Джейн Ан Кренц
Споделен сън (4)

Четвърта глава

— Следващото нещо, което трябва да направим, след като вече сме женени и бяхме при лекаря, е да измислим име на детето. — Колби забоде с вилицата си голямо парче сьомга и погледна към Даяна през малката маса в ресторанта. — Какво ще кажеш за Берта Мод, ако е момиче, или Хорас, ако е момче?

— Шегуваш се, нали? — Даяна все още мислеше за разговора с лекарката от предишния следобед. С всеки изминат ден бременността ставаше все по-реална. Колби беше твърдо решен да й помогне да се справи. Всеки път, когато се обърнеше, той й показваше нещо, свързано с бебетата. Тази вечер те се хранеха в един от най-добрите ресторанти в града, но тя с мъка насочваше вниманието си към чудесната храна. Сега Колби искаше да обсъдят името.

— На никое дете не бих дала име като Берта Мод или Хорас. Освен това, е твърде рано да мислим за име.

— Не, не е рано. Ти си склонна да отлагаш, защото се тревожиш за кариерата си.

— Разбирам от кариерата си повече, отколкото от бебета. — Гласовете от съседката маса, както и шумът от приборите заглушиха думите й. Но Колби ги чу.

— Ще се научиш. — Той погълна още едно парче риба. — Готова ли си да се връщаме във Фулбрук Корнърс? Тази седмица прекарахме достатъчно време тук в Портланд. А и трябва да свърша книгата това лято.

— Дори не съм се свързала с шефа си. Утре щях да звъня на Арон.

— Можеш да почакаш до края на лятото. И без това, такива ти бяха намеренията.

Даяна започваше да свиква с начина, по който Колби се опитваше да й отклони вниманието, всеки път, когато тя се притесняваше за кариерата си.

— По-добре е да уредя нещата колкото се може по-скоро, след като съм сигурна, че съм бременна. Трябва да знам дали изобщо има възможност да се върна в „Карутърс и Иейл“.

— Знаеш, че можеш. Този тип Краун не те остави на мира цяло лято да се върнеш при него на работа.

— Да — съгласи се тя. — Знаеш ли, мисля, че ще го направя. Това е най-доброто решение.

— Най-доброто решение за теб е да престанеш да се тревожиш за кариерата си, докато не свикнеш с брака и майчинството, което те очаква.

— Отново ли трябва да обсъждаме това? Знаеш как се чувствам, когато съм финансово зависима от мъж. Преди доста време си дадох клетва никога да не се оставям някой друг да плаща вместо мен.

— Искаш да кажеш, че си обещала пред себе си никога да не поемаш риска да се довериш на мъж, който да те подкрепя, както финансово, така и емоционално. Това е нещо различно от нежеланието ти някой друг да плаща вместо теб. Знам как се чувстваш. — Колби намръщено насочи вилицата си към нея. — Даде ми съвсем ясно да разбера, че не желаеш да ми се довериш да се грижа за теб. Но мисля, че е време да разбереш, че тази твоя фобия отиде твърде далеч.

— Защо се противопоставяш толкова много на плановете ми за кариера? Не разбираш ли колко важна част са те от живота ми? Колби, не мислех, че си шовинист в това отношение. Знаеш какво е за теб писането. Разбира се, че можеш да ме разбереш.

— Не е въпрос на шовинизъм — избухна той, като се опитваше да не повишава тон. — Моето писане е толкова важно за мен, колкото и твоята кариера за теб, но аз осъзнах, че в живота има и други неща, по по-трудния начин. Време е и ти да научиш този урок. Досега си била твърде много вглъбена в себе си, твърде съсредоточена върху работата си и малкия ти тесен свят. Време е да узнаеш какво е да си жена, която е съпруга, а скоро, и майка. Ще разшириш хоризонтите си, госпожо. След време усещането за амазонка избледнява.

— Обзалагам се, че никога не си отказвал добре платена работа, докато си научавал малките радости на бащинството.

— Добре, но аз трябваше да го науча по по-трудния начин. А това не е правилният начин. Това, че отгледах Брандън сам и работех на пълен работен ден, за да се издържаме, не е идеалният подход. Аз нямах избор, а ти имаш.

