Джейн Ан Кренц
Дар от злато (9)

Глава IX

Верити се въртеше неспокойно в леглото. Изведнъж силен трясък я събуди напълно. Първата й мисъл беше, че бурята е успяла да счупи някой от изпъкналите прозорци.

Скочи стреснато и разтърка залепналите си от съня очи. Забеляза, че стаята е малко по-светла, а после осъзна, че това се дължи на широко отворената врата. Преди да успее да си обясни, какво може да я е отворило, откъм коридора се появи мъжки силует. В ръката си държеше някакъв предмет, който в началото не можа да разпознае. Но металното острие проблесна и тя застина от ужас. Опита се да изпищи, но от гърлото й не излезе нито звук. Мъжът се придвижи напред с характерната стъпка на професионалните фехтовачи. Огромна светкавица освети спалнята за няколко секунди, но и те й бяха достатъчни, за да разпознае напрегнатата фигура с рапира в ръка.

— Джонас?!

Мъжът подскочи от изненада, когато чу името си, сякаш бе ударен от гръм. Извъртя глава, но продължи да се промъква крадешком към леглото. Верити отстъпваше бавно назад, докато гърбът й опря о стената. При следващото проблясване видя, че острието не е насочено към нея, а към другия край на леглото.

— Джонас! Какво става? Добре ли си?

— Докосни ме! Докосни ме, иначе съм загубен! Гласът му беше груб и рязък, сякаш че говореше друг човек. „Сигурно е сънувал кошмар и сега върви насън.“ Верити нямаше смелост да се приближи, докато рапирата беше в ръцете му. Можеше да я вземе за свой противник, а начинът, по който се движеше и размахваше оръжието показваше, че перфектно владее техниката на фехтовката.

Верити се отпусна в далечния ъгъл на леглото. Нещо не беше наред със стаята. Стените й бавно се разкривяваха, откъсвайки я от реалността. Страхът й прерастваше в ужас и безпомощност.

— Джонас, събуди се, чуваш ли ме?!

— Верити, докосни ме! Докосни ме бързо!

Искаше й се да го заобиколи и да избяга от спалнята, но отчаянието в гласа му я накара да се замисли. Изправи се, като напразно търсеше думите, които можеха да го извадят от делириума. Той се приближи още една крачка напред и за нея вече нямаше място за отстъпление.

Стаята беше завършила своето преобразяване и Верити установи, че отново се намира в безкрайния тъмен тунел.

— Верити, не бягай от мен! Няма да ти направя нищо!

Думите му отекваха в съзнанието й, но сякаш идваха от много голяма далечина. Обземаше я паника. Вече разбираше, че Джонас е бил човекът, очакващ я в тъмнината. Опита се да се отскубне, но краката й не се подчиняваха, като че ли се движеше в подвижни пясъци. И тя вече изживяваше свой собствен кошмар.

— Хвани ме, Верити, моля те! Открий ме, иначе съм загубен!

Думите му звучаха като заповед, но и като трогателна молба, която докосна душата й. Верити спря мисления си бяг и се обърна да срещне мъжа, който я преследваше. Вече не можеше да не откликне на отчаянието в гласа му.

За няколко минути не успя да го различи в полумрака. Чувстваше присъствието му и неговото приближаване, но силуетът му не се забелязваше. Нещо се раздвижи в сенките и Верити отново изпита лудо желание да се втурне напред. Инстинктът й за самосъхранение подсказваше само едно: „Обърни се и бягай!“

— Не, Верити, моля те, не го прави! Имам нужда от теб, не ме изоставяй, помогни ми!

Тя жадно поглъщаше въздух, сякаш в действителност беше пробягала няколко мили. После бавно направи крачка напред. Около нея заплашително се раздвижиха сенки и силуети.

Отвън отново проблесна светкавица и сега вече можеше да гледа и в двете реалности. В спалнята и във видението, създадено от нейното съзнание. Джонас все още държеше рапирата, но другата му ръка бе протегната към нея. Лицето му бе пребледняло и изопнато от напрежение. Верити различи отчаянието и надеждата, с която я очакваше. Повече не можеше да се колебае. Не разбираше какво става, но явно Джонас имаше нужда от помощта й.

