Джейн Ан Кренц
Дар от злато (4)

Глава IV

Леко скърцане на метал събуди Джонас два часа по-късно. Разсъни се напълно, и без да мърда се заслуша напрегнато. Беше чувал подобен звук и знаеше много добре какво означава. След като пет години бе оцелял под мостове, по пристанища, паркове и хотели, които нямаха стандартите на „Хайът^[1]“, шумът от триене на метал о метал значеше само едно: някой се опитваше да отключи ключалката на входната врата. Веднага отхвърли мисълта, че „червенокосата господарка“ е дошла да го гушне и му се извини.

Ако си беше фантазирал по този начин през последните пет години, някоя нощ просто нямаше повече да се събуди — такива бяха законите на улицата. Оцеляваха само най-хитрите и способните.

Лекото стържене отново се чу и Джонас безшумно се изтърколи от леглото. Изпъшка, когато краката му докоснаха студения под. „По дяволите! Ще мине зимата, докато оправя това отопление.“

Шумът престана и той забрави за отоплителните проблеми. Чу няколко тихи стъпки и после настана тишина. Който и да се опитваше да влезе, беше се отказал от вратата и сега търсеше отворен прозорец. Джонас се пресегна и взе износената си брезентова чанта, с която бе пристигнал в Сикуънс Спрингс. Сега тя бе празна, с изключение на скрития във вътрешния й джоб нож. Ръката му се вкопчи в дръжката, точно когато едното крило на прозореца се открехна.

Джонас безшумно се прилепи до стената и затаи дъх. Прозорецът се отвори напълно. Чу се тежко дишане, един крак стъпи на пода, а след малко и мъжът беше вече вътре.

— Следващия път защо не почукаш? — обади се Джонас зад гърба му, стисна го силно за врата и с ловко движение го събори на земята.

Усети, че напипва гъстата му брада. „Господи, този тип е доста едър.“ Мъжът със сигурност беше висок и тежък, защото когато се строполи на пода, бараката леко се разтресе.

— Ей, мамка му, какво, по дяволите…

Джонас не го остави да се осъзнае. Скочи отгоре му и го затисна с коляно. Той му отвърна с учудваща енергия и добре заучена хватка, но Джонас със светкавично движение допря ножа до незащитеното гърло на противника си. Жертвата му веднага престана да се съпротивлява.

— Ето, видя ли? Много добре се разбираме. Не мърдай сега.

— Не се тревожи — отговори му плътен, недоволен глас. — Щом имаш нож, къде може да мърдам.

Джонас набързо го претърси. Мъжът беше облечен в дънки, памучна риза и вълнен пуловер. Нямаше нито нож, нито пистолет.

— Не мърдай от мястото си!

Изправи се бързо и включи лампата. Ярката светлина огря малката стая и Джонас в първия момент не можа да разбере с човек ли се е борил или с мечка гризли.

Мъжът, лежащ на пода, беше огромен — сигурно около метър и деветдесет. Изглеждаше около шейсетте. Имаше брада и мустаци, които някога явно са били червеникави, но вече бяха посивели. Същото важеше и за косата му, но за разлика от гъстата му брада, тя беше оредяла и на темето му имаше малка плешивина. Светлозелените му очи гледаха недоволно изпод свитите му вежди.

— Не ми казвай, сам ще се сетя — размърда се мъжът на пода, потривайки рамото си. — Моята сребролюбива дъщеря е решила да изкара още някой долар и е дала бунгалото ми под наем? Понякога това момиче не показва никакво уважение към бедния си стар баща. Ама абсолютно никакво уважение! Можеш ли да си представиш?

Джонас се облегна на стената и погледна тези така познати му светлозеленикави очи.

— Емерсън Еймс?

— Същият — отговори мъжът и се надигна. — Я ми кажи, ти често ли си играеш с ножове?

— Не, само при нужда. Може да се порежеш, ако си играеш.

Нямаше никакво съмнение, че това е бащата на Верити. Джонас отвори брезентовата си торба и прибра ножа вътре.

— Извинявай за посрещането.

— Вината е изцяло моя — махна с ръка Емерсън. — Мислех, че няма никой, а не исках да будя Верити, за да ми отвори. Абе ти да не си любовник на дъщеря ми?