Даяна усети да се събужда старият страх в нея.

— Знаеш ли какво мисля? Упорит си, защото дълбоко в сърцето си не си сигурен дали ти харесва идеята, че мога да се грижа за себе си.

— Не е вярно, Даяна.

— Притеснява те, нали? Достатъчно старомоден си, за да ме накараш да стана зависима от теб. За тебе е нещо като изживяване на собствената власт. В това общество, който контролира парите, контролира всичко. Така е в бизнеса, така е и в брака.

— Способността ти да се грижиш за себе си не ме притеснява, Даяна. — Колби говореше през зъби. — Възхищавам ти се. Но ме притеснява, че си дяволски уплашена за това, което ще се случи с безценната ти независимост, сега, когато си съпруга и бъдеща майка. Казах ти вече, сега имаш други приоритети. Ще трябва да се научиш как да ги балансираш. Можеш да започнеш като се откажеш от бронираното си бельо за начало.

— Даяна. — Мъжкият глас, който прекъсна лекцията на Колби, беше глас на човек, който обича да насочва вниманието към себе си и знае как да го прави. — Реших, че си ти, когато те видях преди две минути, но си казах, не може да бъде. Нали през лятото щеше да си в някакъв затънтен планински град? Какво правиш в Портланд?

Даяна погледна Арон Краун. Би била благодарна, на каквото и да е, само да прекрати спора й с Колби, но не беше подготвена да види шефа си до масата. Тя потърси спасение в добрите маниери.

— Здравей, Арон. Радвам се да те видя.

— И аз се радвам. Липсваше ни, приятелко. — Арон я погледна с най-ангажираща си усмивка. Беше привлекателен мъж с елегантна бизнес външност. Костюмът му беше по мярка, вратовръзката му бегло напомняше за старо училище, което никога не беше посещавал, а ризата му определено не беше изработена от полиестер и памук. Арон Краун вярваше, че облеклото е важно за ролята, която изпълняваше в организацията, а тази роля беше някъде близо до върховете.

Даяна осъзна, че се получи пауза в разговора. Колби наблюдаваше Арон с хладно изражение, а Арон учтиво чакаше да го представят. Смутена, Даяна побърза да ги запознае.

— Арон, това е Колби Савагар. Колби, това е Арон Краун, шефът ми в „Карутърс и Иейл“.

— Неин шеф, аха? — Колби пресилено се здрависа с Арон. — Аз съм нейният съпруг.

Даяна се изчерви. Тя се изкашля, когато Арон се обърна към нея шокиран.

— О, да, точно така. Колби е съпругът ми. Пропуснах да спомена, че току-що се омъжих. — По изражението на Колби разбра, че по-късно щеше да чуе коментар за малката си грешка.

— Твоят съпруг? — Арон със закъснение се усмихна. — Е, поздравления тогава. Нямах представа, че се срещаш с някого редовно, Даяна, да не говорим за брак. Къде си крила Колби?

— Във фризера — отвърна самият Колби.

Даяна го погледна ядосано.

— Женени сме от няколко дни — обясни тя на Арон. — И двамата все още свикваме с това, нали, Колби?

— Аз вече свикнах — мрачно заяви Колби. — Ти свикваш по-бавно.

Арон успя да се усмихне учтиво, но изражението му беше някак замаяно.

— Не мога да повярвам. Къде се срещнахте вие двамата?

— Във Фулбрук Корнърс — обясни Даяна кратко с надеждата, че ще сложи край на този необичаен разговор.

— Искаш да кажеш, че се познавате само от няколко седмици? — Арон поклати русата си, добре фризирана глава изненадано. — И сте женени? Не мога да повярвам.

— Опитайте се — посъветва го Колби.

Арон не му обърна внимание, а се обърна към Даяна, дълбоко загрижен.

— Даяна, това не е в твоя стил. Трудно ми е да си представя, че точно ги от всички хора, ще се впуснеш в брак. Просто не си такъв човек. Винаги обмисляш нещата толкова внимателно, преди да действаш. Чакай само колегите ти да разберат. Ще трябва да организираме малко празненство в офиса, за да го отпразнуваме.

