Джейн Ан Кренц
Дар от злато (5)

Глава V

— Верити, добре ли си? Много си бледа? — пръстите му обвиха ръката й.

Вървеше уверено по едва забележимата пътека, сякаш можеше да вижда в тъмнината.

— Разбира се, само съм преуморена.

Верити вдиша дълбоко хладния нощен въздух с мирис на бор. Приятно й бе, че Джонас държи ръката й. Сякаш й придаваше част от неговата енергия и физическа сила.

— Защо да не съм добре?

Концентрира вниманието си върху познатите очертания и звуци наоколо. Всичко изглеждаше както винаги и съвършено нормално. Вятърът свиреше в тревите и короните на дърветата.

Разпръснатите светлини на Сикуънс Спрингс се отразяваха в езерото. Прозорецът на спалнята й грееше приветливо насреща им. Някъде наблизо профуча автомобил, а после шумът му заглъхна. Всичко си беше на своето място. Тя също беше добре, не чувстваше нищо необичайно.

— Баща ти е прав, много си отнесена напоследък. Трябва ти повече почивка и добра храна.

— О, казах ти вече, нищо ми няма. Виж колко е часът спи ми се ужасно. А и баща ми, когато си дойде, винаги е загрижен, защото не ме е виждал пет-шест месеца.

Опитваше се да говори естествено, но вътрешно усещаше, че някак си се защитава. „Нима иска да си призная, че получавам халюцинации? Съвсем ще ме вземе на подбив.“

— Успокой се. Трябва да я караш по-леко. Верити неусетно се бе сгушила уютно до горещото му тяло. Макар че ръката му тежеше на рамото й, това не й пречеше, а предизвикваше смесени чувства. От една страна не знаеше как да се държи с него, след като беше неин работник. От друга — усещаше, че Джонас имаше някаква връзка със състоянието, в което бе изпаднала преди минути. Но нещо в нея я убеждаваше, че мъжката му сила е добро противодействие срещу тези кошмари. Отчаяно се опитваше да се успокои.

— Баща ми изглежда е дошъл тук, само защото е изпаднал в беда. Притеснява ме този човек, който се е втурнал да го преследва. Сигурен ли си, че тези пистолети струват доста пари.

— Сигурен съм, защото са автентични. А всичко автентично от седемнадесети век струва купища пари.

— Но как може да си толкова убеден, след като не направи никакви тестове, а само подържа единия в ръката си?

Джонас вдигна рамене. Това движение сякаш притегли тялото й по-плътно до неговото.

— Ами, виждал съм толкова старинни оръжия. Първо, знам как изглежда старинната стомана, след това познавам, че е ръчна, занаятчийска изработка. И накрая, знам как се чувства в ръката ти пистолет за дуел.

— Как се чувства? Какво имаш предвид?

— Трудно е да се обясни. Добрият пистолет за дуел сякаш пасва на дланта ти. Вдигнеш ли го, вече си се прицелил. Веднага можеш да го усетиш. Затова няма мушка или украшение по цевта. В истинския дуел нямаш време да се целиш. При сигнал вдигаш оръжието и го насочваш към противника си. Пистолетите от този период също са доста тежки. Така, дори да си нервен, ръката ти няма да трепери и ще можеш да дръпнеш спусъка.

— О, сега разбирам. Мога да си го представя. Ако самата аз съм на „полето на честта“, сигурно краката ми ще треперят, докато чакам сигнала „огън“.

Лунната светлина за момент освети усмихнатото лице на Джонас.

— Предполагам, че е имало известна доза страх при тези дуели. Изпитвал съм това усещане, когато съм се дуелирал с рапира, разбира се, със защитен връх. Хората наричат това чувство „вървене по ръба“.

— Виждам, че на времето наистина си бил експерт в своята област.

— Да. По-добре ли си сега?

— Казах ти преди, че нищо ми няма — отговори леко възмутена Верити от прекалено покровителствения му тон. — Защо си се загрижил толкова много за мен?

