Джейн Ан Кренц
Споделен сън (8)

Осма глава

Три месеца по-късно Даяна влезе в апартамента с кош чисто пране, което току-що беше изпрала в помещението с пералните. Тя едва отвори вратата, защото ръцете й трепереха.

Колби излезе от кухнята с чаша кафе в ръка и изведнъж се спря.

— Даяна. Какво става, скъпа? Бяла си като платно. Хайде, седни. Вие ли ти се свят? — Той остави чашата и се завтече да поеме коша с прането. — Казах ти да изчакаш, докато ти помогна.

— Нали трябва да изпълнявам ролята си на домакиня? Колби, добре съм. Наистина.

— Разбира се, че си добре. А аз съм начело на класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Седни. Замаяна ли се чувстваш? Искаш ли да се обадя на лекаря?

— Не, моля те. Добре съм. Само малко преуморена.

— Какво се случи? — Той присви очи. — Някой да не ти е досаждал в приземния етаж?

— Разбира се, че не. Никога не е имало проблеми с пералнята в тази сграда. Престани да се тревожиш. Добре съм. Честна дума.

— Тогава защо си толкова бледа? — попита той.

— Просто си бъбрехме с Дженифър Ландздаун от 301-ви апартамент.

Той се намръщи.

— Младата жена, която роди миналия месец ли?

— Да. Виждам я за първи път, откакто се прибра в къщи от болницата. Тя също използваше пералнята днес следобед. Нямаше търпение да сподели с мен преживяванията.

Колби простена.

— Мисля, че започвам да схващам. И какво ги обясни тази бъбрива измамница?

— Тази малка бъбрива измамница ми обясни с всички подробности как е родила от момента, в който получила родилни болки до кървавия край. Трябваше да си там, Колби. Сигурно можеше да използваш описанията й в следващата си книга.

— Чакай само да я докопам.

— Защо? Сигурна съм, че ми е казала истината. — Даяна си пое дълбоко въздух и седна на дивана. Погледна закръгленото си коремче и се замисли за образните обяснения на Дженифър.

— Разбрах всичко, Колби, за разкъсаните мембрани и неконтролируемото треперене, за разкъсаната тъкан, силното кървене и след родилните болки.

Колби сурово изкриви устни.

— Изглежда тази Дженифър се е опитвала да те тероризира.

— Накрая ме посъветва да оставя книгите за бременни, които носиш от библиотеката.

— Какво не е наред с тях? — искаше да знае Колби. — Твоята лекарка ги препоръча.

— Дженифър също ги е чела. Нали си чел онази част, където се обяснява какво е „дискомфорт“ и „интензивност“, когато се описват родилните болки?

— Е, какво за тях?

— Очевидно думи като дискомфорт и интензивност са евфемизми за невероятна, безмилостна и крайна агония. Трябва да ти кажа, Колби, че не ме бива да се справям с невероятната, безмилостна и крайна агония.

— Затова са измислили обезболяващите — наблегна Колби.

— Но лекарите не са много ларж на анестетиците, според Дженифър. Дават ги в малки количества и твърде късно, както казва тя. Страхуват се да няма последици за бебето. В повечето случаи трябва стоически да го понесеш.

— Хайде, скъпа — помоли се Колби. — Нали говори с лекарката си за страховете си. Тя ти каза какво можеш да очакваш.

— Според Дженифър лекарите лъжат, защото не желаят да плашат всичките си пациентки. Казва, че всичките й приятелки, които са раждали, нарочно я излъгали за това, което я очаква. Както обяснява тя, причината била, че има негласно споразумение между майките да не плашат жените, на които им предстои да раждат. Предполагам, нещо като ритуал. Веднъж щом го преживееш, не споделяш цялата истина. Просто им украсяваш историята, че болките на раждането бързо се забравят.

— А Дженифър измамницата е решила да обясни нещата едно към едно?

Даяна се намръщи.

— Заклела се е да разкаже истината на всички останали, които ще раждат, за да не сме наивни и да подхождаме с подозрение.

— Дженифър има вид на двадесет и четири годишна. Да не би да имаш намерение да се оставиш да те травматизира една жена, която е с десет години по-млада от теб?

— Това е друго нещо. Дженифър чула, че раждането е по-трудно при по-възрастните жени. — Даяна погледна яростно Колби, щом забеляза, че устните му се извиват в усмивка. — Какво е смешното тук?