— Не планирайте нищо в близкото бъдеще — каза Колби. — Тя все още обмисля дали желае да се върне на работа там, където няма перспектива за жените.

Арон премигна и присви очи. Насочи поглед към Даяна.

— Всички ние, които сме в бизнеса, в един или друг момент трябва да преминем през етапа, когато пропускаме повишение. Трудно е, но е част от корпоративния живот. Винаги има и следващ път. Сигурен съм, че след година-две, управлението ще даде шанс и на Даяна за израстване в кариерата. Между другото, надявах се, че мислиш да прекъснеш отпуската си, Даяна. Винаги си била здравомислещ човек. Толкова дълго отсъствие от работа не е добре за кариерата ти.

— Всъщност, исках да говоря с теб точно за това, Арон.

Той засия от удоволствие.

— Страхотно. Това е нещото, за което искам да говоря и аз най-много, за завръщането ти във фирмата. Както ти казах, липсваше ни в офиса. Кога можеш да започнеш?

— Най-рано на първи септември — хладно отвърна Колби. Суровият му поглед възпря Даяна да му противоречи.

— Та това е чак след месец. — Арон изглеждаше дълбоко разочарован.

— Колби трябва да приключи книгата, върху която работи — обясни Даяна, подразнена от това, че Колби отговори вместо нея. Тя се оживи. — Предполагам, че мога да се върна в Портланд малко по-рано, отколкото планирах.

— Не, няма да се връщаш по-рано. — В гласа на Колби се долавяше строгост и хладина.

Даяна побесня, но запази самообладание. Последното нещо, което искаше, е да провокира спор, който ще я изложи пред Арон Краун. Имиджът беше всичко в бизнеса. Трябваше да запази своя имидж на хладна, спокойна и компетентна жена, която владее брака си, както и кариерата си. Тя се усмихна учтиво.

— Ще ти се обадя, когато изясня плановете си — рече тя на Арон. Няма защо да го кара да си мисли, че е нетърпелива, помисли си тя.

— Ще чакам — бързо отвърна Арон и я потупа по рамото. — Очаквам с нетърпение да работим отново заедно, Даяна. Бива си те. Дяволски те бива. Сигурен съм, че с малко повече опит зад гърба си, ще достигнеш върха. Сега се пази и приятен меден месец. Обади ми се, веднага щом изясниш плановете си. — Усмихна се на Колби високомерно и се отдалечи към компанията си. Колби погледна Даяна ядосано.

— Знаеш ли какво ти трябва?

Тя облиза устни. Не можеше да разбере настроението му.

— Какво?

— Практика.

Тя го погледна неразбиращо.

— В какво?

— В изкуството да бъдеш съпруга. Цяло чудо е, че не забрави името ми, за разлика от факта, че си омъжена за мен.

Даяна овладя порива си за шега.

— Съжалявам — измънка тя и прикри усмивката си със салфетката. — Бях неподготвена. — А не биваше да се чувства неподготвена, помисли си тя. В този ресторант често идваха служители на „Карутърс и Иейл“. Беше го предложила на Колби по навик. Наистина не беше изненадващо, че срещна Арон тук тази вечер.

Колби я изгледа с унищожителен поглед.

— Откога работиш за този пуяк?

— Около четири години. — Тя не пожела да противоречи на мнението на Колби за Арон Краун.

— Как си могла да го понесеш? Той е просто един лицемер.

— Лицемерите и пуяците често се срещат в корпоративния свят. — Даяна вдигна рамене нехайно. — Просто се научаваш да работиш с тях. Да не искаш да ми кажеш, че такива няма в сферата на книгоиздаването?

Колби въздъхна.

— Имаме си и такива. Но поне не се налага да изпълнявам нарежданията им от девет до пет, всеки Божи ден. Имам вземане-даване с тях само от време на време. През останалото време ме оставят на мира и аз мога да работя.

— За съжаление, в моя свят е малко по-трудно да ги избягва човек.

