— Чудесно, трябва ми нещо, което да отмие тази гадост, която ми сервира Куоръл. Струва ми се, че остарявам, Ред. Преди години можех да изпивам кани с кафе, а сега от една чаша сърцето ми ще изхвръкне.

— Не смятам, че е от възрастта. Просто тялото ти иска малко почивка, спокойствие. Не си ли мислил да се установиш вече някъде?

— Да, оглеждах наскоро няколко гробищни парцела.

— О, татко, не се шегувай с това.

Верити вдигна укорителен поглед към баща си. Както винаги, той изглеждаше бодър и жизнерадостен. Мисълта, че постепенно ще започне да губи своята жизненост и жажда за живот я безпокоеше. Вече беше достатъчно зряла, за да знае, че това просто е природен закон, но нещо в нея отчаяно се съпротивляваше, твърдейки, че той не се отнася за Емерсън Еймс. Много пъти скитническият му начин на живот я бе изнервял, но винаги се бе уповавала на неговата енергия и виталност. Винаги го беше чувствала близо до себе си, макар че той сигурно по това време бе от другата страна на Земята.

Познаваше още един човек със същата енергия — Джонас Куоръл.

— Какво става? Нали щеше да правиш чай?

— Да, идвам ей сега. А къде е Джонас?

Верити прибра документите и се отправи към кухнята.

— Когато тръгнах насам, четеше Макиавели. Хм, много интересен човек. Да ти се намира нещо за ядене в ресторанта, умирам от глад?

— Отвори този шкаф. Не него, другия. Има няколко вида бисквити, а също и сушени плодове. Трябва да започне работа след 45 минути.

— Кой? Макиавели ли?

— О, много смешно. Джонас, естествено.

— Сигурен съм, че няма да закъснее. Доколкото усещам, държи на работата си.

— Да миеш чинии не е особено престижно за човек, който преди години е преподавал във „Винсънт Колидж“.

— Зависи от начина ти на мислене. Е, къде го намери?

— Той ме намери. Не ти ли каза? Най-после разбрах цялата му история късно снощи. Джонас е бил мъжът, който ме е спасил от Педро. Аз тогава дори не му благодарих. Твърди, че е пропътувал 2000 мили, за да мога да коригирам този пропуск. Бях изгубила обецата си, а снощи Джонас ми я върна.

— Разбирам.

— Така ли? А аз нищо не разбирам.

Верити наблюдаваше баща си, който замислено отпиваше от чая си. Макар че много от вестниците преди години го обвиняваха, че е провалил литературната си кариера и го определяха като „безотговорен скитник“, никой не го беше наричал „глупак“. Винаги досега беше разчитала на богатия му опит, когато й бе необходим съвет.

— Кажи ми нещо, татко? Може ли в днешно време някой мъж да проследи една жена само защото е намерил обецата й.

Червеникавите вежди на Емерсън се повдигнаха.

— Останах с впечатление, че Джонас ти е върнал обецата.

— Не ме гледай така и не очаквай да падна на колене, за да ти се изповядам. Кажи ми само какво мислиш за този човек? Знаеш, че ценя мнението ти. От това скитане си научил поне повече за другите хора, за тяхната мотивация и начин на живот.

— Господи, доживях похвала от моята консервативна, намусена, опърничава дъщеря. Благодаря ти, Ред.

— Не отговори на въпроса ми?

— Ей, ти си с него от по-отдавна. Откакто го познавам, нямам лоши впечатления. Не хърка, не говори насън. Ще ти кажа и още нещо. Ако ми помогне да продам тези пистолети, ще ми стане най-добрия приятел до края на живота ми.

— Какво? Джонас ще ти помогне да ги продадеш?

— Да, тази сутрин ми каза, че познавал няколко частни колекционери. Срещал се е с тях, когато е бил преподавател по история. Той е бил нещо като експерт. Доказвал е, дали предметите са автентични или не, а тези хора само това ги интересува. Не питат нито колко струват, нито откъде ги имаш, стига само да не са имитация.

— Татко, пистолетите са крадени, нали?

— Успокой се, Ред. И не се мръщи така. Започват да ти се появяват бръчки. Не са крадени. Един приятел ми ги даде и каза, че са чисти. Спомняш ли си стария Сам от Рио?