Изтръгна се от страха и вцепенението си и се хвърли към него. Той потрепери целия, когато се блъсна в гърдите му. Свободната му лява ръка я обгърна в груба, почти жестока прегръдка.

— Верити!

В тъмния коридор Верити инстинктивно го откри и го прегърна. Червено-черни кървави пипала се протягаха и виеха около него в ужасяващ танц. Верити се опита да изпищи.

— Спокойно, скъпа. Те не могат да ти направят нищо. По-силна си от тях. Аз ги привличам, но ти ги покоряваш.

Не разбираше нищо от думите му, но чу как рапирата издрънча на пода, а после и дясната му ръка я прегърна.

Тунелът бавно се стопи и всичко в стаята беше, както преди.

Още една тръпка премина през тялото на Джонас и Верити го обгърна толкова силно, сякаш очакваше, че всеки момент може да й се изплъзне. Чувстваше дълбокото му учестено дишане, а после и горещия му дъх, когато зарови лице в косите й. Телата им бяха плътно едно до друго и тя вече усещаше ниско под корема си твърдостта на неговата мъжественост.

— Верити? Верити, ти не знаеш, не разбираш това, което направи току-що! Ти спря тези пипала и ме спаси. Бях загубен, те ме превземаха.

Ръцете му я изследваха. Спускаха се от косата надолу до коленете й, сякаш искаше да се увери, че всичко е истинско. После започна да я целува — хиляди леки и мигновени целувки обсипаха бузите, устните, шията й.

— Само да знаеш какво направи току-що! Сега не мога да ти обясня, но по-късно… Сега те желая, искам те!

— Джонас, моля те, кажи ми какво става? — Верити обгърна с длани лицето му и го погледна в очите, търсейки там обяснение. — Кошмар ли имаше? Ще ми кажеш ли?

— По-късно, скъпа. Кълна се, че ще ти обясня всичко. Сега те желая, докосни ме, за да се увериш. Чувстваш ли го, направо ще се пръсна.

Джонас взе ръката й, за да я притисне към слабините си. Верити се опита да се отдръпне, но не успя. Когато обхвана пениса му, той простена. Напрежението, на което бе подложен преди минути, сега се бе трансформирало в неустоимо сексуално желание. Верити усети тази промяна, осъзнавайки същевременно, че двете емоции са свързани по някакъв начин. Докато успее да реши какво да предприеме, Джонас плавно я сложи да легне на леглото и започна да разкопчава дънките си. Мускулите по ръцете му подскачаха като живи същества.

Верити затаи дъх, когато горещото му тяло се отпусна тежко върху нея. Ръцете му бързо вдигнаха нощницата й нагоре.

— Желая те, толкова силно те желая! Ние си принадлежим един на друг.

Възбудата му постепенно се предаваше на нея. Неговият огън и страст сега ставаха нейни. Почувства се свободна и необременена, триумфираща и щастлива.

— Да, Джонас, и аз те желая! Ела при мен.

Дланта му веднага се плъзна между бедрата й, за да докосне бавно овлажнената й плът. Коляното му се провря между краката й и ги разтвори. Целуваше кадифената кожа на корема й, като от време на време леко я захапваше, за да се наслади на вкуса й.

Верити се изправи на лакти, за да свали нощницата си, но Джонас нетърпеливо се намеси и я раздра. Звукът на скъсаната коприна сякаш върна Верити обратно на земята и отми за момент опиянението й. Но той сякаш четеше мислите й.

— Не, Верити! Не мисли за това сега. Мисли за нас. Обхвани ме с ръце, както го направи преди малко.

— Но, Джонас, не разбирам какво се случи? Страхувам се.

Джонас изруга тихо и се надигна от леглото. Затвори очи и стисна зъби, борейки се с непреодолимото си желание. Дишането му се учести бясно. Всеки негов мускул бе твърд като стомана и кипящ от енергия.

