Джейн Ан Кренц
Дар от злато (1)

Глава I

Ловът най-после бе завършил. След като я преследваше от два месеца — месеци, през които бе изминал над 2000 мили, най-сетне беше открил „жертвата“ си. За първи път, откакто всичко това бе започнало, Джонас Куоръл си позволи да се отпусне. За момент усети удоволствието от успеха си.

Джипът вдигаше прах по изровения черен път и най-сетне достигна брега на езерото. Джонас паркира под сянката на няколко борови дървета и изключи нагорещения двигател. Остана зад волана, заслушан в пукането и съскането на изстиващия мотор. После слезе и бавно тръгна към водата. Седна на брега и няколко минути замислено гледа тъмносините води на езерото Сикуънс. Бе открил, че това място имаше особено въздействие върху него. Малки вълнички браздяха повърхността и отразяваха парещите лъчи на следобедното слънце. По-голяма част от къщите на градчето Сикуънс Спрингс бяха на отсрещния бряг. Оттук се виждаха малките магазинчета, бензиностанцията, позастарелите сгради и бунгалата на туристите. В цялата околност на езерото растяха огромни борови дървета. Те сякаш нарочно скриваха със сянката си градчето от чужди погледи.

Не беше това, което очакваше. Но и сам не знаеше, какво да очаква, след като преди два месеца бе решил да търси Верити Еймс. В най-отдалечения край на езерото се извисяваше помпозна неокласическа сграда. Боядисана в бяло, с многобройни прозорци, тя отразяваше слънчевите лъчи с почти заслепяваща яркост. Явно беше конструирана така, че да впечатлява всеки новодошъл. „Изглежда, че на архитекта е била дадена пълна свобода на действие“ — помисли си с възхищение Джонас.

Курортният комплекс с минералните бани се издигаше величествено и някак трудно се вписваше сред останалите по-стари къщи на Сикуънс Спрингс. Джонас проследи колите, движещи се по криволичещия път към комплекса. Не му трябваше бинокъл, за да определи техните марки. Бяха само няколко: порше, БМВ и мерцедес. Изтощената от работата през седмицата тълпа прииждаше от отстоящия на петдесетина километра Сан Франциско. Тук посетителите намираха почти всичко необходимо за почивка — кални бани, минерална вода, фитнес център и сауна. След като преминаваха през тази луксозна поредица от инквизиции, те се отправяха към ресторанта на курортния комплекс. По-голям брой гости, които идваха и по-често тук, се насочваха към малък вегетариански ресторант на около сто метра от хотела.

Целта на Джонас днес беше точно ресторантът „Ноу Бул^[1]“. Вече дори имаше и готов план. Разбира се и случайността много му бе помогнала. Верити Еймс притежаваше заведението и бе дала обява в местния вестник, че търси сервитьор, мияч на чинии или просто помощник.

Джонас, който беше безработен през последните години, се бе превърнал в експерт по миенето на чинии. Спокойно можеше да защити докторат в тази област. Оказа се, че е по-лесно да си мияч, отколкото доктор по ренесансова история. Талантът му в тази област едва не го бе погубил преди няколко години. За малко не бе убил човек при един злощастен експеримент. Реши да скъса с историята веднъж завинаги. Оттогава бе измил доста чинии и чаши. Беше станал и отличен сервитьор.

„Аз съм един ренесансов мъж“ — усмихна се Джонас на мислите си. Имаше класическо образование, широка култура, а и богат жизнен опит. Дори и да имаше начин да се върне назад във времето, можеше да е сигурен, че и тогава нямаше да остане без работа.

Пръстите му неволно докоснаха малкото златно кръгче в джоба на дънките му. Това леко докосване до обецата затопляше ръката му, внасяше в душата му нетърпение в очакване на предстоящата среща с жената, на която принадлежеше това украшение.

През тези два месеца Джонас бе открил, че обецата му действа по същия начин, както чаша текила или няколко бутилки бира. Умората и напрежението в него изчезваха, щом докоснеше бижуто. Не за първи път се опитваше да разгадае мистерията, излъчвана от него. Някак си, по необясним начин, го чувстваше и като част от себе си, й като част от Верити Еймс. Импулсът да открие собственичката на обецата бе накарал Джонас да пропътува две хиляди мили от Мексико до Сикуънс Спрингс — малко градче в Северна Калифорния.