— Точно този пуяк можеш да избягваш доста лесно. Просто не се връщай на работа при него. Как така се появява тук тази вечер? Даяна вдигна рамене.

— Това е един от любимите му ресторанти.

— Разбирам. — Погледът на Колби беше по-студен от всякога. — Да не би двамата с него да сте идвали тук често преди?

Даяна вдигна учудено глава, доловила в гласа му директна мъжка ревност.

— Имали сме няколко делови обяда тук, но това е всичко. Казах ти вече, че с Арон сме колеги, а не… не нещо друго.

— Защо да не сте нещо повече от колеги? — Колби явно провокираше следваща битка. — Той изглежда е от тези, които биха легнали с някоя от изпълнителните си директорки, ако имаше тази възможност.

Даяна бавно се усмихна.

— Не излизам с пуяци.

Колби се успокои. Но устните му останаха леко изкривени.

— Ти само работиш с него?

— Както ти обясних, понякога не може да се избегне.

 

Когато Даяна завъртя ключа на вратата на апартамента си в града, Спектър я чакаше. Той размахваше тежката си опашка весело за поздрав. Облегна се на крака й и хвърли на Колби гневен поглед.

— Започва да губи интерес към отмъстителност — рече Колби и съблече сакото си. — Дори вече не ми показва зъбите си.

— Казах ти, все повече те харесва.

— Разбира се. — Колби метна сакото си на една закачалка в дрешника. — И ако щеш вярвай, имам чудесен…

Думите му бяха прекъснати от звънът на червения телефон върху черна лакирана масичка до прозореца.

Даяна прекоси светлия дървен под и вдигна слушалката. Стоеше пред френския прозорец и се наслаждаваше на прекрасната гледка към река Уиламет, докато говореше по телефона.

— Ало?

— Даяна? Тук е Брандън. В апартамента на татко съм. Съжалявам, че те притеснявам, но се опитвам да се свържа с баща ми. Той там ли е?

— Тук е. Сега е зает да обижда кучето ми, както обикновено. Ще го извикам. Между другото, как вървят нещата в ресторанта, където работиш?

— Добре. Мисля, че не бих искал да изчаквам поръчки край масите до края на живота си, но за работа през лятото не е зле. — Последва мълчание. — Вчера видях Робин.

— Така ли? — Даяна стрелна поглед към Колби и после го отмести. — Тя добре ли е?

— Да. Предполагам, че в края на краищата, не съм разбил сърцето й. Излиза с някакъв симпатяга от клуба на родителите си.

— А ти?

— Аз ли? Изключил съм жените поне за още една седмица.

Даяна се засмя.

— Ще извикам баща ти. — Тя подаде слушалката на Колби, който поемайки я вдигна вежди.

— Да, Брандън?

Даяна слушаше разговора, докато се събуваше, а после отиде в кухнята, за да потърси храна за Спектър.

— Добре, става. Ще се видим утре сутрин. — Колби сложи слушалката върху телефона.

— За какво става дума? — попита Даяна от кухнята.

— Брандън иска да вземе джипа за няколко дни. С някакви приятелчета от ресторанта искат да отидат на крайбрежието и да покарат малко. За нас остава маздата през седмицата. Ще докара джипа във Фулбрук Корнърс през следващия си почивен ден.

— Звучи някак сложно.

— Тийнейджърите и колите са винаги сложни. — Когато Колби влезе в кухнята, Спектър унищожаваше последните парченца от закуската си. — Той какво яде?

— Кучешки бисквити. Искаш ли да опиташ?

— Не, благодаря. По-скоро бих си ръфнал от теб. — Той я прегърна през кръста и целуна тила й. — Съжалявам за спора в ресторанта.

Даяна се изненада от спокойното извинение. Обърна се с лице към него и го прегърна.

— И за двама ни е период на адаптиране. Ти може и да знаеш някои неща за това как се отглежда дете, но за брака знаеш толкова, колкото и аз. Бил си женен за по-малко от година, а това е било преди двадесет години.