— Скъпа, няма от какво да се страхуваш. Аз никога няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Повярвай ми.

Страхът й започна да се стопява. Погали рамото му с върха на пръстите си.

— Да, знам. Знам, че ти ще ме защитиш.

„Нямам причина да се страхувам от Джонас. Страхувам се само от неизвестността, с която е свързан“ — мина й през ума.

Той постепенно установяваше контрол над себе си. Отдръпна се и легна встрани от нея. Пръстите му едва доловимо се спуснаха от гърдите по корема към вътрешността на бедрата й. Нежното изтезание се повтори още веднъж, а после отново и отново.

— Докосни ме, Верити, моля те…

Верити се подчини на желанието му и погали твърдия му корем, а после дланта й се плъзна към внушителната му мъжественост. Джонас изстена леко и пое последователно в устата си зърната й, задържайки ги между зъбите си.

— По-силно, скъпа, по-силно…

Верити стисна пениса му и ускори ласките си, очаквайки го всеки момент да свърши, но той, сякаш възвърнал силите си, побърза да й отвърне със същата интимност.

Ръката му се провря между бедрата й и пръстите му навлязоха във влажната й плът.

— О, чудесна си. Ти си готова за мен. Виждаш ли, няма защо да се страхуваш.

Верити настръхна от нарастващото удоволствие, което изпитваше за първи път. Отпусна се, разтвори широко крака и му позволи да навлезе по-дълбоко в нея. Джонас усети това и се наведе, за да добави езика си към проникването на пръстите си. Тя се разтресе от превземащото я желание. Потапяше се всеотдайно в него, а Джонас явно нямаше намерение да спира. Страстта отвя последните й страхове и Верити го притегли към себе си. Точно така, както го беше направила и преди, когато бяха в безкрайния коридор.

Джонас не дочака ново насърчаване. Беше максимално възбуден и едва се сдържаше. Легна отново върху нея и обсипа с целувки гърдите й. Пръстите му бяха все още между краката й и с тях този път успя по-бавно и спокойно да я подготви за своето нашествие.

Верити изстена от болка, но това беше сладка болка — болка от удоволствие, и нямаше нищо общо с тази от първия път, когато се бяха любили. Усещаше някакви нови непознати чувства да я превземат. Деликатните мускули във вътрешността на утробата й се обтегнаха докрай. Или още не съм свикнала с това, или е прекалено голям за мен. Опита се да протестира, но устните й бяха затворени с целувка.

— Недей бяга, скъпа. Остани при мен.

Верити затвори очи. Тялото й постепенно започваше да се нагажда към неговото. „Може би той в действителност не е голям, а е идеалният мъж за мен…“ Джонас започна да се движи и всеки негов тласък се предаваше на нервните окончания по цялото й тяло. Усети как плътта й започна да се свива и пулсира дълбоко в утробата й Верити инстинктивно вдигна краката си и ги обви около кръста му.

— Точно така, скъпа. Отдай ми се напълно. Искам да притежавам всяка твоя частица. Ох, имам чувството, че никога няма да ме пуснеш. Чудесно, помогни ми да бъда изцяло в теб.

Верити се разтърси цялата, когато я връхлетя първият й оргазъм. Беше чела доста по въпроса в книгите, но насладата, която сега изживяваше, надмина всичките й очаквания. Най-после се беше случило това, за което толкова бе мечтала.

— Джонас, прекрасно е!…

— О, да, скъпа, великолепно е.

Последва още един по-мощен тласък и Джонас замря, изживявайки своето освобождение.

После за дълго време настъпи тишина. Верити бавно се връщаше в реалността. Първото нещо, което осъзна, бе, че бурята вилнееше с пълна сила навън, а после — че върху нея още лежи тежкото тяло на Джонас. Дишането му я караше да се чувства уютно и спокойно. „Значи затова е било всичко? Най-сетне и аз да го изживея.“ Проблесна нова светкавица и освети лежащата на пода рапира. Чувството й за удовлетвореност изчезна при вида на смъртоносното оръжие.