Джонас отново се облегна на стената.

— Не. Аз съм мияч на чинии.

Емерсън се намръщи.

— Пфу, по дяволите! Среща такъв готин и печен мъж като теб и вместо да се погрижи за себе си, назначава те за мияч. Господи, какво направих, че така ме наказваш с това момиче? Сигурно трябваше да я запиша в проклетото училище? — Еймс се огледа наоколо. — Предполагам, че си видял дъното на онази бутилка водка, която бях скрил в бюфета.

Джонас се ухили.

— Не, има още малко.

— Чудесно. Ще ми позволиш да пийна една глътка, за да си оправя нервите?

— Няма защо да питаш, все пак бутилката си е твоя.

— Да, фактите са такива. Ще ти налея и на теб. Струва ми се, че трябва да обсъдим някои неща.

— Да-а. Като това например, кой ще спи на пода.

Верити стоеше на прозореца в спалнята и се взираше в тъмнината. Не можеше да заспи, затова реши да не се измъчва повече. След около минута видя, че прозорецът на съседното бунгало светна. „Джонас също не може да заспи?“ Това още повече я обърка. „Дали съжалява за това, което ми каза, както и аз съжалявам, че бях груба с него.“ Премисляйки случилото се за пореден път, отново се убеди, че той е бил прав. Не й беше работа, а и нямаше право да го осъжда. Всеки човек бе свободен да използва таланта и уменията си, да живее живота си по свой собствен начин. „Има ли смисъл да му говоря, че се погубва, след като той дори не ми е благодарен за това?“ Джонас категорично й беше казал, че иска да бъде оставен на мира. Точно както и баща й я убеждаваше, че иска да пътува по света, докато може, и да издава евтини романи от типа на „Рейнджъри на самотната звезда“ и „Неприятности във форт «Силвър Крийк».“

Верити достатъчно добре познаваше баща си, за да знае, че той няма истинска идея как да живее и какво да прави. Ако се бе примирила още в началото, че Джонас е от същото тесто, щеше да си е спестила усилията.

Мислите й се върнаха към събитията от тази вечер. Една прекрасна вечер, прекарана в компанията на Кейтлин Евинджър. Имаше нещо изключително в нея, нещо, което не беше срещала в никоя друга жена. Кейтлин бе такава жена, от която можеш само да се възхищаваш. Силна, смела, трудолюбива и талантлива. Очевидно беше, че в момента тя не се бе обвързала с мъж. Но дори и да имаше обожатели, Евинджър не би се оставила да бъде оплетена в измамните мъжки мрежи. Просто би се изсмяла на мамещите им обещания и комплименти. Тя беше останала въпреки всичко, вярна на своите принципи и цели. До този момент Верити можеше да каже същото и за себе си.

И сега нямаше да позволи на един мияч, пък бил той и с докторска титла, да й попречи. Имаше обаче нещо прекалено привлекателно в този „мияч“.

Една сянка премина покрай прозореца в отсрещното бунгало. Джонас се бе запътил към кухнята. Верити се поколеба известно време, но идеята вече се бе оформила в главата й. Отвори гардероба и наметна вълненото си палто. Имаше сенки и фантоми в душата на Куоръл — знаеше това, още щом го видя на прага на ресторанта. Не биваше да го укорява. Той беше неин работник и си вършеше добре работата.

Няколко минути по-късно стоеше на прага пред бунгалото му. Студеният вятър откъм езерото развяваше полите на нощницата й. Вдигна ръка и почука настоятелно.

Вратата се отвори и Джонас застана пред нея с чаша в ръка. Двамата се гледаха известно време, без никой да каже нещо. После изражението му стана язвително, усмивката му се изкриви и той отпи демонстративно от някакво прозрачно питие.

— Поправи ме ако греша, но не си дошла, за да ме събориш на земята и да правиш луда, страстна любов с мен, нали?

Верити усети как добрите намерения, с които бе дошла, започват да се изпаряват. Поколеба се, но после просъска през зъби:

— Всъщност, дойдох да ти се извиня.

Джонас примигна невярващо насреща й.

— Я виж ти! Майтапиш ли се или аз сънувам? Изчакай само да включа касетофона. Искам да съм сигурен, че думите ти ще стигнат до следващите поколения. Ами че господарите никога не се извиняват на робите.