Джонас спря по средата на пътеката и я притегли към себе си. Ръцете му плавно се плъзнаха през ревера на палтото й. Нощта и лунната светлина сякаш бяха измили златото в погледа му, оставяйки тъмни, проблясващи зеници, които проникваха дълбоко в душата й. Ехо от паниката, която бе изпитала преди, прониза тялото й. Задържа дъха си и се приготви отново да побегне.

Ръцете на Джонас обвиха по-плътно талията й.

— Отпусни се. Всичко свърши.

— Какво е свършило.

— Нищо. Няма значение. Верити, искам да ти кажа, че с мен си в безопасност. Кълна се, че е така. Моля те, не бягай повече от мен.

Верити го гледаше втренчено, не разбирайки какво става.

— Джонас, какво искаш да кажеш?

— Ти знаеш. И то много добре, вече не си дете. Ти си зряла жена и ме привличаш. Чета го в очите ти. Знам, че ме желаеш, както и аз теб. Разбрах го още когато се целувахме в басейна. Отдай ми се. Желая те сега, веднага…

И в този момент Верити му повярва. Изглежда, че не само Джонас имаше способността да прониква в съзнанието, душата и чувствата й. Сега и тя можеше да го гледа и да научава все повече нови неща за него. Все пак усещаше, че Джонас много по-лесно се бе справил с урагана, бушуващ в душата му. Тя с доста усилия бе преодоляла ужаса от преследването в тъмния тунел. Не искаше да сравнява тези неща, но женската интуиция и подсказваше, че той говореше истината, че цялата му мисъл е концентрирана върху нея. За свое учудване осъзна, че и самата тя го желаеше. Искаше й се да изтрие от паметта си спомена за страха, който бе изживяла, макар да имаше съмнение, че той бе свързан и с Джонас. Всичко това нямаше никакво магическо обяснение, но някакво шесто чувство и подсказваше, че те двамата си принадлежат и се нуждаят един от друг тази нощ.

Не можеше да определи какво точно изпитва. Сякаш не бе изпила няколко глътки, а цяла бутилка водка. Никога не беше имала подобни чувства към нито един мъж.

Лек нощен ветрец разлюля върховете на боровете и я накара да настръхне. След малко още една тръпка премина по тялото й. Но този път тя не бе причинена от студ или страх, а от нежното докосване на силните ръце на Джонас. Фразата, която се бе породила, когато се целуваха за първи път в басейна, отново изплува в съзнанието и. „Това е истинският мъж, мъжът, когото чакам от толкова дълго време…“

Инстинктивно се притисна към него, търсейки топлината на тялото му и същевременно рушейки бариерата, която сама бе градила цели 28 години. Бариера, непреодоляна досега от никой мъж. Отпусна глава на рамото му и мълчаливо даде отговор на въпроса му, поглеждайки го смело в очите. Джонас не се поколеба и секунда, за да я привлече в обятията си.

— Да, Верити — ти ме желаеш, знаех го…

Устните им се галеха в гореща, жадна, изпълнена с неудържимо желание целувка. Тя вече не беше като онази в басейна. Тогава Верити бе усетила едва-едва огромната страст, таяща се в него. Този път целувката му замъгляваше сетивата й по същия начин, по който ужасът го бе направил в бунгалото на баща й. Но вече желанието за бягство го нямаше. Искаше й се да остане, да бъде увлечена във водовъртежа на страстта, който отмиваше съмненията, предубежденията и бариерите, които си бе изграждала 28 години. Чувстваше, че би могла да изпита нещо ново и непознато досега. Това я караше да трепери от вълнение и нетърпение. Нетърпение да даде отговор на онова, което изискваше от нея Джонас. Знаеше, че бе способна да надмогне сладката примка на желанието, но необходимостта да откликне на отчаяния му зов беше много по-силна и непреодолима. Никога преди не бе пожелавала друг мъж по този начин. Усети, че главата й се замайва и че губи равновесие. Инстинктивно обгърна раменете на Джонас и пръстите й се заровиха в черната му коса.