— Джонас? Джонас, буден ли си?

— Да, защо? — надигна той главата си от гърдите й.

Верити усети парещия му дъх в лицето си.

— Добре ли си? Как се чувстваш?

— Да, чудесно. Благодарение на теб.

— Ей, чакай малко. Не си мисли, че ще спиш така върху мен. Искам да говоря с теб.

— Утре сутринта.

Тя го перна леко по рамото.

— Никаква сутрин. Искам да знам какво точно се случи тази вечер. Защо се появи с рапира в ръка? Кошмар ли сънуваше?

Джонас дълго време остана мълчалив и Верити си помисли, че вече е заспал. Но той изохка, отдръпна се от нея и легна по гръб.

— Може и така да се каже.

— Джонас…

Джонас се надигна на лакът и се взря в очите й. Имаше нещо необикновено в погледа му. Там гореше флорентинското злато.

— Виж, Верити, това е дълга история. Сигурна ли си, че искаш да я чуеш точно сега?

— Да, абсолютно. Искам да ми обясниш какво точно се случи? Често ли страдаш от кошмари и сомнамбулизъм?

— Не. Само когато съм невнимателен. И повярвай ми, през последните пет години съм особено внимателен.

Той стана и се приближи до изпъкналия навън прозорец. Дъждът барабанеше по стъклото, от време на време заглушаван от грохота на гръмотевиците.

— Верити, не само че няма да разбереш това, но и едва ли ще ми повярваш. Ще си помислиш, че съм ненормален. И може би ще си права, защото и аз също често си го мисля.

— Разкажи ми, после ще го обсъждаме.

— Не, не смятам да го правя тази нощ. По-добре ще е, когато ме опознаеш. Тогава може би ще ми повярваш.

— Не ме занасяй, Джонас. Искам да знам какво, по дяволите, става с теб? За добро или лошо, искам истината. Вече се любихме два пъти и едва ли ще спрем дотук. Между нас се заражда някаква връзка. Ти ми дължиш тези отговори, защото не побягнах, а ти помогнах.

— Както винаги, „малката господарка“ не търпи възражение.

— Но аз имам право да знам повече за теб, нали?

— Е, добре. Така е наистина. Надявам се да свършим по-бързо с това. А какво ще стане по-нататък, зависи само от теб. Ще те питам първо, чувала ли си нещо за психометрията?

Верити замълча. Не бе очаквала, че разговорът им ще се развива в такава посока. Мислеше, че й предстои да изслуша дълга история за кошмари и как са възникнали те. Готова бе да чуе за някакъв кошмар от реалния живот, който и сега преследваше Джонас.

— Имаш предвид науката ли? Учението, което твърди, че хората могат да узнаят историята на един предмет само като го докоснат?

— Да, точно това. Образователната система на баща ти добре те е подготвила. Накратко казано, аз имам такива способности. Веднъж ме обвини, че съм бил мързелив, защото не съм използвал таланта си. Това, уви, не е талант, а проклятие.

Верити се намръщи, преосмисляйки чутото. Никога досега не беше й се налагало да обръща внимание на парапсихологията и паранормалното. Винаги ги беше смятала за модни увлечения, за които един момент всички говореха, а после ги забравяха. Струваха й се интересни и странни, но никога не ги бе вземала на сериозно.

— Ще ми обясниш ли, защо мислиш, че притежаваш подобни способности?

— Аз не мисля, а съм убеден.

— О, Джонас, не се хващай за думата. Искам само да разбера какво става?

— Знам, Верити, но аз просто нямам изпитан, лесен начин, по който да ти обясня всичко.

— Кога за първи път реши, че имаш способности в това… в психометрията?

— Само не се отнасяй с мен като с побъркан. Започнах да се замислям за това, когато бях в първи курс на колежа. Отначало не беше нищо особено. Само чувствах нещо като предупреждение, когато държах в ръка предмет от древността, по някакъв начин свързан с насилие.

— Нещо като тази стара рапира?