— Ти си смешна. За бизнес дама, със сигурност имаш развинтено въображение. Не мога да повярвам, че си позволила на онова хлапе да те плаши до смърт.

— Благодаря за състраданието.

— Скъпа, знаеш, че съм състрадателен. Освен това, знаеш, че ще бъда до теб, когато настъпи моментът. Край теб ще бъде и твоята лекарка, много сестри и обучен медицински персонал. Ще те настаня в първокласна болница. Бебета се раждат всеки ден в тази болница. Ти ще се справиш чудесно.

Даяна докосна корема си.

— Нямам голям избор, нали? — Тя сграбчи ръката му и бързо целуна дланта му.

— Благодаря. Ти винаги знаеш как да ме успокоиш. И си съвсем прав. Изобщо не трябваше да слушам Дженифър. Не знам как бих се справила без теб, Колби.

— Ако зависеше от мен, не бих позволил да преживяваш такова нещо.

Настана напрегната тишина.

— Доколкото си спомням, усилието ни беше съвместно. — Не обичаше да споменават причината за техния брак. През по-голямата част от времето те я държаха настрана от полезрението си. И двамата внимаваха да не подхващат тази тема. Но от време на време тя излизаше на повърхността подобно на плоска шега.

— Даяна?

— Най-добре е да се заема с прането. Трябва да изпълнявам задълженията си.

Тя се опита да стане от дивана, отрупан с големи възглавници. Ставаше й все по-трудно да се движи. Нямаше и помен от познатото чувство за енергичност, гъвкавост и женска грация, които тя преди приемаше за дадено. С тъга се замисли дали някога отново ще ги усети.

Колби се приближи да й помогне.

— Знаеш, че правиш много повече от това да изпълняваш задълженията си. Толкова ли е лошо да си съпруга и бъдеща майка?

— Господи, не — отвърна тя оживено и вдигна коша с прането. — Ако знаех колко удобна е работата на домакинята, отдавна щях да се замисля да се кандидатирам. Тя се запъти по коридора.

— Няма да ти се стори удобна работа, след като се роди детето — предупреди я Колби.

— И аз така разбрах. Дженифър ме светна и по този въпрос. Очевидно ще се превърна в ходещо зомби. Нощното хранене, след родилната депресия, коликите.

Колби изруга.

— Следващия път като я видя, наистина ще й дам да се разбере на тази безмозъчна уличница. Между другото, обади се Брандън. С няколко приятели дойдоха от Юджин през уикенда. Той се самопокани на вечеря и да преспи на дивана. Ти какво ще кажеш?

— Разбира се. — Даяна изведнъж се усмихна. — Но ще трябва да напазарувам. Мисля, че нямаме достатъчно храна, за да нахраним половин дузина души. Ще ни трябват провизии за цял батальон, щом ще идва Брандън. Имаш ли някакви идеи за следващата си книга?

— Да. Докато си се оставяла да те тероризира Дженифър, аз нахвърлих някои идейки, които мога да използвам.

— Осъзнаваш ли, че Коледа е съвсем близо?

— Е!

— Мислех си колко бързо лети времето — рече Даяна.

— Докато се забавляваш, искаш да кажеш? — В гласа на Колби се долови нежно предизвикателство.

— Нещо подобно — неохотно се съгласи тя.

— Даяна?

— Да, Колби.

— Толкова зле ли беше през последните няколко месеца?

Тя се обърна в дъното на коридора и го видя да стои с ръце на хълбоците. Понякога той я предизвикваше, сякаш търсеше ожесточена битка. А него го биваше да печели битки.

Изразът на лицето й се смекчи.

— Не, Колби, не беше толкова зле. Благодарение на теб. Ти направи нещата да изглеждат толкова по-лесни отколкото ако трябваше сама да се справям с тях. Никога няма да забравя това. — Тя влезе бързо в спалнята, остави прането на леглото и започна да сортира чорапите.

Беше направила странно откритие за мъжките чорапи. Те почти никога не си пасваха един с един.

 

Няколко часа по-късно Брандън седна на един стол в трапезарията и се загледа с подчертан интерес в купчината спанак и лазаня със сирене, които стояха в центъра на масата.

— Кой ги приготви, Даяна? — попита той и се усмихна, докато си взимаше едно голямо парче. — Ти или татко?

— Аз. — Даяна погледна Колби. — Но Колби изми спанака.

