ще бъдете приети от мистър Кинкейд.

Верити тайничко разгледа прекрасния й костюм и си помисли, че сигурно тази дама получава няколко пъти по-голяма заплата от оборота на ресторанта за месец. Трябваше да внимава, защото Джонас лесно можеше да се увлече по подобна красавица. „Не знаех, че съм толкова ревнива!“ Изведнъж се почувства като глупачка.

— Заповядайте оттук, мистър Кинкейд ви очаква.

Верити се впечатли от две неща, когато влязоха в просторния офис с изглед към залива „Голдън Гейт“. Първото беше изтърбушеното чучело, поразително приличащо на обесен човек, а второто беше картината на Кейтлин Евинджър. Платното представляваше абстрактно изображение на жена, плуваща в окървавено море. Потрепери леко от болката, която се излъчваше от там. „Никога не успях да разбера какво толкова се е случило с Кейтлин, дори и сега, когато я познавам още по-добре. Едва ли е само автомобилната катастрофа.“

Иззад бюрото пред тях се изправи да ги посрещне изключително привлекателен мъж. Изглеждаше връстник на Джонас — около 35–40 годишен. Кинкейд беше висок с широки мускулести рамене. Но приликата му с Джонас не свършваше дотук. Той излъчваше самоувереност и сила, характерни за хора, постигнали големи успехи. Светлорусата му коса беше подстригана по перфектен начин. Очевидно за нея се грижеше стилист, който вземаше за услугата хонорар колкото сметката на обяд за четирима в „Юниън скуеър^[1]“.

Коприненият му костюм носеше емблема на италиански дизайнер, а червеникавите му обувки бяха ръчна изработка от крокодилска кожа. — Мис Еймс — Кинкейд галантно й кимна с глава.

Няколко секунди той изучаваше усмихнатото й лице, явно доволен от това, което вижда.

— Мистър Куоръл, благодаря и на двама ви, че дойдохте. Съжалявам, ако съм ви създал неудобство, но моят секретар Хач ме информира, че ще се срещнете и с други потенциални купувачи, така че не можах да се стърпя да не ви поканя. Признателен съм ви, че се отбихте първо в моя офис.

— Няма проблеми. Моят клиент иска възможно най-добра цена, а Хач ми спомена, че ще заплатите толкова, колкото поискам.

— Това е така наистина. Парите не са проблем, важно е автентичността и състоянието на пистолетите.

— Мога да ви уверя, че се намират в отлично състояние — Джонас сложи куфарчето на бюрото. — Оригинални пистолети за дуел „Уиндхам и Смит“, британска изработка. Кутията е махагонова, а на нея е гравирана годината 1795. Вдигнете единия, за да се уверите, че са автентични, ако разбира се, сте запознат с подобни оръжия.

— Както виждате от стените, аз съм запален колекционер на оръжия, но моята страст са мечовете и рапирите.

Кинкейд внимателно огледа кутията, отвори я и взе един от пистолетите.

— Много удобна дръжка, прекрасно тежко оръжие. Само как ще ме убедите, че са автентични, мистър Куоръл? Имате ли някакви документи или…

— Сигурен съм в това.

— Но как, все пак нямате доказателства.

— За съжаление, нямам право да споменавам името на предишния колекционер, от когото са откупени. Мога да ви кажа, че са били притежание на английска аристократична фамилия до 1970 година, когато са били продадени на търг. Били са оръжия на един дуел между мъж от тази фамилия и друг аристократ някъде около 1800-ната година.

— Истински дуел?! И каква е била причината?

Кинкейд впи поглед в дръжката на пистолета, все едно че беше направена от диаманти.

— Истински дуел не се е състоял, защото никой не е стрелял. Личността, заради която всъщност се е водил и спорът, е спряла ненужната стрелба.

Верити погледна към Кинкейд и можеше да се закълне, че той е разочарован.

— Предполагам, че дуелът се е водил заради жена.

— Да, нейното име е било Аманда.

— Разбирам. Фактът, че с пистолетите не се е стреляло, намалява за мен тяхната стойност. Бих предпочел да купя оръжие, което е било използвано по предназначението си. Съжалявам, но това ми е нещо като колекционерска слабост. Всички тези саби и мечове са били използвани в истински битки, а не са служили само за украшение.

