Джейн Ан Кренц
Дар от злато (2)

Глава II

„Животът ми няма да е лош“ — мислеше си Джонас, когато в неделя вечерта привърши с миенето на чинии и помогна на Верити да затвори ресторанта. Беше работил на отвратителни места. Клиентите тук бяха взискателни към храната и обслужването, но иначе бяха безопасни. Повечето бяха млади хора с добри обноски, облечени по последна мода, с мобифони и коли от най-скъпи марки. Бакшишите, които получи първата вечер, го накараха да подсвирне от изненада. Беше доста по-добре, отколкото бе очаквал.

Тази вечер нямаше много хора, но все пак Верити изпадна в паника, след като около девет часа свърши крем супата от броколи^[1].

Джонас в този момент изпита почти непреодолимо желание да я притисне към себе си, да целуне леко вирнатото й носле и да й каже, че няма защо да се тревожи толкова. Но не го направи. Да целуне Верити, означаваше все едно сам да се предлага, да го одере жив. Тази жена имаше толкова остър език, който не можеше да се сравнява дори с ножа му, скрит в пътната му брезентова чанта. На няколко пъти го бе смъмрила, за да му покаже, кой е шеф на ресторанта.

Всеки път, когато говореше с нея, се убеждаваше, че има какво да учи в „изкуството“ на кавгата и спора. Но това не бе основното нещо, което му направи впечатление у Верити Еймс. Макар и в редки случаи, на лицето й разцъфваше прекрасна усмивка. Усмивка, която го заслепяваше и пленяваше, която подсказваше, че зад сърдитата маска на Верити се крие една гореща, чувствена жена. Усмивката й бе толкова истинска и чиста, че го привличаше неустоимо. Всеки мъж можеше да си въобрази, че е най-важният във Вселената, ако тя му се усмихнеше. За първи път нещо го привличаше така осезателно. То бе по-силно дори от страшните тайни, криещи се в душата му.

Усмихвайки се, Верити сякаш обещаваше, че е готова да направи всичко за мъжа, когото обича. Заради невинността, обещанията и искреността на такава усмивка много мъже биха излезли на дуел по време на Ренесанса.

Джонас продължаваше да се чуди, защо няма самци с пистолети в ръка пред ресторанта, готови на всичко, за да спечелят сърцето на Верити Еймс. Трудно можеше да повярва, че всички се бяха отказали от нея, само защото от време на време се проявяваше като скандалджийка.

„Какво значат няколко бодли, след като ти предстои да откъснеш толкова рядко и красиво цвете?“ Но от друга страна, беше благодарен, че нямаше сериозна конкуренция, а това увеличаваше шансовете му да спечели сърцето й.

Постепенно започна да си изяснява, защо никой не чакаше Верити, след като затвореха ресторанта. Тя прекалено се увличаше в работата си и бе прекалено подредена и спретната. Не обичаше промените в живота, чужди й бяха приключенията и любовните авантюри.

Уикендът завършваше и Джонас откри, че привиква с нейното поведение. А може би Верити се беше уморила да мърмори и да го поучава. Вече достатъчно добре я познаваше, за да разбере, че всичко, което направеше, ще бъде гледано през лупа. Особено що се отнасяше за чистотата на ресторанта.

— Виж, Джонас, това, от което най-много се вбесявам, е някой от клиентите ми да се оплаче, че е получил стомашно разстройство — развика се тя, когато откри, че супата не е затоплена добре. — Всичко трябва да е горещо или да е в хладилника на студено. Вземат ли ме веднъж на мушка санитарните власти, няма да ме оставят, докато не закрият ресторанта.

— Не съм свикнал да се боя от санитарните власти. В Мексико няколко долара оправят всичко.

— Предполагам, че навсякъде, където си работил, е било така?

— Е, така беше. Клиентите се оплакваха по-често, че бирата е топла, или че уискито е разредено.

— Нещата тук са различни.

— Свиквам с това.