— Да, точно така. В детството си не съм имал достъп до частни колекции или музейни сбирки. В нашия квартал се тревожехме повече за настоящето, отколкото за миналото. Майка ми ме отгледа сама, след като се разделиха с баща ми. Работеше като секретарка и парите вечно не достигаха. Затова и когато растях, вниманието ми беше концентрирано изцяло върху настоящето. Най-важните въпроси от детството ми бяха от рода на този, дали ще ни спрат електричеството, когато закъснеем с плащането на таксата.

— Разбирам те напълно. Аз съм преживяла почти същото. Имахме достатъчно пари едва след като татко продаде правата на „Съпоставяне“. Аз бях тази, която водеше домашното счетоводство. Постоянно трябваше да измислям начини как да си платим наема малко по-късно, без да ни изхвърлят на улицата.

Джонас й отвърна с усмивка:

— Това обяснява защо и сега имаш някои проблеми с характера си.

— О, нямам никакви проблеми. От най-добри приятелски чувства се опитвах само да разбера какво се случи тази вечер.

— Добре де, съжалявам. Само се пошегувах. Докъде бях стигнал? А, да. Исках да ти кажа, че не съм сигурен дали детството е забавило проявата на таланта ми. Това беше и често задаван въпрос между „приятелчетата“ с бели престилки.

Верити почувства, че й става интересно. „Може би има и нещо друго, освен въображение в разказа му?“

— Бил си изследван?

— Хиляди пъти. Някакъв ексцентричен старец на име Райт дари огромна сума на „Винсънт“ за изследване на паранормалните явления. Ръководството на колежа в началото беше ужасено, но кой се отказва от пари в брой. Щом има средства, ще има и голям брой изследователи, готови да ги използват, независимо колко е странна насоката. По това време лабораторията на колежа бе станала най-добрата в страната, но тогава пък нямаше и сериозна конкуренция.

— А сега?

— Вече не съществуват подобни изследвания. След като Райт умря, намаляха и другите дарения. Нали знаеш, че никой не взема на сериозно институция, занимаваща се с подобна дейност. Ръководството реши да закрие лабораторията и то беше за добро — тези „изследователи“ бяха жадни за пари безмозъчни типове.

— Продължавай, какво стана по-нататък?

— Започнах да работя по един от проектите, занимаващ се с психометрия. Исках да науча повече, защото чувствах, че имам някакви заложби в тази област. За времето, докато зарязах програмата, вече напълно бях усъвършенствал таланта си.

— А как те избраха за обект на изследвания?

— Преди да привлечем външни хора, изследвахме почти всички студенти, дали са усещали или имат заложени паранормални способности. Споделих, че изпитвам някакви чувства, когато докосвам предмети, свързани с определена епоха или са с жестока история. Тестовете започнаха, а моята способност се усилваше.

— Мислиш, че има пряка връзка между изследователската програма и усъвършенстването на таланта ти?

— Няма друго обяснение. Това предизвика едва ли не сензация в лабораторията. Започнах да усещам, че става нещо странно, нещо нередно. Това ме тревожеше, правеше ме нервен, но никой не го беше грижа за моите предчувствия. Аз бях нещо като голяма бяла мишка. Имах по-голяма издържливост, говорех, описвах това, което съм видял. Какво можеха повече да желаят.

— Всичко започна да те дразни, нали?

— И още как. Понякога направо бях бесен. Всеки лаборант напираше да вземе частица от мен. Всеки искаше да направи нещо велико и да остане в историята. Исках да се откажа, но вече не можех. Не можех, защото изкушението бе по-силно от волята ми. Започнах да не спя, да не ходя на лекции, нямах никакъв социален живот, но бях ужасно запален. Исках да знам какво е това. Исках да мога да управлявам тази странна способност. По дяволите, всичко ставаше част от мен, а аз се обезличавах.

— Какво искаш да кажеш?

— Дължа да ме разбереш правилно. Колкото повече усъвършенствах умението си, толкова по-малък контрол имах над него. Сякаш миналото ме очакваше да направя грешната стъпка.