— Разбирам ви, мистър Кинкейд. Това си е ваше право.

Джонас протегна ръка, за да вземе пистолета. Веждите на Кинкейд се сключиха, но той все пак му подаде оръжието.

— Това не значи автоматично, че се отказвам. Ще ви направя оферта, но ще искам моят експерт да ги оцени предварително.

— Трябва да ви разочаровам, сър, но нямам необходимото време, за да идвам отново до Сан Франциско. Надявам се да извърша продажбата днес, защото ме очакват още трима купувачи. Двама от тях са експерти, така че няма да има проблеми по определяне на автентичността. Надявам се, че ще ме разберете. Но естествено, ако не сключа сделката днес, ще ви телефонирам, за да се срещнем отново. Тогава ще можете да извикате и вашия оценител да ги види.

Лекото загатване, че сам не е в състояние да оцени пистолетите, раздразни Кинкейд, но външно това се изрази само в една студена усмивка.

— Ще го имам предвид. Дръжте ме в течение за резултата от днешните ви срещи.

Кинкейд демонстративно обърна гръб на Джонас.

— Чудесен изглед, нали, мис Еймс?

Верити му отвърна с усмивка и видя с учудване как напрегнатото му лице се отпусна. „Може би наистина по-често трябва да използвам тази усмивка.“

— Прекрасно е, имате голям късмет, че притежавате този офис. Но ако аз бях на ваше място, едва ли щях да свърша някаква работа, изгледът постоянно ще ме разсейва.

— Свиква се, мис Еймс, с красотата лесно се свиква. А с тази гледка още по-лесно. За да задържи по-дълго време вниманието на един мъж, красотата трябва първо да бъде естествена и второ — по-обикновена.

— Както пистолетите, нали? Те са красиви по свои начин, но това че не са използвани по предназначение, намалява за вас тяхната стойност.

— Изключително точно се изразихте, мис Еймс. Благодаря ви за разбирането. Вижте всички тези оръжия — всяко едно е със своя собствена история. Винаги проверявам, дали е използвано в действителност, преди да купя някой нов експонат. Какво ще кажете за колекцията ми, мистър Куоръл? Или сте само специалист по пистолетите.

Джонас направи няколко крачки към стената.

— Не мога да твърдя, че съм експерт, мистър Кинкейд, но ще ви кажа от пръв поглед, че тази кама е фалшива. Наподобява автентична, но всъщност е само добра имитация.

— Но какво говорите?! Купих тази кама от много сигурен източник. Навярно грешите?

— Имате ли нещо против, ако я откача?

— Не, моля.

Верити едва сега осъзна, че дъхът й беше спрял. Но какво прави той?! Отново ли изпробва таланта си? Това не е най-подходящото място, където трябва да го нрави. Тя не можа да реагира навреме, за да го спре. Вече се подготвяше да се озове в тъмния коридор, когато в съзнанието й проблесна мисълта, че според Джонас камата е имитация. „Ако наистина е така, нищо няма да се случи…“

Джонас се пресегна и свали камата от стената. В съзнанието и започна да се оформя познатият тунел. Но този път не беше мрачен, очертанията му не бяха ясни и някак изглеждаше… по-нов. Усещаше някъде пред себе си присъствието на Джонас, но все още не можеше да го види. После съзря замъглено изображение и побърза да ускори крачките си. „Джонас е прав. Това сигурно е най-самотното място на Вселената.“ Едва беше извървяла и няколко метра, когато пред очите й постепенно се избистри видение на столова, обзаведена със съвременни столове, бюфет и маса. Един мъж седеше в далечния й край. Хванал се беше за гърдите, а лицето му бе побеляло от ужас. „Получил е сърдечен удар“ — помисли си Верити. Но точно тогава видя кръвта, струяща между пръстите му в една от чиниите със спагети. Спря се шокирана, а след това се обърна и побягна с всички сили. Секунда по-късно се сблъска с Джонас и едва не го събори по гръб.

— Джонас, там… този човек агонизира…

— Спокойно, скъпа, всичко е наред. Сега ще пусна камата и ще се махнем оттук.

Изведнъж тунелът, в който се намираха, започна да се стопява. Връщането в реалността беше толкова неочаквано за Верити, че залитна напред, загуби равновесие и се хвана за ръката на Кинкейд.

— Но моля ви, мис Еймс, какво ви стана? Да не ви е зле?