— Спомням си времето, когато единственото ястие, което можеше да готвиш, бяха пържените зеленчуци — рече Брандън. — Доста си напреднала, ако не възразяваш да ти го кажа.

— Благодаря.

— Не че пържените зеленчуци и оризът не бяха страхотни — бързо добави Брандън. — Но мъжът има нужда от нещо по-съществено да се засити.

— Уча се — съгласи се Даяна. — Под вещото ръководство на баща ти, станах спец по четене на готварски книги и пазаруване на всякакви продукти, не само на зеленчуци.

— Имам намерение да я превърна в истинска съпруга — усмихна се Колби. — Тя започва все по-умело и по-умело да задоволява потребностите на мъжа.

Само съвместният живот с един мъж можеше да научи една жена как да удовлетворява нуждите на съпруга си помисли си Даяна. Когато улови ироничния поглед на Колби, тя разбра, че чете мислите й. С течение на времето той щеше да напредне доста в този вид безмълвно общуване. Тя също.

— Как върви търсенето на апартамент? — попита Брандън оживено.

Колби си отразя парче лазаня.

— Взехме решение. Подписахме договор за изплащане миналата седмица. Ще се местим на първи януари. Не е апартамент, а къща. Три спални и всекидневна.

— Нежно жълто и бяло във Викториански стил, но напълно обновено — нетърпеливо обясни Даяна. — Колби ще има собствено местенце за писане, ще има и стая за бебето и една свободна за теб. Дори на Спектър ще му хареса. Ще си има истинска градина, където да може да рови.

— Даяна само я зърна и се влюби в градината — обясни Колби сухо. Но явно нейният ентусиазъм му доставяше удоволствие.

— Доста време ви отне. Търсихте месеци наред.

— Търсенето на къща не е лесна работа — обясни Колби. — Следващите месеци също ще са натоварени. Някои неща трябва да се довършат, преди да се роди бебето.

— Е, поне не си имала възможност да се отегчиш от домакинските задължения, Даяна? — Брандън я погледна с любопитство. — Обзалагам се, че едва ли ти липсва старата ти работа, след като си непрекъснато заета с търсене на къща, усвояване на готварски умения и подготовка за бебето.

— Прав си — отвърна Колби вместо нея. — Почти няма време да й липсва. Вземи си малко салата, Брандън.

— Аха? — Брандън премигна като видя огромната купа, която му подадоха. Той тутакси я пое. — О, разбира се. Благодаря. — Погледът му се върна обратно към Даяна. — Мислила ли си какво ще правиш, след като се роди детето?

— Всъщност, да — отвърна Даяна, осъзнавайки, че Колби я наблюдава внимателно. Тя не беше му говорила за плановете си за работа, тъй като той рядко показваше интерес да обсъжда професионалното й бъдеще. — Брандън, спомняш ли си разговора ни една вечер, когато бяхме във Фулбрук Корнърс? Тогава ти ме попита как изобщо мога да се отърва от проблема за половата дискриминация в света на бизнеса?

Брандън кимна.

— Спомням си. Ти отговори, че единственият начин е да започнеш свой собствен бизнес. — Той изведнъж вдигна глава. — Това ли възнамеряваш да направиш?

— Обмислям го. Имам всички нужни умения за финансов консултант в малкия бизнес. Мога да специализирам в подпомагане на частния бизнес на жени предприемачи. До новата ни къща има сграда с офиси, където мога да взема под наем помещение. Ще мога да се прибирам у дома рано, дори и в обедната почивка. Има една жена, с която работех в „Карутърс и Йейл“, Мили Суини, която може да се съгласи да ми стане партньор.

— Звучи страхотно — искрено ентусиазиран отвърна Брандън.

Колби погледна Даяна.

— Защо досега не си направи труда да споменеш за всичките си велики идеи?

— Защото ти никога не желаеш да говорим за моето бъдеще — отговори тя и вдигна рамене. — Винаги, когато заговоря за това, сменяш темата.

— Та ние говорим за твоето бъдеще, за нашето бъдеще през цялото време. Говорихме къде ще живеем, от какво ще имаме нужда за бебето, дали ще го кърмиш, за всякакви неща, по дяволите.

Брандън погледна безизразното лице на баща си и се усмихна на Даяна.

— Не му обръщай внимание. Татко не разбира кой знае колко от съпруги, още по-малко от съвременни съпруги. Но бързо схваща.