— Вярно е. Може и да не съм световен авторитет по този въпрос, но съм доста по-напред от теб. Ти никога не си била женена през живота си.

— Това лято си търсел само любовна връзка.

— Търсех теб — поправи я той дрезгаво. — Не се интересувах толкова по какъв начин ще те открия.

— И аз търсех теб — призна тя. — Повече от всекиго и всичко друго в живота си.

— Изглежда и двамата сме намерили, каквото сме търсили. — Той я хвана по-здраво през кръста.

— Но не както го планирахме.

— Е, ще имаме бебе. Ще се справим. — Ръцете му се плъзнаха по бедрата й и той я привлече по-силно към себе си. — Знаеш ли, когато се върнем в Портланд, ще се преместя при теб в твоя апартамент. Изглежда по-хубав от моя. Има повече стил. Пък и те устройва по-добре от моя. Свикнала си около теб да има хубави неща, нали?

— Едва през последните години, когато можех вече да си ги позволя.

— Аз мога да си ги позволя също, скъпа — отвърна той многозначително. После се усмихна. — Днес лекарят спомена нещо за почивка. Готова ли си да се метнеш в леглото? Имам интересна идея как да прекараме остатъка от нощта.

Спектър изръмжа.

Даяна вдигна глава и се усмихна.

— Само ако изведеш Спектър на разходка.

Колби простена и я пусна.

— Имаш ли нещо против, ако случайно го загубя по време на краткото ни пътешествие около блоковете?

— Срамота. Та той е просто едно невинно куче.

— По дяволите, такъв е. — Колби взе кожената каишка на Спектър. — Ако той се върне без мен, обади се на полицията и им кажи, че подозираш нечиста игра.

Спектър се усмихна по кучешки и показа всичките си зъби.

Даяна ги наблюдаваше, докато излизат, след което се приближи до прозореца и се вгледа в нощта.

Тя беше влюбена в Колби Савагар. Знаеше го от известно време насам. Но така й се искаше той да не е почувствал задължение да се ожени за нея заради бебето. Никога нямаше да узнае колко щеше да просъществува връзката им и дали щяха да стигнат до брак.

Нямаше как да разбере със сигурност дали Колби впоследствие се беше влюбил в нея.

 

Чувстваше се добре зад кормилото на сексапилната двуместна кола на Брандън. Колби се наслаждаваше на плавното превключване на скоростите и на маневрения волан. Тесният планински път беше истинско предизвикателство, което и той, и колата приемаха с настървение.

— Ако не намалиш, кучето ми ще повърне — обясни Даяна от другата седалка. Шибидахът беше отворен и главата на огромното куче, свряно в малкото пространство зад седалките, се показваше през отвора.

— Шофирам си съвсем нормално — рече Колби с усмивка. — Но ще ти кажа едно нещо, ако кучето ти повърне в тази кола, ще трябва ти да обясниш на Брандън.

— Не бих посмяла. Брандън обича колата си.

— Да. Хлапето умее да шофира. Исках да има добра, маневрена кола.

— Не одобрявам бързите коли и надпреварата, докато шофираш. Аз си харесвам моя буик.

— Както казва майка ти, понякога си много задръстена. Добре, че се появих аз, в противен случай, щеше да прекараш живота си със старомодната си представа за колите особено зад волана на скучната кола с четири врати. И когато навършиш четиридесет, щеше да си толкова отегчена от себе си, че да полудееш. Време е да се научиш да живееш.

Тя му хвърли замислен и игрив поглед.

— Предполагам, ти ще ме научиш?

Колби се ухили.

— Считам го за своя привилегия в ролята си на твой съпруг. Сега, когато си омъжена за мен, животът ти ще се промени, скъпа.

Моят също, добави наум Колби. Той бутна Спектър с ръка, за да може да погледне в огледалото за обратно виждане. Доволен, че всичко е ясно, той насочи вниманието си към пътя, пред себе си, който започваше да се разширява.

Животът определено направи изненадващ завой, но на Колби му харесваше. Мислеше си, колко ли време ще е нужно на Даяна да приеме съдбата си, както той приема своята. Тя все още се бореше с емоциите си и огромните промени, настъпили в живота й това лято. Той знаеше, че дълбоко в себе си тя все още се страхува.

