Джейн Ан Кренц
Дар от злато (15)

Глава XV

Силният трясък на пистолетния изстрел накара Верити стреснато да подскочи в леглото си. Няколко секунди стоя вцепенена в зловещата тишина. „Сигурно съм сънувала кошмар или е било гръмотевица, а може би и кола с повреден двигател.“

Съмненията й все пак останаха, защото добре познаваше специфичния звук, който издават пистолетите. Със свито сърце отметна завивките и се втурна към прозореца, проклинайки се, че не бе помолила Джонас да остане до сутринта. Това, от което се страхуваше, се оказа действителност — всички лампи в отсрещното бунгало бяха светнати.

Грабна дънките си, една блуза и чифт домашни чехли и започна да се облича пътьом към вратата. С треперещи пръсти закопча последните копчета и хукна по пътеката между дърветата.

Студеният влажен вятър болезнено шибаше бузите й и караше очите й да се насълзяват. Още отдалеч забеляза, че входната врата е широко отворена и виси на една от пантите си. В ярко осветения правоъгълник се виждаха две фигури — едната на лежащ на пода човек, и друга — на коленичил до него мъж.

— Джонас?!

Джонас вдигна поглед към нея, но лицето му не изразяваше нищо. Мъжът на пода изохка, но очите му останаха затворени. Проста, но ужасяваща на вид дървена дръжка на нож стърчеше под дясното му рамо. Около ножа бе избило кърваво петно.

— Спокойно, Верити, всички сме добре.

— А баща ми, къде е? Добре ли е?

Емерсън се показа от кухнята.

— Цял-целеничък, но благодарение отново на Джонас. Той ще се окаже много полезен работник, Ред, и мисля, че заслужава повишение.

Верити огледа баща си, за да се убеди, че е невредим, и отново се обърна към Джонас.

— А ти?

— Нищо ми няма. Куршумът отиде в тавана, но боя се, че трябва да се погрижим за нашия гост. Време е и да извикаме представител на закона, ако има такъв тук, и линейка. Не виждам телефон, така че, Верити, ти си избрана да изтичаш до твоето бунгало и да се обадиш.

— Ще оживее ли?

— Кръвотечението не е силно, докато ножа е на това място. Ще го оставя там, нека докторите го махнат.

Джонас се наведе и допря пръсти към сънната артерия на ранения.

— Изпаднал е в шок. По-добре е да побързаш, защото скоро няма да има нужда от линейка, а от катафалка. Не искам да го изтървем. Трябва да ми отговори на няколко въпроса.

— Веднага се връщам.

— Верити, всичко, което ще им кажеш, е, че някакъв тип случайно е нахълтал в бунгалото, за да краде, разчитайки, че е празно. Когато ни е открил, паникьосал се е и е използвал пистолета си. Това е цялата история, нищо повече.

— Защо, има ли нещо друго?

— Ще се правиш на невинна, вече знаеш как.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Ще го обсъдим по-късно, а сега тичай.

Верити искаше да зададе още няколко въпроса, но махна с ръка и побягна към бунгалото си. Джонас ръководеше всичко, а баща й го защитаваше. На пода лежеше някакъв непознат, облян в кръв. Цялата ситуация потвърди нещо, което отдавна бе забелязала. „Джонас не заслужава никакво доверие, особено когато се нагърбва да управлява нещо.“

Измина доста време, докато най-сетне Верити се успокои и разбере това, което бяха предположили Джонас и баща й малко по-рано. Полицаите бяха свършили с въпросите си и си бяха тръгнали, а санитарите бяха отнесли ранения мъж на носилка. Верити захвърли парцала, с който бе почиствала кървавото петно на пода, скръсти ръце на гърдите си и тръгна към кухнята.

Джонас и Емерсън седяха зад кухненската маса и си бяха налели водка във водни чаши. По отегчените им лица можеше да се разбере, че вече очакват нейните въпроси.

— Е, смятате, че това е наемен убиец, изпратен от Ярингтън.

— Твърде вероятно, Ред, но има нещо съмнително. Никой лихвар няма да тръгне да убива клиента си, само защото малко е закъснял с плащането на дълга си. Няма логика. Какво ще вземеш от един умрял? Все едно да заколиш патицата, която ти снася златни яйца.