Тогава бе видял Верити само за няколко секунди, но и те бяха достатъчни никога да не забрави огнените й къдрици, големите чувствени очи и прекрасното лице. Разстоянието, което бе преодолял, нямаше значение. Чувстваше се готов да отиде и на края на света, за да открие жената, която бе загубила обецата си. Тя не беше успяла да зърне лицето му. Верити тичаше с такава скорост към хотела, че бе преминала покрай него като комета. Все още помнеше ехото от нейните стъпки, затихващо в тъмнината.

За около седмица Джонас бе узнал името й. По стара мексиканска традиция доларът вършеше чудеса. По-трудното бе настъпило след това — когато пътува близо два месеца, за да я открие тук, в Калифорния. През цялото време обецата гореше в джоба му като жив въглен.

Когато бе купил местния вестник с удоволствие беше открил, че имаше обява за работа в ресторанта на Верити. И това ако не беше пръст на съдбата. Да работиш за някого бе най-лесният начин да откриеш всичките му тайни. А бъдещето му зависеше твърде много от онова, което се криеше дълбоко в душата на Верити Еймс.

Джонас стоеше замислен на брега на езерото. Пръстите му продължаваха да изучават малкото златно кръгче. В едно можеше да е напълно сигурен. Работата му щеше да е много по-лесна и по-приятна, отколкото в другите ресторанти и кръчми, в които бе прекарал последните пет години. „Какво по-хубаво от това да имаш за шеф млада и привлекателна жена. Миенето на чинии в «Ноу Бул» може да се превърне от задължение в удоволствие…“

 

Верити Еймс изпъшка с досада, когато чу настоятелно чукане по входната врата на ресторанта. Остави бутилката зехтин на масата и излезе от кухнята.

— Боже, тези туристи не могат ли да четат! — измърмори, бършейки ръце в престилката си. — Нещо не е наред с американската образователна система.

Въпреки че беше доста ядосана, опита се да изобрази широка усмивка. Ресторантьорският бизнес за кратко време я бе научил, че дори и да няма настроение, трябва да се усмихва. Отключи и открехна вратата.

— Съжалявам, но отваряме довечера в пет и половина. Ако искате да направите резервация, обадете се по телефона. Но ви предупреждавам, че за тази вечер няма свободни места. Най-добре след девет часа…

— Моля ви, не съм дошъл да обядвам — чу приятен, леко възмутен глас. — Казвам се Джонас Куоръл и идвам да работя тук.

Верити вече съжаляваше, че не бе погледнала първо през прозореца.

Пред нея стоеше висок, слаб мъж с гарваново черна коса. Широките му рамене бяха покрити с доста износена светлосиня дънкова риза. Ръкавите й бяха навити до лактите и разкриваха жилестите ръце. Носеше дънки, които съперничеха по износване с ризата. Бяха опасани със стар колан, който сякаш бе премазан на няколко места от тежкотоварен камион. Ниските му кожени ботуши бяха ужасно ожулени.

Но не облеклото беше най-смущаващо в този мъж. Лицето му бе изпито и покрито със ситни бръчици, а черните му вежди бяха почти сключени, сякаш беше сърдит за нещо.

Верити вдигна поглед към очите му и в тях откри злато. Не ново бижутерско злато, а по-скоро древно злато — като от древно съкровище. Като това от пиратските кораби или на флорентинските монети. За първи път в живота си виждаше очи с такъв цвят и остана удивена от скритата сила, която излъчваха. В тях имаше духове, сенки и фантоми. Изведнъж осъзна, че стои пред напълно непознат мъж и го изучава едва ли не с отворена уста.

Той очакваше да чуе отговора й.

— Вижте, много съжалявам, мистър Куоръл, но единствената работа тук е за мияч на съдове и сервитьор. Предполагам, че едва ли се интересувате от това.

Верити понечи да затвори вратата. Джонас мушна бързо крака си зад прага и й попречи.

— Това е точно работата, която търся — той извади от задния си джоб омачкано парче вестник. — Ето. Ресторант „Ноу Бул“ търси спешно мияч на чинии, сервитьор и момче за всичко.