— Дал ти ги е Самуел Лихай? Но откъде ги е взел? Той е осемдесет годишен старец с доста неясно и тъмно минало.

— Виж, това не знам. Не ми обясни, а и нямаше как да попитам. Такива въпроси не се задават между двама джентълмени.

— По дяволите, това не ми харесва.

— Казах ти, успокой се, Верити. Дори да са крадени, това е станало преди много, много години. Сам ми е говорил за тях и по-рано. И след като Джонас е сигурен, че са автентични, всичко, което ни трябва, е купувач.

— И Джонас обеща да ти намери такъв. Значи, едва сега мога да науча мнението ти за него.

— Но защо разчиташ на мен, Ред? Аз пристигнах едва снощи. Ако мислех, че е опасен, щях ли да го оставя да те изпрати. Но все пак бъди нащрек, Джонас Куоръл може да бъде и твърде опасен.

— Така ли? Какво ли се е случило?

— Едва не ми заби ножа си, когато…

— Какво е направил?

— Недей скача така. Изслушай ме, беше изцяло моя грешка. Пристигнах твърде късно и не исках да те будя, да ми отвориш. Опитах се да отворя вратата, но не успях. После прескочих през прозореца, а Куоръл вече ме чакаше с нож в ръка. Много е добър, тръшна ме на пода като чувал с картофи. Все пак имаш напредък с персонала, никой от предишните ти работници не би се справил с такава ситуация.

— Боже Господи! Някой от вас е можел да бъде убит.

Верити отпи по-голяма глътка чай и се задави. Спомни си веднага една позабравена сцена. Баща й се бе счепкал в някакъв бар с млад мъж, който упорито се опитваше да я издърпа на дансинга. Всичко привидно бе утихнало, но младежът ги беше причакал след това с нож в ръка. При кратката схватка нападателят на баща й сам се бе порязал на ножа. Верити не можеше да забрави цвета на шуртящата от дланта му кръв. Беше черна. Емерсън шляпна дъщеря си по гърба.

— Ей, Ред, не се тревожи. Никой от нас двамата не го взе навътре. Не виждам защо ти трябва да го преживяваш. Човекът просто ме е помислил за крадец и се защитаваше добре. Светнахме лампата и всичко си дойде на мястото.

— Колко успокоително! Татко, ти си непоправим.

Емерсън се усмихваше дяволито под мустак. Тя остави чашата си на масата, импулсивно стана и го прегърна. Ръцете й се обвиха около врата му. Можеше да усети неговата сила и енергия, както винаги досега. Този мъж се грижеше за нея от деня, когато двамата държаха ръката на умиращата Аманда Еймс. Майка й беше станала жертва на пиян шофьор. Верити за първи път разбра, че животът невинаги е честна игра. Баща й, който знаеше това, беше й помогнал да го осъзнае, макар и по свой, по-различен начин.

„Грижи се за малкото ни момиче, Емерсън“ — бе казала тогава с последни сили Аманда.

„Ще се грижа за нея, но ще я науча добре да се грижи за себе си, даже когато вече порасне. С нея всичко ще е наред, скъпа.“

„Зная. Сигурна съм, че няма да я изоставиш. Но искам да ви кажа и на двамата — не тъгувайте дълго за мен. Не ме забравяйте, но бъдете щастливи. Животът е за живите. Научи Верити да живее.“

Аманда бе склопила очи и тогава Верити бе разбрала, че и силните мъже като баща й също могат да плачат.

„И двамата имаме нужда от смяна на обстановката — бе й казал той, когато купуваше два билета до Антигуа. — Хайде, ще легнем на плажа и ще помислим какво да правим. Май ще е добре да вземем и някои книги, защото не знаем кога ще се върнеш в училище.“

„Ами тогава трябва да предупредим учителката.“

„Не, няма нужда да я тревожим. Само ще се ядоса, заради някакво глупаво учене. Знаеш ли какво е бюрокрацията? Това е да обръщаш внимание на дребните и незначителни неща, а големите и важни проблеми изобщо да не те интересуват.“

Никога повече не се бе записала в училище. Останаха й само двете години, когато се бе научила да чете и пише!