Джонас замислено барабанеше с пръсти по масата.

— Мисля, че не е искал да те убива, а само да те сплаши.

— Но защо ще идва с пистолет?

— А ти какво очакваш, скъпа? Който се занимава със събиране на стари дългове, не се разделя с желязото, дори когато спи. В нашият случай е дошъл да покаже малко мускули, но се е паникьосал, като ни е видял двама, и е дръпнал спусъка. Решил е първо да стреля, а после да задава допълнителни въпроси.

— Но защо не обясни това на полицаите? Защо им каза, че е обикновен крадец? Какво ще стане, когато той дойде в съзнание и се разприказва?

— Спокойно, Верити, нищо няма да се случи. Мъжът със сигурност е получил заповед, при случаен провал да държи устата си затворена, докато пристигне адвоката му.

Верити обърна очи към баща си.

— Предполагам, че ти не искаш нищо да им кажеш, защото това ще е все едно да разбуташ гнездо с оси. Ще трябва да им обясняваш как си направил твоя „дълг на честта“, ще трябва да им кажеш, откъде си взел пистолетите, че за тях нямаш никакви документи и сигурно си ги продал без ДДС или Господ знае какво.

— За това си права, Ред. Как го каза, гнездо с оси. Виж, мисля, че дори нещо да се разчуе, ще мога да се справя, но аз да им разкажа всичко, просто няма смисъл.

— По дяволите, и двамата сте се замесили в огромна каша и надявам се, го осъзнавате? Всичко това е налудничаво, глупаво, прекалено опасно, да не споменавам, че е незаконно и подсъдно. И, разбира се, лесно можеше да се избегне, ако ти, татко, бе имал здравия разум, да не се замесваш с този Ярингтън.

— Знам това, Ред, извлякъл съм си поуки — хвърли й невинен поглед Емерсън.

— А колкото до теб, Джонас, имаш ли някаква представа какво се случи тук тази нощ? И двамата с баща ми можехте да бъдете убити. Ти едва не закла някакъв непознат, а сега спокойно си седиш и си пиеш водката, все едно че нищо не се е случило.

Джонас се размърда на стола.

— Виж какво, скъпа, не разбирам защо не се успокоиш. Малко си ядосана, но…

— Ядосана ли? Едва не бяхте застреляни от някакъв бандит, забил си му нож в гърдите, излъгахте полицията и сега се осмеляваш да ми кажеш „малко си ядосана“! Ти добре ли си, Джонас? Това е лудост.

— Успокой се, Ред, нали всичко свърши…

— Не ми разправяй „успокой се, Ред“. Изтърпях достатъчно тази нощ. Оставям ви да полеете „победата“ си. За разлика от вас, аз имам напълно законен бизнес, работя много, уморявам се и се нуждая от почивка. И без моето присъствие сигурно имате достатъчно какво да си кажете. Лека ви нощ.

Верити се извъртя рязко, излезе и тракна вратата зад гърба си.

След шумното й заминаване в малката кухня задълго настъпи тишина. Джонас замислено гледаше пред себе си и галеше чашата си с водка. Емерсън изохка тихо, надигна своята и, когато я пресуши до дъно, отново се пресегна към бутилката.

— Темпераментна е, нали? Понякога дори става агресивна.

— Пфу-у, вече отдавна го забелязах.

— Изцяло моя грешка, научил съм я винаги да казва това, което мисли. Но не се тревожи толкова, тя ще се успокои. Утре ще е забравила всичко.

— Звучи добре, но едва ли ще стане. Видя ли й изражението, когато дойде в бунгалото? Все едно, че беше срещнала призрак.

— Верити винаги е мразила насилието. За съжаление, като дете видя доста грубости и жестокости. Опитвах се да й спестя това, но знаеш какво се случва често по онези интересни места. На няколко пъти е била свидетел на сбивания с ножове, но все пак може би е за добро, защото сега не е съвсем беззащитна.

— Знаеш ли, тя често ми казва, че с теб си приличаме.