— Помощник за всичко — поправи го Верити, която също се беше навела, за да прочете обявата.

Усмивката на Джонас се разшири.

— Виждате ли. Мога да върша всичко това. Кой друг би се съгласил?

Верити се отдръпна назад и го огледа подозрително. Можеше да се закълне, че мястото му не бе зад мивка, пълна с мръсни чинии. Не знаеше защо е дошъл тук, а и нямаше време да задава допълнителни въпроси. Най-безопасно беше веднага да се отърве от него.

— Вижте, тук нещо не ми харесва. Не изглеждате като човек за такава работа.

— Нека това да си остане мой проблем. Измил съм безброй чинии, защо да не го направя отново.

— Но аз мога да ви предложа само минимална заплата.

— Няма проблеми, ще я компенсирам с бакшиши.

— Търся някой местен човек, който ще остане по-дълго време. През лятото бях наела студенти на работа, но те вече се върнаха в колежите. Затова ще наема някого, който ще остане през зимата и пролетта. Така няма да се окажа в същото положение след един-два месеца.

Джонас прибра вестника обратно в джоба на дънките си.

— Имате честната ми дума, че ще остана най-малко до пролетта.

Верити започна да се изнервя.

— Вижте, мистър Куоръл, не искам да споря повече с вас. Когато дадох обявата, очаквах да назнача местен човек.

— Нима аз нямам същите права като местните хора. Току-що се установих в града и реших да си потърся работа.

— Установихте се или само преминавате?

— Не се безпокойте. Казах ви вече, че ще остана в Сикуънс Спрингс малко по-дълго.

— Вие тъкмо пристигате, нали?

— Не, дойдох преди няколко дни.

— Е, защо тогава не изчакате известно време. Имам чувството, че ще можете да си намерите и по-добра работа. Хрумна ми нещо! Защо не опитате горе във винарната. Сега е сезонът на гроздобера. Ще получите много по-добре заплатена работа.

Очите на Куоръл заблестяха странно. Сякаш златото в тях се разгоря.

— Да, вече проверих там. Но не си падам много по работа на открито.

У Верити бе обзета от паника. Нещо не беше наред с този човек, а и тя вече губеше контрол над ситуацията. Не се страхуваше, но знаеше, че в него е стаена огромна сила, която сега бе прикрита или добре овладяна. Със сигурност друга бе причината, за да търси работа при нея. Но каква? Имаше твърде много интелигентност в тези златисти очи. Този мъж изглеждаше опасен. Още щом го видя усети това интуитивно. Всеки друг досега щеше да се откаже и да си тръгне, а той ловко се справяше с нейните въпроси. Но вероятно имаше начин, по които да го разкара.

— Добре, предполагам, че носите автобиография?

— Автобиография? За да работя като мияч?

„Най-после го хванах“ — помисли си Верити.

— Ами да, разбира се. Нима очаквате да ви наема още от прага на ресторанта. Трябва да знам вашето образование, предишна месторабота, предишни адреси, работодатели, телефонни номера. Ще попълните молба. Навярно ще има и други желаещи. Така че, ще разгледам всички кандидатури заедно.

— Изглежда ми, че ще отнеме доста време — отбеляза Куоръл насмешливо.

— За съжаление е така. Ще отнеме една-две седмици.

— А, така ли? А кой ще ви помага през този уикенд?

— Моля?!

— Много добре ме чухте. Не можете да се справите сама с всичко. След няколко часа това заведение ще е пълно.

— Не се тревожете за мен. Ще се оправя. С шефа на курортния комплекс сме приятели. Аз управлявах техния ресторант, преди да открия собствен. Ще помоля да ми изпратят някого от тяхната кухня.

— Не мога да ви разбера. Защо ще наемате временно някого, когато имате кандидат за постоянна работа?

Верити стисна силно дръжката на вратата.

— Нима вие сте най-добрия, мистър Куоръл? Не знаех, че миячите на съдове са толкова самоуверени.

— Имате думата ми. Измил съм достатъчно чинии и чаши през последните години.

— А нещо друго можете ли да правите? — упорстваше тя, чувствайки, че вече я притискат към ъгъла.