— Да те очаква?

— Да, за да ме погълне или да отнеме разума ми.

— А от всички ли старинни предмети получаваш възприятия?

— Не, имам слабост към периода от XV до XVI век.

— Апогеят на Ренесанса.

— Тази епоха винаги ми се е струвала особено интригуваща. Защо избрах да изучавам точно този период, не знам. Предмети, датиращи от Ренесанса, винаги са ме привличали. Но все пак талантът ми няма някакви определени граници във времето. Усетих, че пистолетите на баща ти са автентични, но те са изработени много по-късно. Всичко, което не е от първостепенната ми епоха, има по-слабо въздействие върху мен. Мога да контролирам достатъчно добре реакциите си. Само предметите от Ренесанса са особено опасни.

— А можеш ли да чувстваш нещо за съвременни обекти.

— XVIII век е границата на възможностите ми. Никога не съм изпитвал чувства към съвременни предмети. И слава Богу.

— Защо?

— Само си помисли, колко предмети от днешно време са свързани с жестокост по някакъв начин. Пистолети, ножове, катастрофирали коли — списъкът може да е безкраен. Ако възприемах подобни вибрации, собственият ми живот щеше да е в постоянна опасност.

— Да, сега разбирам.

— Някои от експериментите бяха доста опасни. Всеки път, когато вземех предмет, зареден с прекалено много жестокост и насилие, емоциите, които изпитвах, бяха прекалено силни. Но все пак имах самочувствието, че мога да ги владея. Не предполагах, че така се излагах на опасността напълно да бъда погълнат от миналото. И един ден бях наказан… стана това, от което се страхувах, че ще се случи.

Джонас замълча и Верити не побърза този път да зададе следващия си въпрос. „Нещо твърде лошо се е случило във «Винсънт», нещо, което напълно е променило живота му през последните пет години.“ Неволно си спомни за коридора, в който се бе озовала.

— Като каза, че опитите са станали опасни, какво имаш предвид? Изпитал си чувството, че нещо те издърпва назад в миналото?

— Не, не беше точно така. Имах чувството, че ако загубя контрол над емоциите си, вече ще бъда съвсем друг човек. Може би притежателят на предмета, който държах, щеше да се всели в мен. Да се прероди или да овладее душата ми. По дяволите, казах ти, че ще ми е трудно да ти обясня нещо, което самият аз не разбирам.

— Аз те слушам, Джонас.

— Е, да, но едва ли ми вярваш и на една дума. Как мислиш, дали ще трябва да ме връзват в кревата?

— Виж какво, в този момент не си правя никакви заключения. Когато седях на коляното на баща си, едно от нещата, които научих, беше да не си правя прибързани изводи за нещо, което не ми е познато. Разкажи ми какво се случи след това — когато разбра, че започваш да губиш контрол над таланта си.

Джонас се обърна рязко и я погледна втренчено.

— Започнах да се само изучавам. Започнах да докосвам предмети, които ми оказваха силно влияние. Стремях се да не бягам, а да се съпротивлявам срещу нещото, което се стремеше към душата ми, срещу миналото, което искаше да продължи да живее в настоящето. Скоро постигнах известни успехи, но предимно с предмети, които не бяха наситени с насилие. Докоснех ли обаче оръжие, опръскано с кръв, отнело няколко човешки живота, емоциите, които изпитвах, бяха по-силни от волята ми. Най-накрая разбрах, че битката, която бях започнал, щеше да струва живота или разума ми. А един ден едва не убих човек.

— Боже Господи! Щял си да убиеш някого?

— Да, един от лаборантите.

— Разкажи ми.

Джонас въздъхна и отново се загледа в прозореца.

— Мълвата, че имам особени способности, вече се беше разпространила. Работех като консултант за няколко музея и частни колекционери. Бях точен като лабораторна експертиза, когато се касаеше за определяне автентичността на даден предмет. Натрупа се доста работа. Най-много бяха частните колекционери, тъй като често се сдобиваха по доста съмнителен начин с някои свои експонати. Докато донесоха един доста ценен предмет — италиански меч от XV век — всичко вървеше горе-долу нормално. Но тогава „изследователите“ решиха да изпробват теорията си.