— Верити, тази вечер ще ми откриеш всичките си тайни. Без повече увъртания…

Ръцете му се сключиха по-здраво около талията й. Верити вече усещаше твърдостта на неговата мъжественост през протритите му дънки. Кракът му се плъзна между бедрата й и я накара да затрепери от възбуда.

— Чудесна си, Верити. Толкова си нежна и топла. Устата му бавно обхождаше елегантната извивка на шията й. Зъбите му леко захапаха ухото й, карайки я да стене от удоволствие.

— Искам те! Не мога повече, Верити. Ще полудея така… Искам да бъда в теб.

Джонас я поведе към бунгалото. Верити отпусна глава на рамото му. Коленете й странно бяха омекнали.

За около минута стигнаха до вратата й, а после приятната топлина на стаята ги обгърна. Верити стоеше на прага, премигвайки от ярката светлина, и се чувстваше като гост в собствения си дом. Не знаеше какво да предприеме. Джонас се пресегна и изключи осветлението.

— Не ни трябва, нали?

На лунната светлина, проникваща през прозореца, Верити видя блясъка и разгарящия се огън на възбудата в очите му, прочете желанието и нетърпението в тях! Много по-добре се чувстваше така. Това й помогна да не нахлуе отново страха в душата й.

— Джонас, аз…

— Шшт. Казах ти, че с мен си в безопасност. Аз ще те предпазя от всичко.

„От какво всъщност иска да ме предпази?“ Не успя да зададе този въпрос, защото Джонас вече бе развързал колажа вълненото й палто и разкопчаваше копчетата му.

— Знаех си — измърмори доволно той, когато палтото се свлече в краката им. — Знаех си, че отдолу си само по нощница. Наблюдавах те, докато пиеше водката си и се чудех защо прикриваш коленете си. Дошла си да ме видиш, но си имала намерение да останеш до сутринта, нали? Искала си да ме прелъстиш, след като приема извинението ти?

Верити поклати енергично глава.

— Не, не е вярно. Исках само да ти кажа, че съжалявам и че нямам право да ти крещя такива неща. Не съм имала намерението да оставам…

— О, не казвай това! Защо разваляш удоволствието? Ти не си сигурна какво искаш. Не знаеш дори какви тайни носиш дълбоко в себе си.

— А ти ги знаеш, така ли?

— Е, не всички, но вече имам предположения.

Пръстите му разкопчаха горните копчета на нощницата й. Няколко секунди Джонас измъчваше и себе си и нея докосвайки ефирно улейчето в деколтето и. Но после нетърпението му взе връх и ръцете му се плъзнаха към гърди й. Топлите му длани ги обгърнаха, а пръстите му закриваха набъбналите им зърна. Верити започна да губи контрол над себе си. Дъхът й замря, ръката й се плъзна под ризата му и ноктите й прокараха следи по бронзовата кожа на гърба му.

— Остави следа от себе си върху мен — изхриптя той.

— Джонас, не разбирам…

— Съвсем скоро ще разбереш, скъпа. Мисли за мига, а не за бъдещето.

Последните копчета на нощницата бяха разкопчани и тя се свлече на пода. Верити стоеше съвсем гола пред него.

Ръцете му благоговейно изучаваха вдлъбнатинката между гърдите й, а после извивката на талията и. След това се спуснаха надолу, галейки плавно червеникавия мъх между бедрата й. Неговото докосване сякаш взриви огъня в утробата й. Усещаше, че е влажна от желание, че коленете й омекват.

— Джонас, едва се държа на крака…

— И аз, скъпа. Не знам какво става с мен. Защо, по дяволите, сме чакали толкова дълго?

Верити се засмя тихо и се отпусна на рамото му.

— Не сме чакали дълго, нали се познаваме само от няколко дни.

— Това не е истина.

Пръстите му докоснаха бедрата й, а после очертаха ханша й. Преди да успее да реагира, Джонас я вдигна и я понесе към спалнята.

— Мисля, че те познавам отдавна и знам много неща за теб. Скоро и ти ще ме опознаеш.