— Виж, щом нямаш достатъчно такт и не искаш да ме разбереш, забрави, че съм идвала. Отивам да си легна.

— Ей, къде тръгна. Няма ли да кажеш „здрасти“ на стария си баща. Тъкмо хвърляхме чоп с него, кой ще спи на пода.

Верити го избута встрани и едва не се спъна в прага.

— Баща ми! Той е тук?

— Цял-целеничък, Ред! — Емерсън Еймс се показа зад Джонас и здравите му зъби проблеснаха между гъстата брада и мустаците.

Разтвори широко ръце, за да я прегърне.

— Как е бизнеса, детето ми?

— Татко, заслужаваш да те нашляпам. Мислех, че си в Бразилия — Верити се отдръпна от мечешката прегръдка на баща си. — Къде беше? Отидох в Мексико преди два месеца с надеждата, че ще прекараме малко време заедно, но никой не знаеше накъде си заминал. Търсих те три дни, мошеник такъв, докато най-накрая един човек ми спомена, че си отпрашил за Рио. Защо ме покани в Пуерто Валерта, щом си имал планове да напускаш града същия ден?

— Случиха се много непредвидени неща, докато си пътувала за Мексико. Нали знаеш как стават тези работи? Трябваше да направя непланирано пътуване за Бразилия и тръгнах късно през нощта. Помислих си, че ме познаваш достатъчно, за да не се тревожиш.

— Добре е, че те познавам добре, но нямаше какво друго да направя, освен да те потърся и после да се върна обратно — поклати укорно глава Верити.

— Може ли да взема палтото ви, лейди? — обади се Джонас с пресилена галантност.

— Не, не можеш. Не виждаш ли, че съм по нощница — отвърна тя и отново се обърна към баща си. — Пропилях три дена от това, което трябваше да е ваканция, за да те търся. Отначало си помислих, че не съм си записала адреса правилно. А след това започнах да те търся от бар на бар. Знаех, че не обичаш туристите, затова проверих само местните кръчми.

Очите на Емерсън се опулиха.

— Боже Господи, Ред! Имаш ли мозък, да тръгнеш по мексикански кръчми, и то сама.

— Нямах друг избор. Ходех само по тези места, където си ме водил и където те познават.

— Има огромна разлика, когато съм с теб, и ти дяволски добре знаеш защо. Това е пълна глупост. Можеше да си навлечеш сериозни неприятности.

Верити се усмихна.

— Нали вече съм голямо момиче.

— Това значи само, че ще си навлечеш още по-големи неприятности, ако си голямо момиче — вметна Джонас.

— Татко, да ти представя нашия експерт в тази област — Джонас Куоръл.

Емерсън не обърна внимание на язвителното й подмятане.

— Скъпа, човекът е напълно прав. Не ти е било изобщо работа да ме търсиш, след като не си ме открила на този адрес. Трябвало е веднага да се прибереш тук.

— Добре, добре. Знам, но не постъпих така. Посетих няколко пивници и любезно помолих барманите да ми кажат къде си. И, разбира се, се забърках в една каша.

Светлите очи на Емерсън я гледаха студено.

— Защо, какво се е случило?

— Както и двамата предполагахте, навлякох си големи неприятности. Едва не загубих чантата, честта си, а може би след това щях да се простя и с живота си. Повярвай ми, по-добре ще е да ти спестя подробностите.

— По дяволите, Верити! Познавам тези места твърде добре и, ако трябва, ще се върна, за да счупя няколко глави. Кажи ми сега, какво точно се случи?

— Ами… нищо — измънка Верити, опитвайки си да не си спомня събитията от онази ужасна нощ.

— Как така „нищо“? Нали досега твърдеше, че някой те бил нападнал — обади се Джонас.

— Бях спасена в последната минута. Всичко беше доста вълнуващо — започваше да й харесва, че бе спечелила вниманието и на двамата. — Грешката ми беше, че завих по една малка уличка и влязох в мръсна кръчма, която се оказа свърталище на градската измет. Разбрах, че трябва да се махна, но някой ме сграбчи за ръката. — Верити се обърна с усмивка към Джонас, който следеше разказа й с напрегнато изражение. — Да ти се намира още малко от тази евтина водка, която пиеше?