„Наистина свиквам“ — мислеше си Джонас, гледайки как Верити се отдалечава по пътеката, водеща до нейната малка къща, скрита между дърветата. Знаеше вече доста неща за очарователната мис Еймс — че е добра готвачка и домакиня, че е скандалджийка и „господарка“, че е отличен бизнесмен. Но кой знае защо, още от Мексико я желаеше. Желание по-силно от всичко, което бе изпитвал. Докато преди привличането не бе сексуално, сега се замисляше, дали ако се любеше с нея, щеше да разплете загадката на собственото си минало. Сега вече можеше да е сигурен, че импулсът, който го бе накарал да я последва, обецата и сексуалното му влечение, са тясно свързани. В главата му изникна един цитат от „Книгата на кавалера“ от Кастельо: „Този, който притежава тялото на една жена, превзема и крепостта на нейната душа и разум.“

Твърде много време беше изминало, откакто бе чел този ренесансов наръчник за поведението на дворцовите благородници, но сега цитатът сякаш най-добре отразяваше чувствата му.

Седеше на стълбите пред бунгалото и докосваше леко обецата в джоба си. Нарочно бе изгасил осветлението, за да види, дали Верити отново ще спази обичайната си програма. Това беше третата нощ, откакто я наблюдаваше как се прибира сама след работа. В петък й бе предложил да я изпрати, но тя му се бе изсмяла. „Свикнала съм да се прибирам сама, а ти по-добре върви си почини.“

Верити казваше истината. Очевидно беше, че нямаше приятел или любовник, но този факт явно не я тревожеше. Джонас с изненада откри, че тогава тя не си легна, а облече бански костюм и тръгна към курортния комплекс. Първата му мисъл беше, че отива тайно да срещне някой мъж. Импулсът му да я последва беше неустоим. Когато разбра истинската причина за нейната среднощна разходка, въздъхна облекчено.

Верити използваше минералния басейн на комплекса, въпреки надписа: „Строго забранено ползването след деветнадесет часа.“ Тя влезе през задната врата на женската секция. Джонас с възхищение я наблюдаваше през запотените стъкла. За негово съжаление, Верити не свали банския си костюм, макар че беше сама, а осветлението бе изключено. Банският й имаше някакъв старомоден дизайн и сякаш бе направен така, че да прикрива колкото се може повече от тялото й. Дори имаше нещо подобно на къса пола, стигащо до средата на бедрата й. Това накара Джонас отново да си спомни за бутилката маслиново масло от марката „Вирджин“ на кухненския рафт.

Тази вечер той твърдо реши, че трябва да се включи в нейната „развлекателна програма“. Все пак Верити сама си го просеше, след като му беше изнесла лекция за вредата от заведенията за бързо хранене и техните продукти. Джонас не очакваше, че може да се разрази такава буря, когато се появи пред нея с мазен хамбургер в ръка. Усмихна се доволно, спомняйки си тази случка. Вече знаеше доста неща, които направо изкарваха Верити извън кожата й.

„Какво ли ще стане, ако червенокосата «господарка» прочете мислите ми.“ На няколко пъти си представяше, как спира да мие чиниите, как я слага да легне на кухненския плот и повдига полата й.

За пореден път през главата му премина мисълта, че може би най-лесният начин да получи отговор на всичките си въпроси, бе да се събуди в леглото на мис Еймс.

Чу се леко изщракване и силуетът на Верити се появи на пътеката. Лунните лъчи осветиха за момент рижите й, свободно падащи къдрици. „Точно навреме“ — рече си Джонас, който стоеше само на няколко крачки от нея в тъмнината на дърветата. Изчака няколко секунди, взе двете кутийки бира, които бе дори изстудил, и я последва. Бе очарован от съблазнителното поклащане на бедрата й. Нямаше и съмнение, че под подобието на бански се криеше нещо твърде примамливо. „Дали по същия начин ще се поклаща и когато лежи под мен?“ Можеше да си представи как тези елегантни крака се обвиват около кръста му, как ръцете му обхващат гърдите й. „Кога ли ще ми се удаде да се любя с Верити Еймс?…“

Вървейки по пътеката към курортния комплекс, Джонас се опита да разсъждава по-реалистично. Все пак Верити не беше чак толкова голяма красавица. Първо, не бе достатъчно висока, второ, гърдите й не бяха големи и като цяло тя беше доста слабичка. С няколко килограма в повече щеше да изглежда много по-добре, но със сигурност не можеше да напълнее поради проблемите, съпътстващи всекидневната работа в ресторанта.