Баща й често се шегуваше по този повод: „Само си помисли. Сигурно си единственото дете в Америка, което не трябва да преминава през мъченията на родната образователна система. А на себе си спестих униженията да пиша постоянно извинителни бележки до директора. Винаги ще ми липсва това удоволствие. Майка ти твърдеше, че нарочно те водя в зоопарка или в планината, само за да мога после да съчинявам тези тъни писма. Господи, бях толкова добър в съставянето им. Половината ти измислени роднини бяха в болница или на смъртно легло.“

Прегърнала баща си през раменете, Верити си спомни безброй подобни сцени от своето детство. Бяха пътували къде ли не, а всяка вечер спяха на ново, съвсем различно място — безкрайни хотелски стаи, бунгала, хижи, селски къщи. Но винаги до себе си чувстваше бащината сила и любов. Емерсън винаги беше до нея, когато се нуждаеше. Той бе този, който я утешаваше през дългите, страшни нощи, когато плачеше за майка си. Той беше нейната защита срещу мъжките набези. „Баща ми ме обича истински…“ Тази мисъл накара очите й да се навлажнят.

— Татко? Наистина ли си загазил заради онези пари.

Емерсън дъвчеше усмихнат една сусамена бисквита.

— А, тревожиш се за стария човек? — той погали нежно косата й с огромната си лапа. — Не го вземай навътре. Попадал съм и в по-лоши ситуации. Засега държа всичко под контрол. Ако и твоят приятел Куоръл ми помогне, скоро ще забравим за съществуването на мистър Реджиналд Ярингтън, известният лихвар и кожодер.

Верити се отдръпна от обятията му, за да види какво е изражението му и тъкмо се канеше да зададе следващия си въпрос, когато задната врата се тракна.

Джонас влезе и се усмихна жизнерадостно.

— Добро утро. Закъснях ли?

— Не, не си. Можеш да започнеш със спанака, искам да го измиеш и почистиш.

— Еймс, виждаш ли как се отнасят с мен? И за какво е всичко това? За някаква си минимална надница.

Верити сви рамене съчувствено и пъхна ръка в кутията с бисквити.

— Предполагам, че поне бакшишите са добри, защото и аз не бих издържал на такова отношение.

— Пфу, бакшишите са супер.

— Не мога да ви търпя повече. Искам и двамата да започнете да миете спанака. Не правя никакви компромиси на скитници и нехранимайковци.

Верити тръгна към хладилника и скоро се върна с огромна чанта, пълна с пресен спанак.

— Хайде, какво ме гледате? Покажете ми, че Господ не е създал мъжете напразно.

— Както кажеш, шефе. Ела, Емерсън, помогни ми. Дължиш ми услуга, защото снощи ти спа на леглото ми.

— Разбира се — Емерсън запретна ръкави и пусна водата. — Няма да ми е за първи път, когато се правя на домашна прислужница. Дъщеря ми винаги ми създава работа, когато минавам оттук.

— Това е за твое добро. Трудът облагородява — сряза го Верити със сърдит глас.

— Ха! Не съм се замислял за това от момента, когато написах „Съпоставяне“. Тогава установих, че оформянето на един характер е мъчителен и бавен процес. Случайно да си я чел, Джонас?

— „Съпоставяне“ ли? Мисля, че всички във „Винсент Колидж“ я бяха прочели. Беше хит няколко месеца.

— Е, какво мислиш за нея?

Джонас задълбочено миеше връзка спанак.

— От тогава минаха десет години…

— Хайде де, не се стеснявай. Какво ще кажеш?

Верити също го гледаше в очакване.

— Чудесна книга, нали така ми каза наскоро, Джонас?

— Емерсън, да ти кажа ли истината?

— Да, каквато и да е тя.

— Е, добре. Както ви споменах, минаха доста години, но си спомням, че книгата бе нещо като сензация тогава. Аз също като моите колеги бях много впечатлен.

— А ще ни кажеш ли от какво?