Времето летеше. Ако искаше да отвори навреме, трябваше да се върне в кухнята.

— Да, разбира се. Много съм полезен. Мога да отпушвам тоалетни, да наливам питиета, да разкарвам пияници… Ще видите. Няма да съжалявате.

— Аз продавам само бира и вино. Така че, тук пияни няма. Не знам къде сте работил по-рано, но изглежда, че е по-добре да опитате две преки по-надолу, в кръчмата на Майлт Сандърсън. Той има проблеми с пияни шофьори и фермери.

— Не, предпочитам да работя тук.

— Но защо?

— Ами, да кажем, че имам нужда от промяна на обстановката. Все пак и аз имам амбиции.

— Чудесно, мистър Куоръл. Ще ви пожелая успех в някой друг ресторант. Не си губете времето да идвате отново тук. Довиждане.

Верити се опита да затвори вратата.

— Ей, чакайте! Не толкова бързо.

Джонас вече беше вътре при нея. Верити инстинктивно отстъпи назад.

— Моля ви, дайте да се разберем. Ресторантът е затворен. Имам много работа, а нямам никакво време. Ако обичате, излезте навън, няма защо да безпокоя полицията.

— Убедил съм се, че когато кандидатствам за дадена работа, трябва да съм упорит. Работодателите винаги се впечатляват от това — Джонас се огледа наоколо. — Извинете, имате ли офис?

— Да, имам, но не виждам каква е връзката…

— Оттук, нали?

Той вече си проправяше път през разхвърляните маси и столове.

— Мистър Куоръл, какво си въобразявате, че правите? Това е частна собственост.

— Нали искахте автобиография. След малко ще ви я напиша.

Джонас влезе в малката кухня, следван от Верити. Премина покрай фризера, газовата печка и мивката, пълна все още с чиниите от обяд.

— Виждате ли? Аз съм необходим. Открехна малката врата, водеща към офиса.

— А, точно както си мислех. Пишеща машина.

Верити гледаше изумена, как той си извади лист хартия и седна зад бюрото й.

— Вие ще пишете автобиография? Тук? В моя офис?

— Да. Ще ви помоля за няколко минути спокойствие, за да успея да се концентрирам. Отдавна не съм писал на машина. А и кой друг би ми искал автобиография, за да мия чинии?

Верити не се помръдна от мястото си. Любопитството й да прочете написаното надделя. Облегна се на стената и се загледа в дългите красиви пръсти на Джонас. Имаше ръце на благородник. Ръце на любовник…

Последната мисъл я накара да се намръщи и тя се обърна към кухнята. Не се чувстваше застрашена, по-скоро бе безпомощна. „Може би този мъж е изстрадал нещо и има нужда от работа, от каквато и да е работа“ — мина й през ума.

Взе бутилката с масло и добави малко на салатата, която бе започнала да приготвя преди появяването на Джонас. Нямаше никакво съмнение, че се нуждаеше от помощ тази вечер. Можеше да помоли Рич или Лора — управителите на курортния комплекс — да изпратят някого, но по-добре щеше да е сама да разреши проблемите си с персонала. До преди седмица нямаше никакви подобни неприятности. При нея работеше Марлен Уебърли — младо местно момиче, което се запозна в ресторанта с някакъв фотограф и само след три месеца реши да се омъжи за него. Верити беше шокирана от това нейно необмислено решение, защото винаги бе смятала, че Марлен е интелигентна и разумна. „Какво ли не прави любовта с нас жените!“

Почти привършваше салатата, когато и пишещата машина в офиса замлъкна. Настъпи тишина — изглежда, че Куоръл четеше написаното. Чуха се още няколко бързи удара по клавишите и след малко той изхвръкна от офиса, за да пъхне „произведението си“ в мазните й ръце.

— Готово, шефе! Докато го четете, ще измия тези чинии. И тогава ще си поговорим пак.

Верити се зачете, отчаяно търсейки нещо, за което да се хване и да го отпрати.

— Години — 37? Не подозирах, че сте на толкова.

— Благодаря. Добре, че косата ми не е побеляла.

Очите й преминаха към следващия ред и тя го погледна невярващо.

— Образование — доктор на историческите науки във „Винсънт Колидж“.