Той също, но поради различни причини. Колби осъзна, че няма да се успокои, докато Даяна не намери покой и приеме драстичните промени в живота си.

А докато я изчакваше да се адаптира към ролята си на съпруга и майка, той не желаеше Арон Краун да я подвежда с обещания за блестяща кариера в „Карутърс и Иейл“.

— Колби? Нещо не е наред ли?

— Не, скъпа. Мислех си за някои проблеми със сюжета.

— Как да измислиш ужасяващи номера за „Кървава мъгла“?

— Не съвсем. Вече написах ужасяващите епизоди. Мислех си как героят да спаси прекрасната дама.

— Тя в какво се е забъркала?

— В капан.

— Аха, и героят трябва да я освободи?

— Нещо такова. — Колби реши да се постарае, дори и прекрасната дама да не желаеше да бъде освобождавана.

 

Пристигнаха във Фулбрук Корнърс късно вечерта, а на следващия ден Колби се върна към работата си върху „Кървавата мъгла“. Напоследък беше изоставил работата и ставаше нетърпелив от бавния напредък на книгата.

Той не беше напълно безчувствен към отношението на Даяна към кариерата й, помисли си той, докато отваряше файла на трета глава от „Кървавата мъгла“ в компютъра. Знаеше как ще се почувства ако някой му кажеше, че трябва да зареже писането, като самоубийство.

Но той не я молеше да зареже кариерата си. Просто искаше да му се довери достатъчно и да се оттегли за малко, докато нареди приоритетите си.

Амазонките бяха неотстъпчиви, упорити, войнствени. Очевидно имаха нужда от силен мъж, който да ги овладее и да им покаже какво е да си обгрижена жена.

Колби се усмихна лукаво на себе си, когато трета глава се появи на екрана. Даяна би го удушила, ако знаеше за какво си мисли. Той не беше виновен, че понякога тя провокираше примитивната му природа.

Колби се загледа в последния параграф, който беше написал, преди да заминат за Портланд:

Банър коленичи на върха на водопада и се загледа във водата, докато тя се превръщаше в кърваво червена на светлината на изгряващото слънце. Той знаеше, че някой ден щеше да се върне в пещерата зад воала от гърмяща вода. Предишната нощ силите се задействаха, докато той спеше в нишата и сънуваше деня, когато отново се завръща тук.

Но разбираше, че този ден е далеч в бъдещето. Беше едва на седемнадесет години. Имаше много да научи, преди да се завърне и да разкрие древните тайни зад водопада. Знаеше, че първото нещо, което трябва да направи, е да се превърне в мъж. Банър се чудеше колко ли време е необходимо за това и не разбираше, че самият факт, че задава този въпрос, означава, че процесът е започнал.

Не беше трудно да се познае откъде Колби беше почерпил вдъхновение за тази история, помисли си той и се зае с работа. Не беше забравил нощта, която прекара в пещерата „Окованата жена“, когато беше тийнейджър. Оттогава я сънуваше.

Изглежда Даяна проявяваше разбиране по отношение на писането му. Тя го оставяше да твори и не се оплакваше. Отиде в града с буика си, за да прибере пощата и да напазарува. През целия ден остави Колби да пише.

Хубавото на това да си женен за целенасочена делова жена е, че тя не те отрупва с въпроси за работата ти помисли си Колби, докато пийваше кафе. Тя умееше да се забавлява и без помощта на мъж.

Когато най-после той изключи малкия компютър късно същата вечер, разбра, че е станало време за вечеря. Колби се изправи, протегна се и подуши уханието от кухнята. Ориз и пържени зеленчуци. Някой ден щеше да се наложи да седне с Даяна и да й покаже как да ползва готварската книга.

Имаше много неща, на които искаше да я научи.

Той погледна през прозореца към малката спортна количка на Брандън и реши да покаже на Даяна как да се забавлява. От разказите й за себе си той беше разбрал, че е била ощетена през юношеските си години.