— Първо ще ви призная, че си представях Емерсън Еймс като гений. Като писател от рода на Хемингуей, Уелс. Беше намерил начин да събере в една книга всичко, за което бе възможно да се пише. Какво ли нямаше в нея: болезнени, сълзливосантиментални ретроспекции, невротичен герой, който обича да се въргаля в чувството си за страх и вина, леко поднесен цинизъм, криволичеща интрига, която изчезва някъде по средата на всяка глава. Щом прочетох първата страница, веднага разбрах, че в Ню Йорк ще я харесат. А щом там я харесат, всеки значещ нещо в литературата ще я възхвалява. Мислех си, че Емерсън Еймс със сигурност има нещо в главата си.

Емерсън, който през цялото време се смееше, сега едва не се строполи на пода. Когато вдигна глава, очите му се бяха просълзили.

— Господи, Ред! Ха-ха! Вече ти търсех подходящ манастир, но ти най-после си намерила добър мъж. Все пак съм те научил на нещо. Моите поздравления, детето ми. Джонас не само може добре да се защитава, но е и много интелигентен. А комбинацията между двете ужасно трудно се среща в наше време. А ти, Джонас, не разбирам какво търсиш тук? Сбъркал си, че се мотаеш. Трябвало е да станеш литературен критик. Какво ще кажеш да поговорим с моя издател?

Верити ги гледаше безпомощно. Измърмори някакво проклятие, защото тенджерата кипна и обля котлона.

Ресторантът се напълни около единадесет и тридесет и работата откъсна Верити поне временно от проблемите й. Тя управляваше умело кухнята като истински собственик. Даваше задачи на Емерсън и Джонас, организираше готвенето, посрещаше гостите.

Когато в два часа затвориха за почистване, чувстваше се много по-добре от сутринта. Вече започваше да свиква със съмнителното начало на първата си истинска любовна връзка. Прибра обедните постъпления от касата и се приготви да направи обичайното си посещение на банката. Джонас забърсваше измитите чинии и хвърляше крадешком любопитни погледи.

— В града ли ще ходиш?

— Да, отивам до банката.

— Може ли да дойда като охрана. Искам да купя и малко бира.

Верити се опита да прикрие напрежението, което я обземаше. За първи път щяха да останат насаме след снощи.

— Добре, но искам да ми обещаеш, че няма да купуваш от твоята гадна храна.

Джонас хвърли кърпата настрани.

— Но, скъпа, не може да се пие бира без това, което наричаш „гадна храна“. Двете вървят заедно и образуват много интересен химически процес. Хайде да тръгваме.

Денят беше слънчев и горещ — есенен ден, който сигурно щеше да осигури добра реколта на местните винари.

Решиха да вървят пеш и поеха по пряка пътека, криволичеща покрай водите на езерото. Джонас хвана ръката на Верити.

— О кей, скъпа, нека чуем?

— Какво да чуем?

— Ами, как се чувстваш след „събитието“?

— О, това ли било? Много ли държиш да знаеш как се чувствам?

— Просто мислех, че имаш нещо да ми кажеш.

— Винаги ли досега си питал така, когато си извършвал „събитието“ с други жени?

— Ох, отново ставаме арогантни. Отговорът е „не“, Верити. Искаш ли да знаеш откога не съм бил с жена? Може би от 5–6 години. Противно на широко разпространеното женско мнение, мъжете в една фаза от живота си нямат толкова голяма нужда от подобни „събития“ — той замълча за момент, а после каза с по-тих глас: — съжалявам за снощи, бях доста нетактичен, а и несръчен.

— Няма защо да ми се извиняваш. Не си бил нетактичен. Само дето избързахме, а не трябваше да е така. За мен всичко вървеше добре, докато не получих обецата си.

— Това те изплаши, нали?

Джонас се спря и я притегли към себе си. Дланите му нежно докоснаха лицето й.

— Съжалявам за това, Верити. Не съм и мислил, че ще те изплаша. Какво ще кажеш, да не говорим повече по този въпрос. Имаме достатъчно време.

— Време?

— Да, нали искаше време, за да помислиш. Време, за да се опознаем. Имаме достатъчно от него, няма защо да бързаме. Няма защо да се тревожиш, че всяка вечер ще се опитвам да те вкарам в леглото. И аз не искам прибързани неща.