Чертите на лицето й бяха фини, но не класически като на фотомодел. Зеленикавите й очи бяха леко дръпнати в краищата. Нослето й бе малко, остро и леко вирнато. Излъчването й все пак бе такова, че те пленяваше от пръв поглед. Интелигентност, решителност, чувствителност и невинност бяха съчетани по един уникален начин…

Задната врата на басейна се отвори и Джонас, стиснал студените кутии бира, ускори крачките си.

Верити плавно се отпусна в горещата, бълбукаща вода. Облегна гръб върху белите плочки, затвори очи и въздъхна дълбоко. „Най-после почивка.“ Краката тази вечер я боляха ужасно — неприятната последица от това, да работиш в ресторант. През уикенда се изкарваха хубави пари, но докато другите хора почиваха, от нея се изискваше много енергия и напрежение. Винаги очакваше с нетърпение понеделника — единственият ден, в който „Ноу Бул“ не работеше. Но скоро щеше да започне да затваря и в неделя. Съвсем малко хора идваха в Сикуънс Спрингс през зимата.

Горещата вода постепенно отнемаше умората й. Продължаваше да се укорява, че тази вечер бе свършила супата от броколи. Според Джонас нищо особено не беше се случило, но нали не бе негов ресторантът. Можеше утре да си тръгне, а тя разчиташе на постоянните си клиенти.

Благодарение на него все пак ситуацията бе овладяна. Той бе изтрил супата от черната дъска за специалитетите и бе съобщил на всички, че не е имало добра партида от броколи за крем супа. Слушайки го тогава зад ъгъла, Верити се бе изчервила, защото това си беше чиста лъжа. В хладилника имаше достатъчно броколи за цяла седмица, просто не бе очаквала, че ще се получи нещо като верижна реакция. В началото бяха сервирали пет супи, а после всички новодошли, явно впечатлени от чудесния й вкус, също си поръчаха. Собствените й грешки винаги я дразнеха. „Добре, че Джонас беше с мен.“ Някак си присъствието му бе допринесло за разделяне на отговорността. Спокойният му характер и поведение не й бяха позволили да се чувства безпомощна. Досега винаги и за всичко сама бе поемала отговорност. Точно както я беше учил баща й.

Премисляйки отново всичко, Верити се усъмни, дали Джонас Куоръл ще й помогне по-лесно да се справя с проблемите в ресторанта. По всичко той прекалено приличаше на баща й. Същият интелект и талант, но и същата липса на мотивация за постигане на нещо повече. „Изглежда, че така е устроен светът — едни имат дарби, но ги пропиляват, други нямат, но с цената на всичко вървят нагоре.“ Все пак не можеше да бъде прекалено критична към него. Джонас работеше усърдно, и при това срещу минимално възнаграждение. Със сигурност скоро течението на съдбата щеше да го отнесе по същия начин, както и се бе появил. Хора като него твърде рядко се задържаха дълго на едно място.

В съзнанието й се загнезди неприятно усещане при тази мисъл. „Нима само за три дни съм се привързала към него? Това е твърде опасно!“

Впрочем, още щом го видя за първи път, вече знаеше, че той е опасен човек. Откри скритите сенки в очите му. Вместо обаче да захлопне вратата под носа му, бе го оставила да навлезе в спокойния й и добре уреден живот.

Една част от съзнанието й се питаше: „Колко ли ще струва това твое безразсъдство?“ А другата: „Какво ли ще стане, след като си замине?“ Никога преди не се беше тревожила, че някой мъж ще й липсва.

— Извинете, това частно парти ли е? Ще мога ли да се включа, ако не съм поканен?

Верити стреснато отвори очи, дочула топлия, ленив глас на Джонас. В първия момент не можа да го открие в мрака, но после го видя, че се е излегнал с елегантност на ренесансов благородник до една бяла мраморна колона. В ръцете му проблясваха кутии бира. Не бе необходимо да гадае с какво е облечен, защото очевидно нямаше други дрехи, освен дънките и изтърканата риза. Изглеждаше учудващо привлекателен сред белотата наоколо. Излъчваше равнодушие и безгрижност на аристократ. Верити си спомни, че по времето на Ренесанса са пишели цели трудове с инструкции, как да се постигне подходящо излъчване. По този начин мъжете са демонстрирали, че могат да се справят с всичко, което се изпречи насреща им. Тази четиристотингодишна традиция на поведение сега се концентрираше само в една дума — да изглеждаш „готин“.