Положи я в леглото и започна да разкопчава ризата си. Захвърли я на пода и направи същото с ботушите и дънките си. Бледите лъчи на луната не позволяваха на Верити да го разгледа добре, но все пак видя добре оформените мускули на гърдите и корема му. Впери жаден поглед в неговата мъжественост. Тя й се стори доста по-внушителна, отколкото си я бе представяла.

— Ти си много силен… — отрони тихо, докосвайки с върха на пръстите си стегнатото му бедро. — Силен и толкова голям…

— Скъпа, никога не съм бил възбуден така през живота си. Имам чувство, че ако не вляза в теб, скоро ще се пръсна. Желая те повече от всичко на света. Искам те! Искам да ме приемеш.

Верити усети как ръцете му нетърпеливо разтварят бедрата й. Едва сега разбра, че е твърде уязвима. „Нещата вървят прекалено бързо. Трябва да спечеля малко време…“

— Чакай… — прошепна му. — Моля те, Джонас, не толкова бързо, почакай малко.

Джонас целуна гърдите й.

— Но ти си готова за мен, скъпа.

Пръстите му докоснаха горещата нежна плът под корема й. Верити глухо простена от удоволствие.

— Ето, виждаш ли? Ръката ми е влажна. Ти ме искаш, чакаш ме, за да вляза в теб. Моля те, скъпа, не мога да чакам повече. Не и тази вечер, искам те.

Тя затвори клепачи, опитвайки се да откликне на молбата му, опитвайки се да събере решителност. Но изведнъж с ужас установи, че се намира в безкрайния тъмен тунел. Невидимият й допреди преследвач се приближаваше и този път видя очите му — очи с цвят на антично злато.

— Не, Джонас! Страх ме е! — отблъсна ръцете му.

— Но не от мен. Аз не мога да те плаша. Мога само да те защитя.

— Спри! Искам да си помисля. Не мога да си обясня какво ми става. Привиждат ми се разни неща, още когато взе пистолета на татко. Това ме тревожи.

— Верити, не мисли за това сега. Мисли си за мен, за нас. Ще забравиш всичко, което те е изплашило. Погледни ме. Хайде, отвори очи и ме погледни.

Джонас се надвеси над нея, закривайки сиянието на лунната светлина. Верити го погледна в се върна обратно в нейната малка спалня. Желанието и страстта взеха връх в борбата с първичния страх. Той е мъжът, когото съм чакала. Няма защо да се боя от него.

Повече не можеше да задържа напрежението. То я разтърсваше. Или трябваше да скочи от леглото, или да продължи по-нататък, откъдето вече не можеше да се върне.

— Прегърни ме, скъпа. Обвий ме с ръце и ми помогни да вляза в теб. Така и двамата ще бъдем в безопасност.

Искаше й се да му каже още един път, че не разбира какво става, но вместо това се притисна по-силно към него. Едната му ръка се плъзна под корема и, за да направи място за масивните му бедра, и Верити впи нокти в гърба му Джонас изохка. Огромната му мъжественост се опитваше да си проправи път в съпротивляващото й се тяло. Верити имаше нужда от време. Трябваше да го предупреди.

— Джонас, спри за малко, искам да ти кажа нещо…

— Не сега, скъпа, ще ми го кажеш след това… — прошепна той в ухото й и направи по-силен тласък.

Верити изстена от болка и от възмущение, че не иска да я изслуша, че е толкова голям, а бърза да проникне в нея. Мислеше си, че има представа какво е да правиш за първи път любов, но всичко се бе оказало съвсем различно. Тялото й гореше и се мяташе инстинктивно. Джонас най-после се спря, когато ноктите й се забиха дълбоко в кожата на гърба му.

— Ох, какво правиш? Верити, какво ти става?!

Бе очаквала това ново усещане, да приеме нещо чуждо в себе си. Бе предвидила, че ще има известна трудност и неудобство, но не можеше да се справи с непоносимата болка, която просто я раздираше.

— Стига, Джонас! Казах ти, спри!

— О, по дяволите! Откъде можех да се сетя? Хайде, стига, вече е твърде късно, отпусни се. Много си напрегната и така само си причиняваш болка.