— Това същият Джонас Куоръл от снощи ли е? Татко спомена, че тази сутрин си препрочитал Макиавели. На него ли дължиш промяната в стратегията.

Джонас се усмихна, но очите му останаха сериозни и напрегнати.

— Верити, ти означаваш повече за мен, отколкото си мислиш. Не желая да развалям всичко заради прибързани действия. Искам да ми дадеш шанс. Имаш думата ми, че нищо лошо няма да ти се случи. Ще ми повярваш ли?

Верити си спомни за обецата, която бе изпаднала вчера от джоба му. Спомни си колко неща беше научила за мъжете от пътуванията с баща й. Твърде малко индивиди от мъжки пол биха били толкова път, от Мексико до тук, само заради един поглед в едно украшение, но все пак у нея се засилваше убеждението, че Джонас е един от тях. Мъж, който е завладян от своите фантазии, който е пропит с духа и философията на отдавна отминала епоха, който може да рецитира ренесансова поезия и да бъде един то тези, за които напълно нормално да последват жена дори и на 2000 мили.

Верити докосна китките му. Имаше толкова сила и напрежение в тези дълги, елегантни пръсти.

— Ти също означаваш много за мен, Джонас. Не само защото си първият мъж в живота ми, но и по други все още необясними за мен причини.

Джонас се наведе да я целуне.

— Благодаря ти, Верити. Няма да правим повече нищо прибързано, нали? Имаме всичкото време на света.

Току-що се бяха прибрали от банката, когато позвъни Лора Грисуолд.

— Здравей, Верити. Обаждам се да ти кажа, че Кейтлин Евинджър ще вечеря при теб. Но този път ние няма да дойдем. Не мога да не призная, че е изключителна жена, но на мен и на Рик ни е трудно да я забавляваме. Просто нямаме общи теми, за разлика от теб.

— Тя ми харесва и аз й се възхищавам. Тази жена е постигнала всичко в живота си сама с цената на много труд и себераздаване. А и по някаква причина й съчувствам.

— Разбирам какво имаш в предвид. Но не мислиш ли, че има нещо странно в нея?

— Със сигурност има, но предполагам, че всички хора на изкуството са такива — малко по-различни от останалите. Тях сякаш нещо ги тласка напред, кара ги да пресъздават чувствата и мислите си в прекрасни произведения.

— Е, може и да имаш право, но на мен не ми допадат хора, завладени от мания.

— Какво искаш да кажеш? Че Кейтлин е завладяна от манията да рисува?

— Не знам със сигурност, но виж очите й. Тя сякаш не живее в този свят. О, по дяволите. Търсят ме на другата линия. Хайде, чао. Ще ти се обадя пак.

Верити затвори телефона и около минута обмисля думите на Лора. Тя беше права. Имаше нещо свръхестествено в пронизващия поглед на художничката. Имаше сенки и страдание. Това само я накара да изпитва по-силно съчувствие към нея.

Около седем часа Кейтлин влезе в ресторанта, придружена този път само от Тави. Двете си поръчаха супа от грах, пилаф и бутилка вино. Тази вечер ролята на келнер беше поел Емерсън. Той сервира виното по всички правила на етикецията, но Кейтлин отвърна на старанието му само със студено кимване. Когато свърши и се върна в кухнята, Еймс поклати мрачно глава.

— Брр, Джонас, виждал ли си скоро жив айсберг?

— И още как. Едва я изтърпях снощи.

— Я престанете вие двамата, просто не я разбирате, това е.

— Така ли? Ами тогава обслужи си я ти. Вика те на масата си.

— Сигурно иска да ми каже, че не е яла никъде по-вкусен пилаф?

— Аз не бих разчитал на това — ухили се Джонас. — Сигурно ще иска телефонния номер на санитарните власти, за да докладва, че в супата й има муха.

— Джонас, в добрите ресторанти не се харесва твоят черен хумор. Продължавайте да работите, отивам да говоря с нея.

Верити тръгна към залата, усещайки насмешливите погледи на двамата мъже в гърба си. Както беше и предполагала, те си паснаха веднага. И вече усещаше последствията на тяхното единомислие.