„Дали Джонас е усвоил този маниер по време на студентските си години или това е естественото му държание?“ — мина й през ума.

— Басейнът е затворен за външни лица по това време — отговори му твърдо.

Колебаеше се какво да направи. Все пак той вече беше влязъл вътре.

— А и се намираш в дамската му секция.

— Е, заслужава си риска да остана, дори и да ме хванат. Случвало се е да ме изхвърлят и от по-хубави места.

Джонас се усмихна леко, отдръпна се от колоната и се приближи. Седна на ръба на басейна, отвори една бира и й я подаде. След кратко колебание Верити я взе. „Може би не трябваше да се държа така с него. Той се отнася приятелски, а не познава никого, освен мен, в града. Целият уикенд работи, дори по-усърдно и от мен.“

— Собствениците Рик и Лора са ми приятели. Те няма да имат нищо против да ползваш басейните. Знаят, че идвам тук след работа, за да поплувам. Не обичам да се срещам с другите гости. Повечето са възрастни хора и са много любопитни.

— Ами тогава ще дойда при теб.

Джонас се изправи, разкопча ризата си и я захвърли на пода. Събу ботушите си, а след това свали и ципа на дънките си.

Верити, която тъкмо отпиваше от бирата, едва не се задави при вида на огромния му гръден кош. По него се виждаха дори и най-малките мускулчета.

— Донесе ли си бански гащета?

— Не, нямам такива.

Дънките му вече бяха на пода и Джонас остана само по белия си слип.

За момент Верити гледаше като хипнотизирана внушителната му мъжественост, очертаваща се под тънката памучна материя. После побърза да свали погледа си и го премести към кутийката с бира.

„Какво ми става!“ — укори се мислено. Напомни си, че вече е на 28 години и че не трябва да се втрещява като види мъж по бельо.

— Внимавай, водата е много гореща.

— Ох, опарих се — Джонас плавно се отпусна във водата. — Ох, това е чудесно. Великолепно е.

Той се приближи и сложи ръката си на рамото й. Верити не се отдръпна, осъзнавайки, че това ще изглежда доста глупаво.

— Имаш ли нещо против малък масаж.

— Не, но не е необходимо.

— Отпусни се назад. Исках да те питам откога притежаваш ресторанта?

Тя се обърна изненадана, но видя, че очите му са затворени и това й подейства успокояващо.

— Трета година. В началото работех в други ресторанти, в кафенета… Била съм сервитьорка, готвачка, управител. Последното заведение, където работех, бе в курортния комплекс. Вече бях събрала пари и смелост, за да отворя „Ноу Бул“.

— А преди това къде си работила?

— Ами на различни места…

— Като например?

Джонас отвори бавно едното си око и пак го затвори.

— В началото бях при един французин, Клод, на остров Мартиника. От него научих доста добри рецепти. От там заминах за Испания. Наеха ме в малко кафене. После за няколко месеца специализирах кулинария в Мазатлан, Мексико. Научих много за виното в Рио де Жанейро. Миех чинии в едно заведение от типа „дупка в стената“ — Верити се усмихна. — Нали ти казах, че те конкурирам в скитничеството и в работата по различни бърлоги. За съжаление, нямам твоето образование.

— Какво е правил баща ти? Нима те е влачил навсякъде със себе си?

— Да, пътувахме заедно, след като майка ми почина, когато бях на осем години. Сикуънс Спрингс е единственото място, в което се установявам за толкова дълго време, и вече го чувствам като свой роден дом. Едва ли вече ще се реша да го напусна. Ами ти, мислил ли си да се установиш някъде?

— Не знам, засега не съм се замислил.

Гласът му отново бе станал студен. Очите му бяха отморени и я пронизваха.

— Защо не си отишла в колеж?

Верити се намръщи леко.

— Баща ми не вярваше много на обучението, предлагано в училищата. Реши, че сам трябва да ме образова. А ако искаш да знаеш истината, не съм ходила дори в гимназия.

— Това не те безпокои, нали?

— Не особено. Ако пожелаех, можех да взема всички изпити и да отида в колеж, но вече имах намерение да отворя ресторант. А за това не са необходими никакви дипломи.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Ти си най-интересният ми работодател през последните години.

— Ще го приема като комплимент.