— Да, така е. Няма да го използвате срещу мен, предполагам?

— В каква област на историята сте специалист — настоя подозрително Верити.

— Ренесанса. Експерт съм по военна история: оръжия, бойна стратегия.

Джонас изглеждаше напълно погълнат от миенето на съдове.

— Да, разбира се! Сега ще ми кажете, че притежавате няколко нефтени кладенци в Тексас, че имате спестени няколко милиона, и че миенето на чинии ви е хоби.

— Съжалявам, ако не ми вярвате, но е истина. Обадете се в колежа и проверете. След като завърших, останах да преподавам там няколко години, така че всички ме познават.

Верити се бореше със съмненията си. Очакваше всичко, но преподавател по ренесансова история вече бе прекалено. Спомни си, като дете колко запленена беше от тази кървава, брилянтна, променяща света епоха. Едва сега осъзна, че е била права преди малко, когато бе определила цвета на очите му „като флорентинско злато“.

— Няма защо да се обаждам. Ще се оправя и сама. Кажете ми нещо за Ренесанса?

— Говорите ли италиански?

— Не.

— Е, по-добре щеше да звучи в оригинал, но ще се опитам да го преведа.

Джонас замълча, опитвайки се да събере мислите си.

Моята дама ме наранява със съмненията свои —

всяка въздишка, всеки поглед

е промушване с рапира. Жадувам да я даря с любовта си,

но първо вярата си тя да ми дари.

Верити скръсти ръце на гърдите си.

— Какво беше това?

— Груб превод на малко известен поет от тази епоха. Впечатлена ли сте?

Тя не отговори веднага. Чувстваше се още по-объркана. „Мога ли да изхвърля на улицата човек, който знае наизуст ренесансовата любовна поезия?“ Но си спомни, че и известните убийци от петнадесети шестнадесети век също са пишели стихове. Дори това е било нещо като традиция за тогавашните благородници. Еднакво високо се е ценяло умението да твориш поезия и да отправяш смъртоносни удари с рапира.

— Не особено, защото този стих ми е непознат. Чела съм доста ренесансова поезия, но не си спомням тази ваша малка „песничка“.

— Още една причина, да бъдете впечатлена, нали?

— Добре, впечатлена съм, но не съм сигурна, че поезията помага особено в миенето на чинии.

— Мога да ви рецитирам и малко от Макиавели, ако предпочитате. Например, за изкуството да преодолявате страховете си.

— Не, няма нужда. Чела съм достатъчно от него. А както виждате, мога да поема рискове, след като притежавам ресторант и го управлявам успешно.

— Е, това вече ме учудва. Ако не е тайна, защо сте чела точно Макиавели^[2]?

— Баща ми го обожава. Смята, че теориите му за политическо оцеляване са валидни и днес. Затова, когато бях малка, ме накара да прочета няколко негови книги — Верити сведе очи обратно към листа в ръцете си. — Виждам, че сте бил доста дълго в ресторантьорския бизнес. Например, в бара „Зелената вещица“ на Вирджинските острови.

— Да, хубаво местенце — истински капан за туристи.

— След това кръчмата „Пристанищни светлини“ в Таити?

— Интересно място, нямаше много хора с аристократични обноски да ти досаждат.

— Бар „Морски пътник“ в Манила?

— Клиентелата беше предимно от американски моряци. Там научих доста интересни неща. Например, какво да правиш, когато те нападнат с нож. Нали ви споменах, че съм много добър при усмиряване на размирници?

— Няма съмнение — каза меко Верити. Постепенно започваше да се успокоява. „Дори и да не е ходил по всички тези места, фантазията му работи добре.“

— Какво ще ми кажете за кръчмата „Хайде да си легнем“?

— Намира се в Хаваи. Нищо особено, още един моряшки вертеп, но с малко по-висока категория от този в Манила. Имаше и доста туристи, най-вече японци.

— Хм, името е доста странно — Верити прочете следващото заведение в списъка и замълча за момент. — Мексико, бар „Ел Торо Рохо“?

— Да, интересно, че там имаше повече американци, отколкото местни. Поети, писатели, решили да прекарат своята почивка, пиейки евтина текила^[3].