Колби се озъби на сина си:

— Откога си станал спец в тия неща?

Брандън вдигна и двете си ръце като знак, че се предава.

— Ей, не исках да те обидя. Просто не си толкова напредничав в мисленето си, колкото си мислиш, че си, татко. Не ми е приятно, че ти го казвам, но ти наистина си старомоден в доста отношения.

— Нима? — Колби заплашително вдигна вежди.

— Боя се, че е така. За всеки, който познава и двама ви, е ясно, че има период на адаптация след брака. Но с радост заявявам, че и двамата се справяте много добре.

— Чуй го само. — Колби си взе още едно голямо парче лазаня. — Моят син, двадесетгодишният брачен консултант.

Даяна съзаклятнически се усмихна на Брандън.

— Съгласна съм с теб, той се адаптира доста добре, като се вземе всичко пред вид.

— Благодаря, госпожо съпруга.

Няколко минути по-късно изражението на Брандън изгуби веселост.

— Исках да говоря с теб за Коледа, татко.

— Да?

— Ами, чудех се дали няма да имаш нещо против, ако не я прекарам с теб и Даяна.

— Да не би с приятелите си да сте намерили нещо по-интересно тази година, отколкото да прекарате Коледа със семействата си? — Колби не изглеждаше угрижен. — Къде отивате? В Мексико ли?

Брандън се изкашля:

— Не точно. Мислех си да отидем във Фулбрук Корнърс.

Колби тъкмо поднасяше към устата си вилицата си с лазаня, но се спря. Погледът му стана хладен.

— Защо, по дяволите?

Брандън неспокойно се размърда на стола си. Потърси от Даяна подкрепа.

— Ами, вчера ми се обади баба. Тя ме покани да прекарам Коледа с нея.

— По дяволите, поканила те.

— Татко, не съм чак толкова запален да шофирам до Фулбрук Корнърс, за да бъда с нея, но имам някакво усещане, че ще се чувства наистина самотна. Тя си няма никого другиго. От години прекарва Коледа сама. А с теб ще са Даяна и майка й. Мога да отида с колата до там на Коледа и да се върна същия ден. Всъщност, мога да се върна привечер.

— Забрави. Няма да ходиш. — Гласът на Колби беше непоколебим. Той взе хляба и си отчупи едно парче.

Брандън наведе глава над чинията си.

— Толкова ли е важно да не ходя?

— Тази стара вещица ти залага капан, Брандън. Ти нищо не й дължиш. В продължение на двадесет години тя не се поинтересува, че съществуваш.

— Мисля, че се е променила.

— Не ме е грижа, дори да й израснат криле, да й се появи ореол и да се научи да лети.

— Но, татко.

— Казах, не. И край. Можеш да отидеш в Мексико с приятели, или на Хаваите или Таос, ако не желаеш да прекараш празника тук, но във Фулбрук Корнърс няма да ходиш.

Даяна долови непоколебимия тон в гласа му и тутакси го разпозна. За петте месеца, през които живееше с него тя се беше научила да разбира какво означава. Когато Колби беше в такова настроение, нямаше смисъл да се настоява или да се опитва да го убеждава човек.

Тя срещна погледа на Брандън през масата. Той сви устни, но нищо не каза. Брандън познаваше баща си много по-добре от нея.

Умело, по съпружески, Даяна дори не осъзнаваше, че беше се научила на тези умения, тя леко смени темата. Мъжете се включиха в разговора, но настроението им се беше променило. Брандън си тръгна малко след девет часа, защото отивал на кино с приятели. Той си взе ключ. Даяна не подхвана отново темата за Фулбрук Корнърс.

В един и половина през нощта подсъзнанието й се върна към темата. Тя се озова в съня си.

Беше тъмно като в рог и болката идваше на безкрайни тласъци. Тя щеше да е в безопасност в пещерата, само ако не издаваше звук. С усилие се удържаше да не изкрещи от агония. Ако извикаше, ужасът, който я дебнеше, щеше да я намери. И двете с бебето щяха да умрат.

Трябваше да издържи, докато дойде войнът.

— Колби? Колби? — Даяна се събуди, обляна в пот.

— Тук съм, скъпа. — Той я прегърна и я притисна към себе си. Прокара пръсти през косите й като нежно отметна кичура от лицето й. — Всичко е наред. Просто отново сънуваш онзи проклет сън.