„Какво да се прави, това не можеше да се избегне. Те толкова си приличат“ — помъчи се да се самоуспокои.

— Добър вечер, Кейтлин, Тави. Как беше храната, хареса ли ви всичко.

Един бърз поглед върху празните им чинии й подейства окуражаващо. „Със сигурност са харесали пилафа. Ще ги науча после онези двамата в кухнята.“

— Беше разкошно, Верити. Кулинарството също може да се смята за вид изкуство, нали? За да накараш човек да хареса едно ястие и една картина се изискват доста усилия.

Верити усети, че бузите й поруменяват от удоволствие.

— Благодаря ти, много си мила, Кейтлин. Радвам се, че всичко ви е харесало. Винаги сте добре дошли.

— Благодаря, Верити, но ние ще останем само още един ден в комплекса. Мислех, че ще мога да прекарам и уикенда тук, но за съжаление, имам неотложна работа и утре следобед пътуваме. Исках да те видя, защото смятам да те поканя на гости следващия понеделник. Можеш да прекараш нощта в моята къща, а във вторник да се върнеш по обяд, за да отвориш ресторанта. Живея само на час и половина път оттук. Къщата ми е на брега на океана. Ще видиш, че много ще ти хареса.

Верити се почувства ужасно притеснена и объркана. Не беше очаквала тази покана и около минута само мълчаливо мачкаше ръба на престилката си.

— Кейтлин, много хубаво е…

— Понеделник ти е почивен ден, нали?

— Е, да, но аз съм планирала…

Кейтлин Евинджър се усмихна. Ледена усмивка, която стоеше толкова неестествено на лицето й.

— Виж, разбирам те, щом имаш други планове. Но ако можеш, ела. Ще ти призная, че нямам много приятелки, а мога вече да твърдя, че ти си една от тях. Можем да се опознаем, да поговорим на спокойствие. В днешно време жените имат нужда от приятелство, нали?

— Напълно съм съгласна с теб.

„Защо да не отида? — мислеше си Верити. — Понеделник ми е свободен ден, час и половина път не е много, а е и хубаво да посетиш дома на известна художничка.“

— Нямам нищо против да дойда — тя си взе стол и седна. — Ще трябва да ми дадеш адреса си и да ми обясниш как да стигна дотам.

— Мисля, че Тави вече ти е описала маршрута?

Тави кимна мълчаливо, отвори чантата си и й подаде лист хартия.

Джонас стоеше облегнат на вратата на кухнята и наблюдаваше масата на Кейтлин Евинджър. Оттук не можеше да разбере за какво си говорят, но когато видя Верити да взема стол и да сяда, изпъшка ядно.

— Какво става, проблеми ли? — Емерсън до мивката отпиваше от кутийка бира.

— Вероятно. Верити се разположи на масата, за да си побъбри с добрата си „приятелка“ Кейтлин — Ледената Дама. Господи, какво толкова намира в тази жена!

— Може би са открили, че имат много общи интереси. И двете са интелигентни, самостоятелни, трудолюбиви и отдадени на кариерата си. Виждаш ли за колко неща могат да си говорят?

Джонас му хвърли мрачен поглед.

— Верити няма ледения характер на тази художничка. Според мен, няма нищо общо с нея, но на дъщеря ти й харесва идеята да се сближи с тази „звезда“.

— След като Верити смята, че има нещо общо с Евинджър, значи това наистина е така. Реалността на една ситуация зависи най-много от индивидуалното възприемане на тази ситуация.

— О, по дяволите, Еймс! Изобщо нямам настроение да слушам лекцията ти за разликите между възприятието и реалността.

Джонас ядосано захвърли престилката си, обиколи няколко пъти кухнята, но после отново се върна на мястото си, откъдето наблюдаваше масата с трите жени.

Емерсън се приближи до него.

— За какво ли може да говорят толкова оживено?

— Нямам и представа. Струва ми се, че каквото и да каже Евинджър, то е много интересно и вълнуващо за Верити.

— Това тревожи ли те?

— Не ми харесва тази жена, Емерсън. Оказва прекалено голямо влияние върху дъщеря ти.