Той кимна, но си личеше, че последното нещо, което искаше в момента, бе да й донесе водка. С провлачени стъпки се запъти към кухнята. Чу се звън на стъкло и след малко се появи отново.

— Ето, това е последната — тикна чаша в ръцете й. — Казвай какво се случи после.

— Да, Ред, ти спря на най-интересното място. Също както прекъсват уестърните с тези гадни реклами.

Емерсън отпи голяма глътка и изпъна крака.

— Джонас, бащинството си има и отрицателни страни. Мога да полудея, постоянно съм в стрес, че нещо може да й се случи.

— О, татко! Едва ли знаеш значението на думата „стрес“. Начинът ти на живот напълно я изключва.

— Това си е твое мнение.

Верити седна в края на леглото и прикри коленете си с вълненото палто.

— Да ви доразкажа историята накратко. Успях да се измъкна от един дебел, вонящ на одеколон мексиканец на име Педро.

— Господи, Ред. Ще има да сънувам кошмари. Как успя да се измъкнеш?

Верити вдигна рамене, опитвайки се да изглежда спокойна. Онази нощ бе най-страшната в живота й.

— Някой се появи от задния двор. Беше тъмно и не можах да го разгледам. Само видях, че е по-висок от Педро. Нямах време да правя по-подробни наблюдения, исках само да избягам оттам. Предполагам, че този, вторият мъж, е бил нещо като собственик на кръчмата и е решил, че ме заслужава повече от стария Педро. Двамата започнаха да се бият, а аз побягнах. Загубих само златната си обеца.

Верити отпи голяма глътка от чашата си и се закашля, защото гърлото й сякаш беше раздрано от стъкло. Предпочитанията на баща й относно алкохола винаги я бяха ужасявали.

— Е, виждате ли, че късметът помага на добрите хора.

— Късметът помага на идиотите, Ред — Емерсън се обърна назад. — Куоръл, чу ли това? Помисли си добре, преди да имаш дъщеря. Иначе ще се побъркаш.

— Ще запомня това, Еймс — отвърна Джонас тихо, вперил очи в чашата си с водка.

Верити усети някаква странна нотка в гласа му и се замисли, какво ли може да означава тя. Напомни си, че знае съвсем малко за този мъж, че го познава само от няколко дни.

— О кей, татко, става твърде късно. Да чуем сега какво те води в Сикуънс Спрингс?

Емерсън имитира измъчено изражение.

— Не мога ли и аз да почувствам бащински копнеж да видя единствената си дъщеря?

— Разбира се, но можеше да направиш това преди два месеца в Мексико, ако толкова си държал да ме видиш. Това щеше да ти е много по-удобно. Но фактът, че се връщаш в Щатите, и то без да се обадиш, ме кара да си мисля, че има и нещо друго.

Емерсън изпъшка и погледна към Джонас.

— Виждаш ли, приятел, езикът й става все по-остър. Вече стига до точката, когато може да ти пусне кръв с няколко добре подбрани думи. Беше толкова сладко, добро момиченце. А виж я сега, превръща се в злобна стара мома пред очите ми.

Верити се намръщи.

— Вие двамата да не сте се наговорили? Джонас ми изнесе същата лекция преди няколко часа.

Джонас я стрелна с очи.

— Трябва да си ни благодарна, че и двамата сме загрижени за твоето бъдеще.

— Ха, и кой ми казва това? Ако имахте малко мозък в главите си, първо трябваше да се погрижите за собственото си бъдеще, а после за моето.

— Моето бъдеще си идва от само себе си — измърмори Еймс. — Няма за какво да се тревожа. Но ако ти продължаваш да живееш по този начин, едва ли ще мога скоро да се порадвам на внуци.

Верити се изчерви леко и хвърли мрачен поглед към Джонас, който се подхилваше до стената.

— Не отговори на въпроса ми, татко? На какво дължа честта?

Емерсън глътна малко водка и вдигна рамене.

— Е, добре, Ред, щом искаш истината, ще ти я кажа. Трябва ми безопасно място, докато се поуспокоят малко работите. Нали разбираш, да ми се поохладят петите.

— По дяволите! Знаех си! Знаех си, че си се забъркал отново — ръцете й инстинктивно стиснаха чашата. — Е, хайде, какво е този път?