Тя си пое дълбоко дъх и изобрази една невинна усмивка, както я бе посъветвал Джонас.

— Благодаря, добре съм. Зави ми се свят. Тръгнахме доста рано тази сутрин и не успях да закуся. Мисля, че сигурно вече е и време за обяд. Извинете ме.

Джонас вече окачваше камата обратно на мястото й.

— Да, така е, мис Еймс. Часът е дванадесет и четвърт. Ще съм ви много признателен, ако приемете да обядвате с мен. Въпреки че сделката не се осъществи, вие ми отделихте от времето си, за което искрено ви благодаря.

Верити вдигна очи към Джонас, давайки му ясен знак, че решението е изцяло негово. Не искаше после да я обвинят, че тя е причината, продажбата да се провали.

— Не, благодаря ви за поканата, мистър Кинкейд Време е да тръгваме, защото имаме още доста работа Верити, готова ли си?

— Да, Джонас.

— Да тръгваме тогава.

Джонас затвори куфарчето с пистолетите.

— Един момент, мистър Куоръл. Не чух последното ви мнение за камата. Нали все пак я държахте в ръка.

— Със сигурност не е от XVI век. Най-вероятно е от 1955–1960 година. Все пак не се отчайвайте, тя е чудесна имитация.

— Сигурно грешите? Не е възможно.

— Това си е ваше мнение. Но ако бях на ваше място, щях да внимавам с човека, който ви е продал това оръжие. Смятам го за твърде опасен.

— Това пък откъде ви хрумна?

— На първо място ви е продал фалшификат, а на второ, действа по много безскрупулен начин.

— Какво, по дяволите, искате да кажете с това?

— Няма значение. Може би съм леко засегнат на професионална тема. И как няма да съм, след като сигурно сте платил цяло състояние за този фалшификат, а аз дори не получих цена за чифт оригинални английски пистолети. Довиждане, мистър Кинкейд.

Деймън Кинкейд гледаше мрачно към затворилата се току-що врата. Беше разкъсван от яд, но странно защо, предчувстваше, че се намира в голяма опасност. Натисна бутона на бюрото си. Хач се появи почти мигновено и покорно сведе глава.

— Какво ще обичате, сър?

— Веднага се свържи с Гелкърк. Искам го тук до един час.

— Ще бъде изпълнено, сър.

 

Уилям Гелкърк пристигна след около 45 минути в офиса. Беше нисък, закръгленичък човечец с вече почти оплешивяла глава. Гледаше подозрително и любопитно през дебелите стъкла на очилата си. Макар че Кинкейд го намираше за отвратителен и досаден, често прибягваше до неговите услуги. Гелкърк се славеше като един от най-добрите познавачи на XVI век по западното крайбрежие. Кинкейд вече съжаляваше, че не се бе допитал до него, преди да окачи камата на стената.

А допреди час можеше да се закълне, че е автентична. Нали сам я беше взел от колекцията на стария Хенри Уилкокс. Уилкокс му се бе обадил да се похвали с новия си трофей, без да подозира, че по този начин подписва смъртната си присъда. Камата много допадна на Кинкейд и той реши, че я заслужава повече, отколкото стария си приятел Хенри. Знаеше къде старецът държи скрит пистолета си и не се поколеба да го използва срещу него. Полицаите определиха убийството като „жесток акт на насилие“ и отново предупредиха собствениците на оръжие да не държат пистолетите си вкъщи, защото после сами ставали жертви на случайни крадци.

Кинкейд се насили да се усмихне, когато подаде камата на Гелкърк.

— Много любезно от твоя страна, че се отзова толкова бързо на поканата ми. Бях толкова нетърпелив да чуя мнението ти за това оръжие. От години си мисля, че е оригинална италианска изработка от XVI век, но днес един млад джентълмен изрази известни съмнения. Бъди така добър да ми кажеш и твоето мнение. Заплащането е по обичайните тарифи.

Гелкърк кимна с глава, пое камата и дълго изследва украсената й с орнаменти дръжка, а после се приближи до прозореца, за да прецени и острието.

— Знаеш ли, сигурно ще те разочаровам, но не ми прилича на автентично. Мога, ако искаш, да направя допълнителни изследвания в лабораторията. Ще ти кажа и защо мисля така. Първо, като цяло оръжието е доста леко. По онова време са имали здрава, качествена, но и тежка стомана. Допускам, че дръжката е оригинална, но и за нея не бих могъл да гарантирам.