— Познати са ми тези хора. Посещавала съм този бар. Само преди два месеца бях в Пуерто Валерта.

Куоръл спря за момент да мие и я погледна учудено.

— Какво търсехте на такова злачно място?

— Търсех баща си — рече разсеяно Верити и смръщи чело. — Надявам се, че в действителност сте работил във всички тези заведения?

Джонас не й отговори.

— И открихте ли го?

Верити поклати отрицателно глава.

— Не, но това не е голям проблем. Татко има навика да изчезва, а после неочаквано да се появява — тя се обърна и тръгна към офиса. — Извинете ме, ще се върна след малко.

Джонас изпусна тигана, който миеше в момента.

— Хей, какво става?

— Само ще позвъня на няколко телефонни номера — устните й се разтегнаха в усмивка. — Продължавайте, нали обичате да миете чинии.

За момент той замълча и продължи да я гледа замислено. Усмивката й го разконцентрираше.

— Добре ли ви разбирам? Готвите се да се обадите в тези барове?

— Да, аз винаги изисквам препоръки за новите си работници. Нима си мислехте, че ще се поколебая да позвъня до Таити, Манила или Мексико.

Джонас изтри мокрите си ръце.

— Да, защото повечето хора се страхуват да телефонират дори извън щата.

— Е, имам добри новини за вас. И аз доста съм пътувала. Прекарах година и половина в Таити, три месеца в Манила, година в Мексико и още една в Хаваи. Сигурно ще ви изненада фактът, че местата, в които сте работил, са ми познати.

Куоръл я погледна този път искрено изненадан.

— Но това не е възможно. Сигурно се шегувате.

— За мое съжаление, е така. Това бе част от детството ми. Баща ми ме водеше на всички места, които смяташе, че трябва да видя.

Верити влезе усмихната в офиса, доволна, че вече имаше известно превъзходство.

— Тези разговори ще ви струват цяло състояние — достигна до нея гласът му.

— Няма проблеми, ако ви наема, ще ви ги удържа от първата заплата.

Седна зад бюрото и започна да набира първият телефонен номер от автобиографията.

„Това сигурно ще се окаже забавно“ — помисли си, чакайки някой да вдигне слушалката отсреща.

След около час имаше отговори на всичките си въпроси и се върна в кухнята.

— Е добре, мистър Джонас Куоръл, наемам ви на работа… и се извинявам, ако съм се държала грубо. Всички, с които разговарях, се изказаха много добре за вас. Може да се разчита на вас. Вие сте трудолюбив, не вземате наркотици, не крадете, не пиете по време на работа. Големият Ал от „Морската сирена“ ви предаде много поздрави и каза, че ще изпрати заплатата ви на новия ви адрес. Впрочем, мисля, че е време да преминем на „ти“? Казвам се Верити Еймс.

Тя му подаде ръка.

Нещо различно имаше в очи на Джонас. Предишното любопитно изражение бе заменено от неприкрито задоволство.

— Благодаря ти, Верити — той стисна леко дланта й. — Наистина съм благодарен, че получих тази работа.

— Хайде, да започваме. Щом си свършил със съдовете, започвай да режеш лук, а аз ще разточа тестото.

— Слушам, шефе — усмихна се Джонас. — Има само един проблем за разрешаване.

Верити въздъхна тревожно.

— Какъв е той?

— След като ще получавам минимална заплата, няма да мога да си наема квартира. Тази сутрин напуснах хотела, почти свърших парите…

— Можеш да ползваш бунгалото на баща ми отзад зад ресторанта. Само ще трябва да си го почистиш.

— Ами той?

— Не се тревожи. Не съм чула нищо за него, откакто ме покани да отида в Пуерто Валерта. Не можах да го видя, защото се оказа, че е напуснал града, преди аз да пристигна. Едва ли ще се появи скоро, но дори и да го стори, ще теглите жребий кой да спи на леглото.

— Верити, ти си много великодушна жена.

— Не е точно така — тя отвори хладилника и започна да вади пакетите замразено тесто. — Имам слабост към скитници като теб, които пропиляват живота си и бягат от своя талант.