Верити усещаше погледа на Джонас в гърба си. „Сигурно му е интересно да наблюдава, как губя контрол над себе си?“ Тази мисъл я накара да се почувства още по-зле.

— Хайде казвай, няма да те чакам цяла нощ. Хванали са те в леглото на някоя жена? Пробвал си юмруците си върху някой мошеник? Не си платил някой комарджийски дълг? Намесил си се в някой уличен скандал и полицията е по петите ти?

Емерсън се окашля, за да прочисти гърлото си.

— Виждаш ли това, Джонас? Сякаш си в съдебната зала. Никакво съжаление или загриженост към стария човек. Само въпроси, въпроси. Ако й отговоря, сигурно още половин час ще ме дъвче.

Джонас се усмихна леко, но напрежението не изчезна от очите му.

— Е, какво. Ти дай обяснението, Емерсън, а аз ще се опитам да те защитя.

Емерсън смръщи чело.

— Какво мога да кажа? Е, дължа малко пари на един приятел. Честен дълг, нищо друго.

— Честен дълг? Разправяй ги на шапката си. Това си е комарджийски дълг. А хазартът е порок, няма защо да го отричаш.

Беше ред на Джонас да успокои страстите.

— Значи му дължиш няколко долара, така ли?

— Да, така е, и той напоследък се изнерви. Казах му да потрае, но той ме предупреди да побързам, иначе неговите хора щели да ме разкрасят. Изчаках още малко и се убедих, че е честен човек. Наистина изпрати горилите си. Изчезнах от Мексико и прескочих до Рио, за да завърша проучванията си.

— Какви проучвания? — обади се намусено Верити.

Очите на Емерсън грейнаха.

— Ама как, не съм ли ти казал? Започвам да пиша нова поредица от книги. Фантастични уестърни.

— Фантастични уестърни?

— Да, ще стане супер. Ще използвам класически сюжети с каубой и индианци, но на някаква отдалечена планета, населена с екзотични същества.

Верити не знаеше какво да прави — да плаче или да се смее. Само си бе въобразявала, че вече достатъчно добре познава баща си.

— Но каква връзка има Мексико с футуристичните уестърни?

— Чудесно място и атмосфера. Вече почти завършвам романа и затова те извиках. Зная, че имаш нужда от почивка, а и винаги си обичала Мексико. Само че точно след като ти се обадих, джентълменът, на когото дължа известна сума в долари, стана много нетърпелив. Бях изненадан и нямаше начин да те предупредя, за да отложиш пътуването. Знаех си, че ако не ме откриеш, ще ме разбереш. Реших да си опитам късмета в Бразилия. Не бях ходил скоро там. Както обикновено, ми провървя и всичко се оправи. По-точно казано, ще се оправи, защото има още някои детайли. Затова съм и тук.

— Какви са тези „детайли“? — попита подозрително Верити.

— Трябва да приключа една операция. Когато го направя, ще имам достатъчно пари в брой, за да изплатя дължимата сума на този упорит джентълмен, следващ ме по петите от три месеца.

— Какво имаш предвид с „операция“?

Емерсън изпъшка и поклати недоволно глава.

— Куоръл, виждаш ли, сега сигурно си мисли, че търгувам с дрога.

— За стара мома има доста богата фантазия.

— О, млъкнете и двамата! Татко, чакам обяснение.

— Ред, придобих много необичайни, но изключително ценни вещи. Все още са в чантата ми, вън в колата. Казаха ми, че такива работи се продавали само по музейните търгове. Но първо нямам необходимото време, за да организирам подобно нещо, и второ, нямам документи за собственост, и най-важното, за автентичност. Трябва много бързо да се отърва от тези предмети по обясними причини.

— Трябва ти частен колекционер — обади се Джонас. — Някой, който да е завладян от своето хоби и да не задава излишни въпроси.

Емерсън го погледна с уважение. — Точно така, дискретен частен колекционер. За предпочитане такъв, за когото цената няма значение. Затова и дойдох в Щатите. Тук ще ми е много по-лесно да открия подходящ човек. Но първо ми трябва експерт, който да оцени вещите. Искам да знам, с какво точно разполагам, защото засега имам само думата на предишния им собственик, че са изключително ценни.