— Хм, глупаво съпоставяне. Та аз едва завърших средно образование, да не говорим за университет.

— Не мисля, че иска да каже това.

— Тогава сигурно казва, че имаме еднакви интереси, че обичаме да скитаме и да пилеем напразно живота си.

— Плюс това и още други неща — мисли, че аз съм безотговорен и непостоянен, че не може да разчита на мен за по-сериозна и продължителна връзка. Също, така че единствената причина да дойда тук, е желанието ми да изследвам психометричната си способност.

— Но защо тогава те държи в леглото си до три сутринта, щом имаш толкова недостатъци? — измърмори Емерсън и отново надигна чашата си.

— И аз не мога да разбера. Или съм много добър там, или твоята сладка, невинна дъщеричка само ме използва.

— Не знам, Джонас, това са си ваши проблеми, разрешавайте ги. За мен най-важното сега е да изпратя колкото се може по-скоро парите на мистър Реджиналд Ярингтън, преди да е решил да изпрати някоя по-способна „горила“.

— С колко си закъснял?

— С няколко седмици, не повече. По дяволите, и преди е ставало. Този Ярингтън остарява и вече не може да му се вярва. Явно е решил да ми понамести кокалите.

— Чудя се само как те е открил?

— Кой? Трошачът на кокали ли? Ами… по пътя дотук не съм оставил следа. Тогава остава само една възможност. Някой приятел на Ярингтън ме познава добре и знае, че имам дъщеря на име Верити, която живее в Сикуънс Спрингс. Може би от време на време някой проверява дали няма да се появя наоколо.

— Напълно логично. Щом този приятел дойде в съзнание, няма да е лошо да му съобщиш, че вече си изпратил парите на шефа му.

— Да, така ще направя. Мислиш ли, че оня дебелак, шерифът, ще изкопчи нещо от него?

— Съмнявам се. Този тип сериозно се беше вживял в ролята си. Връхлетя като тайфун, без дори да натисне бравата. Облечен е по последния каталог за бойно облекло, ползва пистолет за борба с носорози. И на бавен огън да го пекат, той ще мисли, че извършва подвиг, като държи устата си затворена. А и не виждам полицаите от Сикуънс Спрингс да имат богат опит в подобни ситуации. Ще мине доста време, докато реши да им каже нещо.

— Това ще стане, разбира се, ако оцелее тази нощ.

— Да-а, надявам се, че ще издържи. Имах и аз голям късмет, че го улучих на добро място. Ако беше ранен смъртоносно, Верити щеше да ме обяви за професионален убиец.

— За това си прав наистина. Дъщеря ми се е сблъсквала с насилието и изпитва отвращение от него. Въпреки острия си език, тя е нежно създание. Понякога използва грубост, но само като самозащита. По това твърде много прилича на покойната си майка.

 

Първоначалният шок от снощните събития се беше поразсеял, когато Верити се събуди на другата сутрин. Все още напрегната и ядосана, тръгна по пътеката към „Ноу Бул“. Затвори се в кухнята и започна да приготвя менюто за обяд. Към единадесет часа вече беше готова да посрещне Джонас. Бе решила, че и тя може да се прави на безгрижна и спокойна като него и баща й.

— Здрасти, Джонас, радвам се, че идваш навреме. Започвай да режеш тези моркови, но ги искам на дребни кубчета за супа. Когато свършиш, разопаковай бутилките със соев сос, които пристигнаха преди малко.

— Добре, господарке — отвърна Джонас и, без повече приказки, се захвана за работа.

Верити го наблюдаваше с крайчеца на окото си, очаквайки го да каже нещо за събитията през нощта. Но той работеше мълчаливо и с такова старание, сякаш рязането на моркови беше най-важното нещо на света.

Верити не можа да се стърпи.

— Няма ли да кажеш нещо за състоянието на мъжа, когото изпрати в болницата?

— Той е жив.

— Слава Богу! Казал ли е нещо на полицията?

— Доколкото знам, не.

Прекаленото му спокойствие й дойде твърде много. Нова вълна от яд накара пръстите й да затреперят.