— Искаш ли да отидем до водопада „Окованата жена“ с колата и да го направим тази вечер? — попита Колби, докато влизаше в кухнята.

Даяна извърна глава, изумено.

— Да искам какво?

— Добре ме чу. — Той си взе една бисквита и крема сирене. — Каза ми, че в училище никога не си излизала на срещи. Обзалагам се, че никога не си преживявала тръпката да правиш любов на задната седалка.

Даяна вдигна поглед към тавана.

— Признавам, че съм пропуснала този специален ритуал на младостта.

— Не се тревожи, не е късно. — Той се облегна на плота и взе да дъвчи бисквитата. Усмихна се, защото знаеше, че идеята я заинтригува. — Ще отидем с маздата.

— Колата на Брандън няма задна седалка — отбеляза тя сдържано, докато режеше на ленти зеления пипер. — Нали щеше да използваш задна седалка?

— Със сигурност няма да вземем твоята кола. Много скучна е. Колата на Брандън е стилна. Освен това, става и на предната седалка.

— Имал си доста опит в онзи корвет, когато си бил ученик в гимназията, така ли е?

Колби я погледна замислено.

— Трудно ми е да си спомня. Минаха двадесет години. Но мисля, че ще си спомня веднага, щом паркирам колата.

Даяна се изкиска. Беше прекрасен кикот. Колби се взря в нея, осъзнавайки, че никога не я беше чувал да се смее така.

— Обзалагам се, че всичко ще си спомниш и то много бързо.

— Ей, да не се оплакваш? Каза ми, че не си имала възможност да излизаш с лоши момчета. И винаги си се чудела защо си пропуснала това. Е, аз ще запълня празнината в образованието ти.

— Как мога да откажа на такова великодушно предложение?

— Побързай и сложи вечерята на масата. Обзема ме въодушевление само като си помисля за скоростите на колата на Брандън.

 

— Боже, този проклет механизъм ще ме осакати, преди да свършим — изръмжа Колби два часа по-късно. — Трябва да съм си изгубил ума, за да предложа такова нещо.

— Може би просто си изгубил тренинг. — Даяна лежеше в скута му, сгушена между него и волана. Тя го погледна игриво, докато той се опитваше да си намери удобно място върху седалките.

— Според мен, проблемът е, че са уголемили предните седалки на съвременните коли. — И по този начин са повишили фактор „фрустрация“, помисли си той. Усещаше сладките заоблени задни форми на Даяна, които предизвикателно натискаха възвишението в дънките му. Усещането го възпламеняваше, но той почти не можеше да мърда.

— Да пуснем радиото, а? — попита Даяна. — Навремето имах приятелка, която излизаше с момчета като теб, та тя казваше, че винаги пускали радиото.

— Не мога да достигна нито ключа за запалването, нито копчето на радиото.

— Аз мога. — Даяна се изви в скута му.

— О! Жено, внимавай! — Колби изруга, когато опашката й натисна чувствителните му слабини. — Имам бъдещи планове за тази част от анатомията си.

— Съжалявам. — След миг колата се изпълни с езическия ритъм на рок музика от някаква далечна станция. — Ето, така е по-добре. Не трябва ли да си запалиш цигара сега?

— Не пуша — отвърна той и си пое дълбоко въздух, докато тя се наместваше между бедрата му. — Никога не съм пушил.

— О. Ами черно кожено яке? Не трябва ли да си облечен с такова яке?

— От двадесет години не съм имал такова яке.

— Проклятие. — Даяна се оживи. — Е, поне имаш дънки. А сега трябва да ме светнеш за това как ще го направим, и как искаш да ме докосваш, и как утре сутрин ще продължаваш да ме уважаваш, след като сме стигнали до края.

— За жена, която никога не е преживявала такова нещо, ти със сигурност знаеш доста.

— Казах ти, онази приятелка ми разказваше подробно за всичките си срещи.

— Какво се случи с нея?

— Свърши зле. Забременя и се наложи да напусне училище. После никога вече не я видях.