— Не съм аз тази, която си причинява болка, а ти ми я причиняваш. Спри ти казах! Предупредих те, че искам да ти кажа нещо, но ти не искаше да ме изслушаш. Мъже! Винаги си мислят, че знаят всичко.

— Но ти не ми каза защо искаш да не бързам.

Джонас бе се приповдигнал на лакти и ръцете му трепереха от напрежение. Тялото му не се движеше, но той все още беше в нея, макар и не целият. Мускулите на гърба и бедрата му се бяха стегнали като стоманени. Челото му бе потно.

— Не допусках, че ще искаш толкова подробно обяснение. Помолих те да бъдеш джентълмен, да не бързаш толкова…

— О, Верити, успокой се. Вече е твърде късно. Извинявай, ако съм те наранил, но кълна ти се, не знаех, че е това… Сега всичко ще е наред, повярвай ми. Моля те, скъпа. Ти ме желаеш, както и аз теб.

Отчаянието в гласа му я накара да омекне. Пое си дълбоко дъх и се опита да мисли трезво. „Джонас е прав, не е виновен, че аз съм тясна и ме боли. Просто трябва да се отпусна…“

Това, което се бе случило, не можеше да е само по негова вина. Никога не бе прехвърляла отговорност за своите действия върху друг човек.

„Защо се опитвам да се крия? Защо не си призная, че и аз искам да се любим?“

Спомни си как си бе представяла, че се люби с него още първия път, когато я бе целунал. А може би дори още когато бе застанал на прага на ресторанта.

Опита се да отпусне стегнатите си мускули.

— Точно така. Видя ли, че можеш да го направиш. След малко ще се чувстваш много по-добре, повярвай ми.

Джонас не навлизаше в нея. Тялото му бе като издялано от мрамор. Целуваше унесено гърдите, корема й, сякаш за да й вдъхне сила и увереност.

Верити облиза пресъхналите си устни.

— Хайде да спрем за сега. Може… може би не си допадаме физически. Изглеждаш ми прекалено голям, просто ме разпъваш до болка. Сигурно нещо правим неправилно.

Гърлото му издаде звук, наподобяващ смях и въздишка на удоволствие едновременно.

— Не е така и ти го знаеш. Ние сме създадени един за друг. Отпусни се и ми се довери.

Джонас надигна таза си, колкото да направи място за ръката си, която провря между бедрата й. Верити се изви в дъга от наслада, когато пръстите му проникнаха във влажната й утроба. Удоволствието й компенсира всички болки, които бе изпитала до този момент.

— По-добре е, нали?

— Може и да оживея след всичко това…

Вкопчи се в раменете му, но този път, без да се налага да забива ноктите си. Вдигна нагоре бедрата си и с удоволствие установи, че така Джонас може по-бавно и болезнено да потъва в нея. Новото усещане започваше да й харесва.

— Радвам се, че мислиш така, защото аз не мога да съм сигурен за себе си.

Джонас напредваше внимателно, сантиметър по сантиметър, чувствайки, че плътта, стягаща го преди, се отпуска. Опознаваше все повече и повече нейната влажна пламтяща утроба. Когато разбра, че е стигнал до край, опита леки тласъци.

— О, Верити прекрасна си! Толкова си тясна! Никога не съм се чувствал така.

— Джонас не бързай!

— Скъпа, опитвам се, колкото е възможно по-бавно, но едва ли ще издължа дълго. Още малко и ще се побъркам.

Задържайки дъх, Джонас отдръпна ръката си. Притисна Верити към себе си и тя, за да му помогне, обгърна с бедра кръста му.

— Верити!

Чу като на сън името си и разбра, че Джонас вече е загубил самоконтрол. Тласъците му следваха един след друг, карайки тялото й да тръпне от удоволствие. Най-накрая той издаде приглушен вик, за последен път навлезе дълбоко в плътта й и после замря. Изминаха няколко секунди, преди да се претърколи до нея, полагайки глава на гърдите й. Верити лежеше, прикована от тежестта му, галейки с върховете на пръстите си местата, където бе забивала ноктите си. Впери очи в тавана и се усмихна на себе си. Достатъчно книги беше прочела, за да знае, че всичко бе минало нормално. Въпреки че не бе изпитала нещо особено, чувстваше се напълно задоволена. С удоволствие осъзнаваше, че беше помогнала на Джонас да изживее своя оргазъм. Предусещаше, че оттук нататък всичко ще бъде много по-добре. Желаеше тази нощ да се повтори, колкото се може по-скоро.