— Джонас, тя доста отдавна се грижи сама за себе си. Първото нещо, на което съм я научил, е да задава критични въпроси. Смятам, че така трябва да възпитават и децата в училище. Не се тревожи, трудно се влияе от някого или от нещо.

— Да ти кажа честно, възпитал си много интересна дъщеря, Емерсън. Упорита и своенравна като планинско муле.

— Е, тогава нямаш основателна причина да се тревожиш.

— Но нали знаеш какво става, когато сложат тези капаци на мулето. То винаги ще върви само направо. Верити може да е много умна и съобразителна, но често е и наивна. Тя е невинно и чисто създание, което се е обградило с остри бодли, за да се предпази от външния свят. Без тази защита е силно уязвима. А Кейтлин знае това, тя не е глупачка. По-възрастна е от Верити и според стандартите на дъщеря ти, е достигнала кулминацията на живота и кариерата си.

— Сега разбирам защо Верити й се възхищава.

— Не знам какво разбираш, но мисля, че е време да спра всичко това.

— Е, късмет тогава.

Джонас се приближи до масата и трите жени го погледнаха така, все едно че току-що бе пристигнал от друга планета.

— Мис Еймс, няма повече поръчки. Ще може ли да отчета дневния оборот.

— Не се тревожи, Джонас. Остави парите в офиса, аз ще се погрижа по-късно. Ако искате можете да се приберете с татко.

„План «А» се провали, ред е на план «Б». Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях.“

Джонас забеляза, че на масата имаше лист хартия.

— Закъде е тази карта?

— А, това ли? Тави ми нарисува как да стигна до къщата на Кейтлин. Ще й гостувам в понеделник.

Той усети, че стомахът му се сви. Погледна въпросително към Кейтлин, но погледът му сякаш срещна бетонна стена.

— О, така ли? А как ще се откъснеш от ресторанта?

— Няма проблеми, ще се върна във вторник към 11 часа.

Джонас извади последни си коз.

— Аз пък си мислех, че ще ми покажеш винарната в понеделник.

— Ще го отложим за следващата седмица. Тъкмо гроздоберът ще е в разгара си.

Дойде ред на Кейтлин да се опита да разреши ситуацията.

— Мистър Куоръл, вие също можете да дойдете. Ако желаете, разбира се? По пътя ще можете да разгледате някои от винарните, а вкъщи имам достатъчно стаи.

Верити се усмихна ентусиазирано.

— Кейтлин, много мило от твоя страна. Нали, Джонас? Е, какво? Ще дойдеш ли с мен?

Джонас прехвърли през главата си ограничения брой възможности.

— С удоволствие. Защо не?

Късно вечерта Кейтлин и Тави се прибраха в хотелската си стая. Тави оправи леглата и се зае да масажира осакатения крак на своята работодателка.

— Е, Кейт, доволна ли си? Мисля, че успя?

— Казах ти, че ще успея.

Кейтлин се беше отпуснала в пухените завивки и отпиваше от чаша бренди. Използваше алкохол като приспивателно през последните години.

— Знаех си, че Куоръл няма да й позволи да дойде сама. Забелязах, че не ме харесва, а сега сигурно ме и мрази, защото отношенията ни с Верити са приятелски. Нямаше да успее да я разубеди и избра единственото възможно решение.

— Единственото решение, което му предложи — усмихна се Тави, докато пръстите й докосваха атрофиралите мускули.

— Не ми вярваше, но Верити е единственият начин, по който мога да манипулирам Куоръл. Вече виждам как моят план ще се осъществи.

— Сега остава да провериш как ще реагира на рапирата.

— Да, точно това ще направя. Трябва да съм сигурна, че не е загубил таланта си, и че може да го използва, когато аз поискам. Добре, Тави, достатъчно за тази вечер.

— Но нали каза, че кракът те боли?

— Да, но това е приятна болка. Използвам я, за да се концентрирам по-добре. Помага ми да осъществя плана си. За да планираш една екзекуция, трябва да си твърд и непоколебим. Лека нощ, скъпа.

Към следващата част или към съдържанието

Джейн Ан Кренц Дар от злато (7)

Метаданни

Данни

Дар от злато

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава VII

Джейн Ан Кренц
Дар от злато (7)