— Е, ние попе не трябва да се тревожим, че ще ти се случи такова нещо, нали? Ти вече си бременна и отдавна не ходиш на училище. Боже, жено, мисля, че си идеалното гадже за пич като мен. — Колби затаи дъх, докато я предизвикваше. Единственото нещо, за което Даяна не можеше да се шегува, беше нейната бременност.

— Предполагам, че е така — тихо отвърна тя. В очите й танцуваше лукаво пламъче. Тя посегна да откопчае ципа му.

Колби беше омаян. В нея имаше истинска страст. Той почувства вълнуващо облекчение, сякаш отнеха от раменете му огромно бреме. Усмихна се и промъкна ръка нагоре под блузката й.

— Няма ли да е по-лесно, ако я разкопчаеш?

— Разбира се. Но първо трябва да поровиш по гърдите на момичето. Ако започнеш да разкопчаваш блузата й направо, тя ще се почувства длъжна да протестира.

— Разбирам. По този начин тя може да се преструва, че не разбира какво се случва, докато вече не е късно да отметне ръката ти.

— Точно така. — Той простена от удоволствие, когато намери закопчалката на сутиена й и го освободи. — О, скъпа — прошепна той и хвана гърдите й в ръце. — Харесва ми. Много, много, много.

— Сега ли да ти кажа да спреш? — попита невинно Даяна.

— Ако го направиш, ще полудея. — Той измести левия си крак и сподави дъх, щом ръчката за скоростите отново го натисна. — По дяволите.

— Колби, добре ли си?

— Да — рече той без дъх. Не желаеше да спира точно сега, когато беше толкова възбуден. — Можеш ли да се повдигнеш малко?

— Така ли?

— Да. Леко, скъпа. По-леко. Ципът ми…

— О, съжалявам. Нека го отворя до долу.

— Не. Почакай малко. Не така. Вътре май нещо става. Нека аз го отворя. — Колби напипа ципа и започна да го сваля внимателно.

— Прозорците се замъглиха.

— Така и трябва — информира я Колби, докато се опитваше да си намери по-удобно място. — Замъглените прозорци са от съществено значение за ситуацията.

— Но нощта е толкова красива. Даяна посегна с ръка да избърше предното стъкло.

— Даяна. Ще ме съсипеш завинаги.

— О. Сега разбирам защо оставяш прозорците замъглени.

— Така ли? И защо? — изломоти гой, щом тя отново легна в скута му.

— За да не могат другите актьори да те видят.

— Какво по дяволите? Какви са тези други актьори? Само не ми казвай, че още някой е паркирал тук. Не чух да идва друга кола. — Колби се извърна и се вгледа през задното стъкло. — Не виждам друга кола.

— Ей там. В момента паркира, виждаш ли? Не можеш да чуеш двигателя. Шумът от водопада е много силен.

— Изключил е светлините си — бавно каза Колби, докато се взираше в слабото отражение на лунната светлина върху елегантната броня на колата. Формата на тази броня му навя спомени.

— Може би не иска да ни безпокои.

— Да се махаме — внезапно каза Колби. Той повдигна Даяна от скута си. — Хайде, скъпа. Премести се там.

— О, главата ми. — Даяна разтърка върха на главата си, която удари в покрива. — Не ми казвай, че се срамуваш, че някой може да ни познае. Вероятно са двойка тийнейджъри, които са тук по същата причина, поради която и ние сме тук.

— Всички в града познават тази кола. Достатъчно много са я виждали, докато Брандън беше тук. — Той превъртя ключа на стартера.

— Ще си помислят, че Брандън е в нея.

— Утре, когато научат, че аз съм карал колата, ще разберат, че двамата с теб сме били вътре. Забрави. И без това в града се говори достатъчно много за нас. Няма да позволя на хората да казват, че Савагар не се е променил ни на йота през последните двадесет години. Ще си умрат от смях в пощата.

Колби завъртя колелата, щом двигателят запали. Малката мазда изхвърча от паркинга и влетя в Ривър Роуд. Не запали светлините, докато не се отдалечи на сто фута от водопада.

После погледна в огледалото за обратно виждане и разбра, че другата кола го следва. Черният корвет беше точно зад него.