— По дяволите, Джонас! Можеше да ви убие и двамата. Не забеляза ли какъв пистолет имаше! Какво щеше да стане, ако не беше го улучил с ножа? На сутринта щях да почукам и да открия и двама ви мъртви. Какво, по дяволите, щях да правя тогава?

— По-спокойно, скъпа. Разбирам те, но нали все пак всичко свърши добре.

Верити искаше да изкрещи, че не може да е „по-спокойна“, но се въздържа. „Няма никаква полза да се карам с него, той е убеден, че е прав.“

— Ако си свършил с морковите, можеш да ги сложиш в голямата купа. Аз приготвям в момента маринатата.

Джонас вдигна очи, но не каза нищо за рязката промяна на темата. Изглеждаше, че и нямаше голямо желание да говори с нея, а това само я радваше.

По същия начин се държеше и баща й през целия ден. Двамата мъже безмълвно приемаха заповедите й, изпълняваха ги бързо и точно, гледайки да не се спречкват с нея. Верити се почувства още по-стара и тиранична.

 

Когато вечерта затвориха ресторанта, тръгна към минералните бани на комплекса. Джонас и Емерсън прекалено учтиво й пожелаха „лека нощ“ и изчезнаха по пътеката към тяхното бунгало. Верити напразно се надяваше, че Джонас ще се върне и ще я последва. „Е, навярно има други планове. Може би поредната скучна партия шах. Все пак не мога да го обвинявам, държах се отвратително през целия ден. Сега напълно заслужено ме оставиха сама.“

Истината бе, че тази самота я тревожеше. За добро или лошо, вече беше свикнала да прекарва вечерите с Джонас.

Въздъхна ядосана на себе си, влезе през задната врата на залата с басейна и започна да се съблича. „Никога не съм имала по-голяма нужда от терапията на минералната вода — помисли си, когато се плъзна в тъмния, бълбукащ басейн. — Любовта ми е истинска катастрофа. Някой едва не застреля най-близките ми хора, а аз прекарах деня в непрекъснати кавги с тях. Най-доброто е, че все пак Джонас не стана убиец.“

Не изпитваше особена симпатия към човека, нахълтал в бунгалото му, но бе благодарна, че Джонас няма да прибави още един призрак в колекцията си. Имаше достатъчно фантоми в очите му.

Облегна се на стената, затвори клепки и мислено се помоли той да я разбере и да й прости. Макар да знаеше, че не притежава телепатични способности, опита се да го накара да дойде тук, при нея. Очаквайки го да се появи, замисли се дали наистина бе нужно да му се извинява.

След около час най-после се отказа да го чака. Не можеше да остане по-дълго във водата, защото чувстваше, че постепенно се сварява. Излезе бавно по стълбата, подсуши косата си и се облече. Тръгна към къщи, но забеляза светлините в съседното бунгало.

Дълго стоя, премисляйки как да постъпи. Ако отидеше при Джонас и баща си, беше проява на слабост, а и те винаги намираха начин да я засегнат. Но мисълта, че предната нощ едва не бяха убити, изпрати студени тръпки по цялото й тяло. Най-накрая събра смелост и с бързи крачки тръгна към бунгалото. Почука на вратата и веднага получи категоричен отговор:

— Влез на собствен риск!

Верити се намръщи. Явно баща й пак беше прекалил с водката. Когато отвори и влезе в стаята, с досада установи, че е била права. Двамата се бяха справили с бутилката, която бяха закупили този след обяд. До празните им чаши се мъдреше шахматната дъска с разпръснати по нея фигури.

— Какво става тук, празнувате ли нещо?

— Днес след обяд изпратих парите на мистър Ярингтън. Празнуваме факта, че никой повече няма да се появи на прага ни с пистолет в ръка.

— Това е твърде добра новина. Джонас, и ти ли си толкова пиян?

— Ако не съм, твърде скоро ще бъда. Работя усилено и трябва да си горда с мен, „малка господарке“. От твоите безкрайни лекции разбрах, че щом се захвана с нещо, не трябва да се отказвам, докато не постигна някакъв успех. Реших да се възползвам от съветите ти. Тази вечер ще се напия хубаво. Емерсън като добър мой приятел обеща да ми помогне, за да изпълня намеренията си.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб, Джонас. Вече на два пъти ми спасяваш задника.