Тя потрепери и се сгуши.

— Този път беше различно. Имаше повече усещане за неизбежност. Аз чувствах бебето. Всъщност, имах болки. Имаше кръв.

— Изглежда разговорът ти с Дженифър в пералнята е повлиял на съня ти.

— Предполагам. — Тя бавно се отпусна, докато Колби я галеше с длан. Инстинктивно и тя започна да го гали. Започваха да придобиват навика да се успокояват един друг, след като са се събудили от сънищата си.

— А при теб как беше?

— Същото. Аз все още се катеря по пътеката към пещерата. Имаше малко повече неизбежност в сравнение с последния път, но всичко друго си беше същото.

Той лежеше. Тя усещаше твърдостта на мускулите му.

— Колби, те се превръщат в кошмари, нали? И се появяват все по-често. Какво ще правим? Може би трябва да потърсим консултация или нещо такова.

— Нямаме нужда от психиатър. Това са само сънища. Освен това, кой психиатър би повярвал, че сънуваме еднакви сънища по едно и също време?

Не за първи път провеждаха този разговор. Но никога не стигаха по-далеч от това. Даяна знаеше, че сънищата на Колби ставаха по-лоши, както и нейните.

— Може би е просто от стреса — предположи тя. — Може би ще изчезнат след раждането на детето.

— Да, може би.

Даяна изчака още няколко минути, докато той се отпусне. И зададе въпроса, който по-рано не беше имала смелост да зададе.

— Защо снощи се нахвърли срещу Брандън, когато те попита дали може да отиде във Фулбрук Корнърс за Коледа? Мислех, че си приел факта, че между него и баба му се зараждат отношения.

— Не желая да шофира сам до Фулбрук Корнърс, и съм още по-сигурен, че не искам да го придружа. Затова няма да отиде.

— Защо не искаш да ходи сам в планината? Той е минавал по този път достатъчно често. Никога преди не си се тревожил.

Колби отново се стегна. Постави ръце под главата си и се втренчи в тавана.

— Темата е приключена, Даяна.

— Разбирам. По твое указание е затворена. Просто така. Без основателно обяснение за останалите заинтересовани.

— Добре си разбрала.

Тя трепна от думите му.

— Правилно, разбрах. — Тя отдръпна ръката си и се обърна с гръб към него.

Спектър се приближи до леглото и неспокойно я побутна с муцуна. Тя го почеса по ушите, чувствайки напрежението на Колби.

— Колби?

— Да?

— Не знам как да ти го кажа, но…

— Какво но?

— Аз също си мислех да се върна във Фулбрук Корнърс. Всъщност, много си мисля за това.

— Но какво става? Да не би да си се влюбила във влажния климат на града или е нещо друго? — попита Колби ядосано.

— Не. Не е това. Но напоследък си мисля, че с удоволствие бих го посетила отново. И то скоро, Колби.

— Това е лудост. Това е сън.

Даяна премигна.

— Да, мисля, че си прав. Усещането ми за Фулбрук Корнърс е свързано със съня. И ти ли имаш същото усещане? Може би това означава, че трябва да се върнем?

— Достатъчно. За мен въпросът приключи. — Гласът на Колби прозвуча студено и печално. — За теб също. Ясно ли е? Няма да оставим проклетия сън да ни диктува какво да правим.

Даяна въздъхна.

— Както кажеш.

— Колко още ще ми излизаш с този глупав аргумент? — попита Колби след дълга пауза.

— С нищо не ти излизам. Каквито и да са причините ти, знам, че според теб, това, което правиш, е правилно. Просто не разбирам защо не позволиш на Брандън да иде да види баба си, това е. Брандън също не разбира.

Той въздъхна.

— Преди грешах. Може да греша и този път.

— Винаги е възможно — тутакси се съгласи Даяна. — Можеш да се опиташ да обсъдиш въпроса с мен, вместо да се затваряш зад маската на старомоден патриархален мъжага.

— Патриархален мъжага ли?

— Брандън беше прав снощи. В някои отношения ти си доста старомоден, Колби.

Той се размърда, хвана я за рамото и я обърна по гръб с лице към себе си.

— А ти си дяволски съвременна, така ли?

Тя докосна лицето му.

— Не, не съвсем. Не считам себе си нито за старомодна, нито за съвременна, нито за каквато и да била. Аз съм си просто аз.