Верити усети леко раздвижване под водата — Джонас се бе приближил с още една стъпка. Тя отпи глътка от бирата си и уж случайно се отдръпна. Не искаше да го остави с убеждението, че може да й се натиска. Чувството й за хумор взе връх. Мисълта, че може да прелъсти мияча си на чинии й се стори интригуваща и забавна.

— Защо се смееш, нещо смешно ли си спомни?

Верити бързо поклати глава.

— Не, нищо. Опитвам се да се отпусна.

— Знаеш ли, че работата в ресторанта вреди много на краката?

Джонас бързо се наведе и притегли крака и към бедрото си. Всичко стана толкова бързо, че нямаше време за реакция от нейна страна. Пръстите му започнаха да масажират прасеца и петата й.

— Исках още да ти кажа, че работиш прекалено много и почти не ядеш. Трябва да напълнееш. Защо пазиш диета, като ядеш само вегетарианска храна.

— Ами, защото храната, която ям, е много по-здравословна от твоята и се чувствам по-добре. Знаеш ли колко животинска мазнина има в хамбургера, който ядеше следобед? Знаеш ли, какво става в стомаха ти?

— Не знам, но не искам и да ми казваш, поне тази вечер. Опитвам се да се разтоваря от всичко. Ти също се отпусни, господарке.

Пръстите му се придвижиха по-нагоре.

— Джонас…

Верити се опита да го спре, но бе парализирана от удоволствието, създавано от ръцете му. Не можеше да си спомни да се е чувствала толкова добре.

— Не се притеснявай. Когато свърша, ти ще направиш същото за мен. Съгласна ли си?

— Добре…

Нежни тръпки на възбуда пробягаха по цялото и тяло. „Господи, какво прави той? Това само масаж ли е или после ще последва нещо друго?“ Импулсивно посегна и взе неговия крак в дланите си. Бавно започна да гали добре очертаните му мускули.

— О, да, това е чудесно… — ръката му стисна по-силно прасеца й. — Много добре, шефе, продължавай…

Верити не знаеше със сигурност, какво има в предвид — дали начина, по който го масажираше, или собствените му движения по нейната кожа? Усили малко натиска си. Настъпи тишина, а после двамата си размениха краката. Верити затвори очи и се отдаде на насладата си. Вече не чувстваше умората и напрежението от тежкия ден.

— Не ми е приятно да ме наричаш „шефе“. Имам си име.

Джонас не й отговори веднага. Отпи една глътка от бирата си.

— Добре, но само защото не смятам, че си такава.

— Не съм ли?

— Искаш ли да ти кажа истината? Ти си по-скоро господарка на този ресторант, ти си един малък тиранин и деспот.

— Хей! Това е дори по-лошо, отколкото си мислех. Защо си останал с такова впечатление за мен?

— Мога да си те представя как би изглеждала преди 400 години. Излегната в удобно кресло в някой от салоните, заобиколена от тълпа ухажори, борещи се да спечелят сърцето ти. Ти си благородна дама от фамилията на Медичите и зад гърба ти всички те наричат „червенокосата господарка“.

— Имам добро въображение, но ако не греша, салоните през Ренесанса са били предимно за куртизанките.

Джонас едва не се задави.

— Не бих казал, че не си завършила училище. Откъде знаеш това?

— Баща ми не ми позволи да се запиша в гимназия, но затова пък ми е чел достатъчно книги.

— Как мислиш, щеше ли да ти допадне да бъдеш куртизанка?

— Днес тази професия е загубила част от блясъка и славата си. Но жените от шестнадесети век не са имали голям избор. Или е трябвало да отидат в някой салон, или и манастир. Всяко по-хубаво и умно момиче, след като започнело „работа“ на улицата, можело бързо да достигне до богатство и власт, стига да попаднело в добри ръце.

— Не споменаваш нищо за брака? Нали и той е давал някакъв шанс.

— Не съм съгласна с теб. Тогава бракът е предлагал съвсем малко на жената, дори по-малко и от днес. Само шанс да умреш при поредното раждане или да бъдеш безплатна слугиня на някой мъж — Верити замълча замислено. — Ако живеех в тази епоха, със сигурност щях да съм куртизанка. Звучи много по-интересно, отколкото женски манастир, нали? Каква романтика! Всяка вечер ще има соарета, където ще се срещам с интелигентни и красиви мъже и жени. Всички ще са облечени в прекрасни дрехи и ще разговарят за политика, философия и поезия…

— Представите за елегантност и финес са били все пак доста по-различни от днешните. Един мъж се е считал за изискан, примерно ако не се чеше по чатала пред другите хора. А при разговорите в салоните първостепенна тема са били любовните афери, а не философията. Било е нещо като мода да си въвлечен в любовна авантюра. Ако си спомняш, Ренесансът е изпъстрен с авантюри — политически, социални, сексуални.