— Благодаря ти, Уилям, това е напълно достатъчно. Няма да е необходимо да я изследваш в лабораторията. Тази грешка ще ме научи за в бъдеще да бъда особено внимателен, когато купувам нещо — Кинкейд едва се сдържаше да не избухне. — А сега можеш да си тръгваш. Секретарката ми ще ти напише чек и ще ти извика такси.

— Винаги е удоволствие за мен, мистър Кинкейд. Все пак не се тревожи толкова за камата. Тя е отлична имитация и много хора биха се заблудили.

Кинкейд нетърпеливо изчака последните му думи и тракна вратата зад гърба му.

— По дяволите! Мамка му на този Уилкокс! Прецакал ме е.

С бързи крачки стихна до бюрото, вдигна слушалката и набра някакъв номер. Отговори му плътен мъжки глас, който само потвърди номера:

— Оукланд — 510 815 5206.

— Тук е Кинкейд, искам да говоря с Треслар.

Отсреща за момент настъпи тишина.

— Да-а, Треслар слуша.

— Аз съм Кинкейд, осигурявам работа за твоята фирма. Ще има ли кой да я свърши?

— Разбира се, винаги ще се намери човек. Предупреждавам те само, че цените са малко по-високи от предишния път.

— Знаеш, че парите не са от значение, щом съм доволен от свършеното.

— Казвай тогава?

— Името му е Джонас Куоръл. Работи като мияч на чинии в ресторанта „Ноу Бул“ в Сикуънс Спрингс. Искам да изглежда като работа на дребен крадец, които се е изплашил и случайно е дръпнал спусъка. Такива неща стават всеки ден, нали? Полицията ще разследва, но скоро ще се откаже и ще чака крадецът отново да удари някъде.

— Ясно. Плащането?

— Парите ще бъдат депозирани на сметката ти. Знаеш как — половината предварително, другата част, когато свършиш работата.

— За кога трябва да е изпълнено?

— Колкото се може по-скоро. Какво ще кажеш до края на тази седмица?

— Готово, записвам бърза поръчка.

Линията бе прекъсната. Кинкейд остави слушалката и се върна обратно до прозореца.

Нямаше и съмнение, че Куоръл трябваше да излезе от играта. Този човек се превръщаше в една голяма въпросителна. Явно наистина имаше „усет“ при определяне на античността на старинни предмети. „Но как се е свързал с Евинджър?“ Хач му беше осигурил списъка на гостите и името „Джонас Куоръл“ фигурираше там. Куоръл би могъл да представлява някой заможен анонимен колекционер, който би желал да притежава „Кръвожадност“. Но това не беше единствената причина, поради която Кинкейд желаеше смъртта му. Имаше самочувствието да се бори финансово срещу всеки евентуален купувач, но разследването на агенцията показваше, че има и нещо друго в отношенията на Куоръл и Евинджър. Каквото и да бе, то беше прекалено неизвестно и опасно.

Искаше смъртта му, защото усети нещо нередно в погледа му, когато взе камата в ръце. За момент там бе проблеснал ужас, сякаш беше разбрал не само че оръжието е фалшиво, но и че с него е причинена смъртта на друг човек. Когото и да представляваше Джонас Куоръл, той знаеше прекалено много и ставаше наистина твърде опасен. Кинкейд не знаеше точно защо, но разчиташе на интуицията си. Благодарение на нея беше оцелял и в по-тежки ситуации и бе изградил финансовата си империя. „Напоследък станаха прекалено много съвпадения и това умение на Куоръл само наля масло в огъня. Какво ще търси този мъж на наддаването за «Кръвожадност» и как е възможно да избере точно тази кама от стената?“

Тези въпроси продължаваха да измъчват Кинкейд, оставяйки му неприятното усещане, че го грози смъртна опасност. Като допълнение на останалите му проблеми можеха да тръгнат и слухове, че съблазнен от тази кама, е убил стария Уилкокс.

„Време е да се отърва от Куоръл, а после може да обърна внимание и на червенокосата му приятелка.“ Нещо в усмивката й постепенно възвръщаше старата страст, която бе изпитвал някога в къщата на Сендкуист.