Той дълго се взира в нея.

— Все още ли мислиш, че ме обичаш?

Времето сякаш за миг се обърна, тъмнината на миналото се сля със сенките на настоящето. Даяна видя война, който я наблюдаваше с очите на Колби. Тя усети неговото предизвикателство и порива, който го провокираше, и се усмихна едва-едва. Започваше да свиква с тази странна смесица между древната легенда и съвременността. Колби винаги щеше да си остане отчасти войн за нея.

— Да, Колби. Все още мисля, че те обичам.

— Покажи ми.

Копнежът в гласа му провокира чувствата й.

— Добре. — Тя обви с ръце лицето му и го целуна по устата.

— Даяна.

Тя разтвори устни за него, а той простена, докато приемаше поканата. Колби потрепери, когато Даяна плъзна длан надолу по гърдите му и с настоятелни пръсти погали силните мускули на бедрата му.

Той постави ръка собственически на закръгленото и коремче и нежно пое с устни едното й зърно.

— Винаги си толкова внимателен към мен — прошепна тя. — Толкова нежен.

— Винаги ще се грижа за теб — закле се той. — Можеш да ми имаш доверие, Даяна.

— Знам. Надявам се, че скоро и ти ще се научиш да ми се доверяваш.

Той рязко вдигна глава.

— Аз и сега ти се доверявам.

Тя поклати глава.

— Не, не е така. Винаги, когато заговоря за кариерата си, смяташ, че се готвя да обърна гръб на отговорностите си към бебето и теб. Никога няма да се случи, Колби. Скоро ще разбереш.

— Аз някак си го знам. Но донякъде се страхувам да го повярвам. — Гласът му беше суров.

— И аз някога се страхувах да повярвам, че ще останеш с мен. Но сега нямам никакви съмнения. Затова мога да ти кажа, че те обичам.

— Кажи го отново. — Ръцете му се стегнаха върху бедрата й.

— Обичам те. — Тя се усмихна в тъмнината. — Ти си наред да се упражниш, Колби.

— И аз те обичам.

Той се намести върху й и нежно и цялостно я облада. Пръстите му обходиха деликатната територия, обзета от страст, и скрита между бедрата й. Когато тялото й се стегна в прегръдката му, тя извика, а той пое тихия сладострастен вик от устните й, за да не ги чуе Брандън. Той я прегърна, докато премине конвулсията и, и след един последен тласък твърдото му тяло се наслаждаваше на кулминацията.

Даяна се сгуши в него. Осъзнаваше, че той изрече любовните думи само защото тя го помоли, а не защото разбираше напълно както тях, така и чувствата си. На Колби винаги трябваше да му се напомня, преди да й каже, че я обича. Едва ли беше фикс идея, но тя беше решила да вземе максималното. Подкрепяше теорията, че ако Колби ги изричаше достатъчно често, те могат да се превърнат в навик, а той да открие, че се е пристрастил към навика.

 

След известно време, докато те все така лежаха един до друг, вплели ръцете си, Колби каза:

— Искам да говорим за едно нещо.

— Да?

— За плановете ти да въртиш свой собствен консултантски бизнес, след като се роди детето.

— О. — Тя затвори очи. — Сега ли трябва да говорим за това? Не желая да спорим повече, Колби. Уморена съм.

— Затова ли никога не си ми споменавала? Предполагала си, че ще ти дръпна една критика.

— Минавало ми е през ума — призна тя.

— Може би преди няколко седмици щях да те критикувам — бавно отвърна той. — Но когато те чух как разказваш на Брандън за плановете си снощи, осъзнах, че не те ме разстройват, а фактът, че не си се почувствала достатъчно удобно да ги обсъдиш с мен.

— Щях да го направя. Рано или късно.

— Не искам да мислиш, че не можеш да разговаряш с мен за подобни неща, Даяна. Знам, че според теб, работата ти не ми допада, но не е така. Просто искам да балансираш работата си с всички останали неща, които ще се случат в живота ни.

— Сега се уча.

— Знам. Ти се променяш, нали? Снощи осъзнах, че не се нервирам, когато те слушам да говориш, че искаш да работиш за себе си. Искам да знаеш, че според мен идеите ти са страхотни и имаш пълната ми подкрепа, когато настъпи моментът.

Даяна се загледа в него мълчаливо. После се наведе и нежно го целуна.