Джонас въртеше в ръце празната си чаша.

— Какво точно се опитваш да продадеш?

Лицето на Емерсън грейна.

— Ей сега ще ви покажа.

Той тръгна към изхода и, минавайки покрай дъщеря си, разроши косата й с пръсти.

— Връщам се след минута. Да не се хванете за гушите, докато ме няма.

Вратата се тракна и за момент настъпи мълчание.

— Е, шефе, казваш, че си дошла да ми се извиниш?

— Не знам какво ми стана — измърмори саркастично Верити. — Сигурно съм полудяла.

Джонас прекоси стаята и застана пред нея. Взе чашата от ръката й, а после заедно със своята я сложи на масата. Дланите му погалиха раменете й.

— Колко благородно. Е, щом не искаш да ми се извиниш, ще си помисля, че се срамуваш. Все пак, благодаря за вниманието. Приемам извинението ти, малка господарке — лицето му изведнъж се приближи до нейното и той целуна върха на вирнатото й носле. — Какво имаш под това вълнено палто? — Пръстите му се плъзнаха отдолу. — О, какво виждам? Нощница!

— Какво те интересува моето облекло? Мисля, че ти също ми дължиш извинение.

— Напълно съм съгласен. Но моят грях е по-тежък и все още не съм го осъзнал. Ще трябва да ми дадеш малко време за размисъл, Верити Еймс…

Верити вече си мислеше, че той ще я целуне пак, този път по устните, но вратата рязко се отвори и студеният вятър разроши косите й. Баща й влезе в стаята, носейки стар, изтъркан куфар. Гледаше ги с подчертан интерес, докато Джонас сваляше ръце от рамената й.

— О, извинявам се. Май че прекъснах нещо? Вие двамата добре си подхождате.

— Не се извинявай, татко, човекът работи за мен.

— Е, сигурно получава и нещо друго, освен седмична заплата.

— Стига, татко! Дай да видим какво носиш.

— Погледнете. Ако тези неща са истински, старият човек ще изкара парички, ще плати дълга си на онази хрътка, а и може да му останат малко.

Емерсън разтвори куфара и вътре се оказаха два старинни пистолета, поставени в специални гнезда.

Верити се приближи, за да разгледа дългоцевните оръжия. Изглеждаха ужасно смъртоносни и красиви същевременно. Дръжките им, боядисани в синкаво, бяха силно извити и завършваха с малки топки. Но, за разлика от други оръжия ръчна изработка, те нямаха никаква декорация. Бяха прекалено прости като дизайн и изработка. Липсата на украса сигурно се свързваше с тяхното пряко предназначение.

— Комплект за дуел — каза тихо Джонас.

Беше се приближил до куфара, но не се пресегна да докосне пистолетите.

— Британски механизъм. Навярно от края на 17-ти век. Ако са автентични, имаш голям късмет, Емерсън. Струват цяла камара пари. Как се сдоби с този куфар?

— Бях направил услуга на един приятел преди години. Помолих го за малка сума, когато бях в Рио, за да се спася от преследващия ме джентълмен. Даде ми този куфар и каза, че той ще разрешал финансовите ми проблеми. Вярвам му, но все пак, нали знаеш… Затова, първата ми работа ще е да разбера дали са автентични. А после ще търся и потенциален купувач.

— Първият ти проблем е лесен за разрешаване. Джонас по една случайност има необходимата квалификация. Нали така, Джонас? — рече Верити, надявайки се, че е вярно това, което Кейтлин Евинджър бе твърдяла тази вечер. — Хайде, кажи ни. Имал ли е късмет татко или просто е купил евтина имитация.

— И аз самият съм много любопитен — прекъсна я Емерсън. — От това зависят много неща. А и тези горили явно са решили да ме следват навсякъде по света. Разбираш ли нещо от стари пистолети, приятелю?

Джонас се отговори нищо. Само гледаше куфара, все едно, че надзърташе през входа към друга вселена.

— Татко, той е преподавал ренесансова история във „Винсънт Колидж“. Специалността му е била оръжия и военна техника. Нали така, Джонас?