Верити въздъхна замечтано.

— Звучи ми прекрасно… Сигурна съм, че моите ухажори щяха да са достатъчно възпитани, за да не се чешат, където не трябва. Представям си как съм облечена — сатенена мантия с широки ръкави, на ръката ми — множество пръстени. Ще има един със скрита отрова, точно както Лукреция Борджия.

— Впрочем, последните разкрития доказаха, че Лукреция не е била злобна вещица, както всички си я представят. По-скоро е имала нещастен брак. Колкото до отровите по това време, те не са били чак толкова смъртоносни. Учените са се стараели много да ги правят ефективни, но опитите им от днешна гледна точка изглеждат направо смешни. Затова и да отровиш някого е било съмнителна работа. Сериозните мъже са се уповавали на камата и рапирата.

— О, чудесно! Мъже, дуелиращи се до смърт, за да спечелят сърцето на някоя дама. Или да защитят нейната чест и добро име… Ох, какво правиш?

Ръката на Джонас болезнено стискаше стъпалото й. Усмивката му беше изчезнала. Очите му проблясваха в полумрака, а изражението му не подсказваше нищо добро.

— Мислиш ли, че ще ти е приятно ръцете на мъжа, който те води към леглото, да са изцапани с кръв?

— Не ставай смешен. Само се пошегувах. Тези неща не се случват в днешно време. Дори и да живеех по времето на Ренесанса, аз не съм от този тип жени, за които някой ще се дуелира. Струва ми се, че може би по-вероятно е било да отида в манастир. Нали за да се управлява един манастир, се е изисквало бизнес умение?

Джонас отпусна хватката си.

— Да, за това си права. Изисквало се е доста умение и познания по финанси и счетоводство. Манастирите са притежавали имения на големи разстояния, от които се е събирал наем. За допълнителни доходи се е осигурявала ръчна работа, например производство на копринени конни. Освен това, всеки месец е имало приток на млади монахини, които трябвало да се обучават на готвене, чистене, шиене. И накрая, манастирите са играели важна социална и политическа роля през Ренесанса. Жената, която е управлявала манастира, е поддържала постоянни контакти с външния свят, нещо като „пъблик рилейшънс^[2]“.

— Е, това е вече работа за мен — усмихна се Верити. — Много по-добре е от задълженията на куртизанка.

Очите на Джонас я гледаха с интерес, а златото в тях отново се беше разгоряло. Ръката му се плъзна по вътрешността на бедрото й. Неусетно той се бе приближил твърде близо до нея и докосването му вече не беше терапевтично, а твърде интимно. Тялото му се раздвижи под бълбукащата вода и Джонас пусна крака й. Верити не знаеше какво ще се случи след малко и как трябва да реагира. „Не бива да му позволя да ме целуне. Все пак аз съм работодател, а той ми е подчинен.“

— Не избързвай толкова с предположенията си каква жена си щяла да бъдеш през Ренесанса. Ти едва ли си сигурна каква жена си и сега.

— Мисля, че се познавам достатъчно добре.

— Не, не е така. Заблуждаваш се, малка господарке. Имаш тайни, за които дори не подозираш.

— Какви тайни? Нямам нищо, което да крия.

— Сигурна ли си? Искаш ли да ти покажа, че грешиш. И то още тази вечер.

Верити се опита да спори, но това се оказа лоша идея. Преди да произнесе и една дума, Джонас впи устните си в полуотворената й уста. Езикът му проникна и тя побърза да затвори очи. „Това е само целувка, нищо повече. Няма да му позволя да продължи по-нататък…“

Ръцете му обгърнаха тялото й, едва сега Верити разбра, че е трябвало да се откаже от тази целувка.

Имаше нещо твърде различно и странно в начина, по който Джонас движеше езика и устните си. Вкусът и усещането й се сториха толкова познати — все едно, че ги беше очаквала от дълго, дълго време. Но до този момент просто не бе подозирала, колко й бе липсвало всичко това.