— Тогава вдигам тост за изкуството да се спасяват задници. Моята потенциално нова кариера.

— Джонас, моля те, мисля, че си пил достатъчно.

— Какво те кара да мислиш така, Верити. Била ли си някога пияна през твоя самотен, опърничав, момински живот. Обзалагам се, че ти се повдига, като видиш някой мъжкар да пие така, нали? Нямаш търпение да тракнеш вратата и да хукнеш към малкото си легълце, където никой мъж не е останал цяла нощ. А за последното съм сигурен, защото съм най-добрият познавач на твоя сексуален живот, нали така?

— Щом ти го казваш — Верити прекоси стаята и застана срещу него. — Джонас, наистина мисля, че си пил достатъчно. Хайде, искам да ме изпратиш.

— Така ли? Вижда се, че нищо не разбираш от пиене. Аз едва сега започвам.

Тя се пресегна и взе чашата му. Очакваше да срещне съпротива, но Джонас само стисна ръката й.

— Хайде, ела с мен!

Премигвайки, той се изправи на крака, и то без да залита — нещо почти невероятно след такова количество алкохол.

— Къде ще ме водиш, „шефе“?

— При мен — Верити се наведе и целуна баща си по бузата. — Лека нощ, татко. Ще се видим утре сутринта и се увери, че тази нощ си заключил вратата.

— Ей, приятел, вземи си ключ. Не искам пак да ме будиш в три сутринта.

— Не се тревожи, татко, Джонас няма да се върне тази нощ.

— Ха, истина ли е това, което чувам? — възкликна Джонас.

— Да, истина е, защото едва ли ще можеш сам да се прибереш.

— Хм, ти май подценяваш способностите ми да пия.

— Ако ще спорим отново, тръгвам си сама. Пръстите му, които досега само държаха ръката й, се свиха със силата на менгеме.

— Готов съм да тръгвам. Лека нощ, Емерсън.

— Лека нощ, Джонас. Беше ми приятно да пием заедно.

Този път разстоянието до бунгалото й им отне двойно повече време, защото Верити трябваше да подкрепя клатушкащия се Джонас. Когато най-сетне стигнаха до вратата и влязоха в топлото антре, той веднага започна да съблича ризата си.

— Хайде да си лягаме, скъпа.

— Отивам до банята и се връщам след минута.

Верити изгаси всички лампи и влезе в спалнята. Джонас лежеше с разперени ръце на леглото, беше напълно гол и дълбоко заспал. Тя се съблече и легна до него, заслушана в спокойното му равномерно дишане. Мислеше си, че дълго време няма да може да склопи очи, но само след минута се унесе в сън.

 

Джонас се събуди около три часа сутринта със странното чувство, че трябва да стане от леглото и да отиде някъде. Трябваше му около минута, за да си спомни, че това беше времето, когато се прибираше в своето бунгало. Опита се да си спомни и събитията, които се бяха случили преди няколко часа. Най-важното от тях бе, че Верити му разрешила да остане при нея през цялата нощ. Не беше толкова глупав, за да я събуди и да я пита, дали това е истина. Животът го бе научил, че колкото по-малко въпроси задава, толкова късметът ще е по-често на негова страна.

Вече си мислеше да се обърне и да я притегли към себе си, когато разбра, че е имало и друга причина, за да се събуди.

Умираше от жажда — най-неприятната последица от пиенето на евтина водка. Внимателно се надигна от леглото и на пръсти тръгна към банята. Изпи няколко чаши вода и на връщане отново се замисли за инцидента от предишната нощ. Все повече у него се загнездваше съмнението, че онзи мъж не беше дошъл само да показва сила. Още с влизането си, тоест преди да знае, че в бунгалото има двама души, пистолетът му бе със свален предпазител и готов за стрелба. „По дяволите, този е дошъл да убива, но защо?“ Отхвърли тази неприятна мисъл и се шмугна в леглото. Притегли топлото тяло на Верити към себе си. След като целия ден беше понасял ужасното и настроение, тази прегръдка бе като истинска награда за мъките му. В просъница тя леко се извърна и неговата мъжественост се озова между бедрата й.