— Това е една от причините, поради които те обичам. Когато нещата са критични, мога да разчитам на теб.

Настъпи дълга тишина. После Колби рече:

— Като говорим за усещането да се чувстваш свободна да споделяш…

— Да?

— Става дума за колата.

Даяна се отърси от дрямката.

— Каква кола?

— Маздата на Брандън. Нали бяхме в неговата кола, когато онзи глупак с корвета се опита да се надпреварва с нас по Ривър Роуд.

— О, Боже. — Изведнъж логиката на Колби й стана ясна — Мислиш, че е било нарочно? Че някой е помислил, че Брандън е в колата онази вечер?

— Не мога да пренебрегна такава възможност. Онзи ненормалник, който се опита да ни прегази, не търсеше надбягване. Той се опита да ни натика в реката, Даяна Може да е преследвал нас, а може да е преследвал и Брандън. Като се сещам за номерата, които ти погаждаха не мога да поема риск. Не желая нито ти, нито Брандън да припарвате до Фулбрук Корнърс, освен ако аз не съм наблизо.

Даяна дълго мълча, размишлявайки върху фактите.

— Дълбоко в себе си знаех колко си бил притеснен, но не съм се замисляла какво ли се е случило във Фулбрук Корнърс, след като дойдохме в Портланд.

— Няма защо да мислиш за тези случки. Откакто напуснахме града, никой не е притеснявал нито теб, нито Брандън.

Даяна рязко седна в леглото.

— Имаш напълно основателна причина да не пускаш Брандън там сам.

— Благодаря. Това да не би да означава, че вече не гледаш на мен като на старомоден, патриархален мъжага? — Колби се усмихна в тъмнината.

— О, не, нямаш извинение за това обвинение. Но можеш да изкупиш вината си.

— Така ли? Как?

— Първо, обясни на Брандън тревогата си.

— А второ?

— Предложи му алтернатива.

— Каква алтернатива? Както казах, нямам намерение да шофирам до Фулбрук Корнърс за Коледа. Ще прекараме първата си Коледа заедно тук.

— Можеш да му предложиш да покани баба си в Портланд за празника.

Колби се изправи.

— Бременността е размътила разсъдъка ти, жено. Да не си полудяла? Да поканя тази вещица под моя покрив за Коледа?

— Може да отседне в хотел, като майка ми — рече Даяна и бързо добави, — ще отворим подаръците тук, а после можем да излезем навън за коледната вечеря.

— Даяна…

— Ще се получи съвсем добре, Колби, ще видиш.

— Сега ме чуй, Даяна.

— Брандън ще е доволен. Не се притеснявай, аз ще се погрижа с Маргарет Фулбрук да не стигате до стълкновения. Ти познаваш майка ми. Тя умее да поддържа разговора. Ако нещата се объркат, тя ще спаси положението.

— Даяна, ще ме изслушаш ли…

— Най-добре е да направя резервация за вечерята още утре. Малкото ресторанти, отворени за Коледа, бързо ще се напълнят.

— По дяволите, Даяна, ако не затвориш устата си, докато преброя до пет, аз ще я затворя. Едно, две, три…

Тя се усмихна ослепително и млъкна.

— Така е по-добре — рече Колби. — Най-после тишина. Знаеш ли, има какво да се каже за старомодния патриархален мъжага.

Даяна се наведе и го целуна.

— Аз ли да му кажа добрата новина утре сутрин или сам искаш да му съобщиш, че си променил решението си?

— Аз ще му кажа — измънка Колби. — Искам да съм сигурен, че Маргарет Фулбрук е съвсем наясно, че поканата не важи за Хари Овена.

— Съгласна съм с теб. — Даяна премигна. — Мисля, че взе много мъдро решение, Колби.

Той погали голата й ръка.

— А аз мисля, че усвояваш и най-големите тънкости да бъдеш съпруга по-бързо, отколкото си представях. Как по дяволите, се съгласих да прекарам Коледа с Маргарет Фулбрук?

— Как, по дяволите, аз забременях, останах без работа и съм финансово зависима от мъж за първи път в живота си?

— Забрави, че си и боса — доволно добави той. — В момента си боса, бременна и безработна.

Тя започна да го гъделичка в ребрата. Няколко минути по-късно сексапилният смях на Колби накара Спектър да се изправи. Той въздъхна тежко, надигна се и потърси във всекидневната спокойствие и тишина.