Очите им се срещнаха. Искрящото злато в погледа му накара дъха й да спре. Откри, че там се води битка — двубой между призраци и сенки. Верити не можеше да разбере какво чувства той. Всичко беше се смесило в една опасна комбинация — удивление, ужас и любопитство. Имаше нещо необуздано и диво, което откриваше за първи път. Преглътна, чудейки се какво ли ставаше в душата му. Вече бе започнала да съжалява за своето нетърпение.

— Джонас, добре ли си? — прошепна едва доловимо.

— Вие двамата не знаете какво искате от мен — отговори й със студен, дрезгав глас. — Но май е по-добре да се убедим, дали са оригинални или не.

Джонас пристъпи към куфара и вдигна един от пистолетите.

Още щом ръката му докосна оръжието, Верити се почувства така, сякаш някой я преследваше. Тръпка на ужас премина през цялото й тяло. Дланите й се изпотиха, а сърцето й лудо заби. Усещането беше такова, все едно че се готвеше да побегне от някаква смъртна опасност — като кошута, която криволичи между дърветата, опитвайки се да се спаси от ловджийските кучета. Не проумяваше откъде се бе появило това чувство на ужас и страх, след като се намираше в напълно безопасно място и до нея имаше двама силни мъже. Неочаквано стените на стаята като че ли се приближиха бързо към нея, светлината изчезна и всичко придоби формата на дълъг и тъмен тунел. Някои я дебнеше вътре. Някой, притаен в мрака, бавно пристъпваше, за да я сграбчи в ръчищата си. Ако това станеше, едва ли щеше да може да напусне някога това ужасно място.

Стоеше като замръзнала и отчаяно се опитваше да разбере къде се намира и какво се случва с нея. Страхова психоза? Беше чела някъде, че стресът води до големи промени в човешката психика. Можеше ли този първичен ужас да се дължи на умората и напрежението в нейното всекидневие. „Джонас е прав. Работя твърде много и нямам време за почивка.“

Някой бавно се приближаваше към нея. Усещаше как се раздвижва въздухът. Без да се двоуми, зави зад един ъгъл в тунела и побягна. Бягаше напред, макар че не виждаше къде стъпва, защото нямаше светлина. Бягаше напосоки, защото това й се струваше по-безопасно, отколкото да се остави да бъде хваната.

— Не бягай! Ти ми принадлежиш! Не бягай, моля те! Тези думи нахлуха в съзнанието й като ехо от далечно разстояние. Те звучаха и като заповед, но и като молба. Стори й се, че това е много познат глас. Плътен мъжки глас, излъчващ огромна сила. Но той само я накара да ускори крачките си. „Искам да се махна от този кошмар!…“

Още преди да завърши мислите си, тъмнината започна да отстъпва. Стените на тунела се размиха и чувството, че някой я преследва, изчезна. Огледа се наоколо — беше в стаята, както преди. Джонас бе оставил пистолета в куфара и я пронизваше със странните си златисти очи. Но сега в тях имаше неприкрито желание и страст. Не можеше да определи, дали това е само сексуално желание или нещо по-силно и опасно. И макар че стаята изглеждаше абсолютно същата, почувства някаква невидима, но огромна разлика. Почувства, че животът й оттук нататък ще стане напълно различен.

— Тези пистолети са оригинални — изрече Джонас с неочаквано мек и спокоен глас. — Както каза дъщеря ти, аз съм завършил ренесансова история, но мога да твърдя със сигурност, че са автентична английска изработка от седемнадесети век. Трябва добре да ги пазиш, Емерсън. Не съм преглеждал скоро каталозите, но струват най-малко стотина хиляди долара.

Емерсън подсвирна доволен.

— Е, изглежда Ред е била права. Късметът спохожда праведните хора. Сега само трябва да измисля, как да превърна тези пистолети в банкноти. Но да оставим това за утре, а? Уф, какъв дълъг ден. Нямам търпение да прегърна възглавницата. Същото се отнася и за теб, Ред. Изглеждаш ми преуморена, я виж какви сенки имаш. Хайде, марш в леглото.

— Работи много, а не яде достатъчно. Шефе, може ли да те изпратя?

Искаше й се да му откаже. Макар че ужасът й беше изчезнал, имаше някакво неприятно вътрешно усещане. Част от нея отчаяно крещеше: „Джонас Куоръл е причината. Не тръгвай с него.“

Джонас хвана ръката й и тя тръгна, без да възрази.