Джонас мълча дълго време, почивайки си и наслаждавайки се на нежното й докосване. После с лека въздишка вдигна глава и целуна ухото й.

— Трябваше да ми кажеш, че ти е за първи път.

— Не сме говорили на тази тема. Не очаквах, че всичко ще стане толкова бързо. Мислех си, че ще изминат седмици и дори месеци, докато те опозная и чак тогава…

— Наистина ли? И мислиш, че аз щях да чакам толкова дълго? Говориш за седмици, а аз не знаех, дали ще издържа и няколко дни. Нима не разбра какво ми е, още когато те видях за първи път.

Верити се засмя доволно.

— Не разбирам. Кажи какво ти е?

— Ти направо ме подлуди. На двадесет и осем си, а още нямаш приятел. Просто не е за вярване.

— Не си ли чел статистиката? Броят на мъжете непрекъснато намалява.

— О, стига, Верити. Кажи ми истинската причина, не ме будалкай.

— Ами никога нещата не тръгваха добре.

Джонас я притегли към себе си и се взря в лицето й.

— А с мен добре ли ти беше?

— Мм, не знам със сигурност…

Верити се притисна по-плътно към него.

— Скъпа, отговори ми. Съжаляваш ли, че го направихме?

— Е, добре. Рядко съжалявам за нещо, което съм извършила. Мой ред е да те попитам. Кога ще го направим отново?

Смехът му отекна в стаята.

— Знаех си аз. Не може в живота да си „господарка“, а в леглото да си по-различна. Все пак това ме устройва напълно. Ти ми напомняш за някого.

— Само не ми казвай, че приличам на някоя твоя интимна приятелка.

— Не, не е това. Ще си спомня след малко.

— А междувременно какво можем да правим?

— По дяволите! Аз събудих едно чудовище — ухили се Джонас, освободи се от прегръдката й и стана от леглото. — Стой там, където си.

— Къде отиваш?

— Сега се връщам — отвърна през рамо, преди да изчезне в банята.

Верити видя светлината от полуотворената врата и чу шуртенето на водата. Надигна се леко и започна да изучава болките и безмълвните протести на преди неизползваните си мускули. Чувстваше се морна, но безкрайно щастлива. Гореше от нетърпение отново да изживее същото удоволствие с Джонас — мъжът, който тази нощ й беше отворил вратата към един нов свят. Животът й оттук нататък й се струваше изцяло променен. През краткото време, от когато го познаваше, Джонас изцяло бе завладял мислите й — ядосваше я, привличаше я, възбуждаше любопитството й. И едва сега Верити осъзнаваше, че повече не искаше никога да се раздели с него. Усещането, че той я желае, и че също има нужда от нея, я изпълваше с особено задоволство.

Верити стана и започна да събира разхвърляните на пода дрехи. Грижливо ги сгъваше и подреждаше на стола. Когато вдигна изтърканите дънки на Джонас, от джоба им изпадна нещо метално. То се търколи и попадна точно в ивицата светлина, струяща от отворената врата на банята. Знаеше какво е още щом звънна на пода. Нейната обеца — обецата, която беше загубила преди два месеца в Мексико.

Гледаше невярващо малкото златно украшение и блестящият, нов свят, в който току-що бе пристъпила, се стопяваше в небитието. Седна отмаляла на леглото и в този момент се чуха тихи стъпки. Джонас влезе в спалнята с хавлиена кърпа около бедрата си. Очите му проследиха погледа й и доволното му усмихнато изражение веднага изчезна. Верити напразно търсеше по лицето му отговор на мълчаливите си въпроси. Той въздъхна дълбоко и седна до нея.

— Това е дълга история…