— Каква теория?

— В основни линии беше, че лабораторията трябвало максимално да наподобява епохата, от която датираше предметът. По този начин връзката между минало и настояще щяла да е по-добра. И така, те отидоха до театъра и взеха декори на ренесансов град. Не беше трудно, защото по това време се играеше „Ромео и Жулиета“.

— И какво се случи?

— Пристъпих на тази „италианска“ улица — всичко беше наистина добре направено. Подадоха ми меча и тогава вече не бях аз, в тялото ми се бе вселил друг човек.

— Кой?

— Името му беше Джовани от Флоренция, живял е по времето на Лоренцо де Медичи. Едва успях да го зърна, защото след това бяхме едно цяло. Понякога коридорът, в който попадам, се превръща в някаква реалност. Тогава това беше уличен двубой, нещо обичайно за тази епоха. Джовани трябваше да убие друг човек. Можех да усетя всички негови емоции, докато, стискайки меча, се е сражавал за живота си.

— Успя да почувстваш всичко това?

— Да, беше ужасно. Страх ме е даже да си спомням. В началото имаше един критичен момент, когато Джовани за малко не бе убит. Но после всичката злоба, енергия и адреналин се вляха в мен. Аз бях вече човекът, който трябваше да се бори за живота си. Намирах се в мрачна малка уличка във Флоренция. Лаборантите около мен се бяха превърнали в тълпа зяпачи. Един от тях, държащ успокоителна инжекция, ми заприлича на убиец, идващ да ме изненада с кама в ръка.

— Помислил си го за убиец? Боже Господи! Нарани ли го?

— Едва не го убих. Знаеш какви са мечовете от XV век — тежки и с голямо, широко острие. Докато с рапирата пораженията са само в една точка, то…

— Стига, Джонас! Уби ли го?

— Не.

— Успя да избяга навреме?

— Не, падна на земята, тежко ранен. Джовани се замисли, дали да го довърши. Тогава един от лаборантите ме издебна и ми заби инжекцията. После избяга, защото и с него щеше да се случи същото. Когато се събудих, бяха ме завързали за болничното легло и всички ме гледаха с някакво смесено чувство на ужас, но и на възхищение. Никога няма да забравя изражението на лицата им. Разбрах по-късно, че два дена съм твърдял, че името ми е Джовани и съм говорел италиански. Разбрах още, че едва не полудях, водейки битка с миналото, което искаше да живее в настоящето. Когато излязох от болницата реших, че това трябва да е краят. Проклетите „изследователи“ отново потриваха ръце, очаквайки ме да се върна в лабораторията.

— И ти се откъсна от всичко, свързано с „Винсънт“?

— Не само се откъснах, аз побягнах, Верити. Бягах цели пет години, за да спася живота си.

Верити замълча за момент, докато събере смелост да зададе въпрос, от чийто отговор се страхуваше.

— А каква е моята роля, Джонас?

— Как каква? Не разбра ли? Ти си причината, поради която спрях да бягам.

— Аз?!

— Още щом намерих обецата ти и я докоснах, разбрах, че ти си нещо като ключ за мен. По някакъв странен начин ние имахме нещо общо. Съществуваше възможност ти да притежаваш подобни способности, но и да умееш по-добре да ги контролираш. Докато не те срещнах, мислех, че за контрол на тези сили не може да става и дума. Но с твоя помощ сега вече ще можем да изследваме коридора.

За момент тя остана безмълвна и сякаш бе хипнотизирана от напрегнатото изражение на лицето му и от думите му.

— Джонас, какво искаш да кажеш?

— Че сега съм открил нов начин как да се боря и да управлявам своето проклятие. Ти си тази връзка, която ме свързва с настоящето. Действаш ми като пристан в бурно море, когато се връщам от миналото. С теб ще мога да контролирам моята способност.