— Джонас?

— Знаех си, че това е прекалено хубаво, за да продължи.

— Какво, какво?

— Няма нищо, Верити, заспивай. Ще говорим утре сутринта.

— За какво имаме да си говорим?

— За това, дали ме каниш да остана при теб?

— Искаш да кажеш, дали си тук за постоянно?

— Е, поканен ли съм или само за тази нощ?

— Джонас, ти искаш ли да се преместиш да живееш при мен за известен период?

— Да.

— Добре, можем да опитаме. Едва ли ще издържим дълго, защото ще се хванем за гушите.

— Според мен, ще издържим около седмица. А може и две, разбира се, ако всеки път ми се извиняваш, както тази нощ.

— Така ли, но аз не съм ти се извинявала. Е, сигурно грешно съм разбрал.

Джонас бързо се наведе и я целуна, за да предотврати спора.

 

Деймън Кинкейд разглеждаше внимателно списъка на гостите, поканени от Кейтлин Евинджър. Името на Джонас Куоръл фигурираше отново в него. Преди малко беше получил доклада от агенцията на Треслар, че техният човек се бил провалил. Нервно се пресегна и набра телефонния му номер. Отсреща се обадиха с неприятен провинциален акцент.

— Кинкейд на телефона, свържи ме с Треслар.

— Да-а, Треслар слуша.

— Какво, по дяволите, става? Объркахте всичко!

— Подценихме този мияч, забил е нож в гърдите на моя човек.

— Жив ли е все още?

— Да, преместен е в регионалната болница.

— А какво знае?

— Само това, което му е необходимо. Името на жертвата, мястото, където живее, и сейфа, откъдето да си прибере парите. Не знае защо трябва да го ликвидира, и кой е поръчал задачата. Може да си сигурен, че няма никаква опасност.

— А какво мислиш да правиш с този идиот?

— Както ти казах, той не знае нищо важно. Трябва сам да се оправя. Сигурно ще каже на ченгетата, че е търсил празно бунгало, защото е било студено. Помислил си, че го нападат и е извадил пистолета си. Но всичко това си е изцяло негов проблем. Нито ти, нито моята фирма сме замесени, всичко съм предвидил.

— Какво ще правим с парите, които ти преведох?

— Има две възможности. Или да ти възстановим сумата изцяло, или да ни дадеш разрешение да поправим грешката си. Но този път няма да наемам никого, а ще се заема лично. Нали знаеш, че обичам доволни клиенти.

Кинкейд се замисли за момент.

— Добре, съгласен съм да свършиш работата, но този път аз ще планувам всичко. Ще получиш инструкциите ми, къде и кога да бъдеш. Аз също ще съм там, но не се тревожи. Не искам да виждам лицето ти. Ще работиш нощем, на открито и ще носиш на лицето си скиорска шапка.

— Хм, това ще ти струва доста повече.

— Парите са без значение, искам гаранция, че този път провал няма да има.

— Имаш думата ми.

От отсрещната страна затвориха апарата. Кинкейд още веднъж премисли разговора с Треслар и собствените си планове. След това стана от бюрото и откачи една рапира от стената. Направи няколко бързи крачки и с елегантно движение прободе висящото от тавана чучело.

Вече очакваше с нетърпение нощта, която щеше да прекара в къщата на скалите. Твърде отдавна не беше сам вършил мръсната работа. Но старата страст, която до този момент контролираше, бе кипнала във вените му. През последните години не беше срещал никакви проблеми да задоволи изключителните си сексуални потребности. Жените бяха привлечени от парите и властта му като пеперуди от огън. Но имаше една тъмна и порочна страст, която си оставаше незадоволена. Беше прикривал тази нужда доста дълго време, но сега щеше да й се отдаде. Мисълта, че лично ще накаже Куоръл, го караше да тръпне в очакване.

Извади рапирата и отново я заби в безпомощното чучело. Представата, че след смъртта на Куоръл ще притежава червенокосата му приятелка, бързо замени очакването със силна сексуална възбуда.