Несъзнателно, сякаш подтиквана от невидими сили, дясната й ръка се вдигна и обви врата му. Усети движещите се твърди мускули под пръстите си и впи нокти в бронзовата му кожа. Той й отговори с дълбока и страстна въздишка. Устните му се спуснаха към меката част на ухото й, а после към врата й. Горещо злато се разля на малки вълни по тялото й, за да я остави зашеметена. Сега нейният език беше в устата му и се бореше с неговия. „Какъв удивителен сексуален дуел!“ Ръката му упорито се приближаваше към ръба на банския й костюм. Знаеше накъде се насочват пръстите му, но не се възпротиви, защото преминаваше през вратата на непознатото удоволствие. „Винаги мога да го спра, но точно сега не искам.“

Водата около тях се раздвижи. Джонас се бе облегнал на стената на басейна, без да прекъсва целувката. Едната му ръка поддържаше бедрото й, другата бе леко навлязла под еластичната материя на банския й. Верити се почувства в безопасност. „Изглежда, че той не се кани да прави нищо повече.“ Имаше всичкото време на света, за да се наслади на тази целувка. Обхвана с крака кръста му и погали добре оформените мускули на гърдите му. „Ще го изучавам толкова бавно, колкото и той мен. Колко дълго съм го чакала? Може ли да съм чакала него, или просто съм опиянена?…“

Мислите й бяха прекъснати от ярката светлина, която огря басейна.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но през нощта не е разрешено ползването на басейните. Имаме няколко нещастни случая, така че ви моля да се прибирате в стаята си.

Верити подскочи от изненада, когато чу този познат глас. Отблъсна се от стената и се потопи под горещата бълбукаща вода. Секунда по-късно усети как мускулестите ръце на Джонас я издигат на повърхността. Мократа — коса закриваше лицето — и трябваше да разтърси глава, за да я отстрани.

— Здрасти, Лора…

Лора Грисуолд гледаше невярващо. Първоначалното изражение на красивото й лице бе учудено, а после устата й се разтегна в усмивка.

— Извинявай, Верити, не знаех, че си ти. Мислех си, че е някоя двойка от гостите, нарушаващи правилника. Ще ме представиш ли на твоя приятел?

По бузите на Верити изби руменина. Стъпи на стълбичката и, излизайки от басейна, се зави в бялата си хавлия.

— Лора, това е Джонас Куоръл. Започна работа при мен от петък. Джонас, запознай се с Лора Грисуолд, тя и съпругът й управляват комплекса.

Докато двамата си стискаха ръце и си разменяха любезности, Верити бе успяла да възвърне част от самочувствието си. Даже успя и да се усмихне смело на Лора.

— Труден уикенд, нали? Мислех си, че след като настъпи есента, ще идват по-малко хора, но днес с Джонас здраво поработихме. Решихме да поплуваме, за да се разтоварим. Надявам се, че нямаш нищо против?

Лора си помисли, че приятелката й говори прекалено много, но не направи опит да я прекъсне. Усмихна се и кестенявите й очи се преместиха от зачервените бузи на Верити към безизразното лице на Джонас.

Лора Грисуолд беше малко по-висока от Верити и с три години по-възрастна. Тялото й бе в идеални пропорции и от нея лъхаше енергия и здраве. Ако можеше да има перфектен мениджър, управляващ курортен комплекс, то това бе Лора. С Верити бяха приятелки отдавна и тя се отнасяше покровителствено към нея. На няколко пъти, след като получеше предварителния списък на гостите, се бе опитала да й намери подходящ приятел. Всичките й опити обаче се бяха провалили и сега остана твърде учудена, когато я видя да се прегръща с непознат мъж в басейна.

— Ей, къде се разбързахте? Останете колкото си искате. Верити и нейните приятели не са длъжни да спазват общоприетите правила.

— Не, благодаря, вече бяхме решили да си тръгваме. Готова ли си, Верити? — избоботи Джонас.

— Да, тръгваме. Лека нощ, Лора.

Лицето на Лора отново грейна в усмивка.

— Лека нощ, Верити. Радвам се, че се запознахме, Джонас. Най-после „Ноу Бул“ няма проблеми с персонала. Вече трудно се намира добра работна ръка.