Джонас рязко вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Обадих се и във „Винсънт Колидж“ и говорих с няколко бивши твои колеги. Оказа се, че наистина си преподавал ренесансова история, и при това си бил най-добрият. Дузина забележителни публикации, две книги за древното въоръжение и стратегия. А после изведнъж си се отказал от всичко, без някаква основателна причина. И ти като баща ми обикаляш света.

— Защо? — попита хладно Куоръл. — Какъв е баща ти?

— Професионален скитник като теб. Името Емерсън Еймс говори ли ти нещо?

Джонас ловко отряза няколко кръгчета лук.

— Да не би това да е същия Еймс, който написа „Съпоставяне“ преди няколко години.

— Същият си е.

— Боже Господи! Още си спомням, че тази книга предизвика истинска сензация. Когато се събрахме през почивката в колежа, почти всичките ми колеги я държаха в ръцете си. Винаги съм искал да се запозная с Емерсън Еймс. Къде е той сега? Написал ли е нещо друго?

— Да, написа, за съжаление. Татко реши, че вече мисли по-различно от времето, когато излезе „Съпоставяне“. Започна да пише книги, за които винаги бе мечтал.

— И какви са те?

Верити леко се намръщи.

— Уестърни. Можеш ли да повярваш? Мъжът, когото „Ню Йорк Таймс“ обяви за автор на годината. Имаше една статия, в която пишеше: „решително и смело определя и хвърля светлина върху съвременните несигурности и парадокси“. А после този смел гений захвърли всичко, за да обрисува живота на краварите от Тексас.

Джонас я наблюдаваше съсредоточено. После изведнъж избухна в смях. Плътният му глас изпълни кухнята. Очите му грейнаха.

— Мисля… — най-накрая успя да се овладее. — Мисля, че много ще си допаднем с баща ти. Трябва да се запозная с него.

— Имам предчувствие, че ще се срещнете и наистина ще си допаднете.

Джонас се засмя отново и подхвърли ножа във въздуха. Дъхът на Верити замря, гледайки кръговете, които описа острието във въздуха. За миг в главата й нахлуха представи за кръв и отрязани пръсти. Но в следващата секунда Джонас ловко хвана ножа за дръжката и продължи да реже, сякаш нищо не се беше случило.

— Да, така е, и аз имам същото предчувствие. С баща ти сме избрали еднакъв начин да живеем живота си. И двамата сме предпочели свободата пред академичната или литературна кариера.

— За мен това не е свобода, а по-скоро мързел. Намерили сте най-лесния начин да се справите с проблемите си — просто сте избягали от тях.

Усмивката се стопи от лицето на Куоръл. Когато заговори, гласът му бе остър като ножа в ръцете му.

— О, това е твърде много! Не всеки талант е благословия. Понякога може да е по-лошо и от проклятие. Уменията, които притежаваш, могат да те убият или да отнемат разсъдъка ти. Може би баща ти просто се отегчава от писането, но ти нямаш никакво право да осъждаш и мен.

Верити се намръщи. Очевидно бе, че той имаше право. Най-доброто, което можеше да направи, беше да смени темата.

— О кей, съгласна съм. Спорим за глупости. Хайде, свършвай с лука, защото морковите те чакат.

— Както кажеш, господарке. Може ли само един въпрос?

— Давай.

— Никога преди не съм работил във вегетарианска кухня — Джонас се усмихна невинно. — Ще ми обясниш ли защо използваш маслиновото масло точно от марката „Вирджин^[4]“?

— За салати, за някои ястия… Да знаеш, че твоите ученически шеги изобщо не са ми по вкуса. Маслото се казва така, защото е получено от вид зелени маслини.

— А, така ли било? Помислих си, че е отлежало на някой рафт като стара мома, която никога не е имала любовник.

Верити не можа да прикрие руменината, която изби по бузите й. „Той само си прави груби шеги. Не е възможно да знае за моето състояние.“

— Джонас, това е твърде цинично. Има много по-лоши неща от това, да не си правил никога любов.

Устата му леко се изкриви, придавайки му учудено изражение.

— Дай ми един пример, защото не се сещам.

— Например да откриеш, че някой, когото току-що си наел, не знае за какво се използва маслиновото масло.

— Не се тревожи за това, шефе. Аз възприемам много бързо.